Лора Джо Роуланд
Отоме (18)

15. глава

Малко след като се зазори, Сано излезе от дома си. Небето беше бледо, светлосиньо, но слънцето все още не се бе вдигнало достатъчно високо, за да разгони сенките, които изпълваха двора. Телохранителят, който Сано бе назначил да води спасителния отряд, влезе през вратата.

— Приключихме с претърсването на замъка — каза той. — Не открихме момиченцето.

На верандата Мидори започна да плаче. Рейко се опита да я успокои. Те бяха стояли будни цялата нощ, очаквайки новини от Таеко.

— Започнете да претърсвате и извън замъка — каза Сано, обезпокоен, защото Таеко липсваше вече почти цял ден, а градът беше опасен. — Не може да е отишла далече — добави той, за да успокои Мидори. — Сигурен съм, че скоро ще я доведат вкъщи.

— Да, господарю — поклони се стражът и бързо тръгна.

Жените се върнаха в къщата. Масахиро излезе с бавна походка на верандата, облечен в бялото си тренировъчно кимоно за бойни изкуства.

— Какво става? — с прозявка каза той.

През последните няколко месеца Масахиро спеше толкова дълбоко, че почти нищо не можеше да го събуди, и дори имаше проблеми със ставането сутрин. Сано предполагаше, че израства твърде бързо и се нуждае от допълнителна почивка. Беше спал и през цялата изминала тревожна нощ. Когато Сано му каза за Таеко, очите му се разшириха от ужас.

— Изчезнала ли е? — попита той, все още не напълно събуден. — Аз ще помогна да я намерим.

— Не, има достатъчно хора, които вече я търсят — каза Сано. — Ти имаш урок по бойни изкуства, после — училище, после на работа. — Това беше обичайният режим на Масахиро, който земетресението бе нарушило за няколко месеца. Сано трябваше да бъде строг по отношение на режима му, иначе Масахиро нямаше да получи подходящо образование, а и не можеше да изклинчи от задълженията си на паж. — Ако отидеш да разнасяш съобщения из града по-късно, хвърляй по едно око наоколо за Таеко.

Масахиро понечи да възрази, но баща му го спря.

— Без извинения. Имаш си задължения. Другите е неща ще трябва да почакат.

А Масахиро не беше единственият със задължения. Сано също имаше работа като главен магистрат по възстановяването и в добавка, едно разследване за убийство, което трябваше да приключи.

* * *

— Хей, ти!

Силният вик стресна Таеко и я събуди. В началото не се усети къде се намира. Лежеше на твърда повърхност, завита с бодливо одеяло, и чуваше​ странни шумове и много хора, които се движеха​ наоколо. Това не беше нейната стая у дома. Тя се​ надигна рязко и видя някакви жени, които се изправяха от тънките си дюшеци, върху които спяха сред коритата за пране. Слънцето се процеждаше през тавана, направен от промазано зебло. Усети миризма на соден сапун. Намираше се в палатката, която представляваше пералното помещение в имението на владетеля Цунанори.

Вчера, след като бе работила до залез, дойде икономката, даде й дюшек и одеяло, и й каза да спи, където си намери място. Нещастна и измъчвана от​ носталгия по дома, тя си мислеше, че няма да може​, да заспи в такова студено, неуютно място, с толкова много непознати. Но беше толкова уморена, че заспа незабавно.

Сърцето й се сви. До този момент майка й вече бе открила, че не си е у дома и със сигурност беше ужасно притеснена.

— По-добре ставай, ако искаш да хапнеш нещо — каза момичето до нея, което я бе събудило. То имаше кръгло, навъсено лице. Казваше се Кику.

Таеко изпълзя от леглото, треперейки от студ, облечена в намачканите дрехи, с които бе спала. Тя и другите прислужници окачиха дюшеците си и одеялата си на едно въже навън, за да се проветряват.

После се наредиха на опашка, за да използва един от малкото нужници. До момента, в който дойде редът й, Таеко стискаше двата си крака един в друг, опитвайки се отчаяно да не се подмокри. После зачака на опашка да се съблече и измие в един леген в друга палатка. Икономката проверяваше момичетата, за да се увери, че са достатъчно чисти. Таеко се смущаваше, защото никога не се беше събличала пред непознати. Тъй като нямаше прани дрехи, икономката й даде грубо синьо памучно кимоно и бяла кърпа за главата. Когато се присъедини към опашката за закуска, Таеко се чувстваше съвсем друга личност.

Закуската се състоеше от чаша чай и купичка юфка, сушена риба и мариновани зеленчуци. Момичетата наклякаха из двора, за да се нахранят. Чаят беше хладък и горчив, юфката бе водниста, а рибата и зеленчуците — прокиснали. Таеко не хапна почти нищо, макар да беше ужасно гладна. Липсваше й майка й, липсваше й толкова много, че в чашата й закапаха сълзи.

Но все още не можеше да се върне вкъщи. Трябваше да намери свидетеля на Масахиро — каквото и да беше това.

* * *

Една стая в централата на службата по възстановяването служеше за импровизиран съд за новите видове престъпления, които земетресението бе породило.

Сано коленичи на подиума, заобиколен от секретаря, който седеше на преносимо бюро, и асистент с голям тефтер с предстоящи дела. На пода отдолу имаше поднос със ситен чакъл, заместващ ширасу — белия пясък, символизиращ истината, който обичайно се разстилаше на пода под постелката, на която се поставяше да седне подсъдимият. Белият пясък, както много други неща, беше дефицитен след земетръсния Едо. Но престъпленията не бяха сред тях.

Стаята бе претъпкана с хора.

— Почитаемият главен магистрат по възстановяването ще изслуша първото дело — каза асистентът му — възрастен самурай, който изглеждаше доста уморен. — Нагасака Даемон, заместник-пазител на военните складове на Едо, излезте напред.

Един мъж в предната редица се изправи. Последният път, когато Сано бе срещнал пазителя Нагасака, беше в деня след земетресението, докато инспектираше разрушенията по замъка. Той му бе показал сринатите сгради на арсенала, потрошените аркебузи и барута, повреден от водата, използвана за предотвратяване на пожари и експлозии. Сано едва го позна — изглеждаше много болен и мъртвешки бледен.

Нагасака избягна погледа на Сано, докато коленичеше до подноса с чакъла.

— Вие сте обвинен в злоупотреба с държавни средства.

Асистентът извика свидетелите, двама млади шпиони от мецуке, разузнавателната служба на Токугава. Те коленичиха до Нагасаки и дадоха показания.

— Ние се престорихме на чиновници в арсенала.

— Аз го видях да купува осемстотин пушки от оръжейния пазар.

— Записа в инвентарния опис, че са закупени хиляда пушки.

— Прибра останалите пари.

Нагасака слушаше в безмълвен срам. Нямаше особена нужда от процес — шпионите го бяха заловили в действие и той очевидно бе виновен. Но Сано трябваше да следва процедурата, затова каза:

— Можете да говорите в своя защита.

— Трябваше да ремонтирам къщата си. Парите бяха там. Не устоях. — Нагасака се разплака. — Признавам.

— Тогава ви обявявам за виновен.

На Сано му беше противно да осъди човек, който бе служил вярно на режима с години, но необмислено бе откраднал по време на нужда.

— Осъждам ви на смърт чрез обезглавяване.

Стражите придружиха Нагасака извън съдебната стая, окован в белезници. Сано не мислеше, че сумата на присвоените пари струва живота на човека, но надвишаваше границата между дребна кражба и сериозно присвояване. След земетресението законът бе станал още по-суров от обичайното. Самурай, който злоупотребеше със средства, предназначени за възстановяването, не можеше да възстанови честта си, като извърши самоубийство, а трябваше да бъде екзекутиран като обикновен престъпник.

Освен Янагисава.

Сано си спомни за семействата, които лагеруваха извън замъка Едо и почувства още по-силна решимост да отърве света от него. Но той имаше и тази нова длъжност, която трябваше да изпълнява. След земетресението дезертирането от поста също се бе превърнало в углавно престъпление.

— Следващият случай — каза той.

— За следващия случай ще трябва да почакаш — каза глас от дъното на съдебната зала.

Сано погледна през публиката. Сякаш призован от мислите му, Янагисава стоеше на входа, обграден от ескадрон войници.

Сано закипя от яд.

— Не може просто да влизаш така и да прекъсваш съдебните процеси.

— Позволявам си да не се съглася. — Изражението на Янагисава беше меко, но Сано различи омразата зад него. — Всички да напуснат, защото имам конфиденциален разговор със Сано сан.

Войниците му разчистиха помещението. Сано се изправи, докато Янагисава вървеше през стаята, за да го посрещне.

— Какво искаш?

Меката фасада на Янагисава придоби намръщено изражение.

— Какво си мислиш, че правиш?

— Върша работата, на която ти ме назначи. — Сано знаеше, че това, което искаше да избегне, се бе случило: Янагисава беше научил за разследването.

— Не се прави на невинен. — Благият глас на Янагисава се изостри като пила. — Защо си ходил в имението на владетеля Цунанори?

Сано се бе надявал шпионите на Янагисава да не се навъртат наоколо, за да му докладват за неговите ходове, докато не приключи с разследването.

— А ти защо си крал от парите за възстановяването на разрушенията от земетресението? За да си купуваш политическа подкрепа?

Янагисава игнорира въпроса му. Явно изобщо не му пукаше дали някой знае за злоупотребите му. Вероятно мислеше, че никой не е в състояние да го подведе под отговорност.

— Отговори ми.

— Съпругата на владетеля Цунанори умря. Отидох да му поднеса съболезнованията си.

— Не си играй игрички. — Янагисава се приближи застрашително близо. — Ничий друг крак не е стъпвал в тази къща. Всички се страхуват да не хванат шарка. Ти също не би отишъл, освен по една причина.

Сано видя нови, твърди, напрегнати бръчки на изтощение, изписани на красивото лице на Янагисава.

— Защо си толкова напрегнат? — Той пристъпи към Янагисава, минавайки в контраатака, за да си даде и време да измисли начин как да открие дали е виновен в убийството, без да допусне да разбере, че двамата с Йошисато са заподозрени. — Не можеш ли да се отпуснеш сега, когато ти си пастрокът на наследника на шогуна? — Той нанесе удар в тъмното. — Или не се получи така добре, както си очаквал?

Или ударът не улучи целта, или Янагисава успя да скрие трепването си.

— Ти мислиш, че Цурухиме не е умряла от естествена смърт. Мислиш, че някой предумишлено я е заразил с шарка.

— Убийство чрез зараза? — престори се на изненадан Сано. — Това е интересна теория.

— Не се прави, че за пръв път го чуваш. Кой ти пъхна тая муха в главата? Госпожа Нобуко ли? Тя те е посетила вчера.

Нямаше полза да се отрича; шпионите на Янагисава бяха много добри, точно както Сано бе предупредил госпожа Нобуко.

— Освен ако не си обучил няколко мухи да подслушват разговорите ми и да ти докладват, не можеш да знаеш какво сме обсъждали двамата с госпожа Нобуко. Защо стигна веднага до това прибързано заключение, че според нея смъртта на Цурухиме е настъпила в резултат на убийство и че ме е изпратила да разследвам? — Янагисава бе прибързал, също както и владетелят Цунанори, помисли си Сано.

Бистрите очи на Янагисава светнаха.

— Защото познавам старата кучка. Тя ми има зъб. И теб също те познавам. — Той насочи пръст към сърцето на Сано. — Спри това разследване. Не си пъхай носа в смъртта на Цурухиме.

— А може би трябва да я разследвам, след като повдигна възможността да е била убита. Защо искаш да не го правя? — попита го Сано.

— Защото възнамеряваш да нападнеш мен — каза Янагисава. — Не можеш да понесеш факта, че беше победен. — Миризма на пот и турбулентни емоции долетяха от него. — Скалъпваш престъпление там, където го няма. Заговорничиш с госпожа Нобуко, за да натопите мен и Йошисато и да настроите шогуна срещу нас.

— Цурухиме беше дъщеря на шогуна. Ако тя е била убита, мой дълг е да открия кой я е убил, а твоят — да ме подкрепиш — каза Сано и добави: — Освен това Цурухиме е полусестра на Йошисато. Ако наистина Йошисато е син на шогуна.

Блясъкът в очите на Янагисава избухна. Той сграбчи Сано за врата. Сано изви китките му.

— Ти ми причиняваш проблеми от четиринадесет години! Ти уби сина ми! — крещеше Янагисава, опитвайки се да се освободи от ръцете на Сано. — Няма да те оставя и този път да съсипеш всичко.

Сано се изуми, като видя, че Янагисава толкова бързо загуби самоконтрол. Ако в миналото бе изпадал в такива пристъпи всеки път, когато някой го ядосаше, нямаше да се изкачи толкова високо в режима. Успехът в политиката изисква сдържаност и дисциплина. Смъртта на по-големия му син беше съсипала нервите му и ума му, а земетресението беше направило всички много по-избухливи. И Сано не правеше изключение. Уморен до смърт от обидите, атаките по семейството му и саботажите на Янагисава, той настъпи с цялата си тежест срещу него, избута го през стаята и го блъсна в стената.

— Съжалявам за това, което се случи на Йоритомо, но не е моя вината, че той е мъртъв. Твоя е! — Разговорът на Сано с Хирата бе поставил смъртта на Йоритомо в нова светлина. — Ако не го беше превърнал в политическа пионка, нямаше да бъде в двореца с шогуна през онзи ден. Все още щеше да е жив!

— Не хвърляй вината върху мен! — изкрещя Янагисава. Телохранителите му сграбчиха Сано и се опитаха да го отскубнат от господаря си.

Без да го изпуска, Сано изкрещя в лицето му:

— Смятам да ти набия малко разум в главата и да ти помогна да видиш реалността, независимо дали ти харесва или не!

Янагисава заби главата си напред и я удари в главата на Сано, който за миг се заслепи от раздрусващия сблъсък и болката. Той изпусна Янагисава и отстъпи, залитайки назад, повличайки телохранителите със себе си. Те се препънаха, после го хванаха здраво. След малко се окопити. Янагисава дишаше тежко, докато се бореше да се овладее и разтриваше китките си. Плътта на мястото, където Сано ги бе стискал, беше пурпурночервена от натъртването.

— Ако не прекратиш разследването си… — изрече той през стиснатите си зъби.

— Какво? Ще ме осъдиш на смърт? — Сано избухна в саркастичен смях. — Защо не го направи още вчера? Това щеше да е прекрасна кулминация на голямата чистка.

Янагисава не отговори. Сано почувства, че естеството на гнева на неговия смъртен враг се промени за миг, сякаш се насочи към някой друг, а не срещу него.

— Каква е истинската причина да не искаш да разследвам смъртта на Цурухиме? — попита Сано. — Защото ти или Йошисато сте я убили и се боите, че мога да намеря достатъчно доказателства, и тогава няма да е нужно да скалъпвам обвинения, за да унищожа и двама ви?

— Само във фантазиите ти!

Преди Сано да успее да спомене, че знае за посещението на Йошисато при Цурухиме малко преди тя да се разболее от шарка, Янагисава каза:

— Между другото, не е ли ужасно това, което се случи на госпожа Нобуко преди три години? Отвличане и изнасилване, гадна работа. — Янагисава пусна една подигравателна усмивка срещу Сано. — Няма ли да е още по-ужасно, ако се случи на твоята съпруга?

Сано застина, онемял от ужас и ярост. Янагисава все едно казваше, че той е отговорен за покушението срещу госпожа Нобуко и че би направил същото и на Рейко, ако Сано не прекрати разследването. Янагисава знаеше, че семейството е най-уязвимото му място. И с орязаната си армия Сано не би могъл да му попречи да нахлуе в имението му и да отвлече Рейко по всяко време.

— Чух, че госпожа Рейко е бременна — добави Янагисава, после се изнесе от стаята, следван от телохранителите си.

Останал сам в съдебната зала, Сано седна на подиума и си даде време да охлади яростта си, преди следващия процес, премисляйки какво се бе случило току-що. Ако Янагисава не беше убил Цурухиме, щеше ли да се бори толкова яростно да спре разследването! Поведението му беше солидна улика за вината му.

Нещо друго, хубаво, бе излязло от кавгата с Янагисава. Той вече знаеше за разследването. Вече нямаше нужда да се пази в тайна.

Потресен от последните му думи, Сано масажираше натъртеното си чело. Янагисава не беше единственият, който се нуждаеше от сдържане на емоциите. Погледна ръката си, натъртена от ударите по Хирата. Това беше втората му физическа разпра само за последните два дни.

Този път бе подтикнал Янагисава да заплаши Рейко.