Лора Джо Роуланд
Отоме (40)

37. глава

В двореца Масахиро се смая от стотиците облечени в бяло опечалени, от свещениците с техните мистични инструменти, от войниците с фенерите и знамената.

— Как ще намерим госпожа Нобуко в цялата тази тълпа?

— Може би все още е в нейното жилище — каза Рейко.

Двамата с Масахиро бързо заобиколиха двореца и се насочиха към отделното крило на Големия интериор, където живееше госпожа Нобуко. Успяха да избягнат патрулиращите войници. Не почукаха на вратата на малката къща, пристроена към главната постройка. Нямаха време за формалности и Рейко не искаше да дава на госпожа Нобуко възможност да й откаже да разговаря с нея. Двамата с Масахиро се нуждаеха от бърза изповед. Затова влязоха направо.

Антрето и салончето бяха безлюдни. Рейко чу леко шумолене. Влязоха във вътрешната стая. На леглото вътре лежеше госпожа Нобуко. Сивата й копривена нощница шумолеше, докато тя се наместваше по-удобно в постелята. Рейко влезе устремно в стаята, а Масахиро я последва. Госпожа Нобуко се обърна, за да ги погледне. Тенът й беше сивкав, нямаше никакъв грим, а косата й стърчеше от въртенето в леглото. Беше очевидно твърде болна, за да присъства на погребението. Спазмите в дясната страна на лицето й бяха стегнали мускулите толкова силно, че окото й се бе затворило от болка. Лявото й око се втренчи възмутено в Рейко.

— Мислех, че сте под домашен арест! — каза тя.

— Не и в този момент — отвърна й Рейко.

Госпожа Нобуко пое дъх, за да извика за помощ.

Рейко грабна един бамбуков шиш за коса от тоалетката й и опря острия му връх до повехналата й шия.

— Недейте!

Не я интересуваше, че госпожа Нобуко е съпруга на шогуна. Рейко нямаше търпение и време да проявява респект.

— Какво искате от мен?

Госпожа Нобуко легна по гръб, с длани пристиснати към леглото, а здравото й око се въртеше така, сякаш се опитваше да види едновременно и Рейко, и шиша.

— Искам да признаете, че моят съпруг е невинен и че синът ми и аз не сме заговорничили с него да убием Йошисато — каза Рейко.

— Не знам нищо подобно.

— Не, знаете! — каза Масахиро. — Вие сте подпалвачът. Вие оставихте да бъде обвинен баща ми. — Той се тресеше от ярост и стискаше юмруци. Рейко се уплаши, че ще удари госпожа Нобуко, въпреки че и тя, и Сано го бяха учили никога да не удря жена. — И ще оставите нашето семейство да бъде избито заради това, което вие направихте!

— Не съм… — Спазмите около окото на Нобуко се усилиха.

— Покажи й — каза му Рейко.

Масахиро бръкна под кимоното си, измъкна противопожарната качулка и я разтърси в лицето на госпожа Нобуко.

— Това е ваше. Хората на Янагисава го намериха до изгорялата къща.

— Не е моя.

Госпожа Нобуко говореше категорично, но окото й се отвори по-широко, сякаш беше познала качулката.

— Не ни лъжете! — извика Масахиро. — Вие сте я носили, когато сте запалили пожара, за да не обгорите. Закачила се е на един храст, докато сте бягали. — Не. — Дърпайки се от шиша за коса, госпожа Нобуко погледна умолително Рейко. — Не съм запалила аз пожара. Това е истината. Ако махнете това нещо, ще ви разкажа какво се случи онази нощ.

Против волята си, Рейко започна да мисли, че двамата с Масахиро са сгрешили за госпожа Нобуко.

— Майко, не се оставяй да те подведе — нареди й Масахиро.

Рейко му изшътка и леко отдръпна шиша.

— Разкажете им.

Задъхана, госпожа Нобуко започна да разказва.

— Събудиха ме пожарните камбани. Главоболието ми беше ужасно. Повиках Корика. Тя ми донесе лекарството и сложи влажна кърпа на очите ми. Беше задъхана, сякаш беше тичала. — Госпожа Нобуко свърши с нисък, жален глас. — Тя миришеше на дим. Качулката не е моя. А на Корика.

— Значи, Корика е запалила пожара.

Рейко не беше съвсем изненадана. Преданата компаньонка бе изпълнила желанието на господарката си да отмъсти на Янагисава.

— Тя просто се опитва да прехвърли вината — подигравателно каза Масахиро.

— Не мисля така — каза Рейко, макар да не бе много склонна да оневини госпожа Нобуко. — Корика се закле, че господарката й е била в дома си, когато пожарът е започнал, но ако госпожа Нобуко е спала, няма кой да се закълне за нея. Корика би могла да е виновна. Къде е тя?

— До нужника — каза госпожа Нобуко.

— Нека чуем какво има да ни каже тя.

Рейко знаеше, че времето тече; всяка минута, в която продължаваха да стоят в замъка, увеличаваше риска двамата с Масахиро да бъдат хванати. Но те се нуждаеха от истината за убийството на Йошисато и от валидно признание, което не би оставило никакви съмнения у никого за това, че Сано е невинен.

— Доведи Корика — каза тя на Масахиро.

* * *

Докато войниците бяха заети с отвеждането на Маруме в казармите и успокояването му, Сано изтича до личното си жилище. Той видя шкафа с чекмеджетата, издърпан от стената. Дъската от пода лежеше до дупката, която отвеждаше до пространството под къщата му. Рейко, Масахиро, Акико и Мидори заедно с нейните деца бяха излезли.

Сано изпусна дъх с облекчение, което веднага отстъпи пред мрачни опасения. Дали някой нямаше да ги познае и да ги спре, преди да излязат от замъка? Дали войниците няма да открият, че са избягали, преди да напуснат града? Имаше ли някъде място, в което да са в безопасност от дългата ръка на Янагисава? Сано прогони тези мисли от ума си. Беше твърде късно да спира плана, който бе задействал, или да се чувства засрамен, защото бягството изглежда като проява на страхливост. Сано си каза, че е като войн, отстъпващ от бойното поле, за да живее и да се бори за честта си по-късно. Засега трябваше да прикрива отсъствието на семейството си колкото е възможно по-дълго.

Намести дъската върху дупката на пода. Избута шкафа с чекмеджетата към стената и в този момент чу войниците да тропат по коридора.

— Бъди добро момче, Масахиро. Не плачи, Рейко — каза той, сякаш семейството му беше с него.

Войниците продължиха. Сано свали горната си дреха, кимоното и шалварите. Извади траурните си дрехи и една скрита кама от шкафа. Облече ги, сложи върху тях другите си дрехи и запаса камата за прасеца под шалварите си. После коленичи и се помоли за спасението на семейството си. Не беше казал на Рейко и Масахиро, че не вярваше да успее да избяга.

Но ги остави да мислят, че ще се справи, иначе те нямаше да го оставят сам. И той щеше да опита всичко, за да успее.

Миговете се влачеха болезнено бавно, сякаш всеки от тях забождаше игла в нервите на Сано. Накрая храмовите камбани удариха часа на дракона. От казармите долетяха викове и трополене — войниците му започваха диверсия за отвличане на вниманието, според указанията, които той бе дал на Маруме. Сано чу как войниците от армията затичаха, за да ги усмирят, и напуснаха къщата. Той скочи на крака. Но докато изтегляше шкафа с чекмеджетата, на вратата се почука. Той го избута обратно на мястото му.

Сано сан, онази сестра е тук — каза гласът на капитан Онода.

Сано не можеше да му каже, че не иска да говори с нея — не и след като бе направил такова голямо представление за своето последно желание. Онода можеше да стане подозрителен, да погледне в стаята и да види, че семейството му го няма.

— Добре. — Сано отвори вратата само толкова, колко да се плъзне навън.

— Ще се върна скоро — извика той през рамо на липсващото си семейство и затвори вратата.

Капитан Онода го поведе към приемната зала. Шумът от казармите се усили. Сано се надяваше хората му да поддържат достатъчно дълго суматохата. В приемната той седна стоически на подиума, един осъден мъж, готов да завърже развързаните краища на своя живот.

Войниците въведоха Намиджи. Тя беше облечена в бяла памучна дреха. Сигурно бе планирала да присъства на погребението заедно с цялото домочадие на владетеля Цунанори. Покритите й от ръкавиците ръце придържаха белия воал на главата й пред лицето й. Тя коленичи на пода пред Сано. Войниците и Онода застанаха покрай стените. Сано искаше да ги махне от къщата, за да може, след като говори с Намиджи, да се измъкне, но ако ги помолеше да напуснат, те можеха да решат да проверят семейството му. Затова заговори на сестрата.

— Доведох те тук, за да си признаеш, че ти си заразила госпожа Цурухиме с шарка.

Очите й заблестяха от страх, но и от безочие.

— Аз съм невинна — каза тя с хрипливия си глас. — Вече го казах на съпругата ви.

— Ти си виновна. Не си прави труд да отричаш.

Сано бе прекарал живота си в изливане на лъжи в ушите му. Повдигаше му се от хора, които се опитваха да избягнат последствията от действията си.

— Аз не съм…

— Ти си търкала леглото й със заразен чаршаф. — Страхът за семейството му и поривът му да се присъедини към тях бяха пресушили кладенеца на търпението в Сано. Отвън долетяха звуци на трошене, защото войниците в казармите хвърляха делви от вино през прозорците. Той никога не бе провеждал разпит под такова напрежение. — Мислила си, че никой не те е видял. Но си сгрешила.

Намиджи ахна и засмука тъканта на воала в устата си. Но тя беше твърде умна, за да попита кой я е видял и да се издаде, че е направила точно това, което Сано казваше.

— Престани да ми губиш времето. — Сано не можеше да тръгне, преди да е приключил с нея. — Признай си!

— Няма. Защото не съм го направила. — Тя знаеше, че отричането е единственото й спасение.

— Ще видим тази работа.

Сано стана и слезе от подиума. Ръката, която не държеше воала върху лицето й, се вдигна в самозащита.

— Не можете да ме докосвате.

— Защо пък не?

— Владетелят Цунанори няма да допусне да ме нараните.

— Владетелят Цунанори не е тук — отсече Сано и й нареди: — Признай, че ти си убила госпожа Цурухиме, като си я заразила с шарка.

— Той ще изпрати някой да ме спаси.

— Защо да си дава труд? — Нетърпението му растеше с всеки момент, но при все това беше любопитен.

— Защото той се грижи за мен. — Намиджи говореше със самодоволна увереност.

Гневът на Сано към шогуна беше като огън, изгорил всеки и всичко по пътя си. Той бе унищожил и последната жалост, която би могъл да почувства към тази жена от средите на париите. Тя се бе изкашляла срещу бременната му съпруга и й се бе подиграла в лицето. Криейки лицето си, криейки истината, че е убийца, тя възпрепятстваше правосъдието и забавяше борбата му срещу смъртната присъда.

— Защо му е на владетеля Цунанори да се грижи за теб? — Сано сграбчи воала й и го дръпна.

Намиджи изпищя, сякаш беше обелил кожата й и се вкопчи във воала, но той го изскубна от нея. Тя покри лицето си с ръце. Сано ги хвана за китките и ги дръпна. Лицето й беше грозна картина от кръгли, набръчкани, вдлъбнати белези. Те обезобразяваха носа й, устните и ушите й. Косата й беше рядка, а скалпът й — плешив там, където белезите бяха по-нагъсто.

Той я отблъсна от себе си.

— Виждала ли си се някога в огледалото? — попита той. — Как можеш да си помислиш, че господарят ти би защитил такава грозница като теб?

— Невинаги съм била грозна.

Сълзи на срам се процедиха от очите й — единственото нещо, което не бе поразено от белезите. Сано забеляза, че тялото й е стройно, но пищно, вратът й бе дълъг и грациозен, гърдите изпълваха дрехата над пояса, който обгръщаше тъничката й талия. Ако не беше шарката, Намиджи би могла да бъде много привлекателна.

— Била съм с владетеля Цунанори преди. — Със загубването на воала тя бе загубила и предпазливостта си. Безочието се бе заменило от уязвимост. — Той никога не забрави какво бяхме ние един за друг.

— Какви бяхте?

— Аз бях негова любовница.

— Какво толкова специално има в това? — попита Сано. — Мъжете просто спят със слугините си — това се случва непрестанно.

Намиджи избухна.

— Ние бяхме влюбени.

— Жените се самозаблуждават — това също се случва непрестанно — каза Сано. — Нека отгатна: Владетелят Цунанори е приключил голямата любовна афера веднага щом си се разболяла от шарка.

— Аз не исках той да я прихване. — Тя се втурна и да защитава господаря си. — Но той все пак ме обичаше. — Останала без дъх от желание да убеди Сано​ и самата себе си, тя продължи: — Той можеше да ме​ изхвърли на улицата и да ме остави да умра там. Това​ правят другите господари със слугите си, когато се разболеят. Но той ме изпрати в манастир. Плати на монахините да се грижат за мен. Когато се възстанових, ми позволи да се върна в дома му, въпреки че изглеждах така!

Тя разпери ръце в знак на триумф.

Самомнителният, себичен владетел ​Цунанори​ имал повече характер, отколкото Сано си бе мислил! Но той продължи да дразни Намиджи.

— Значи, владетелят Цунанори е оставил бившата си любовница да чисти нощното му гърне. Колко великодушно!

— Той ми даде покрив, когато никой друг нямаше да го направи!

— Каква друга мръсна работа си вършила за него?

— Сано върна разговора обратно към най-важния въпрос. — Да убиеш жена му?

— Не! Бих направила всичко друго за него, но не и това!

— Защо не и това? — Сано си спомни нещо, което Рейко му бе казала за разговора си със сестрата. — Ти знаеш, че той е мразил Цурухиме. Тя те е третирала като боклук. Ти решаваш да я заразиш със същата болест, която те е направила толкова грозна. И осъществяваш две неща — отърваваш владетеля Цунанори от гадния му брак и си отмъщаваш на Цурухиме.

— Не съм я убила аз! — Наджими възобнови наглото си поведение. — Беше Йошисато.

— Йошисато не е бил видян да търка леглото й със заразен чаршаф — изтъкна Сано. — Или да гори чаршаф, след като Цурухиме е заболяла от шарка.

— Който и да казва, че ме е видял, лъже.

Сано промени курса.

— Може и да си права. Може би не ти си заразила Цурухиме. Ако не си ти, значи трябва да е владетелят Цунанори.

Намиджи погледна стреснато, сякаш бе следвала път, за който е мислила, че е съвсем правилен, но изведнъж е направил остър, внезапен завой надолу. Изражението й се втрещи, като осъзна, че ще трябва да избира между признанието за убийството и обвиняването на любимия си господар.

— Аз го направих — каза тя с гордост и примирение. — Признавам. Капитан Онода даде знак на войниците да я отведат.

— Почакай. Владетелят Цунанори ли те помоли да заразиш Цурухиме с шарка?

— Не. Сама го реших. — Намиджи изглеждаше ужасена, че признанието й осъжда нея, но не отклонява Сано от владетеля Цунанори.

Сано чуваше как войниците му продължават да се бунтуват. Но той искаше пълно решение на своя последен казус.

— Защо продължаваш да защитаваш владетеля Цунанори? Той няма да те защити. Ще те остави да поемеш цялата вина за убийството на Цурухиме.

— Той ще се погрижи за мен. — Тя звучеше доста отчаяно, явно не вярваше много на думите си. — Винаги го прави.

— Не и този път — рече Сано. — Цурухиме беше дъщеря на шогуна. Той не може да те спаси. Може да спаси само себе си, като те остави да поемеш цялата вина. Ти ще бъдеш екзекутирана. А той ще си вземе толкова нови любовници, колкото си поиска.

Намиджи изскимтя, като осъзна истината за своята съдба.

— Не го оставяй да се измъкне. — Сано не се тревожеше, че пречупва една слаба, уязвима жена. Той трябваше да приключи с тази работа. — Накарай го да поеме своята част от вината.

Тя се сви напред, постави обезобразеното си лице на пода и се разля в агонизиращ плач.

— Това беше негова идея. Той ме накара да го направя. Знаеше, че не мога да кажа не.

Сано кимна на капитан Онода.

— Заведете я в затвора на Едо. Съобщете в генералния щаб на армията какво се случи. Те ще издадат заповед за ареста на владетеля Цунанори.

Войниците изведоха Намиджи от стаята. Сано не почувства удовлетворението, което обикновено получаваше, когато приключеше с някое разследване. Успехът в миналото бе оправял съдбата му, но този път нямаше да може. Този път той все още си оставаше мъж, осъден да умре, без значение, че бе разрешил делото за убийството на дъщерята на своя господар. Все още не бе успял да избяга — единственият му шанс да види изгрева на утрешния ден и да се събере със семейството си.

— Това беше много впечатляващо — каза Онода с искрено възхищение, примесено със съжаление към него. — Много неща се стекоха по прекалено лош начин за вас, Сано сан. Неприятно ми е, че трябва да загубим такъв добър човек като вас.

— Благодаря ви.

Сано се насочи към вратата, знаейки, че ще е най-добре скоро наистина да се загуби.

В този момент в стаята се втурна един от стражите.

— Капитан Онода, виждали ли сте съпругата и децата на Сано сан?

Сърцето на Сано сякаш избухна от страх и тревога.

— Не — отговори капитанът. — Защо?

— Не мога да ги намеря. Не са в къщата.

Нервите на Сано се опънаха до краен предел.

— Съпругата ми вероятно е извела децата навън да си поиграят.

— Претърсете двора — каза Онода.

— Прави се в момента.

Сано се измъкна от вратата и тръгна по коридора.

Капитан Онода го настигна.

— Те не бяха ли с вас преди малко? Чух ви като говорехте с тях.

Сано се насили да остане спокоен.

— Да. Ще отида да видя дали не са се върнали.

Капитан Онода го изгледа с нарастващо недоверие.

— Аз ще дойда с вас.

В този момент Сано вече знаеше какво трябва да направи.

— Добре.

Те тръгнаха към неговата стая. Вратата, която той бе затворил, зееше отворена, някой вече я бе претърсил. Онода погледна вътре и се обърна към Сано с огорчено изражение.

— Те не са били тук, нали? Престрували сте се.

Очите му се разшириха, когато видя, че Сано държи камата, която бе измъкнал изпод шалварите си.

Преди да успее да помръдне, той вкара острието в гърлото му. Бликна кръв. Онода политна и Сано го прихвана. Издърпа трупа вътре в стаята и го положи на пода. Чу как войниците крещят:

— Никъде ги няма! И другата жена и децата й също са изчезнали!

Сано нямаше време да съжалява за убийството на човека, който бе толкова добър с него. Изтича до шкафа, издърпа го и измъкна дъската на дупката. Взе меча на Онода, затъкна го под пояса си, после се промъкна през тесния изход. Спусна се в празното пространство под къщата и запълзя. Над него по пода се чуваха бягащи стъпки. Много скоро войниците щяха да открият трупа на Онода и тайния изход. Трябваше по най-бързия начин да се измъкне от имението.

Той бе упражнявал използването на тайния изход, за да се запознае добре с пътя за бягство, в случай че му се наложи да го използва. Когато изскочи от дупката на решетката се озова лице в лице с двама войници в задния двор. За миг на лицата им се изписа огромна изненада, преди Сано да измъкне откраднатия меч и да пререже гърлата им. Чу как другите войници тичат, крещейки към него. Смъкна горните си дрехи. После излезе от вратата.