Лора Джо Роуланд
Отоме (29)

26. глава

Войниците на Янагисава заключиха Сано в кулата на часовите. Той чакаше сам в голата стая със студени каменни стени. По керемидите на покрива заромоли дъжд. Студеният въздух вледени потта му под огнезащитния плащ, който все още носеше. Той стоеше до прозореца и наблюдаваше как над Едо изгрява зората.

Нима това беше последната му сутрин?

Какво щеше да се случи със семейството му?

Опита се да измисли как да се измъкне от тази опасна ситуация, но зад стоическата фасада умът му беше като циклон от отчаяние. Единственото, което можеше да направи, бе да чака.

Най-накрая войниците на Янагисава дойдоха, за да го съпроводят по хълма по закритите пасажи, а после го поведоха през шибащия дъжд към двореца. Там, на подиума в приемната зала, бе коленичил шогунът, а Янагисава седеше от дясната му страна. Четиримата членове на Съвета на старейшините бяха коленичили по двама, едни срещу други на горно ниво на пода, непосредствено под подиума. Покрай стените стояха стражи. Войниците блъснаха Сано на колене на долното ниво на пода. Мокър до кости, треперещ от студ, той вдигна лице към висшестоящите.

— Добре ще е, ъъъ, да има сериозна причина за свикването на това събрание в толкова ранен час — каза шогунът.

— Има. — Гласът на Янагисава беше прегракнал от плач, кървясалият му поглед беше твърд и искрящ сякаш сълзите го бяха превърнали в нажежено желязо. — Сано ще ви каже какво се случи тази нощ.

Сано погледна старейшините. Те гледаха в пода — вече знаеха. Янагисава бе определил Сано за приносител на лошата вест, която никой не искаше да поднесе на шогуна. Сано не можеше да не се възмути от тази несправедливост. На всичкото отгоре изпитваше и тежко чувство на вина. Той беше хулил Йошисато; той не бе успял да спаси Йошисато. Последното нещо, което би искал да направи за него, беше да съобщи факта за неговата смърт.

— Имаше пожар в резиденцията на наследника — започна той.

Очите на шогуна се разшириха от страх.

— Йошисато…?

— Съжалявам, Ваше Превъзходителство — каза Сано. — Йошисато… не оцеля.

Шогунът ужасено се отдръпна назад. Грозна, доволна усмивка се появи на лицето на Янагисава.

— Не. Не може да бъде. — Шогунът се разтрепери и като обезумял започна да се оглежда из стаята. Но никой не опроверга Сано и той изви: — Клетото, скъпо момче! — После избухна в сълзи. — Ъъъ, какъв ли ужас е изживял!

Колкото и да бе разстроен от нещастието, което причиниха думите му, и от страха за собствения си живот, Сано не можеше да не се учуди как възприема шогунът смъртта на Йошисато.

— Той беше такъв прекрасен млад човек! Защо трябваше да бъде покосен в зората на живота си? Каква трагедия!

И шогунът се просна на подиума и продължи да плаче.

Сано бе очаквал да бъде разтревожен най-вече за самия себе си, както при смъртта на дъщеря му. Този път обаче той оплакваше Йошисато, а не разрушаването на собствения му свят. Йошисато беше, както Сано вече бе започнал да се убеждава, наистина специална личност.

— Моят син! Толкова много го обичах! — Шогунът хлипаше толкова силно, че едва си поемаше дъх. — Имах го само за, ъъъ, толкова кратко време. А сега той си отиде!

Сано не знаеше шогунът някога да е обичал някого. Искрената му скръб накара Сано да се чувства още по-виновен. Янагисава го гледаше с перверзно удоволствие. Шогунът се надигна на лакти. Гневът изплува на повърхността над скръбта му. Погледът му спря на кожените одежди на Сано.

— Защо не загаси пожара? Защо не спаси Йошисато?

— Опитах се. — Сано още чувстваше горещия рев на пламъците, изскачащи през вратата. — Но беше твърде късно.

— Той е запалил пожара — каза Янагисава, изпълнен с възмущение.

— Не може да е истина! — Шогунът зяпна към Сано. — Ти си убил сина ми?

— Не — яростно каза Сано. — Дворцовият управител Янагисава греши.

— Той лъже. Ето уликите, които е оставил — Янагисава се пресегна зад себе си и извади металната кофичка, парцалите и буркана.

— Те не са мои — каза Сано.

Шогунът взе покритата с пепел кофа с тънките си пръсти и намръщи нос, като подуши парцалите.

— Какво е това?

— Бурканът, който Сано е използвал, за да пренесе керосин до резиденцията на наследника — каза Янагисава. — Той е занесъл и въглени в тази кофа. Запалил е парцалите и ги е използвал, за да подпали и къщата. — В гласа на Янагисава кънтеше убеденост. През последните няколко часа той бе затвърдил увереността си, че Сано е убил Йошисато.

— Изобщо не съм ги виждал, преди да загасим пожара! — настоя Сано, взирайки се в старейшините. Те го гледаха подозрително. Или Янагисава ги бе убедил, че той е виновен, или се страхуваха да му се противопоставят. — Аз разследвах пожара. Открих ги под един храст.

— Ти се опитваше да ги измъкнеш, за да не ги открие някой друг. Но аз те хванах! — Янагисава се обърна към шогуна. — Сано не искаше Йошисато да наследи диктатурата. Той се опита да го дискредитира, но се провали. Затова го подпали и го уби.

— Не! — извика отчаяно Сано. — Не е така, както изглежда!

— На мен ми изглежда, че си убил сина ми! — Гласът на шогуна беше станал писклив от обхваналата го истерия. Той грабна металната кофа, изправи се тромаво на крака, смъкна се от подиума, после се заклатушка към Сано. — Защо? Защо го направи?

Шогунът беше обвинявал Сано погрешно в много злодеяния, но никога в нещо толкова сериозно. Сано заговори с настойчива страст.

— Не съм запалил аз пожара. Ваше Превъзходителство ме познава от четиринадесет години. Вие знаете в сърцето си, че аз никога не бих направил подобно ужасно нещо!

— Не му вярвайте! — изкрещя Янагисава. — Сано завиждаше на Йошисато. Защото иска той самият да управлява Япония. Йошисато му се изпречи на пътя. И той се отърва от него, като го уби най-хладнокръвно.

— Убиец! Предател! — Шогунът замахна с кофата срещу Сано. Острият й метален ръб удари слепоочието му. — Проклинам те! — Той го удари отново, и отново.

Ударите попадаха в скулите, в носа и в устата на Сано. Той си спомни как удряше Хирата, който бе ​стоял, без да се съпротивлява. Сега Сано търпеше обидата и болката, докато шогунът го удряше по гърба и гръдния кош. Негов дълг бе да понесе наказанието, независимо дали бе незаслужено, без да отвръща на ударите. През кръвта, която капеше в очите му, Сано видя как Янагисава го наблюдава ликуващо, с ненаситна стръв. Пътят на война изискваше кураж, когато те нападат. Сано нямаше да се посрами и да моли за милост.

Най-накрая шогунът отстъпи от него. Той пусна кофата, изпълзя на подиума, останал без дъх и напълно изтощен. Главата на Сано туптеше. Усещаше кожата на лицето си като вкочанена, опъната над болката отдолу, сякаш цялото му лице се бе превърнало в един огромен мехур. Разтревожените лица на старейшините бяха като огледала, които му казаха колко ужасно изглежда. Янагисава се наслаждаваше на раните му, но явно бе разочарован от това, че наказанието бе свършило толкова бързо.

Шогунът махна с ръка към Сано.

— Махнете този, ъъъ, боклук, от очите ми.

— Нещо се счупи в Сано. Това беше бентът, който сдържаше най-скритите му мисли и чувства. Сега те се изляха в отровен черен потоп. Той често се бе ядосвал на шогуна заради глупостта, егоизма, несправедливостта и слабостта му, но онзи гняв бледнееше в сравнение с яростта, която чувстваше сега. Често изпитваше омраза към шогуна заради обидите, заплахите и жестокото му отношение към него. Но сега раненото му тяло се бунтуваше срещу цялото това наказание, което умът му го принуждаваше да приеме в името на Бушидо. Цялото му съчувствие към шогуна изчезна, докато накрая стигна отвъд точката, в която можеше да понася постоянното изпитване на честта си, или да оправдава насилието на шогуна спрямо него. В него се надигна свирепа омраза, която всеки миг можеше да изскочи като диво животно от клетка.

— Ще закарам Сано на плаца за екзекуции. — В гласа на Янагисава звучеше ликуване, защото след толкова много години той най-сетне бе победил врага си, но и съжаление, че вече не е останало нищо друго, което да причини на Сано, освен да му откаже почетна смърт чрез ритуално самоубийство. Той се изправи и махна на войниците. — Ще го предам на палача да го обезглави и да набучи главата му на кол до моста Нихонбаши.

Сано знаеше, че това е последният му шанс да се​ защити, но не можеше. Беше толкова погълнат от​ омраза към шогуна, омраза, която превишаваше в пъти тази, която чувстваше спрямо Янагисава. Той често му бе причинявал големи злини и неправди, но му се разминаваше само защото шогунът му позволяваше. Ако заговореше, Сано нямаше да успее да каже нещо умно, което да го оправдае. Разбунтуваното му тяло щеше да поеме контрола над езика му, който умът му винаги бе успявал да сдържи. Щеше да каже точно това, което си мислеше за шогуна.

Ти, немощно малко човече, размахваш немощната си малка ръка, за да осъдиш твоя невинен, лоялен​ васал и изпращаш други хора да вършат мръсната ти работа!

Войниците тръгнаха към Сано. Техните обичайно безстрастни лица се бяха изкривили от вълнение. Те разбираха, че това е историческо събитие и бяха развълнувани, че са част от него. Шогунът гледаше с отворена уста и празен поглед. Сано знаеше какво означава това: той подозираше, че има нещо гнило, но не му се искаше да се разправя с това и предпочиташе да не се опитва да го разбере. Сано се взираше в него с горчива ненавист.

Ти всъщност не си толкова тъп! Ти избираш да си тъп! По-лесно е да оставиш Янагисава да узурпира властта ти, отколкото да се напънеш малко.

— Почакайте — рече единият от старейшините. Беше Като Кинхиде. Той имаше плоско лице с жилава кожа, подобно на маска с прорязани цепки за очите и устата. Войниците спряха. — Да не прибързваме толкова.

— Как изобщо нещо би могло да е прибързано, когато става дума за наказването на престъпника, който е убил наследника на шогуна? — Янагисава беше вбесен от факта, че неговият съюзник се опитва да отложи триумфа му над Сано.

— Трябва да сме сигурни във вината на Сано сан — каза Като.

— Милостиви богове, аз го хванах с уликите!

Намеси се още един старейшина.

— Някой всъщност видял ли го е да запалва пожара?

— Знам, че го е направил той — ядосано каза Янагисава. — Как смеете да ми се противопоставяте!

Сано съзнаваше, че трябва да се вкопчи в шанса да превърне старейшините в свои съюзници, но вниманието му бе фокусирано върху занемелия, привидно разсеян шогун. Събуди се жалко подобие на диктатор!

— Ние не ти се противопоставяме — побърза да се намеси и третият старейшина. — Ние просто мислим, че трябва да проявиш малко внимание.

— Внимание? — Янагисава произнесе думата така, сякаш беше чуждестранна или мръсна. — Защо?

— По-късно — каза Като, поглеждайки предупредително по посока на шогуна.

Сано знаеше, че старейшините не искат да говорят за политическа стратегия в присъствието на шогуна. Диктаторът използва този момент, за да избухне в нов изблик от сълзи. Хлипането му заглуши полутоновете на разговора, които не искаше да чува. Сано не се интересуваше от опасенията на старейшините, че смъртта на Йошисато може да доведе до промяна в баланса на силите в негова полза и че със сигурност се колебаят да предприемат действия срещу него. Той беше прекалено потънал в презрението си към шогуна. Лоялността му към неговия господар се бе сринала. От нейните руини се надигна непреодолим импулс, вкоренен в самурайската му кръв — желание за мъст.

— Искам Сано да бъде екзекутиран веднага! — Янагисава думкаше с юмруци по подиума.

Дори и непосредствената перспектива за собствената му смърт не можеше да разсее Сано от желанието му да си отмъсти за злините, които шогунът му бе причинил. Дясната му ръка се стисна под кожения плащ. Пръстите му се пресегнаха за меча, който бе оставил вкъщи.

— Отхвърляме решението ти — каза Като. И той, и другите старейшини изглеждаха изплашени, но решителни.

Сано съзнаваше, че старейшините заплашват да се откажат от предаността към Янагисава, ако той не им сътрудничи. Той игнорира още една възможност да ги спечели на своя страна, докато преценяваше разстоянието между себе си и подиума. Дали щеше да успее да докопа шогуна, преди стражите да го спрат?

Янагисава поклати глава, сякаш не можеше да повярва на това, което чува, и вдигна ръка нагоре.

— Какво искате да направя?

— Следвай стандартната процедура — каза Като.

Другите старейшини кимнаха. — Изправи Сано на процес, както всички други обвинени престъпници.

Нямаше да му струва кой знае какви усилия да удуши шогуна. Пръстите на Сано се свиха. Почти усещаше повехналата плът на шията му, чуваше как крехките му кости пукат и се трошат.

Янагисава изгледа старейшините с пламтящи от ярост очи.

— Проклети да сте!

Изглеждаше разкъсан между необходимостта да запази съюзниците си и желанието да пролее кръвта на Сано веднага, на момента.

— Поставете го под домашен арест — каза той на войниците си.

Когато някой самурай бъдеше обвинен в престъпление, го затваряха в дома му, вместо в тъмницата на Едо — привилегия на тяхната класа. Но Сано не и можеше да оцени отлагането на присъдата си, шанса да спаси живота си. Докато войниците го извеждаха от стаята, той осъзна колко скверни са мислите му.

Ако беше убил господаря си, вече нямаше да заслужава да се нарича самурай. Никога нямаше да може да възстанови честта си след подобно нарушаване на Бушидо. И все пак, разгневеното създание, в което се бе превърнало тялото му, още жадуваше за възмездие.

Той погледна назад към шогуна, който ревеше с пълно гърло, напълно отдаден на отчаянието си. Двама войници хванаха Сано за ръцете така здраво, че пръстите им се забиха болезнено в плътта му. Той ​се зарадва на това — то беше единственото, което го спря да убие шогуна.