Метаданни
Данни
- Серия
- Сано Ичиро (17)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The shogun’s daugh, 2013 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Жана Тотева, 2014 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5 (× 2гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- Silverkata
- Корекция, Форматиране
- analda(2022)
Издание:
Автор: Лора Джо Роуланд
Заглавие: Отоме
Преводач: Жана Тотева
Година на превод: 2014
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо
Издател: Книгоиздателска къща „Труд“
Град на издателя: София
Година на издаване: 2014
Тип: роман
Националност: американска (не е указано)
Печатница: „Бетпринт“ АД — София
Излязла от печат: 04.11.2013
Редактор: Надежда Делева
Технически редактор: Станислав Иванов
Коректор: Антоанела Станева
ISBN: 954-398-330-5; 978-954-398-330-8
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/13326
История
- —Добавяне
21. глава
Рейко стоеше на колене пред отворения сандък в стаята си. Тя се усмихна, като вдигна едно миниатюрно розово кимоно, щамповано с бели детелинови цветчета. Мисълта за бебето и подготовката за раждането му бяха щастлив отдих от проблемите. Нямаше търпение да гушне новороденото си бебе. Тя не бе избрала име за момче, но ако се окажеше момиче, щеше да го нарече Юки — сняг.
Акико застана до нея.
— Какво е това? — попита тя.
— Нещо, което ти носеше, когато беше бебе.
Рейко бе запазила някои от най-хубавите бебешки дрешки на Акико и Масахиро. Тя ги извади и подреди, едно от друго по-цветно и красиво.
— Много са хубави. Може ли да ги взема за куклата си?
— Те са за твоето ново братче или сестриче — каза Рейко.
Акико се намуси.
— Аз казах, че не искам ново бебе.
— Ще се почувстваш иначе, когато то дойде — каза Рейко, опитвайки се да убеди както себе си, така и Акико. — Едно живо бебе е много по-забавно от кукла.
— Не, не е! — Акико изглеждаше готова да заплаче.
Рейко се разстрои от нещастието на дъщеря си.
— Добре, можеш да вземеш това — каза й тя и й подаде розовото кимоно.
Акико го блъсна от ръката й.
— Не го искам вече.
Тя изтопурка навън от стаята. Рейко въздъхна. Това беше моделът при тях. Акико се разстройва, Рейко се опитва да я утеши, Акико я отхвърля. На вратата се появи една прислужница.
— Имате посетителка. Госпожа Сомеко.
Рейко бе изумена. Не очакваше госпожа Сомеко да приеме поканата, която й изпрати тази сутрин. Пламнала от любопитство, тя се втурна да посрещне майката на наследника на шогуна.
Двама от телохранителите на Сано стояха пред приемната, а в нея, до нишата, бе седнала госпожа Сомеко. Носеше червеникаво копринено кимоно с бронзови оттенъци. Гърбът й бе изправен, брадичката гордо вдигната. Яркочервен гребен прихващаше меката й, вдигната нагоре черна коса. Рейко влезе и коленичи срещу нея. Те се поклониха тържествено, като вражески генерали, изправени един срещу друг на бойното поле.
Докато Рейко предлагаше закуски, а госпожа Сомеко учтиво отказваше, те взаимно се изучаваха. Госпожа Сомеко беше извънредно привлекателна, с гладка кожа, широко лице, е коса без нито един бял косъм. Но на тялото й, макар и стройно и здраво, липсваше мекотата на младостта. Полегатите й очи имаха твърд, зрял блясък. Рейко видя, че те забелязаха нейната хубост и бременността й.
— Не мислех, че ще дойдете — каза Рейко.
Устните на госпожа Сомеко се извиха в снизходителна усмивка, каквато Рейко бе виждала да използват други, по-възрастни жени, за да изразят завистта си към нея.
— Животът е пълен с изненади.
— Защо дойдохте?
— Една от причините е, че съм чувала много за вас и съм любопитна.
Рейко можеше да си представи какво е чувала госпожа Сомеко. Приказките за нейните подвизи в услуга на разследванията на Сано отдавна наливаха вода в мелницата за клюки на висшето общество, която вероятно все още се въртеше от историята за това как тя бе убила един престъпник пред двореца предишната година.
— Любопитството е взаимно — каза Рейко. — Много благодарности за приемането на поканата ми.
Кратка усмивка образува трапчинки на бузите на госпожа Сомеко.
— Не сте такава, каквато си ви представях.
— А какво си представяхте?
— Някоя по-голяма, по-жилава и не особено женствена жена — каза госпожа Сомеко. — Вие не изглеждате достатъчно силна, за да вдигнете меч.
— Вие също не сте такава, каквато си ви представях.
— А какво си представяхте вие?
— Някоя слаба и лесно управляема жена.
Това беше стереотипът на наложниците. Рейко мислеше, че госпожа Сомеко ще отреагира с презрение на тази забележка за себе си, но тя изглеждаше леко разстроена, сякаш преценката на Рейко беше близо до истината.
— Другата причина да дойда, е, че имаме нещо много общо — каза госпожа Сомеко. — И двете сме майки на синове.
— А мъжете ни са от двете страни на една отколешна кръвна вражда — каза Рейко. — Предполагам, можете да наречете това още нещо общо.
Госпожа Сомеко се усмихна закачливо, сякаш доволна, че общува с врага. Рейко наистина почувства известно приятелско отношение към нея. Кръвната вражда между Сано и Янагисава сигурно бе навредила и на живота на госпожа Сомеко, а не само на нейния.
— Дворцовият управител Янагисава не се ли възпротиви на вашето посещение тук? — попита Рейко.
— Разбира се. Но той не контролира всичките ми действия — Госпожа Сомеко се изсмя дрезгаво. — Вашият съпруг ли ви казва да излезете и да убиете някой човек или вие сама го решавате?
Рейко не бе склонна да обсъжда брака си с непозната, която би могла да донесе всичко на Янагисава.
— Има ли и други причини да дойдете?
За пръв път госпожа Сомеко не изглеждаше толкова уверена.
— Чух, че вашият съпруг разследва убийството на дъщерята на шогуна — с фалшиво небрежен тон каза тя.
— Всъщност искате да разберете дали Йошисато е заподозрян и дали съпругът ми е намерил доказателства за вината му?
— Ако това беше вашият син и неговата полусестра е била убита, нямаше ли да искате да разберете с дали някой има доказателства срещу него? — язвително попита госпожа Сомеко.
Въпреки докачливото, раздразнително поведение, Рейко й съчувстваше. Тя сигурно се терзаеше от опасения, че Йошисато би могъл да бъде замесен и наказан за смъртта на Цурухиме. И очевидно не мислеше, че той е в безопасност само защото е бил приет за син на шогуна. Никой не знаеше дали диктаторът ще допусне синът му да се измъкне безнаказано заради убийството на дъщеря му. Това беше безпрецедентна и много опасна ситуация.
— Да направим сделка — каза Рейко. — Аз ще ви кажа какво се случва в разследването за убийството, а вие ще ми отговорите на един въпрос.
Очите на Сомеко се присвиха от недоверие.
— Кой е бащата на Йошисато? Шогунът или Янагисава?
Госпожа Сомеко се изсмя гръмогласно. Тя не изглеждаше нито изненадана, нито обидена, че Рейко се опитва да я подмами в компрометиращо откровение. Изглеждаше по-скоро развеселена, като от маймунджилъците на малко дете.
— Шогунът, разбира се. Ваш ред е.
— Все още не. Наистина ли сте спали с шогуна? Той предпочита мъже.
— Предпочете мен за достатъчно дълго време, за да забременея.
— Вие сте живели с Янагисава, докато сте била бременна. Спали ли сте и с него? Не би ли могъл Йошисато да е негов син?
— Бях бременна от шогуна, преди Янагисава да ме прибере — незабавно каза госпожа Сомеко. — Кой е бащата на детето, което вие носите?
Изненадана, Рейко й отговори.
— Моят съпруг — слисано каза Рейко.
— Ако не беше той, вие щяхте ли да ми кажете?
— Госпожа Сомеко четеше по лицето на Рейко. Тя се подсмихна злостно. — Не мисля. Нямаше да искате да се разприказвам и съпругът ви да открие, че сте го мамили, и да се разведе с вас. Тогава защо мислите, че дори и да е вярно, аз ще ви кажа, че шогунът не е баща на сина ми?
Също като Сано и Рейко беше дълбоко убедена, че Янагисава е бащата на Йошисато. Но знаеше, че ако госпожа Сомеко признае измамата си, ще се изправи пред много по-лоши последствия от развод.
Шогунът щеше да осъди на смърт и нея, и Йошисато.
— Да, в това има основание. Но все пак реших да пробвам.
— Можете да спрете да изпробвате търпението ми. Разкажете ми за разследването.
Рейко гледаше внимателно госпожа Сомеко, докато й говореше.
— Съпругът ми мисли, че дъщерята на шогуна е била умишлено заразена с шарка.
Госпожа Сомеко изглеждаше разочарована.
— Кажете ми нещо, което не съм чувала.
— Свидетел е намерил чаршаф, замърсен с кръв и гной, скрит в стаята на Цурухиме.
— Кой е този свидетел? — В гласа на госпожа Сомеко се промъкна страх. — Къде е този чаршаф?
— Нямам правото да го кажа.
Рейко не искаше да признава, че чаршафът е изчезнал, нито да разкрива самоличността на свидетеля.
— Аха. — Изражението на госпожа Сомеко подсказа, че мисли доказателствата за изфабрикувани. Тя леко се отпусна.
— Чули ли сте, че Янагисава е заподозрян? — попита Рейко.
— Да. Да не би съпругът ви да е започнал разследването за убийството само за да му навлече проблеми?
Рейко се ядоса на госпожа Сомеко, защото дръзваше да обвинява Сано в подобен осъдителен мотив. Но, разбира се, тя имаше нужда да се увери, че Янагисава е невинен. Нейната съдба и съдбата на Йошисато бяха свързани с неговата.
— Янагисава е имал много основателна причина да убие Цурухиме. Тя е била бременна, когато е умряла.
Веждите на госпожа Сомеко литнаха нагоре до косата й.
— Откъде го знаете?
— Нямам правото да го кажа. А Янагисава знаеше ли?
Госпожа Сомеко мълчеше. Рейко не можеше да прочете мислите зад блясъка на очите й. Дали тя е знаела за бременността на Цурухиме?
— Какъв е проблемът? Разстроихте се от идеята, че Янагисава е убил бременна жена по политически причини?
— Вие сте тази, която трябва да бъде разстроена — каза госпожа Сомеко, възвръщайки си лукавия многозначителен хумор. — Вероятно вашият съпруг е убил Цурухиме, с цел да уличи Янагисава.
Обвинението беше толкова нелепо, че Рейко не си даде труд да му отговори.
— А Йошисато знаеше ли?
— Не. Не би могъл да знае. Той никога не се е срещал с Цурухиме. Със сигурност не я е убил той. Той не е способен на убийство.
Бялата пудра скриваше ядната червенина от прилива на кръв в лицето на госпожа Сомеко, но голата кожа на пазвата й над деколтето почервеня.
— Много неща му се случиха през последните няколко месеца — каза Рейко. — Като гръм от ясно небе изведнъж получи власт. Това може да промени един мъж, особено толкова млад и впечатлителен.
— Не и Йошисато. Той е добро момче — заяви госпожа Сомеко. — Аз познавам сина си.
— Не толкова добро, колкото мислите. — На Рейко й бе неприятно да разбива илюзиите на една майка, но трябваше да го направи, за доброто на собствените си деца. — Йошисато всъщност се е срещал с Цурухиме. Ходил е да я посети малко преди да заболее от шарка.
Лицето на госпожа Сомеко замръзна. Кожата на деколтето й побеля.
— Не! Той изобщо не ми е казвал! — Рейко осъзна, че през цялото време тя е подозирала и се е страхувала, че Йошисато е замесен в смъртта на Цурухиме. — Вие лъжете.
— Съжалявам, но не лъжа — каза Рейко с искрено разкаяние. — Йошисато си е признал пред съпруга ми, когато са разговаряли вчера. Така че той е имал възможността да остави там чаршафа.
— Сигурно има друго обяснение за посещението му. — Госпожа Сомеко звучеше несигурно, макар и да изгаряше от желание да убеди поне себе си. — Той не е убил Цурухиме.
— Вие мислите, че може и да го е направил — изтъкна Рейко. Вие сте го подозирали още преди да научите, че е посетил Цурухиме. Това е другата причина да искате да разговаряте с мен. Защо го подозирате? Има ли нещо, което да е направил или казал?
— Не го подозирам! И няма нищо такова!
Гръдният кош на госпожа Сомеко се надигаше и спускаше от ускореното й, тревожно дишане.
— Той може и да е бил добро момче в началото, но е попаднал под влиянието на Янагисава. А Янагисава е причинил смъртта на много хора. Той не би се поколебал да убие дъщерята на шогуна, за да постави Йошисато начело на режима.
— Йошисато не го харесва! — Възмутена, госпожа Сомеко скочи на крака.
— Но все пак, може би не се е наложило Янагисава да убива Цурухиме — продължи Рейко, която не знаеше милост при преследването на истината, — защото го е направил Йошисато.
Веднъж като дете Рейко бе отишла с баба си в града и там бяха видели една жена, завързана на клада, която щяха да изгорят заради палеж. Баба й я беше дръпнала настрани, преди да запалят огъня, но Рейко никога не забрави онази жена. Сега видя на лицето на госпожа Сомеко същото диво, отчаяно изражение. Тя беше изрекла на глас най-лошия й кошмар — че Йошисато може да се е превърнал в Янагисава, неговия истински баща. Течението развя дрехата на госпожа Сомеко. Червеникаво-бронзовата коприна заблестя като пламък, който поглъщаше тялото й.
— Започнах да мисля, че Йошисато е виновен — каза Рейко, — а също и вие.
Мисълта, че се е доближила до разрешаването на е убийството я накара да се поколебае: Сано нямаше да се зарадва на доказателство срещу Йошисато.
Госпожа Сомеко каза с нисък, злъчен тон:
— Кажете на съпруга си да остави Йошисато на мира. — Блясъкът в очите й се концентрира в две ярки точици омраза. — Ако не го направи, ще отговаря пред Янагисава. А вие ще отговаряте пред мен.