Лора Джо Роуланд
Отоме (23)

20. глава

Слънцето изгря над храма Зоджо като червена перла, разтваряща се в мляко. Алена светлина кървеше по покривите на молитвените зали, светилищата и нагодите. Шум от чукове и триони обяви началото на строителната работа за новия ден. И храмът не бе подминат от бума на възстановителните дейности. Звъняха гонгове. Монаси, свещеници и монахини вървяха към града, процесия от хора с обръснати глави и просяшки купи в ръце, монахините и монасите — в прости конопени раса, свещениците — в блестящи шафранови коприни.

Хирата клечеше под моста над канала Сакурагава. Процесията прекоси моста с меко потрепване, вдигано от дървените платформи на сламените сандали. Когато ехото и от последната стъпка отшумя, той се изкатери по брега и тръгна след върволицата. Далеч напред, по главния път, който минаваше между гористи хълмове, вървеше Дегучи със своето братство. Аурата му го правеше видим за Хирата, сякаш гигантска червена стрела бе насочена надолу към него. Той се надяваше Дегучи да не забележи, че го следи, и да не усети намеренията му.

Хирата възнамеряваше да убие Дегучи.

Всичко в него се отвращаваше от тази идея. Убийството беше против неговия код на честта. Не искаше да бъде роб на призрака. Но ако не изпълнеше заповедта на генерал Отани, той щеше да го убие следващия път, когато тайното общество го принудеше да влезе в транс. Единственият начин, който можеше да измисли за разтурване на тайното общество, беше да убие и другите му членове. Защо да не започне с Дегучи?

Монахините, монасите и свещениците влязоха в търговския квартал „Нихонбаши“. Те се пръснаха по уличките, за да просят подаяния пред магазините, които бяха отворени, и пред пазарните сергии. Дегучи тръгна на изток, сам. Хирата поддържаше безопасна дистанция от него и дебнеше възможност да го убие. Трябваше да бъде в някое място, където никой нямаше да го види. Трябваше да стане бързо. Хирата щеше да има възможност само за един опит.

Дегучи се придържаше към главната улица, която бе пълна с народ. Той гледаше право напред; не изглеждаше да е забелязал, че е следен. Не спираше, за да проси. Хирата се почуди къде ли отива?

Стигнаха до река Сумида. Водата бе като олово под мрачното небе. Дегучи се качи на един сал. Хирата остана на кея, докато Дегучи стигна до средата на реката. После и той нае лодка, за да го откара на отсрещния бряг. Там проследи аурата на Дегучи през тълпата, в района за забавления Хонджо. Дегучи бързаше през квартала, където гражданите си строяха нови къщи покрай канала. Аурата му пращаше от нетърпелива енергия. Хирата го настигна в района, в който бяха крайградските вили на самурайските служители. Дегучи забави ход и започна да протяга просяшката си купа към служители в паланкини и към войници на коне. Хирата го следваше покрай имения, намиращи се все още в ремонт. Дегучи наближи до едно, което изглеждаше завършено. Той го обиколи два пъти, без да гледа директно към него. Втория път доближи до вратата и прекоси улицата до отсрещната страна. Вилата там беше обградена от двуетажни казарми, а портата бе отворена. До възстановените постройки, отляво на портата, високи дървета бяха провесили дългите си клони. Дърводелците поставяха нови покривни греди на казармите вдясно. Дегучи мина през портата. Хирата изчака малко, после го последва.

Вътре в имението имаше още дърводелци, които работеха по вилата. Хирата се скри зад купчина дървен материал и оттам наблюдаваше как Дегучи върви към казармите. Той спря и се взря във върха на покрива близо до портата. Стрехите бяха поне на два пъти по-голяма височина от неговата. Той постави купата си на земята, вдигна ръце, сви колене и скочи. Пръстите му хванаха перваза. Изтегли се, качи се по ската на покрива и изчезна в дървото. Хирата изтича покрай казармите и спря на около двадесетина крачки от мястото, където бе скочил Дегучи. Той направи същия скок като него, макар и по-несръчно. Вдигна силен шум при тътренето на тялото си, докато се изтегляше върху покрива, а накрая ритна и една керемида. Тя падна и се счупи. Чуковете заглушиха звука. Когато се озова в безопасност сред клоните на дървото, коленичи и погледна вляво.

Скрит от листата, Дегучи седеше на билото на покрива и се взираше през улицата. Двамата с Хирата имаха добър изглед към вътрешността на имението отсреща, което Дегучи бе обикалял преди малко. Казармите му обграждаха градина, където сред храсти и трева имаше разкошни цветни лехи. Чакълени пътечки отвеждаха до двуетажната главна сграда. Хирата се обърна отново към Дегучи. Той чакаше търпеливо. Любопитството накара Хирата да отложи нападението си, въпреки че това би могло да е единственият му шанс.

Какво замисляше Дегучи?

* * *

Таеко седеше сама на пода в стаята, която споделяше с малкото си братче и с Акико. Майка й беше взела пособията й за рисуване и всичките й играчки. Нямаше с какво да се занимава. Дори не можеше да гледа навън, защото майка й беше затворила вратите към верандата. Можеше единствено да подслушва разговорите на другите.

— Да я затвориш в стаята за три дни изглежда прекалено — чу гласът на Рейко.

— Няма да й навреди — ядосано отговори Мидори. — Тя трябва да си научи урока!

— Може ли да си играя с Таеко? — чу се гласчето на Акико.

— Не — каза Мидори. — Тя е наказана.

Малко по-късно Таеко чу тропот, боричкане и кикот под пода. Акико и Тацуо си играеха в празното пространство под къщата, между колоните на фундамента. Тя си спомни времето, в което искаше единствено да бъде сама и да рисува, но сега копнееше да се присъедини към тях.

— Акико! Тацуо! — изкрещя Мидори. — Излизайте веднага! Не сме ли ви казвали с Рейко да не играете под къщата, защото има отровни паяци?

Дълга, шумна серия от удари на чукове прекъсна подслушването на Таеко.

— … как да открием дали Йошисато и Янагисава са знаели? — Гласът на Сано.

— Как? — Рейко.

Акико и Тацуо започнаха да трополят и да скачат из къщата. Мидори им изкрещя да пазят тишина.

— Чудя се какво знае тя. — Отново Рейко. — Мога да й пиша и да я помоля да ме посети.

— Той в никакъв случай няма да й позволи.

— Няма да навреди, ако опитам.

Таеко се почуди за какво ли си говорят. Тя чу как Сано излиза от къщата. Ослуша се за Масахиро. Май не си беше у дома. Тя нямаше да му създава повече проблеми. Как да го накара да й прости? Заключена в стаята си, Таеко въздъхна.

Това щяха да са три много дълги дни.

* * *

След като до обед се занимава със съдебните дела, Сано тръгна с детектив Маруме към търговския квартал „Нихонбаши“. Сега седеше сам в уединената задна стая на една чайна. През решетките на прозореца можеше да вижда двора на хана на отсрещната страна на уличката. По въжетата за простиране висеше мокро пране. Сано усещаше мирис на въглищен дим, ферментирало тофу и на канални води. Много хора, чиито домове бяха разрушени от земетресението, сега живееха, срещу безбожни наеми, в хановете, които вече бяха отворени. Сано дочу женска кавга. Минаха два часа, преди на вратата да се появи един мъж.

— Влизай, Ишида сан — каза му Сано.

Ишида беше висок самурай с мощно телосложение. Сламената му шапка засенчваше чертите на лицето му, които бяха като издялани от дърво. Носеше дрехи без отличителен герб. Преди да затвори вратата, погледна нервно навън.

— Съжалявам, че закъснях.

Сано взе шишето със саке от масичката и наля една чашка на госта си.

— Плаща ти се щедро, за да се появяваш навреме, когато си повикан.

— Знам, но бях на дежурство — каза Ишида. — Ако Янагисава ме хване да се измъквам, ще загубя работата си. — Той беше личен телохранител на Янагисава. Изпи сакето, после избърса устата си. — Ако открие, че го шпионирам за теб, съм мъртъв.

— Добре, добре, няма значение — каза Сано. Беше му отнело ужасно много време, за да намери някого, който да е близо до Янагисава и да се съгласи да го информира за него. — С какво се занимава Янагисава напоследък?

— Много по-внимателен е от обикновено, когато говори пред хората си.

— Как се разбират двамата с Йошисато? — попита Сано, мислейки си за своя необичаен разговор с младежа от предишната вечер.

Ишида си играеше с ръцете си.

— Ами добре, струва ми се.

Проблемът с шпионите беше, че те невинаги виждаха или невинаги казваха на Сано всичко. Той пристъпи към важния въпрос.

— Споменавали ли са нещо за това, че дъщерята на шогуна е била бременна?

Ишида изсумтя, вдървените му черти се отпуснаха от изненадата.

— Била ли е бременна наистина?

Беше очевидно, че не е чул подобна новина от Янагисава, Йошисато или някой друг.

— Можеш ли да поразпиташ наоколо и да разбереш дали те са знаели?

В този миг Сано видя, че Янагисава и Йошисато влизат в стаята.

— Да разбера кои какво са знаели? — попита Янагисава.

Триумфална усмивка изкриви устата му. Изражението на Йошисато беше твърдо, овладяно. Потресен, Сано обърна обвинителен поглед към Ишида.

— Ти си ги оставил да те проследят дотук? — Изражението на Ишида беше едновременно нагло и възглупаво, сякаш беше извъртял някаква мръсна шега. — Ти си му казал, че шпионираш за мен? — попита Сано.

Ишида се доближи до Янагисава.

— Да. Той знаеше през цялото време.

— И те снабдяваше с фалшива информация — ведро каза Янагисава.

Сано знаеше рисковете при наемането на шпиони, но въпреки всичко предателството го ядоса. Той хвърли поглед към Йошисато, който стоеше на една ръка разстояние от Янагисава. Чувстваше, че не всичко помежду им е мир и хармония.

— За какво си говорехте двамата с Ишида? — попита Янагисава.

— Дъщерята на шогуна е била бременна — отговори му Ишида. — Той искаше да знае дали вие знаете.

Сано видя как веждите на Янагисава литнаха нагоре, а устата му зяпна. Само миг по-късно, когато Сано премести поглед върху Йошисато, видя същото изумено изражение и на неговото лице. Реакцията беше толкова незабавна, че Сано не вярваше да е фалшива.

— За пръв път чуваме. През всичките тези години, всички мислеха, че Цурухиме е била ялова, я сега, ето ти изненада! — Янагисава говореше така, сякаш за малко беше избягнал фатален инцидент. — Изчакай ни отвън — каза той на Ишида.

Ишида напусна чайната, без да погледне съм Сано.

— За теб е добре, че е умряла заедно с бебето си и че то никога няма да се състезава с Йошисато за наследяването на шогуната — каза Сано, поглеждайки​ отново към Йошисато.

Йошисато гледаше Янагисава с тревога, която се изпари от лицето му веднага щом долови погледа на Сано. Дали и той не подозираше, че Янагисава е знаел за бременността и е взел мерки тя никога да не роди? Може би Янагисава го е направил? И може би Йошисато нямаше никакво участие в убийството на Цурухиме?

— Хайде, хайде, Сано сан — каза Янагисава. — За мен не би имало никакво значение, ако Цурухиме беше доживяла да роди детето. То не би могло да замести Йошисато. Той е признатият син на шогуна.

Може би смъртта на детето е била просто щастливо съвпадение за Йошисато и Янагисава и те нямаха пръст в това? Сано не можеше да подмине тази възможност, но все пак му се искаше поне Янагисава да е виновен, ако не и Йошисато.

— Внук с неподлежащ на съмнение произход би бил доста сериозна заплаха за син със съмнителни корени — Сано напомни на Янагисава. — На теб не ти трябва друг потенциален наследник, около когото да се сплотят враговете ти.

„Особено когато твоето протеже се измъква от твоя контрол.“ Сано се съмняваше, че Янагисава има някаква представа за предложението, което Йошисато му бе направил. Той хвърли проучващ поглед към него.

Йошисато го изгледа невъзмутимо в отговор. Сано се колебаеше дали да не спомене предложението и да види как ще реагира Янагисава. Дали щеше да е по-изгодно да го запази в тайна, или да се опита да всее разкол между Янагисава и Йошисато? Предпазливостта спря езика му.

— Не знаехме, че Цурухиме е бременна. Едва ли си толкова тъп, за да мислиш, че бихме рискували да убием дъщерята на шогуна, при липсата, на какъвто и да е шанс тя да се превърне в заплаха един ден — каза Янагисава.

— Защо? Смятам, че не ти липсва жестокост — отговори му Сано.

— За последен път — изрече Янагисава с нарастващо раздразнение — ти казвам, че не съм убил Цурухиме!

— Нито пък аз. — Невъзмутимото поведение на Йошисато скри какво мисли той за твърдението на Янагисава, че не е виновен. — Най-добре ще е да спрете с опитите си да докажете, че сме го направили ние.

Докато разследването за убийството продължаваше, двамата с Янагисава щяха да бъдат обединени срещу Сано.

— Няма да спра да се опитвам, докато не докажа истината. И ако сте го направили вие, ще си платите.

Сано погледна многозначително към Йошисато. Ако се докажеше, че е виновен, трябваше да забрави за съюза си с него. Йошисато кимна учтиво в потвърждение. Янагисава забеляза размяната на погледи, намръщи се леко озадачен, после каза:

— Има слухове, че Цурухиме не е кръвна дъщеря на шогуна…

— О, и ако шогунът не е баща на Цурухиме, тогава той няма защо да се интересува от бременността или от убийството — язвително каза Сано. — Мисля, че просто ти си пуснал този слух.

Янагисава сви рамене.

— Няма значение какво мислиш ти. Това, което има значение, е, че шогунът вярва на слуха.

Сано почувства как сърцето му се сви, защото знаеше колко наивен е шогунът, но каза:

— Давай напред, манипулирай Негово Превъзходителство. Междувременно аз ще продължа разследването си.

На лицето на Йошисато се появи недоволство.

Янагисава пусна една от най-злостните си усмивки.

— Давам ти шанс за помирение. Няма да е зле да се възползваш от него — каза той и добави. — Ще бъде жалко, ако същото нещо, което се е случило с бебето на Цурухиме, се случи и с бебето на госпожа Рейко.