Лора Джо Роуланд
Отоме (31)

28. глава

Таеко плъзна вратата на стаята, отвори я и видя, че Масахиро бърза по коридора. Тръгна след него, но гласът на майка й я спря.

— Таеко! Къде си мислиш, че отиваш?

— С Масахиро — отговори й тя.

— А, не! — каза Мидори. — Връщай се обратно в стаята си.

— Но мамо, не знаеш ли, че Сано сан е под домашен арест? — Таеко не можеше да повярва, че майка й ще продължи да я държи наказана точно в този момент. — Казват, че е убил сина на шогуна.

— Кои са тези, които го казват?

— Прислужниците. Те говореха пред стаята ми. Мидори се намръщи раздразнено.

— Казах им да не клюкарстват. — Тя хвана Таеко за ръката. — Ела с мен.

— Но мамо, те казаха, че Сано сан ще бъде осъден на смърт, а също и всеки друг в тази къща. Чух с Масахиро и госпожа Рейко да разправят, че трябва да открият кой всъщност е убил сина и дъщерята на шогуна и да докажат, че Сано сан е невинен. Аз трябва да помогна. — Светът се разпадаше, а майка й се правеше, че всичко е нормално! — Не разбираш ли?

— Ти си тази, която не разбира. — Мидори завлече Таеко в стаята й. — Оставаш тук!

— Моля те!

Таеко трябваше да помогне на Масахиро не просто защото искаше той да я хареса. Сега това й се струваше глупаво. Тя трябваше да направи всичко, което може, за да спаси своето и неговото семейство.

— Ако напуснеш тази къща, няма да можеш да направиш нищо, освен да ме подлудиш и да ме накараш да се тревожа за теб.

— Но аз помогнах преди! Намерих улика!

— Това беше просто щастливо съвпадение.

— Но, мамо…

Мидори се наведе над Таеко и сложи ръце на раменете й.

— Погледни ме. — Таеко впери поглед в очите на майка си, които бяха пълни с тревога, безсилие и любов. — Знам колко лоши са нещата. Не се опитвам да ги омаловажавам. Но няма да допусна да​ бродиш из града и да се излагаш на опасност. — Тя пламенно прегърна Таеко. — Загубих баща ти. Няма да загубя и теб.

* * *

В двореца започваше бдението за Йошисато. Приемната зала бе претъпкана с правителствени служители, придворни дами, даймио и изтъкнати търговци. Те чакаха на опашка, за да поднесат съболезнованията си на шогуна, които седеше, потънал в сълзи, на подиума. До него беше ковчегът на Йошисато, овален​ дървен сандък, обвит в бял плат, качен на подставка. На олтар пред ковчега имаше свещи, димящи тамянови кадилници, дървена табела с името на Йошисато и негов портрет. Под подиума се бяха наредили свещеници в оранжеви раса и брокатни епитрахили и биеха тъпани и напяваха молитви.

Янагисава и госпожа Сомеко вървяха към двореца. Тя се облягаше на ръката му, препъваше се и хлипаше. Когато той й каза, че Йошисато е мъртъв, и Сомеко падна на пода и започна да пищи. Това беше преди повече от осем часа. Оттогава не бе спряла да плаче. Янагисава беше прекалено разстроен, за да​ може да понася и нейната мъка. Насилваше се да не​ й се ядосва. Тя беше майка на Йошисато и заслужаваше съчувствие. Освен това трябваше да се отнася предпазливо с нея.

Прислужниците й я бяха облекли и гримирали, но косата й вече беше напълно заплетена, защото не спираше да я скубе. Сълзите бяха набраздили бялата пудра на лицето и червения руж на бузите й, а те пък бяха изцапали тъмносивото й кимоно. Когато двамата с Янагисава влязоха в приемната зала, тя захлипа по-силно. Всички се обърнаха, за да ги погледнат.

— По-тихо! — прошепна й той.

На опашката, която водеше към подиума на шогуна, се бяха наредили много хора и още се помайваха покрай стените. Янагисава знаеше, че те чакат него, за да видят реакцията му от смъртта на Йошисато.

Госпожа Сомеко хълцаше, без да я е грижа за тяхното внимание.

— Овладей се! — нареди й Янагисава, докато я водеше към подиума.

Тълпата се раздели, за да му направи път. Янагисава видя ковчега. Очите му горяха, но не проля и една сълза. Коленете му се огъваха, но той вървеше напред. Смъртта на Йоритомо го бе съсипала. Сега беше още по-съкрушен от гибелта на Йошисато, но не можеше да потъне в ямата на скръбта, нито да се изолира от целия свят. При смъртта на Йоритомо той чувстваше, че може да си позволи да рухне докрай, а по-късно да се завърне и да търси отплата. Този път знаеше, че ако допусне скръбта да го погълне, няма да има никакво завръщане. Сега той трябваше да остане достатъчно силен, за да превземе властта над режима и да отмъсти за смъртта на двамата си синове.

Госпожа Сомеко се откъсна от него и се хвърли върху ковчега с писъци.

— Йошисато! Йошисато!

Шогунът я зяпна ужасено. Янагисава я сграбчи за ръката.

— Недей! — каза й той с тих, но суров глас.

— Искам да го видя! Защо не ми позволихте да го видя!

— Вече ти обясних, тялото му е ужасно обгорено.

— Трябва да го видя! — Госпожа Сомеко смъкна белия плат и откри простото дърво под него.

— Престани!

Янагисава се бореше, за да я озапти.

Шогунът се отдръпна от тях. Хората в стаята си зашепнаха притеснено. Госпожа Сомеко вдигна капака на ковчега и възкликна от разочарование и ярост. Ковчегът бе празен. Никой не беше успял да идентифицира трупа на Йошисато сред четиримата загинали. Всички тела бяха толкова обгорели и крехки, че се натрошиха, докато ги вадеха от руините; всички миришеха на дим и изгоряла плът. Янагисава бе наредил да не поставят никакви тленни останки в ковчега по време на бдението; те трябваше да бъдат сложени вътре преди погребението, което щеше да се състои след два дни, когато щяха да бъдат кремирани и цялата пепел щеше да се постави в гробницата на клана Токугава.

Госпожа Сомеко се изскубна от Янагисава. Тя започна да драска с нокти по дъното на ковчега, като че ли искаше да изкопае оттам Йошисато.

— Изкарайте я оттук! — нареди шогунът.

Янагисава метна госпожа Сомеко на рамото си. Докато я изнасяше от стаята, тя пищеше и го удряше по гърба. Той едва дишаше, когато застана с нея отвън. Понесе я покрай часовите, стоящи при вратата, после по пътеката. Беше й много ядосан, защото правеше всичко по-трудно, но същевременно чувстваше съжаление към нея. Той се бе запознал с Йошисато едва преди пет месеца. А тя го бе обичала седемнадесет години.

— Не мога да те нося по-нататък. — Янагисава я пусна и я остави да стъпи на краката си. — Трябва да вървиш сама до дома.

Тя рухна на тревата покрай пътя. Плачеше полкова силно, че започна да се дави.

По пътя вървяха служители, отиващи на бдението или тръгващи си от него. Те зяпаха в госпожа Сомеко. Загубил търпение, Янагисава й кресна:

— Ставай! Да не искаш целият свят да те види така!

— Не ме е грижа кой ме вижда! Моето бебче го няма. Нищо друго няма значение.

— Е, но мен ме е грижа. В името на Йошисато, покажи поне малко достойнство!

— Не ме критикувай, копеле такова! Ти си виновен, че той е мъртъв!

— Как така аз да съм виновен? — сопна се Янагисава.

— Ако го беше оставил на мира, ако никога не го беше представял на шогуна, той нямаше да бъде в резиденцията на наследника, когато е пламнала. Щеше да бъде жив!

Тя беше права. Янагисава чувстваше ужасна вина, която подсили още повече гнева му срещу нея.

— Посрещни фактите, жено: Сано запали пожара. Той е виновен за смъртта на Йошисато.

— О, да, вече ми го каза. — В мокрите очи на госпожа Сомеко блесна презрение. — Но аз не ти вярвам. Ти казваш толкова много лъжи. Като тази, че Йошисато беше син на шогуна.

— Говори по-тихо! — Янагисава се разтревожи, защото видя двама служители да идват по пътеката.

— Какво толкова, ако светът открие, че ти си измислил историята на астронома или че ти си истинският баща на Йошисато? — Тя правеше точно това, от което Янагисава се боеше — разкриваше тяхната измама. Скръбта я подлудяваше.

— Защото това беше част от заговора да подмамим шогуна — гневно прошепна Янагисава. — Това е държавна измяна. А държавната измяна се наказва със смърт.

— Е, заговорът не успя, нали? — Госпожа Сомеко се изсмя през сълзи. — Йошисато няма да наследи диктатурата. И освен ако не успееш да измамиш шогуна, че е баща и на някой от другите ти синове, ти никога няма да управляваш Япония.

Служителите дойдоха опасно близо.

— Млъкни, преди да направиш така, че да убият и двама ни! — Янагисава се хвърли върху нея и запуши устата й с ръка.

Тя пищеше, драскаше ръката му и риташе. Служителите ги гледаха, докато минаваха покрай тях. Янагисава я изтегли на крака. Тя ухапа дланта му. Той я прокле и я пусна.

— Не ме интересува какво ще ми се случи! — Тя смени хлипането си с див смях. — Сега, когато Йошисато го няма, аз нямам за какво да живея. С радост ще умра, ако мога да те взема със себе си.

Янагисава огледа ухапаната си ръка, докато я влачеше към портата. От раните, които зъбите й бяха оставили в плътта му, капеше кръв. Тя го мразеше достатъчно, за да пожертва своя живот, ако така щеше да отнеме неговия.

— Добре, накажи ме, но изчакай, докато аз накажа Сано. В твоето съзнание може да съм виновен в хиляди престъпления, но Сано е този, който изпече Йошисато до неузнаваемост, докато той спеше.

Госпожа Сомеко изстена, при бруталното му описание на смъртта на Йошисато.

— Ти, ти си виновен! — Гласът й бе прегракнал от писъци. — Виновен си, че уби моето бебче! Виновен си, че ме накара да сътруднича на твоя план за заграбване на управлението на Япония. Но това не е всичко. Ти си убил и дъщерята на шогуна.

Остър страх прониза Янагисава. Той беше забравил за Цурухиме. А най-вероятно и шогунът. Но накрая врявата за Йошисато щеше да стихне и някой щеше да му припомни, че дъщеря му също е била убита. Янагисава щеше да попадне под подозрение и макар че Сано нямаше да го има, за да го преследва, другите му врагове щяха да поемат щафетата. Янагисава се нуждаеше от укрепване на защитата си, а едно от слабите места в нея беше госпожа Сомеко.

Трябваше да й затвори устата.

— Хайде, стига! — Той възприе нежен, шеговит маниер. — Ти просто си готова да ме обвиниш за всяко зло под слънцето. Не съм убил аз дъщерята на шогуна.

Те стигнаха до къщата за гости. Той я поведе през вратата към нейната стая. Когато я пусна, очите й горяха с отмъстителна злост.

— Не се опитвай да ме правиш на глупачка! Ти си научил, че Цурухиме е бременна, преди да се разболее от шарка. Разбрал си, че ако доживее до раждането и има син, това ще разбие плановете ти да направиш Йошисато следващия шогун.

— Ти пък откъде научи, че тя е била бременна? — стреснато каза Янагисава.

— Госпожа Рейко ми каза.

— Говорила си със съпругата на Сано? Казах ли ти да стоиш далеч от всеки, който има някаква връзка със Сано?

— Отидох да я видя — каза Сомеко, откровено горда с неподчинението си. — Защото никой друг нямаше да ми каже нищо.

Янагисава прокара кървящата си ръка по лицето си. Тази жена щеше да бъде неговата гибел.

— Какво друго ти каза госпожа Рейко?

— Попита дали Йошисато е знаел, че Цурухиме е била бременна. Опита се да ме накара да кажа, че той е убил Цурухиме. Но аз знам, че не е той. Той не би убил никого. — Дрезгавият глас на госпожа Сомеко преливаше от убеденост. — За разлика от теб. — Тя заби острия си нокът в Янагисава. — Аз знам, че ти си знаел, че тя е била бременна.

— Нищо подобно не знаеш — каза Янагисава, припрян от необходимостта да я убеди. — Защото аз самият не го знаех, преди Сано да ми го каже вчера.

— Не ти вярвам. Сигурно си знаел! Защото ти имаш шпионин в имението на Цунанори. Икономката… Ти си й плащал, за да ти съобщава дали на Цурухиме не й закъснява цикълът.

Янагисава се сети как тя е научила за шпионина. Главният му васал служеше като свръзка между него и икономката, с която той изобщо не се бе срещал. Госпожа Сомеко сигурно го бе придумала да се разприказва. Янагисава се разтревожи силно от това, че тя знаеше тази информация — информация, безполезна за Сано, но все пак, смъртно опасна в ръцете на другите му врагове. Иенобу би могъл да я използва като доказателство, че Янагисава сигурно е знаел за бременността на Цурухиме и поради това с наредил да я убият.

Госпожа Сомеко се разсмя истерично.

— Какви ли усилия си положил, за да убиеш дъщерята на шогуна? А сега, когато Йошисато е мъртъв, хубаво се насади!