Лора Джо Роуланд
Отоме (35)

32. глава

Сано крачеше по пода на стаята си. Раните по главата и лицето го боляха и беше много изтощен, защото през нощта почти не спа — чувстваше се твърде неспокоен, за да си легне. Усещаше къщата си като клетка, която се смаляваше с всеки изминал час. Щом мръднеше навън от стаята, тъмничарите му хукваха подире му. Вече бе късен следобед. До този момент не бе видял никого другиго, освен слугите, които му носеха храната. Беше изпратил детектив Маруме да открие как би могъл да бъде запален пожар в толкова силно охранявана част на замъка. Никога в живота си досега не се бе чувствал толкова изолиран, толкова безпомощен и така приклещен — досущ като хванат в капан.

Убийството на Йошисато беше най-големият му и най-рискован казус, защото залогът бе животът му, а трябваше да разчита на съпругата си, на дванадесетгодишния си син и на главния си васал да го разрешат. Той беше сам с омразата си към шогуна, която го глождеше и тровеше като змия. Бунтовническите му мисли се усилваха. И се ужасяваше от предстоящия процес.

Най-сетне Маруме пристигна.

— Открих стражите, които са били на дежурство около резиденцията на наследника снощи. Трима на наблюдателната кула, която гледа към нея, трима на най-близките постове и трима патрулиращи. Единият от часовите в кулата ми е приятел. Той ми каза, че са ги привикали от постовете им.

— Привикали? Как така? — изненада се Сано. — Кой ги е привикал?

— Дошло съобщение от капитана на нощната смяна. С нареждане да отидат на събрание в щаба, който, както знаеш, е на другата страна на хълма и на две нива по-долу.

— Кога е станало това?

— Малко по-малко от час преди да започне пожарът.

— Значи никой не е наблюдавал резиденцията на наследника в критичния момент — заключи Сано. — Което обяснява как подпалвачът е влязъл в двора и е напуснал, без да бъде заловен.

— Ами я чуй това: когато отишли в щаба, там нямало никакво събрание.

— Значи съобщението е било уловка, за да ги разкарат. Кой го е доставил?

— Един паж — каза Маруме. — Донесъл го на техния началник, лейтенанта, в наблюдателната кула. Приятелят ми дори не знае името на момчето, никога преди не го е виждал. Каза ми също и че капитанът на нощната стража твърдял, че не е изпращал никакво съобщение. Може би пажът е бил измамник, пратен от подпалвача.

— Или от някоя личност, за която работи подпалвачът. Такова престъпление изисква внимателно планиране.

Маруме следваше линията на мисълта на Сано.

— Звучи твърде изобретателно и сложно за някой, който върши подобни мръсни дела като палене на пожари. Подпалвачът сигурно е бил просто машата. Но кой е бил мозъкът?

— Владетелят Иенобу. Или госпожа Нобуко.

— Някакви вести за нея от съпругата ти?

Сано поклати глава.

— Нито от нея, нито от Масахиро. Добра работа свърши, Маруме. Благодаря ти.

Думите бяха недостатъчни, за да изразят благодарността му към компетентната и вярна служба на неговия васал.

— Надявам се да се справя още по-добре — каза Маруме, зарадван от похвалата на Сано. — Вече започнах издирването на този паж. Някой трябва да го е видял. Или да е видял нещо при резиденцията на наследника, преди пожарът да започне. Поисках помощ от стари другари. Ако има някакви свидетели, аз ще ги изровя.

— Това ще отнеме време. Янагисава няма да ме чака да намеря доказателства, с които да изчистя името си. Необходима ми е някаква защита. Ще свидетелства ли в моя полза на процеса твоят приятел?

Радостта се оттече от лицето на Маруме.

— Помолих го. Каза не. Лейтенантът им наредил да не говорят за случилото се. Ще си навлекат беля, ако излезе наяве, че са напуснали постовете си. Ако са били там, биха могли да спасят Йошисато. Възможно е да ги осъдят на смърт, защото са допуснали да изгори.

— Който и да ги е подмамил, знае, че ще ги е страх да се разприказват — каза Сано, разочарован, но не и изненадан. — А къде е съобщението, което са получили?

— Било е устно, не писмено.

— Колко е внимавал да не оставя следи!

— Не губи надежда — настоя Маруме. — Късметът ни няма как да не се обърне.

Войниците влязоха в стаята без предупреждение.

— Време е за процеса ви — каза началникът им. — Елате с нас.

Сано изпита чувството, че е застанал на ръба на пропаст и изведнъж една светкавица разкъсва земята под нозете му. Той се плъзгаше от всичко твърдо и сигурно, надолу в тази бездна.

— Но аз трябва да изчакам съпругата ми и сина ми.

Те можеха да донесат доказателство, което да го спаси. А дори и да не бяха намерили нищо, Сано не можеше да тръгне, без да види Рейко и Масахиро. Можеше да бъде изпратен за екзекуция веднага след процеса.

— Не може! Имаме заповед да ви отведем веднага в двореца.

Дъното на бездната се надигна стремително, за да посрещне Сано. Напълно отрязан от всички скъпи нему хора и от всички възможности да се спаси, обхванат от паника, Сано се отдръпна от войниците.

— Елате с мир или ще ви отведем насила — каза началникът.

Нямаше полза да отлага неизбежното. Инстинктът и опитът надделяха. Мъдрият самурай знае, че не бива да пилее енергия в недостойна, безплодна съпротива, когато решителната битка тепърва предстои. Сано трябваше да запази силите си за процеса — неговия последен шанс да се спаси. Той вдигна ръце и отстъпи.

— Аз ще дойда с него — каза Маруме, — за да свидетелствам в негова защита. Не е възможно той да е запалил резиденцията. Беше си вкъщи и спеше, когато пожарът започна.

— Не е позволено да води никакви свидетели — каза началникът.

— Това е против правилата! — възрази Маруме.

— Дворцовият управител Янагисава определя правилата.

Началникът бутна Маруме настрани.

Маруме го бутна в отговор. Изведнъж войниците закрещяха, дръпнаха Маруме, сграбчиха Сано. Маруме изрева и започна да удря напосоки. Когато юмруците му попаднеха в целта, се вдигаха викове. Чу се изстъргване на стомана — войниците извадиха мечовете си.

— Не! — остро викна началникът им. — Трябва да го заведем жив!

Приклещен в схватката, Сано извика:

— Спри, Маруме сан! Не им давай повод да те убият.

Маруме спря да се бори. Двама от стражите го сграбчиха и хванаха ръцете ум. Той дишаше тежко, очите му пламтяха, зъбите му се оголиха като на обуздан див кон. Войниците обградиха Сано толкова плътно, че той можеше да долови животинската миризма на кожата, покриваща металните пластини на ризниците им.

— Погрижи се за семейството ми — каза той на Маруме, докато го влачеха към вратата.

Яростната съпротива се отцеди от Маруме. Голямото му лице потъмня от мъка. Той знаеше, че това може да е последната заповед, която му дава господарят му. Сано почувства надигане в гърлото си. Маруме кимна. Това беше единственият им дан през годините, през които бяха живели като господар и васал. И двамата се надяваха, че краят все още не е дошъл. И двамата не можеха да понесат да си кажат сбогом.

Войските поведоха Сано по коридора. Той чувстваше дома си някак странно безличен, като пътна станция в пътешествие, от което няма връщане назад. Когато излезе от къщата, неколцината му васали го чакаха в двора, охранявани от армейските войници. Докато Сано слизаше по стълбището, те му се поклониха с мрачно достойнство. Жестът им трогна сърцето му. Те сигурно се страхуваха за себе си — ако го осъдеха на смърт, имаше вероятност също да бъдат екзекутирани, като свързани с предател. Но те му отдадоха почит, дори и да беше за последно.

— Тате! — Акико изтича по верандата. Мидори, Таеко и Тацуо вървяха след нея. Тя слезе, скачайки по стъпалата, хвърли се към Сано, и обви ръце около краката му. — Не отивай, тате! — извика тя.

Сърцето на Сано се сви болезнено. Тя беше твърде малка, за да проумее защо тръгва, но разбираше, че има нещо лошо. Войниците забавиха крачка и спряха.

— Продължавайте напред! — нареди началникът им, сграбчи ръцете на Акико и ги дръпна.

Акико заскимтя и стисна по-здраво баща си. Сано я погали по косицата и нежно й каза:

— Акико, трябва да ме пуснеш да вървя.

Началникът я дръпна по-силно. Малките й пръстчета стиснаха шалварите на баща й, после се отпуснаха. Сано се почувства така, като че ли откъснаха част от собственото му тяло. Акико запищя. Тя се обърна към началника и закрещя:

— Няма да отведеш баща ми! — и одраска лицето му.

Той отстъпи и изруга, а по бузата му останаха кървави драскотини. Сано бързо поведе Акико към къщата. Мидори побърза да слезе долу, за да ги пресрещне. Таеко и Тацуо плачеха. Те бяха достатъчно големи, за да разберат. Сано се обърна към Акико. Тя не плачеше. Малкото й личице бе подивяло от бунтовен плам.

— Слушай ме, Акико — каза й Сано. — Трябва да бъдеш добро момиче, докато ме няма.

— Кога ще се върнеш? — попита го тя.

Не му беше приятно да лъже детето си, но истината беше още по-неприятна.

— Скоро.

— Обещаваш ли?

— Обещавам.

Сано я прегърна и скри сълзите си в меката й коса.

После я предаде на Мидори.

Войниците го поведоха. Той не можеше да погледне назад. Държеше погледа си право напред, докато вървеше през вътрешните пасажи на замъка Едо. От наблюдателните кули и от прозорците на покритите коридори по горната част на крепостните стени надничаха войници. Чувстваше се така, сякаш е затворен в балон от разложена слуз. Но слузта не успяваше да задържи зяпачите на разстояние. При изкачването си нагоре по хълма процесията им привлече доста народ. До времето, в което стигнаха двореца, размерът й се бе раздул до стотици войници, служители, пажове и слуги. Сано си помисли за шествията по време на религиозните фестивали, когато тълпите следваха хората, носещи малки макети на храмове по улиците. Но тук го нямаше шумното, радостно веселие. Всички бяха притихнали, както подобава на такъв мрачен исторически момент. Вместо храм, който приютява свят дух на божество, шествието следваше най-нисшата форма на живот — един предател, обвинен в измяна.

В каменните фенери, окачени покрай пътеката към двореца, блещукаха пламъци, макар че сивото небе все още бе светло. Дворцовите стражи отвориха вратата. Тя зейна като паст на ада. Когато Сано я наближи, тълпата остана назад. В стрехите пърхаха гълъби, докато той минаваше под тях. Откъм града се носеше шум от чукане. Животът си течеше, безразличен към неговата беда. Дворецът го погълна. Вътре, покрай стените, се бяха наредили служители, войници и прислужници. Те мълчаливо го наблюдаваха, докато влизаше заедно с ескорта си в голямата приемна зала.

Тясна пътека разделяше мълчаливата тълпа, заела долното ниво на пода. Войниците пред него препречваха погледа му към дъното на залата. Всичко, което можеше да види, беше охреният блясък на фенерите, горящи по подиума. Тълпата гледаше как войниците водят Сано по пътеката. Той хвърли поглед отдясно наляво и видя само редици от неприятелски лица, принадлежащи на даймио, които бяха съюзници на Янагисава.

Достъпът на всеки, който би могъл да дойде на помощ на Сано, бе забранен.

Сано пристъпи на по-горното ниво на пода. Малък правоъгълник от бял пясък покриваше центъра на дървените дъски — ширасу, белият пясък на истината, символът на справедливостта. Войниците бутнаха Сано на колене върху сламена постелка в центъра на ширасу. Ирония изкриви устните му. До неотдавна той провеждаше процесите и раздаваше правосъдие.

Ако тук се стигнеше до правосъдие, щеше да бъде истинско чудо.

Войниците отстъпиха. Сега Сано видя тримата съдии, подредени така, че да виждат и него, и подиума. Единият беше Като Кинхиде от Съвета на старейшините. Другите двама също бяха съюзници на Янагисава. Инспектор генерал Накае беше главен финансов ревизор на държавните операции, което означаваше, че следи зорко за всички злоупотреби, освен за тези на Янагисава. С доста широката си обиколка той напомняше на Сано за презряла тиква — беше загубил повечето си зъби и лицето му приличаше на хлътнала навътре коруба. До него стоеше старият, беловлас владетел Набешима, даймио на провинциите Сага и Хизен, чиито кожа и очи бяха пожълтели от прекарана жълтеница.

Сано беше направил за посмешище инспектор генерал Накае и владетеля Набешима, когато бяха изпълнявали ролята на съдии в един друг спорен случай за убийство. Те го гледаха с мръсно удоволствие, предвкусвайки възмездие. Сано погледна към подиума. Янагисава седеше в центъра му, облечен в официална черна тога с блестящ златен герб. Шогунът отсъстваше и Сано знаеше защо: Янагисава се опасяваше, че той може да го убеди да го освободи.

Красивото лице на кръвния му враг беше театрално осветено от фенерите. Очите му бяха толкова зачервени по краищата и с толкова тъмни сенки отдолу, кожата му толкова бледа и така набраздена от скръбни бръчки, че той изглеждаше така, сякаш носи сценичен грим. Изгледа Сано с омраза, ледена и твърда, като ризница през зима. Съжалението, което Сано бе чувствал към този баща, загубил двама сина, се изпари в горещината на гнева му.

На бойното поле няма място за съчувствие към врага.

— И тъй, започвам процеса срещу Сано Ичиро — каза Янагисава с глас, прегракнал от плач и ярост.

По устните му заискря усмивка — посланието й бе така ясно, сякаш го бе изкрещял:

„Всички сметки между нас са на път да бъдат уредени. Ще ми платиш за всяко зло, което някога си ми сторил“.