Лора Джо Роуланд
Отоме (13)

10. глава

Масахиро тичаше през замъка Едо — бе тръгнал да помага на баща си в най-важното разследване в техния живот. Той носеше кожена чанта през рамо и прикрепен на гърба му прът, на който се развяваше знаме с отпечатания герб на Токугава — три стилизирани листа на ружа — стандартната униформа на пажовете. Един офицер го спря.

— Занеси това послание до северния команден пост — каза му той и пъхна един цилиндричен контейнер за ръкописи в ръцете му.

Той не можеше да откаже, защото позицията му в режима вече се бе разклатила, и затова отиде и достави ръкописа. След това срещна двама свои колеги — пажове.

Те му препречиха пътя по пасажа.

— Я да видим, какво имаме тук? — каза единият от тях, невъзпитано, яко момче на име Укио.

— Това е великият Масахиро, който някога беше началник на личните покои на шогуна — каза другото момче, Гизаемон. Лицето му наподобяваше муцуна на плъх, с малки, черни очички, които блестяха от злобно удоволствие. — Но днес задникът му бе изритан от двореца.

Тези момчета, а и останалите го мразеха, защото шогунът го бе избрал за началник на частните си покои и ги бе прескочил. Масахиро не помръдна, макар Укио и Гизаемон да бяха с по две години по-големи, по-високи и по-силни от него.

— Махнете се от пътя ми!

— Махнете се от пътя ми — подигравателно повтори Укио с момичешки фалцет.

Гизаемон се изкикоти.

— Кажи „Моля!“

Масахиро знаеше, че може да ги победи в бой с мечове. Беше го правил на тренировките по бойни изкуства — още една причина да злорадстват от понижението му. Но изваждането на оръжие в замъка Едо беше забранено от закона и се наказваше със смърт.

— Моля — каза Масахиро през стиснати зъби.

Двете момчета се отместиха встрани. Докато минаваше покрай тях, те го сграбчиха. Смъкнаха го на земята, хванаха косата му и удариха лицето му в камъните на паважа. После го пуснаха и си тръгнаха, заливайки се от смях.

Масахиро стана. Избърса лицето си с ръка, която почервеня от кръвта, потекла от разбития му нос. Гореше от срам и гняв. Спомни си как бе понижен пред цялото събрание в двореца и преглътна сълзите си.

Това, заедно с момента, в който видя как баща му бе сразен от Янагисава, беше най-лошото преживяване в целия му живот. А тази атака беше само бледа прелюдия към проблемите, които предстояха. Янагисава никога нямаше да остави семейството му на мира.

Масахиро държеше главата си високо изправена, докато крачеше през замъка, и избягваше погледите на хората, покрай които минаваше. Като излезе от големия портал, се закле да разкрие убийството на дъщерята на шогуна и да докаже, че Янагисава е виновен.

В момента, в който стигна многолюдния, оживен и шумен район на даймио, храмовите камбани започнаха да бият обедния час. Слънцето грееше със сила, която обещаваше горещо лято. Работниците от именията се бяха съблекли по препаски. Голите им крака и торсове блестяха от пот. Дървени стърготини задръстваха въздуха. Масахиро се помота около имението на владетеля Цунанори, докато обмисляше какво да направи.

Часовите нямаше да го оставят просто да влезе и да започне да пита хората: „Случайно да сте видели Янагисава да убива дъщерята на шогуна?“ Масахиро бръкна в чантата си, извади контейнера за ръкописи и приближи към часовите.

— Нося съобщение от шогуна за владетеля Цунанори.

— Благодаря, аз ще му го предам — каза единият от войниците.

— Инструкциите ми са да го предам лично в неговите ръце — излъга Масахиро.

— Аз ще се погрижа да го получи. — Войникът дръпна контейнера от Масахиро.

Масахиро се зачуди какво ли ще си помисли владетелят Цунанори, като види празния контейнер. Той обходи имението, надничайки над заобикалящите го казарми, докато стигна до задната порта. Тя беше отворена и неохранявана. Група дърводелци, носещи дъски на раменете си, влязоха през нея, без много-много да бързат. Масахиро ги последва.

Макар ремонтът на господарската къща и на част от имението, виждаща се отвън, да бе приключил, новите обори и жилищата на слугите все още бяха в строеж и оттам се чуваха звън на чукове и стъргане на триони. Дим на талази се носеше от печките под огромните палатки, където готвачите приготвяха храна за свитата на даймио. Волски каруци, тезгяси, купчини дървен материал, камъни и камари боклук заемаха голяма част от терена. Масахиро видя доста бръснати темета и кокове сред работници. Нямаше достатъчно селяни за реконструкцията и възстановяването на Едо. Самураи, които обикновено прекарваха времето си в шляене, сега трябваше да работят за прехраната си. Докато се оглеждаше наоколо, чудейки се откъде да започне разследването, Масахиро чу викове, а после силен звук, сякаш нещо се трошеше.

Четирима самураи стояха на покрива на една постройка. Те се бяха качили там, за да поставят керамични керемиди на покрива. Отдолу под тях, сред натрошени керемиди, лежеше сандък. Двама от самураите ругаеха ядосано. Третият крещеше: „Виж какво направи, ти, непохватен идиот такъв! Добре, че нямаше никой отдолу. Иди да разчистиш тези керемиди!“

Четвъртият мъж, който бе изпуснал сандъка от покрива, слезе по една стълба. Той беше по-млад от останалите, малко над двадесетте, и за разлика от техните корави, мускулести тела и грубовати лица, имаше по-стройно телосложение и хубави, деликатни черти.

— Запази тези, които не са счупени! — нареди единият от покрива. — Керемидите са дефицитни.

Масахиро се втурна да помогне.

— Благодаря ти — измърмори младежът, докато двамата с Масахиро отделяха годните керемиди в сандъка и изхвърляха парчетиите върху купчината с боклуци.

Другите мъже седяха на покрива и ги наблюдаваха. Недоволни, защото бяха принудени да извършат физически труд, те изливаха гнева си върху своя другар и говореха за него така, сякаш той не беше там.

— Никога не съм виждал по-небрежен човек от него.

— Изобщо не внимава какво прави.

Чувствителната уста на младежа се стисна, докато подреждаше керемидите.

— Хвърчи в облаците.

— Мислиш ли, че е заради господарката?

Мъжете се закикотиха.

Масахиро наостри уши. Господарката — мъжете сигурно имаха предвид съпругата на владетеля Цунанори, Цурухиме. Той огледа внимателно мъжа, на когото помагаше. Би ли могъл да има нещо общо с дъщерята на шогуна и с убийството?

Младежът метна последната здрава керемида в сандъка. Бузите му бяха станали яркочервени. С бързи, ядосани движения вдигна сандъка на дървена платформа и завъртя скрипеца на подемния механизъм. Мъжете на покрива поеха товара и продължиха разговора си.

— Всеки следобед прекарваше в стаята й, преди да се разболее.

— Дали не си мисли, че господарят няма да разбере?

— След като тя умря, наистина си загуби ума.

— Млъкнете! — избухна младежът, гледайки яростно към другарите си. — Веднага млъкнете, дяволите да ви вземат!

Те избухнаха в смях.

— О, Джиносуке е в лошо настроение — каза единият.

— Неговите малки топки сигурно го сърбят, защото не е хванал котенце — добави другият.

Масахиро бе чувал достатъчно разговори в Едо, за да разбере, че тези мъже говореха за секс. Коментарите им подсказваха, че младежът е имал афера с Цурухиме. Масахиро се развълнува, защото това би могло да има връзка с нейното убийство.

Джиносуке се устреми към портала, с очи блестящи от гневни сълзи.

— Ей, върни се и се хващай за работа — извикаха другите двама подире му.

Масахиро се втурна след Джиносуке. Пред вратата се блъсна в едно малко момиченце в зелено кимоно.

— Таеко? — каза стреснато той. — Какво правиш тук?

— Дойдох да те видя. — Тя го поглеждаше плахо и тревожно.

— Как разбра къде съм?

— Проследих те.

— Проследила си ме? — каза Масахиро, съвсем объркан и изненадан. — През целия път, от вкъщи до тук?

Таеко кимна и присви рамене.

Масахиро се разтревожи, защото не я бе видял. Ако не можеше да забележи едно момиченце зад себе си, какво щеше да стане, ако го следи някой по-опасен? Можеше ей така да си загине. Таеко сигурно бе видяла как другите пажове го набиха. Лицето му пламна от срам.

— Мисля, че ти казах да си стоиш у дома — каза той.

Тя гледаше в земята.

— Исках да ти помогна в разследването.

Масахиро погледна по улицата. Джиносуке вече не се виждаше. Той изтича до пресечката, огледа се наляво, после надясно. Видя само носачи, волски каруци, войници на коне и пешеходци. Изтича обратно до Таеко.

— Загубих свидетеля си! — Целият гняв и неудовлетворение, които се бяха натрупали в него през деня, се изляха върху нея. — Заради теб!

Таеко го гледаше с тревога.

— Съжалявам. Не исках да…

— Ето заради това не исках да идваш — каза Масахиро, давайки воля на емоциите, които се бе борил да скрие от други хора. — Защото ще ми пречиш. А сега трябва да отложа разследването си, за да те заведа у дома.

Сълзи изпълниха очите на Таеко.

— Извинявай. Повече никога няма да те безпокоя.

Тя се обърна и затича по улицата.

Масахиро съжали, че й се накара. Тя не разбираше какво му е на главата. А той бе направил същото, което и онези самураи — изля си гнева на невинен човек. При това Таеко бе негов приятел. Как съжаляваше, че нарани чувствата й!

— Чакай, Таеко! — извика той.

Но тя беше изчезнала.