Лора Джо Роуланд
Отоме (27)

24. глава

Йошисато се подготвяше за лягане в резиденцията на наследника на шогуна. През по-голямата част от живота си той бе предпочитал деня пред нощта, слънчевата светлина — пред мрака, но откакто бе дошъл в двора, късните среднощни часове бяха любимото му време. Никой не искаше нищо от него. Не трябваше да се доказва пред шогуна или да се тревожи за това, че хората го мислят за измамник. И най-хубавото от всичко — не му се налагаше да се разправя с Янагисава.

Сега бе почти полунощ. Освежен от горещата баня, облечен в памучен халат, Йошисато седеше на пода в стаята си и правеше упражнения. Когато мускулите му се отпуснеха от напрежението, той щеше да може да заспи, преди да посрещне още един ден като бъдещия диктатор на Япония. Йошисато си представи, че е отново в стария си дом и че на сутринта не го очаква нищо трудно, с изключение на урока по бойни изкуства. Копнееше за спокойствие, което вероятно никога нямаше да намери отново.

На вратата тихо се потропа и тя се плъзна леко встрани. На прага стоеше госпожа Сомеко. Йошисато се намръщи.

— Майко? Какво правиш тук?

Госпожа Сомеко се шмугна в стаята. На лицето й имаше обичайното за нея изражение, когато го гледаше — любящо, загрижено.

— Исках да видя добре ли си.

— Добре съм — рязко каза Йошисато, докато протягаше ръце над главата си и се накланяше наляво и надясно. — Точно щях да си лягам.

Вместо да схване намека, тя коленичи до него.

— От доста време не сме имали възможност да си поговорим насаме.

Йошисато много я обичаше, но никак не му бе приятно да нарушава единственото му лично време.

— Какво искаш?

Тя прибра полите на кафявия си плащ около червеникавото си кимоно. Изглеждаше разтревожена и нещастна. Йошисато си спомни един ден, когато беше на осем години и я бе помолил да покани баща му на неговия първи боен турнир. А тя трябваше да му каже, че Янагисава няма да дойде. Поведението й в момента беше същото.

— Искам да спреш да се преструваш, че си син на шогуна — каза тя.

Йошисато беше изумен — и не просто защото тя искаше невъзможното.

— Мислех, че ти го мислеше за добра идея!

— Да, така беше, когато Янагисава го предложи. Той каза, че това е единственият начин да ти спасим живота.

Преди пет месеца Иенобу беше скалъпил много хитър план, за да накара шогуна да осъди Йошисато на смърт. Янагисава беше отвърнал на удара, като го представи за син на шогуна.

— Но това подейства, нали?

Госпожа Сомеко поклати глава. Украшенията в косата й издрънчаха.

— Той ме убеди, че това ще ти даде шанс да станеш толкова важен колкото заслужаваш да бъдеш. — Очите й блестяха от надежда и любов към Йошисато. — Един ден ти щеше да управляваш Япония! Естествено беше да се съглася с него.

— Естествено. Ти винаги го правиш. — В гласа на Йошисато се усещаше горчива ненавист. — Ти го мразиш, но правиш любов с него. Как може да му позволяваш да те докосва?

Двамата никога не бяха обсъждали нейните отношения с Янагисава. Срам засенчи лицето на госпожа Сомеко, като разбра, че Йошисато ги е чувал по времето, в което живееха заедно в къщата за гости на двореца. Явно сега беше доволен, че е избягал от шума на техния страстен, твърд секс.

— Това не е твоя работа — рязко каза тя, увивайки по-плътно плаща около себе си. — Не променяй темата!

— Добре.

Йошисато всъщност нямаше желание да говори за нея и баща си. Дразнеше се от факта, че тя и Янагисава отново са се сближили, след седемнадесет години, и то заради него. Каза си, че ако тя оставя Янагисава да я унижава, това си е нейна грешка. Но не можеше да спре да мисли, че ако той не се бе родил, тя нямаше да бъде робиня на Янагисава.

— Защо промени мнението си и сега вече не искаш да се преструвам, че съм син на шогуна?

— Защото е опасно.

— Ти знаеше това още от самото начало. Янагисава ни предупреди, че има хора, които няма да повярват, че шогунът е мой баща.

— Но аз не знаех, че някой ще умре!

— Имаш предвид Цурухиме? Тя умря от шарка. И щеше да умре, дори и ако Янагисава не бе измислил този план, дори и ако аз не бях дошъл в двореца.

Госпожа Сомеко го погледна с недоверие.

— Никога не си ми казвал, че си ходил на посещение при Цурухиме — каза тя след кратка пауза.

Сърцето на Йошисато се сви от страх. Сано не беше единственият, който го подозираше в убийството на дъщерята на шогуна. Собствената му майка очевидно хранеше подобни съмнения.

— А защо трябваше да ти казвам? Аз не ти казвам всичко.

— Но преди ми казваше. — Тя се усмихна с тъжна носталгия по техния малък, загубен интимен свят.

— Вече съм пораснал. — Йошисато скри страха си зад нетърпение. — Нещата се промениха.

Госпожа Сомеко се наведе по-близо до него.

— За какво си говорите двамата с Янагисава по време на всички тези часове, които прекарвате заедно? На какво те учи той?

— Във всеки случай, не ме учи да убивам хора. Нито ме убеждава, че трябва да се отърва от някого, който може да ми попречи да стана следващият шогун.

Йошисато говореше саркастично, скривайки факта, че обучението на Янагисава всъщност обхващаше точно тези теми. Ужасеното й изражение говореше, че тя вижда през лъжите му.

— Знаех си, че той ще има лошо влияние върху теб. Проклет да е! Иска ми се никога да не се бе връщал!

— О, майко! — каза Йошисато, ядосан, защото тя го мислеше за толкова мек и податлив. — Това, че той има такова омагьосващо въздействие върху теб, не означава, че има същото и върху мен!

Госпожа Сомеко отклони поглед.

— Защо си ходил на посещение при Цурухиме?

— За да й поднеса почитанията си като на моя полусестра. Откъде разбра, че съм ходил при нея?

— Госпожа Рейко ми каза.

Йошисато се сепна.

— Ти си разговаряла с нея? Защо?

— Чух, че съпругът й разследва смъртта на Цурухиме. И трябваше да разбера какво е открил. Никой от хората, които познавам, не може да ми каже нищо друго, освен слухове.

— Това няма да се хареса на Янагисава. — Йошисато се радваше, че тя му се е опълчила поне за едно нещо, но не можеше и да не се разтревожи. — Той не иска да говориш с никого, камо ли със съпругата на Сано.

— И какво може да ми стори? Да ме убие? — презрително каза госпожа Сомеко. — Не, той се нуждае от мен жива, за да потвърждавам, че към спала с шогуна и че съм забременяла от него с теб.

— Ще те накаже по друг начин.

Йошисато беше виждал синините по нея след нощите й с Янагисава.

— Това е мой проблем. Защо не ми каза, че си ходил при Цурухиме?

Йошисато виждаше колко много й се иска да я убеди, че не е отговорен за смъртта на Цурухиме.

— Не мислех, че е важно. Вероятно не бих продължил познанството си с нея. Бях забравил за посещението, докато Сано не го спомена.

По каквато и да е причина, госпожа Сомеко изглеждаше по-малко убедена и по-отчаяна.

— Ако бях на мястото на Сано, нямаше да повярвам на неубедителния ти претекст.

— В такъв случай е просто чудесно, че не си на негово място! Явно е по-лесно да убедя враговете си, отколкото собствената си майка! — Йошисато се изправи и я изгледа яростно. — Ти наистина ли мислиш, че съм способен на убийство?

Тя също се изправи. Беше не по-малко разярена от него.

— Не знам! Вече нищо не знам!

— Добре, не съм! — каза той, наранен от недоверието й в него. — Не съм заразил Цурухиме с шарка. Казвам ти и вече съм го казал и на Сано. Какво повече мога да направя?

— Спри да се преструваш. Кажи на шогуна, че не си негов син. — Тя се задъхваше от настойчивост. — Аз ще кажа, че към сгрешила, че съм объркала датите, че съм те заченала, преди да съм спала с него. И той ще се отрече от теб като наследник.

Йошисато я зяпна слисано.

— И какво ще му е хубавото на това?

— Няма да бъдеш мишена на враговете на Янагисава. — Госпожа Сомеко пламенно го сграбчи за ръката. — Сано ще те остави на мира. Не разбираш ли?

— Разбирам, че ти не мислиш правилно — каза Йошисато, като се отскубна от ръката й. Тя не разбираше, отнасяше се към него досущ като Янагисава. — Ако Сано мисли, че аз съм убил дъщерята на шогуна, той в никакъв случай няма да остави това да ми се размине. А какво мислиш, че ще направи шогунът, ако му кажеш, че си направила грешка относно това, че съм негов син? Ще каже: „Добре, довиждане и, ъъъ, прав ви път?“ — Йошисато се разсмя подигравателно. — Не! Той ще бъде бесен! През всичките тези години с мечтал за наследник и ти му даваш такъв, а после му го отнемаш? Тогава няма да има значение дали съм виновен за убийството на Цурухиме или не. Шогунът ще ме осъди на смърт, а също и теб!

Госпожа Сомеко слушаше с изумление, проумявайки сложността на ситуацията.

— Не искаш да се откажеш! Искаш да бъдеш следващият шогун и да управляваш Япония, без значение какъв е рискът или каква е цената. — Тя се отдръпна от него, свивайки се, така сякаш й бе нанесъл физически удар. — Ти си като Янагисава.

— Не! — извика Йошисато. — Никога не казвай това!

Той неволно вдигна ръка. Тя ахна, мислейки, че той иска да я удари, после избухна в сълзи и бързо излезе от стаята.

Виновен и засрамен, защото майка му си бе помислила, че ще я удари — а той за малко щеше да го направи наистина — Йошисато се стовари на леглото. Легна по гръб, с опънати настрани крака и ръце, лашкан от стихията на бурните си, неудържими чувства. Той мразеше Янагисава и не искаше да бъде като него. Янагисава бе наранил майка му, бе пренебрегнал и самия него. Баща му беше корумпиран, безчестен мъж. И все пак… Йошисато се бе съгласил на дръзкия заговор за завземането на режима единствено за да спаси живота си. Доколкото можеше да си спомни, бе усещал отсъствието на баща си като голяма, кървяща дупка в душата си. От майка си знаеше, че Янагисава го е посетил само веднъж, малко след раждането му. Като самотно дете, мечтаеше един ден баща му да дойде, да го вземе и двамата заедно да изживеят чудни приключения. Накрая, докато слушаше разговорите на телохранителите си, научи, че Янагисава е могъщ политик, прочут с жестокостта си. Още тогава осъзна, че той не дава и пет пари за него и няма да дойде. И реши да го намрази. Но когато след много години Янагисава неочаквано се появи, Йошисато откри, че онази дупка никога не се е затваряла. Макар че постоянно се бунтуваше срещу него, наказвайки го за това, че го е изоставил и пренебрегвал, той все пак го обичаше и копнееше за неговото одобрение.

Ако станеше следващият шогун, може би баща му щеше да го обикне в замяна.

Но докато разсъждаваше върху мотивите си, той знаеше, че те не са така чисти, като простото желание на един син да се хареса на баща си. Той искаше и да изпробва силите си в управлението на Япония. И нямаше да каже „не“ на властта над живота и смъртта над всички хора.

Може би той беше като Янагисава.

Идеята го ужаси. Стресът от продължаването на шарадата, от подготовката за атаките от страна на враговете му, от устояването на влиянието на Янагисава, му се струваше непоносим. Но беше твърде късно да се отказва. И макар че искаше да убие Янагисава заради страданието, което причиняваше на майка му и заради пренебрежението му към самия него, не можеше да го направи. Янагисава беше прав — те се нуждаеха един от друг. Бяха свързани неразривно от любовта, омразата и конспирацията.

Йошисато се помоли да успее да създаде коалицията, за която бе споменал на Сано. Това беше единствената му надежда да парира Янагисава, да доживее, за да стане следващият шогун и да запази режима под свой контрол. Колко крехка беше слам​ката, за която трябваше да се хване! Прииска му се ​да се свие под завивката и да заплаче, чувстваше се толкова млад, безпомощен и самотен.

Но вместо това положи ръце на диафрагмата си, затвори очи и започна медитация с дълбоко дишане. След дълга борба да премахне тревожните си мисли, най-сетне започна да се чувства по-спокоен и му се приспа.

В този миг го разтърси внезапен шум. Отвори стреснато очи. Чу промъкващи се стъпки и приглушени викове отвън.

* * *

Около черната снага на замъка Едо се вихреха бурни ветрове. Разкъсани облаци се мятаха по нощното небе и разсичаха луната. Дърветата около резиденцията на наследника се поклащаха и шумоляха. Под постройката, от решетката, която затваряше фундамента, се виждаше дим. Ромбовидните отвори между дървените летви блестяха в оранжево от огнени светлини. Чуха се бързи стъпки, докато една неясна фигура бягаше в тъмнината.