Лора Джо Роуланд
Отоме (41)

38. глава

— Не подозирахте ли, че Корика е убила Йошисато? — попита Рейко.

— Подозирах — мрачно каза госпожа Нобуко.

— Но бях сигурна, преди да ми покажете тази качулка.

Те стояха в стаята на госпожа Нобуко и чакаха Масахиро да доведе Корика. Рейко предполагаше, че войниците в дома им вече сигурно са открили, че седмината затворници са изчезнали. Скоро щяха да плъзнат по петите им. Тя се насили да стои мирно и да чака Корика, единствената й надежда за оневиняването на Сано.

— Защо не попитахте Корика дали тя е запалила пожара? — каза Рейко.

Госпожа Нобуко въздъхна.

— Защото не ми се искаше да го повярвам. — Рейко си спомни, че госпожа Нобуко се бе смутила, когато научи, че пожарът е бил резултат на палеж и че са открити улики. Това явно бе усилило подозренията й за Корика. — Не исках да знам.

Дали Сано вече бе успял да избяга? Дали Мидори и децата бяха вече на път извън града? Гневът към госпожа Нобуко измести донякъде тревогата на Рейко.

— Пак сте го направили. Скрили сте информация.

Този път последствията бяха по-сериозни от всякога.

— Защо не казахте на някого за Корика?

— Не бях сигурна, че тя го е направила. Не чухте ли, че току-що ви го казах?

— Мисля, че сте била достатъчно сигурна. Защо не отидохте да свидетелствате на процеса срещу съпруга ми? Как можахте да си седите спокойно, докато го осъждаха?

— Мислите ли, че Янагисава щеше да ме остави да свидетелствам? — Госпожа Нобуко се изкиска през болезнената си гримаса. — А дори и да го беше направил, какво щях да кажа? Моята компаньонка уби Йошисато заради мен? Янагисава нямаше да повярва, че не съм имала пръст в това. Щеше да изкара, че вие, съпругът ви, синът ви и аз сме били в съюз с Корика. Щеше да прати всички ни на кладата.

Макар Рейко да знаеше, че Янагисава щеше да направи точно това, тя се ядоса още повече.

— И така, вие си държахте устата затворена! И щяхте да оставите семейството ми да загине, а вие щяхте да останете да си живеете щастливо след това.

— Вие не бихте ли сторили същото? — попита госпожа Нобуко.

— Аз бих се опитала да спася всеки, който е невинен, и да изправя виновника пред правосъдието.

Госпожа Нобуко се усмихна със снизходително съжаление.

— Младите жени са такива идеалистки, докато техните собствени малки вратлета не бъдат застрашени.

Масахиро влезе в стаята.

— Не мога да намеря Корика. Не е в нужника.

Веждата над здравото око на госпожа Нобуко се вдигна от изненада.

— Тя ми каза, че отива там. И че ще се върне веднага.

— Е, не е никъде наоколо — каза Масахиро. — Огледах. Няма никого.

— Сигурно се е върнала, докато сме говорили — досети се Рейко. — И най-вероятно ни е подслушала.

— Значи знае, че ние знаем, че тя е запалила пожара — възкликна Масахиро. — Избягала е!

— Трябва да я хванем! Трябва да я накараме да си признае, че тя е убила Йошисато. Противопожарната качулка не е достатъчно доказателство. — Рейко не очакваше, че госпожа Нобуко ще свидетелства, че тя принадлежи на Корика и че когато тя се е върнала у дома през нощта на пожара, е миришела на дим. Вече бе дала да се разбере достатъчно ясно, че не желае да се забърква в това престъпление.

— Тръгвам да я търся — каза Масахиро и изтича от стаята.

— Може би дори и признанието на Корика няма да е достатъчно доказателство — саркастично отбеляза госпожа Нобуко. — Янагисава ще го оспорва по всички възможни начини. Ще се погрижи никой да не повярва, че виновната е тя, а не съпругът ви.

Рейко не можеше да приеме поражението.

— Това е нашият единствен шанс.

* * *

Погребалната процесия напредваше по главната улица на Едо. Войници на коне разчистваха пътя през тълпите от зяпачи. Най-напред в кортежа вървеше Като Кинхиде от Съвета на старейшините. Той водеше знаменосците и хилядите войници с бели фенери, окачени на дълги пръти, и слугите, с клетки с птици и огромни букети лилии, ириси и божури. След тях вървяха свещениците — цяла армия с униформени оранжеви раса и блестящи брокатни епитрахили. Те думкаха тъпани, удряха гонгове, звъняха с камбанки и свиреха с цимбали, докато надяваха молитви. Дворцовият управител Янагисава, определен за главен оплаквач, вървеше сам. Изражението му беше твърдо. Той държеше погребална табелка — дървена плочка с името на Йошисато. Зад него вървяха хората, носещи на раменете си носилката, на която се намираше ковчега на Йошисато, поставен в миниатюрна къща, украсена със златни лотосови цветове. Зяпачите се трупаха, за да я видят отблизо. Войниците, яздещи покрай процесията, отблъскваха назад тълпите от флотилията паланкини, която я следваше. В тях бяха шогунът, майка му и други членове на клана Токугава и негови клонове. Всички други вървяха пеша — стотици служители, придворни дами и прислужници.

Процесията се простираше по целия път от замъка Едо, чиято главна порта пропускаше още и още хора в бели дрехи.

Сано се скри сред опечалените, които все още изпълваха замъка. Те бяха дребни служители с техните слуги. Някои носеха боядисани в бяло сламени шапки, за да се защитят от слънцето. Сано грабна една​ шапка от нечия глава и си я сложи на своята, после​ бързо си проправи път през тълпата, която задръстваше пасажите от стена до стена. Стражите на пропускателните пунктове не спираха и не проверяваха никого. Те не го познаха. Но дори с шапката, нахлупена над лицето му, Сано забеляза, че хората го гледат странно, докато се промъкваше бързо покрай тях.

Стигна до вратата. След като прекоси рова заедно с процесията, видя огромна тълпа по главния булевард. Хората изпъваха шии, за да видят процесията; мъже се качваха на раменете на приятели те си; жени вдигаха децата си на ръце. Просяци пълзяха да събират монетите, които слугите от кортежа подхвърляха. Сано си помисли, че лесно ще може да изчезне в тази тълпа.

Преди да слезе от мостика, през навалицата зад него​ се надигна суматоха. Той погледна назад и видя пазачите си да тичат и да разбутват опечалените от пътя им. Те изкрещяха на войниците, яздещи с шествието.

— Сано е избягал! Той е тук някъде, сред тълпата! Хванете го!

Конниците до Сано се подредиха от двете страни на процесията. За да избяга в тълпата, трябваше да мине покрай тях. Застана в средата на човешкия поток, между двама мъже, вървящи покрай него, надявайки се да го скрият от войниците. Оказаха се дворцови служители, които познаваше. Макар и навел глава, той чувстваше погледите им върху себе си.

Ускори крачка, надявайки се да изпревари войниците.

Но те извикаха и на другите напред по пътя. Те също се подредиха в редица, непрестанни прегради, които се простираха, докъдето погледът му стигаше. Чу вик:

— Ето го!

Един поглед назад му показа, че стражите се промъкват през опечалените и го настигат. Те викаха името му и му нареждаха да спре.

Сано хукна. За късмет се случи точно до района на даймио. Феодалите, с огромните им антуражи излизаха през портите си. Част от процесията, която беше зад Сано, трябваше да спре, за да ги пропусне. Това откъсна пазачите му от него. Но хората, които и не бяха чули стражите, се взираха учудено в гърдите му, докато тичаше покрай тях. Той се погледна — бялата му дреха бе изцапана с червено от кръвта на капитан Онода.

Ужасѐн, Сано затича по-бързо. Именията на дайо​мио от двете страни булеварда му осигуриха прикритие. Когато стигна до „Нихонбаши“, на всяка пресечка имаше тълпи, които му препречваха пътя. Чуваше как името му непрекъснато се повтаря в шествието, първо по-слабо, после по-високо. През тесните улички се провираха войници, заедно с оплаквани, вървящи двама по двама. Сано бягаше от сочещите пръсти, докато името му отекваше над далечното припяване на свещениците, думкането на тъпаните и звъна на камбаните. По пътя, който водеше до храма Зоджо войници на коне бяха оформили кордон, опасващ цялата процесия, и всички се оглеждаха за него. Не можеше да се промъкне през тях, за да се скрие в гората. Докато надеждата му за спасение умираше, той се помоли преследването му да даде на семейството му допълнително време, за да могат поне те да избягат.

Процесията прекоси моста над канала Сакурагава. Отпред кордонът, придружаващ опечалените, приближи до храма. Сано се чувстваше като риба, плуваща в тесен канал. Всичко, което войниците трябваше да направят, беше да го изчакат да доплува до края му и да го хванат в мрежата си. А всичко, което той можеше да направи, беше да продължи да върви.

Двуетажната врата на храма го погълна в сянката си за миг, докато минаваше под нея. Камбаните, припяването, думкането на тъпаните се усили. Сано усети миризмата на сладникавия, остър тамянов дим. Процесията се изви покрай района на храма, в който се намираше мавзолеят на Токугава.

Като влезе през лакираната черна врата, украсена със златните гербове на Токугава и със статуи на духове пазители от двете й страни, Сано видя множество флагове и фенери, поклащащи се над главите на опечалените. Беше близо до предната част на кортежа. Входът на мавзолея представляваше дълъг коридор, издигнат върху каменен фундамент, с керемиден покрив, прозорци с орнаментни решетки и дървени стени, украсени с резбовани цветя, боядисани в яркочервено. Редица каменни стъпала водеше до вратата, която беше засенчена от тежък, извит покрив, носен от колони със златни дракони. Зад коридора се издигаха пищно декорираните покриви на гробницата, където бяха погребани покойните шогуни и важни членове на клана Токугава. Напълно обновен след земетресението, мавзолеят блестеше с илюзорно великолепие, сякаш се намираше в някакво измерение между този свят и отвъдното.

Това бе краят на пътешествието на Сано.

Носачите застанаха в основата на стъпалата, вдигнали носилката на Йошисато на раменете си. Мрачен и скръбен, Янагисава чакаше до тях. От едната страна се подредиха свещениците, а от другата — хора с цветя, клетки с птици и тамянови кадилници. Войници и опечалени изпълниха вътрешния двор. Сано разпозна висши армейски офицери и правителствени служители, най-могъщите даймио и важни членове на клана Токугава. Нямаше достатъчно място за останалите хора от процесията, които трябваше да чакат отвън по време на погребението. Шогунът, майка му, владетелят Иенобу и други роднини слязоха от паланкините си. Придружителите им ги отведоха до носилката. Тълпата около Сано се раздели, докато войниците тихичко си проправяха път към него. Те възнамеряваха да го хванат, без да правят сцени и да нарушават погребалната церемония.

Останал без дъх, плувнал в пот, която парещ на раните на лицето му, Сано се огледа отчаяно около. Стените и тълпата го държаха като в капан. Вратата бе блокирана от войници. Нямаше никакво място за бягство или за укриване. Хората край него забелязаха войниците, промъкващи се към него и видяха кръвта по дрехата му. Те се отдръпнаха и той остана сам в средата на опразненото пространство. Напяването, думкането на тъпаните и звънът на камбаните стихнаха до тих шепот, леко потупване и слабо подрънкване, после спря. Извън двора се надигна жужене на гласове — хората там разбраха, че се случва нещо необичайно. Сано чу как хората вътре шепнат неговото име. На лицата, обърнати към него, се появиха отвращение и омраза. Никога не се бе чувствал толкова изолиран или толкова отчаян. Това беше по-лошо от всички други лоши моменти в миналото, когато все пак бе вярвал, че спасението е възможно.

Докато времето му на земята изтичаше, всеки детайл от сцената покрай него придобиваше кристална, неестествена яснота — очертанията на покрива на мавзолея на фона на синьото небе; озъбените лица на статуите до входа; блясъкът на отразеното слънце в очите на другите хора. Зрението му се фрагментира; той виждаше всичко едновременно — замлъкналите, неподвижни свещеници; войниците, застинало колебание, защото нямаше протокол за арест на престъпник по време на държавно погребение; пустинята на калдъръмените камъни около самия себе си, застанал самотно там. Видя как шогунът и Иенобу забавят хода си към входа на мавзолея, как Янагисава, който бе тръгнал да ги посрещне, спря на средата на пътя си, и как владетелят Цунанори пристъпи напред от редицата на знатните особи. Зрението на Сано се стесни. Всичко в периферията му загуби очертания, докато той се фокусираше върху тях четиримата.

Изумлението по лицата им бързо изчезна. Изражението на шогуна се смени с обичайната му тъпота и обърканост, а на Иенобу — с типичната за него хитра предпазливост. Владетелят Цунанори изглеждаше вбесен. А лицето на Янагисава потъмня. Сано се фокусира върху шогуна. Той чувстваше толкова силен гняв, че цялото му тяло се изпълни с гореща кръв, а раните на лицето му запулсираха. Ето го тук, този слаб, себичен, лекомислен глупак, който го бе докарал до това положение.

Но същата яснота, която бе почувствал при зрението си, сега пое командата и над ума му. Мислите му се откъснаха от емоциите му. Той видя остатъка от живота си, положен пред него, къс път, с четири разклонения. Всички водеха към смъртта. Но той имаше четири избора за следващото си действие.

Можеше да се остави да бъде арестуван и изгорен.

Не.

Можеше да изтегли меча си, да сграбчи последния си шанс да се бори за живота си, и да бъде съсечен от войниците в един грозен, мръсен публичен спектакъл.

Отново не.

Можеше да сграбчи последния си шанс да отмъсти на Янагисава и на шогуна. Тъй като не би могъл да убие и двамата, преди войниците да убият него, първият би могъл да е шогунът. Но макар сърцето на Сано да искаше кръв, умът му пресмяташе последствията. Ако убиеше шогуна, щеше да се превърне в убиец и изменник, за какъвто вече го бе обявил съдът. Това би очернило завинаги честта му и би омърсило наследството, което щеше да остави на Рейко.

Масахиро и Акико. Щеше да забрави надеждата си, че след смъртта му режимът би могъл да ги пощади. Като родственици на човек, убил шогуна, те щяха да бъдат преследвани и избити.

Сано изтри в ума си тези три разклонения на пътя. Тълпата се вълнуваше неспокойно. Иенобу се смръщи. На лицето на владетеля Цунанори се появи смущение. Шогунът гледаше плахо към Янагисава, който отвори уста, за да заговори. Войниците бързаха към Сано. Той обмисли последния си избор.

Можеше да завърши своето разследване. Убиецът, когото бе търсил, беше тук. Сега изглеждаше, че е било предопределено обстоятелствата да съберат Сано и владетеля Цунанори точно в този момент. Четвъртото разклонение на пътя заблестя с магическа светлина в ума на Сано. Той бе започнал кариерата си като детектив. И щеше да умре като детектив, който е успял да разрешил последния си казус. Щеше да изправи един последен убиец пред правосъдието.

Това щеше да бъде наследството, което любимите хора от семейството му щяха да тачат до последния си ден. Честта го тласна към четвъртото разклонение на краткия път към смъртта.

Докато войниците наближаваха към него, Сано заговори:

— Владетелю Цунанори!

Гласът му беше чист, силен и по-резонантен от обикновено, усилен от убедеността, че е направил верния избор. Тълпата се смълча. Успокоен от усещането си за неизбежност, Сано вдигна ръка и посочи към Цунанори.

— Вие убихте дъщерята на шогуна.