Лора Джо Роуланд
Отоме (21)

18. глава

В палатката, в която се намираше пералнята в имението на владетеля Цунанори, Таеко с мъка движеше гореща ютия по влажно кимоно, разстлано на една дъска. Въздухът бе наситен с парата от водата в коритата. Ръцете я боляха от вдигането на тежката ютия от мангала. Пръстите й бяха целите в прашки от изгарянията. Другите жени бъбреха весело, докато работеха, но тя изпитваше силна носталгия по дома и беше много нещастна.

— Хей, ти! — каза Кику, навъсеното момиче, което я бе събудило тази сутрин. — Помогни ми да отнеса тези одеяла в къщата.

Изгаряйки от нетърпение да избяга от горещата палатка и да потърси свидетеля, тя веднага остави ютията. Взе няколко одеяла и последва Кику в къщата, през женските помещения. Наложници на владетеля Цунанори, родственички и техните прислужници седяха в стаите си. Гласовете им изпълваха въздуха, който беше спарен, напоен с миризма на парфюмирани масла за коса и тютюнев дим. Изведнъж силен писък прониза врявата.

Таеко спря, за да погледне в стаята, от която бе дошъл писъкът. Кику продължи напред без нея. Една слугиня в синьо кимоно и бяла кърпа на главата бе коленичила с гребен в ръка зад богато облечена жена.

— Пак ми дръпна косата! — извика жената.

— Съжалявам — сви се слугинята. Тя вероятно беше на десет или единадесет години.

Жената грабна четката за коса, удари момичето по лицето и кресна:

— Махай се!

Момичето бързо излезе от стаята с ръка на лявото си око и затича по коридора. Таеко се ужаси от жестокостта на жената. Родителите й и тези на Масахиро не позволяваха на никого да удря слугите. Таеко тръгна след момичето и я последва навън в градината.

В павилиона стояха няколко дами и хранеха шараните в малко езерце. Момичето изтича до една превита върба и се пъхна под висящите клони. Когато я настигна, Таеко видя, че се е свила в зелената шарена сянка и плаче.

Таеко пропълзя под клоните и пусна купчинката одеяла.

— Боли ли те?

Момичето се поизправи, държейки ръка над окото си. Овалното й лице беше хубаво, въпреки че сълзите бяха изцапали кожата й с цвят на слонова кост.

— Какво правиш тук? — уплашено прошепна момичето.

— Дойдох да ти помогна — каза Таеко.

Гладкото чело на момичето се набръчка. Тя изглеждаше озадачена от идеята, че някой би искал да й помогне.

— По-добре се връщай на работа, или и ти ще си навлечеш беля на главата.

Тя явно беше по-загрижена за нея, отколкото за себе си. Таеко изпита още по-голяма топлота и съчувствие към нещастното момиче.

— Всичко е наред. Дай да ти погледна окото.

Момичето бавно свали ръка. Окото й беше червено и подуто.

— Можеш ли да виждаш с него? — попита Таеко. Момичето кимна. Успокоена, Таеко забеляза, че бузата й бе понесла най-лошото от удара. Кожата й беше разкъсана и около раната имаше синина. — Лицето ти кърви. — Таеко попи с ръкава си бузата на момичето.

— Не съм те виждала преди — каза то. — Нова ли си?

— Вчера започнах работа в пералнята. Казвам се Таеко. А ти?

— Еми.

— Тази госпожа често ли те удря?

Еми кимна тъжно.

— Всички го правят.

— Ама не би трябвало. Те са гадни и тъпи. — Таеко знаеше, че някои дами не харесват слугини, които са по-хубави от тях. — И завистливи.

Еми се усмихна. Все едно че слънце изгря след дъжд.

— Ти си единственият човек, който е мил с мен. Ако има нещо, което аз да мога да направя за теб…

Таеко не искаше да се възползва от клетото, самотно и изтормозено момиче, но се нуждаеше от помощ.

— Може би има. Търся свидетел. Можеш ли да ми кажеш къде мога да намеря някакъв?

— Деликатната уста на Еми се изду от объркване. — Свидетел на какво?

— Не знам — призна си Таеко. — Аз дори не знам какво е свидетел.

— Мисля, че това е някой, който е видял или чул нещо — каза Еми. — Вчера тук имаше двама самураи. Те задаваха въпроси. Чух войниците на владетеля Цунанори да казват, че търсели свидетели.

Двамата самураи сигурно бяха бащата на Масахиро и детектив Маруме. Тя бяха дошли да разследват убийството на дъщерята на шогуна, която беше съпруга на владетеля Цунанори. Свидетелят сигурно е човек, който знае нещо за убийството. Това беше, което Масахиро искаше!

— Знаеш ли нещо за съпругата на владетеля Цунанори? — с надежда попита Таеко.

Красивите черти на Еми се помрачиха от боязън. — Не ни е позволено да говорим за господарката.

Таеко почувства прилив на вълнение. Тя усети, че Еми знае нещо важно.

— Обещавам да не казва на никого.

Еми надникна през върбовите клони, за да се увери, че никой не подслушва.

— Беше вечерта преди господарката Цурухиме да се разболее. Тя ми даде една монета и сгъната хартийка и ми каза да ги занеса в аптеката на другата сутрин. Каза да ги дам на човека там и да донеса това, което той ще ми даде. Бях изненадана, защото обикновено не работех за нея. Когато искаше нещо, тя обикновено викаше своите прислужници. И освен това ми нареди да не казвам на никого.

Това не изглеждаше да е свързано с убийството, но Таеко обичаше тайни и искаше да чуе останалата част от историята.

— Направи ли каквото те помоли?

— Да. Отидох в аптеката. Там имаше един старец.

Дадох му хартийката и монетата. Той ми даде торбичка с билки.

— Какви бяха те?

— Не знам.

— Какво имаше на хартийката?

Еми поклати глава.

— Не мога да чета.

— Какво се случи с нея?

— Старецът я изхвърли.

— Какво друго се случи?

— Занесох торбичката у дома. Но когато стигнах, всички жени бяха много разстроени, защото господарката Цурухиме имала шарка. Не пускаха никого при нея, освен болногледачката й. Затова и не успях да дам торбичката. И не можех и да я дам на никой друг, защото това трябваше да е тайна.

— Къде е сега торбичката? — попита Таеко, без да се надява особено.

Еми дъвчеше устни, разкъсвана между дълга си и желанието да помогне на Таеко.

— Цурухиме е мъртва — каза Таеко. — Това няма ​значение за нея.

Еми въздъхна, бръкна под кимоното си и извади малка платнена торбичка, която беше завързана с конец около китката.

— Не знаех какво да правя с нея. Страхувах се да я изхвърля.

Таеко протегна отворената си ръка. Еми пусна торбичката в нея, явно доволна от това, че я предава на и някого, на когото вярва. Тя се намръщи, сякаш имаше още някаква тайна, и се чуди дали да я сподели.

— Какво има? — нетърпеливо попита Таеко.

— Върбовите клони прошумоляха и Кику пъхна глава между тях. Еми ахна. Таеко пъхна торбичката с билките под кимоното си.

— Ха, ето къде сте! — каза Кику на Таеко. — Излизайте! — Таеко и Еми изпълзяха изпод върбата. — Какво правехте? — попита Кику.

— Нищо — отвърна Таеко.

— Май кръшкате от работа, на такова ми прилича — каза Кику. — Ще ви обадя на икономката. Ще загазите.

— По моя вина е — каза Еми. — Нараних си окото. Тя просто се опитваше да ми помогне.

Кику посочи към предницата на кимоното на Таеко.

— Какво имаш тук!

— Нищо. — Таеко кръстоса ръце.

— Лъжеш — Кику протегна отворената си ръка към Таеко. — Дай ми го.

Таеко побягна. Кику я подгони и извика:

— Като те хвана, горчиво ще съжаляваш!

* * *

До залез-слънце Сано проведе дванадесет процеса. Издаде смъртни присъди на още двама души, седем осъди на бой с пръчки, на трима наложи тежки глоби и не оправда никого. Близкият му поглед върху ширещата се корупция го разгневи, но все пак не се харесваше в ролята на съдия, който раздава смърт и страдание заедно с правосъдието. Когато най-накрая двамата с Маруме подкараха конете си нагоре към замъка Едо, той беше толкова изтощен, колкото ако се беше сражавал цял ден, а все още имаше да върши неотложни дела.

Сано знаеше къде да намери шогуна; следователно знаеше къде да намери Йошисато, който рядко се отделяше от него. След като остави Маруме и коня си у дома, той отиде на плаца за бойни изкуства. Имаше насрочен турнир. Турнирите бяха предназначени да дават на войнската класа отдих от проблемите, причинени от земетресението, отдушник на неудовлетворението им и да повдигнат духа им. Те започваха след мръкване. Шогунът никога не пропускаше нито един турнир.

На тренировъчния плац сенки обгръщаха мишените и пистата за конните състезания. Езерото за водните битки отразяваше оранжевата светлина на залязващото слънце. Фенери, окачени на шнурове, вързани между стълбове, осветяваха тълпата от ръкопляскащи и дюдюкащи мъже, седнали на дървени скамейки. Сано мина между скамейките по края на арената.

В средата един около друг се въртяха двама мъже, въоръжени с дървени мечове, облечени в бели куртки и панталони. Единият беше Йошисато, другият — инструктор от армията Токугава. Те скачаха и замахваха с мечовете, чиито остриета глухо тракаха. Йошисато беше атлетичен, грациозен и добре трениран.

Сано знаеше, че инструкторът действа внимателно с него — никой нормален човек не би рискувал да нарани наследника на шогуна, — но Йошисато се бореше здравата. Мачът свърши, когато той опря острието си във врата на противника си. Зрителите избухнаха в овации. Шогунът се смееше от възторг и аплодираше наследника си. Докато Йошисато напускаше плаца, Сано тръгна към него. Един телохранител от дворцовата стража му препречи пътя и каза:

— Не приближавайте повече.

— Няма проблем — каза Йошисато.

Телохранителят отстъпи. Сано разбра, без да оглежда, че Янагисава го няма. Ако беше тук, щеше да се втурне да го раздели от Йошисато.

— Какво искате? — попита Йошисато, с внимателно подбран неутрален тон. Звучеше точно като Янагисава, когато планираше някоя голяма поразия. Или наистина беше син на Янагисава, или се бе научил да имитира осиновилия го баща.

— Просто да поговорим — отговори Сано.

— Защо не поговорим, докато изиграем един тур? — каза Йошисато с предизвикателна усмивка.

— Сериозно ли?

Не беше добра идея двама души да правят спаринг, когато са от противоположните страни на кръвна вражда. Сано беше виждал такива битки да завършват със смърт.

— Това е единственият ни шанс да проведем конфиденциален разговор.

Сано изгледа публиката. Мъжете извиваха шии, опитвайки се да подслушват. А един самурай никога не отказва предизвикателство, освен ако не иска да изглежда страхливец.

— Добре!

Някой подхвърли на Сано дървен меч. Докато го оглеждаше, той се надяваше, че не е направил грешка. Беше печелил много истински двубои, но беше с почти тридесет години по-възрастен от Йошисато и макар да умееше да контролира оръжието си по време на тренировъчни мачове, за да не нарани противника си, винаги бяха възможни инциденти.

Йошисато уверено тръгна към центъра на плаца. Сано го последва. Те се изправиха лице в лице с мечове в ръце. Публиката тропаше от нетърпение. Йошисато вдигна вежда, очаквайки Сано да заговори или да замахне пръв.

Толкова приличаше на Янагисава, ако не на вид, то в маниерността.

— Разследвам убийството на дъщерята на шогуна — каза Сано.

— Знам. Мислите, че някой я е заразил с шарка.

— Кой ви каза? Баща ви ли?

Йошисато се изсмя кратко, давайки му да разбере, че е наясно с това, че Сано няма предвид шогуна.

— Моят осиновител.

Сано се поклони, отстъпвайки първия рунд на Йошисато, още преди да открият формално двубоя. И Йошисато се поклони на Сано. Те фиксираха колене в бойна поза, вдигнали мечовете си. Насърчителните викове на мъжете в публиката бяха по-бурни и грубовати от обичайното за турнирите. Те знаеха, че това е двубой между истински врагове. И очакваха да видят кръв.

— Беше ми казано, че вие сте ходили на посещение при Цурухиме малко преди тя да заболее от шарка — каза Сано, докато двамата с Йошисато се въртяха в кръг. Усещаше мускулите си сковани, като ръждясали. След земетресението нямаше много време за тренировки по бойни изкуства. — Вярно ли е?

— Да. — Може би Йошисато осъзнаваше, че няма смисъл да лъже, а може би нямаше какво да крие. Той скочи и замахна срещу Сано.

Сано лесно избягна удара. Схващаше, че Йошисато изпитва уменията му и все още не напада сериозно.

— Защо я посетихте? — Сано въртеше острието си, прорязвайки въздуха до Йошисато. Няколко насмешливи викове се надигнаха от публиката.

Йошисато парираше всеки удар с грация, която скриваше усилието. Поддръжниците му зареваха.

— Тя ми беше полусестра. — Той дори не се бе задъхал от предишния си двубой. Но Сано знаеше, с инстинкта си на ветеран, че Йошисато никога не е водил истинска битка. — Исках да се запозная с нея и да й поднеса почитанията си.

— Харесахте ли я? — попита Сано, докато двамата нападаха, замахваха и парираха. Той вече дишаше ускорено.

— Не. — Йошисато се затрудняваше да се концентрира едновременно върху разговора и двубоя. — Тя беше ужасна фукла. „Това е най-скъпият чай.“ „Моят готвач направи тези пасти. Той е най-добрият в Едо.“ „Това кимоно, дето го нося, е направено от най-фина китайска коприна. Подарък ми е от баща ми. Той е най-важният човек в Япония и мисли, че нищо не е достатъчно добро за дъщеря му.“ И през цялото време тя флиртуваше с мен, кикотеше се и кокореше, пърхаше с клепачи зад ветрилото си — каза Йошисато с отвращение. — Сякаш си мислеше, че съм впечатлен от нейната красота и чар. Но тя не притежаваше такива.

„Това съвпадаше с описанието, което владетеля Цунанори бе направил за съпругата си“, помисли си Сано.

— Занесли сте й сандък с подаръци. Какво имаше в него?

— Кутии със сладкиши, няколко вази и топче коприна. — Йошисато се сниши бързо и мечът на Сано изсвистя над главата му. — Но не и заразен с шарка чаршаф. Ще ви спестя труда да ме питате аз ли съм я убил. Не съм.

Той се хвърли срещу Сано и замахна. Сано парира и мечът на Йошисато удари неговия с такъв силен трясък, че разтърси костите на ръката му. Публиката завика по-високо.

— Били сте в стаята й — каза Сано. — Бихте могли да пъхнете чаршафа в топчето с коприна. — Той финтира от лявата страна на Йошисато. Младежът парира, но в този момент Сано замахва отново и този път удари дясното му бедро. — Бихте могли да го пъхнете сред вещите й.

Освиркванията на публиката заглушиха овациите. Йошисато изглеждаше разтревожен: този удар би — бил фатален, ако острието на Сано беше от стомана.

— Как бих могъл? Тя беше там през цялото време. Щеше да види. Предполагам, бих могъл да кажа: „Извинете ме за малко, докато поставя този чаршаф при бельото ви, за да ви заразя с шарка“.

Гласът му преливаше от сарказъм, също като гласа на Янагисава. Той нанесе серия удари и Сано трябваше здравата да се напрегне, за да ги парира. Единият удари бедрото му. Сано се опита да не изпъшка от болка.

— Аз нямам. Нищо общо. Със смъртта. На Цурухиме. — Йошисато подчертаваше всяка фраза със замах на меча си.

Сано започна да се уморява.

— Признахте, че не сте я харесали…

— Изпитах съжаление към нея. — Съчувствието смекчи гласа на Йошисато, докато острието му непрестанно удряше острието на Сано. — Тя изобщо не познаваше нашия баща. Подаръците й бяха изпращани от секретаря му. Той не би могъл да се интересува по-малко от нея. — Йошисато атакува Сано с по-голяма сила. — Не беше мила жена, но не заслужаваше да умре.

Пулсът на Сано се ускоряваше, той трудно смогваше да говори и диша едновременно.

— Тя би могла да ви попречи да станете следващият шогун, ако родеше внук на шогуна.

— За последен път — не съм я убил. — Йошисато замахна свирепо към Сано, който изтръска потта от очите си, докато се отбраняваше. — Ако трябваше да разчитам на убийство, за да стана следващият шогун, тогава по-добре изобщо да не ставам шогун.

Думите му бяха изречени с такава пламенна искреност, че Сано замръзна от шока. Ако тази битка беше истинска, той щеше да бъде мъртъв.

Тълпата закрещя, подканяйки Йошисато да го довърши. Вместо това младежът отстъпи и започна да се върти около него, давайки му време да се окопити. През публиката се надигна ропот — зрителите бяха объркани.

— Преценявате ме погрешно — каза Йошисато. — Мислите, че съм като Янагисава сан, но аз не съм.

— Започвам да разбирам това — отговори Сано.

— Вие водите тази кръвна вражда с Янагисава сан почти откакто аз съм роден. Е, аз не я искам. — Двамата подновиха фехтуването и дъхът му се ускори. — А искам ние двамата да бъдем съюзници, а не врагове.

Шок върху шок дойде в повече на Сано. Той за малко не пропусна парирането на един удар в ребрата му.

— Ако това е шега, не е забавна.

— Не е шега. — На сериозното лице на Йошисато не се виждаше и следа от хумор, нито пък от злост. — Защо мислите, че все още сте жив? Янагисава сан искаше да ви убие. Ако не бях аз, нямаше сега да водим този разговор.

— Вие сте ме защитили? — Най-сетне Сано разбра причината, поради която е бил пощаден. — Но защо?

— Защото сте почтен самурай. Аз искам да създам коалиция в режима и искам да бъдете част от нея, защото вие се опитвате да правите това, което е правилно, вместо това, което е само от ваш личен интерес.

Удивен, но и скептичен, Сано замахна с меча си по краката на Йошисато.

— Откъде разбрахте това за мен? Това е първият път, в който се срещаме.

— Разговарях с много хора. — Йошисато прескочи острието на Сано. — Вашите приятели и дори някои от враговете ви, говорят много хубави неща за вас.

Сано бе впечатлен, че Йошисато не бе възприел сляпо мнението на Янагисава.

— Защо искате тази коалиция?

— Защото мразя цялата тази корупция, некомпетентност и политически битки, които гледам, откакто съм в двора. Искам да обединя хората, за да има мир и прогрес, когато аз стана шогун. Но не мога да го направя сам. Нуждая се от хора, които да ми помагат.

И двамата продължаваха да се дуелират, с цел да продължат разговора, а не да спечелят. Сега Сано осъзна, че Йошисато е искрен. Той беше свестен, скромен, идеалистичен и трогателно наивен, точно обратното на Янагисава. Мечтата му за хармонично управление силно привличаше Сано, който започна да изпитва уважение към него. Това, че такъв млад: човек, от такъв произход, би могъл да има визия за създаване на по-добър свят, без да се бори с по-възрастните от него, изглеждаше нормално!

— Янагисава сан знае ли за вашите планове за коалиция? — попита Сано.

— Все още не.

— Той никога няма да се съгласи с нея, особено ако тя включва мен.

— Не се тревожете. Аз ще се справя с него.

Сано почти вярваше, че Йошисато ще го направи. — Вярвате ли, че сте син на шогуна?

— Шогунът ме обяви за свой наследник — каза Йошисато, докато се въртяха, атакуваха, контраатакуваха и отстъпваха. — Това е достатъчно доказателство за мен.

— Добре, аз казвам, че не сте — рече твърдо Сано.

— И не би трябвало да наследите режима. Аз не мога да се коалирам с измамник.

— Защо не приемете факта, че някой ден ще бъда ваш господар? Защо не работите в сътрудничество с мен, вместо да воювате срещу мен?

Двамата вече бяха останали без дъх от едновременния словесен и физически спаринг. Сано призна пред себе си, че предложението на Йошисато е примамливо. Мирно партньорство със следващия шогун, по-добро правителство и сигурност за семейството му — това не бяха предимства, които лесно можеше да отхвърли.

— Ще обещаете ли поне да го обмислите? — попита Йошисато.

Изглеждаше толкова млад, почти като Масахиро. Лицето му грееше от надежда, от плам и молба. Сано ​не можеше да каже не.

— Обещавам.

— ​Усмивката на Йошисато изразяваше облекчение и благодарност.

— Това е всичко, което искам.

Те отстъпиха един от друг, завършвайки двубоя с равенство и се поклониха. Овациите на публиката заглъхнаха в неодобрение и озадачено мърморене: тази вечер нямаше да се пролее кръв. Сано и Йошисато се поклониха пред шогуна, който примигваше срещу тях. Всички усещаха, че се е случило нещо необичайно, макар да не знаеха какво.

Сано бе дошъл да разпитва заподозрян в убийство, а стигна дотам, че хареса Йошисато — пионката на своя враг.