Патриша Корнуел
Покварено сърце (22)

22.

— Шнорхелът не е у мен — каза Луси. — Но получих достъп до записа.

— Ти не си взела шнорхела, така ли? — Трябваше да съм сигурна, че не е била някъде около мен, когато за малко не бях умряла.

— Разбира се, че не.

— Няма как да си го взела, освен ако не си била там по времето, когато бях простреляна. — Щях да бъда съсипана, ако разберях, че е била. Това можеше да промени целия ми живот и целия ми мироглед. Беше от онези неща, които, честно казано, не исках да знам, защото последствията можеха да са необратими и ужасни.

— Не бях във Флорида. Защо ще стрелям по теб? — попита Луси. — Защо ще ми е да те наранявам? Защо да позволявам на някой друг да те нарани? Защо ме питаш, лельо Кей? Как може дори за минута да си помислиш…

— Не Кей си мисли това — прекъсна я Донахю. — Може би те точно това се опитват да докажат. Може би това ще е хипотезата, която ще представят пред съда. — Това последното го каза на мен. — Че Луси е била във Флорида и е присъствала, когато си била простреляна, защото е съучастница на Кари Гретхен. Или дори по-лошо. Че Луси е извършителката и няма никаква Кари Гретхен.

— Може би позицията на ФБР е, че тя наистина е умряла в катастрофата с хеликоптера преди тринайсет години — каза Джанет и думите й прозвучаха като нещо повече от предположение. След това погледна Луси. — И че ти си изфабрикувала всичко за нея.

— Точно така — закима Донахю. — Това е сценарият, от който всички ние трябва да се притесняваме. Но съм любопитна — каза на мен — какво мисли Бентън? Той е бил свидетел на случилото се. Спасил ти е живота. Трябва да е видял човека, който те е прострелял. Трябва да е бил много близо до него.

— Не я е видял. — Бях питала Бентън много пъти и отговорът му винаги бе един и същ. — Когато е осъзнал, че съм в беда, е изключил. Бил е прекалено зает с мен и тя явно е избягала.

— По-вероятно е да се е скрила и да е наблюдавала — опроверга ме Луси.

— Изглежда ми, че ако питат Бентън, той ще каже, че не може да се закълне, че Кари Гретхен е простреляла теб и двамата гмуркачи на полицията — реши Донахю. — Предполагам какво е казал на колегите си от ФБР, защото можеш да си убедена, че са го разпитвали до откат.

— Ако Бентън им е казал това, което непрекъснато казва на мен на четири очи — отвърнах, — тогава няма да се кълне в нищо, освен в това, че се е случило. Той знае какво ми се случи. Той знае, че Луси не беше с нас.

— По мое мнение Бюрото иска да припише всичко на нея — каза Джанет и това също беше нещо повече от мнение.

Тя заявяваше това, в което вярваше.

— Мисля, че ще твърдят, че Кари Гретхен е измама, призрак, който Луси е сътворила като алиби — добави Джанет.

— Но това, което не разбирам, е защо ще им е да твърдят подобно нещо? — казах, докато си мислех за видеата „Покварено сърце“ и дали те са доказателство, че Кари е жива.

Не бяха. Бях принудена поне това да призная пред себе си и не можех да понасям тази мисъл. Знаех дяволски добре, че записите не означават това, което ми се искаше. Бяха правени преди седемнайсет години. Показваха само, че Кари е била жива тогава, и освен това не разполагах с тях, дори и с линковете, които ми бяха пратени. Не можех да докажа абсолютно нищо.

— Разплата — каза Луси.

— Съмнявам се, че ФБР има времето и енергията да си осигури заповед за обиск и да направи всичко това само за отмъщение. — Донахю потропваше по бележника с химикалката си.

— Ще се изненадаш от способността на правителството да проявява дребнавост и да пилее пари и време. — Сарказмът на Луси бе унищожителен, враждебността й — огнена.

— Разплатата може да е черешката на тортата. Много малка черешка върху много малка торта. — Джанет винаги беше гласът на разума и бе склонна да омаловажава нещата. — Но със сигурност не е всичко, даже дори не е най-важното. По-значимото е, че ФБР имат причина да искат Кари мъртва. Искат го отчаяно. Това за тях е по-важно, отколкото да ти отмъстят, Луси. Пак казвам, че това е само мое мнение, но е информирано мнение. Познавам федералните. Била съм част от тях.

— Искат Кари мъртва сега? Или искат да остане мъртва? — попитах.

— И аз това се питам — каза Донахю, а на мен ми се искаше да спре да потропва с химикалката.

Сега всичко ме дразнеше.

— Дали я искат мъртва? — попита Донахю. — Или не искат никой да мисли, че тя не е била мъртва?

— Искат да остане мъртва — каза Джанет. — Не искат никой да разбере, че така и не е умряла.

— И по каква причина освен очевидния резил? — заинтересувах се аз.

— И аз това искам да знам — отговори Джанет. — Но очевидната причина е достатъчно лоша за тях. Все едно да се разбере, че Бен Ладен е все още на свобода, след като нашето правителство ни увери, че е погребан в морето. По същия начин се предполагаше, че Кари е погребана в морето, когато хеликоптерът падна.

— Разбирам защо всички я искат мъртва — коментира Донахю. — Със сигурност това, което ти е причинила — тя ме погледна, — показва жестокото й безразличие към човешкия живот, нейната поквара. Ти можеше да умреш. Можеше да останеш осакатена до живот. Най-малкото можеше да изгубиш крака си.

— Така е — отвърнах. — Всичко казано можеше да се случи.

— Ако Кари все още е жива, можеш да си представиш какъв срам ще е това за Бюрото — наблегна Джанет.

— Какво имаш предвид с „ако“? — обърна се Луси към нея.

— Не исках да прозвучи като… — започна Джанет.

— Но прозвуча. Ти го каза — скастри я Луси.

— Е, трудно е — каза Джанет, а аз си представях записа, който бях гледала преди малко и който бе изчезнал. — Не съм виждала Кари. Не съм виждала нейна скорошна снимка или видео. Не съм виждала абсолютно нищо, което да ми доказва, че е жива. Само това, което казваш ти. Само това, което казва Кей.

Погледнах Луси. Беше се изтегнала в креслото, плоският й корем се показваше между ръба на блузата й и колана на шортите й. Спомних си за водното конче и това, което покриваше. След това се замислих за ФБР и другите им възможни мотиви да нахлуят в имота на Луси, да изземват оръжията и техниката й.

— Да поговорим за мотивацията. Възможно ли е истинската причина за действията им да е достъп до базата данни на КЦК и до целия ни архив? — Веднага щом го казах Донахю спря да потропва с химикалката си и започна да си записва отново. — Луси със сигурност е проход към всяко федерално дело, по което съм работила.

— И какво биха могли да търсят, което да не могат да получат по не чак толкова сложен начин? — Донахю си записваше нещо със закръгления си почерк.

— Може да са много неща.

— И откъде знаеш, че ФБР вече не са влезли в базата ти данни?

— Щях да знам — каза Луси и бях удивена от заобиколния й отговор.

Да каже, че би знаела, ако някой е проникнал в базата данни, не беше същото като да каже, че не се е случило.

— Нещо става с имейла ми. Някой бърка в него.

— Бърка? Това е много меко казано — обади се Донахю.

— Знам, че понякога това е Кари.

— И ти го прощаваш? — Тонът на Донахю стана рязък.

— Тя не може да влезе никъде, където не й позволявам. Мислете за нея като за плъх в киберлабиринт. Тя просто непрекъснато се натъква на моите защити. Ами ако вижда имейли, които искам да види? Но електронният архив на КЦК е друга работа. — Луси не отговори и на този въпрос.

Продължаваше да е уклончива, когато я питаха дали сигурността на КЦК е била компрометирана. Просто казваше, че е щяла да знае, ако се е случило. Не казваше, че не е.

— Ами ФБР? — Донахю удари с химикалката по бележника, за да натърти на въпроса. — Могат ли да влязат в базата данни на КЦК, в архива с чувствителна информация през мрежата тук, в твоя дом?

— Сигурна съм, че мислят, че могат. — Луси продължаваше да е потайна.

— Тогава може би това е истинската причина да са тук. Искат да те ползват като портал.

— Може да си мислят, че ще могат.

— Но не могат? — Донахю наблюдаваше внимателно Луси.

— Нямам автоматични вписвания, нищо, което да им помогне да прегледат нещо важно. Но не бих се изненадала, ако това е част от мотивацията им. Искат да използват личната ми техника, личния ми софтуер за комуникация като врата.

— Важно е да приемем, че те не искат само едно нещо. — Повторният коментар на Джанет изостри любопитството ми.

— Какво биха могли да търсят? — попита ме пак Донахю. — Едно нещо, две неща, колко неща? Какво биха могли да искат от твоята база данни например?

— Те може и да не знаят какво търсят — реших аз. — Може да е нещо, за което не знаят достатъчно, за да го включат в заповедта за обиск.

— С други думи — стрелят напосоки.

— Може да хвърлят мрежата за нещо, към което не искат да привличат внимание или което нямат власт да искат. Или може дори да не знаят как да го изискат, нито защо. Имайте предвид, че мисля за всякакви въображаеми причини да погнат Луси — обясних. — Със сигурност тя е пътека, която води към мен. Със сигурност тя е средство да се стигне до мен, да се получи изключително конфиденциална информация, свързана с местното и федералното правораздаване, а в някои случаи и с армията и други държавни агенции, включително разузнавателната общност.

— Имаш случаи на ЦРУ и Агенцията за национална сигурност в компютърната си система? — Това привлече вниманието на Донахю.

— Имаме данни, които са интересни за Държавния департамент. Това е всичко, което ще кажа.

— Имала ли си подобни случаи напоследък? — попита тя.

— Не мога да го обсъждам. — Мислех си за Джоуел Фагано, криминален експерт по счетоводство от Ню Йорк, който бе намерен мъртъв в хотелска стая в Бостън миналия месец.

Вратата бе заключена отвътре, имаше знак „Не ме безпокойте“, всичко изглеждаше като самоубийство чрез обесване и не би ме направило подозрителна, ако федералното правителство не се бе появило за аутопсията. Оказа се, че двамата агенти на ФБР работеха и за ЦРУ, и това не бе първият път, в който това се случваше, нямаше и да е последният. Шпионите умират в автомобилни и самолетни катастрофи. Самоубиват се и биват убивани като другите хора — но в случая имаше голяма разлика.

Когато става въпрос за държавен оперативен работник, винаги се подозира насилие. Но в случая с Фагано нямаше такова. Всички улики сочеха към това, че сам си е надянал колана на шията и е прекъснал достъпа на въздух към мозъка си. Спомних си тайнствения коментар на Бентън, че Фагано е отнел единствената си сила, като е посегнал на живота си — че сигурно се е страхувал от нещо много повече от смъртта. И тогава върху мен се стовари прозрение.

Повествование, основано на данни.

Тялото на Джоуел Фагано дойде при нас с флашка в джоба, а на нея имаше софтуер, за който Луси твърдеше, че е способен на толкова мащабна измама, че да подкопае цялата банкова система на Съединените щати. Спомних си как тя каза, че целта била да се направи да изглежда така, че парите ти са си на мястото, и един ден да се събудиш и да установиш, че не ти е останало нищо. Казват ти, че си похарчил всичко, и като доказателство ти показват фактури, също генерирани от въпросния измамен софтуер.

Ами ако започне война и трябва да изключваме животоподдържащи системи, да взимаме решения на живот и смърт на базата на повествование, основано на данни?

Луси бе казала, че този термин бил модерен напоследък в тъмния интернет, където потребителите си говорели дали е възможно още да сме сигурни кое е реално. Как бихме могли да знаем на кое да се доверим в тези времена? Това притеснение не беше ново за мен. Никога не съм приемала нищо за надеждно, освен ако нямам емпирично доказателство. Такава е природата ми и така съм обучена. Гръцкият корен на думата „аутопсия“ означава „сам да видя“, да проверя, да пипна, да чуя, да помириша. Не можех да го правя в киберпространството и превръщането на всяка подробност от нашия живот и работа в електронни символи бе едновременно удобно и изключително опасно.

Технологиите за известно време правеха всичко по-добро, а сега изглеждаше, като че ли животът е направил пълен кръг обратно към средновековието. Дигиталната комуникация ме бе накарала да чувствам, че се движа по-бързо, дори когато губех надеждната навигация, с която съм родена. Собствените ми очи. Собствените ми уши. Собственото ми усещане за допир. Липсваха ми хартията и писалката. Липсваха ми разговорите лице в лице. Тревожех се: бяхме на път към сблъсък със съмнението и заблудата от галактически мащаб.

Ами ако накрая бъдем поставени в положение на пълно недоверие към всичко, управлявано от компютрите? Това включва медицински картони, обслужване на спешни случаи, кръвни групи, епикризи, професионални указатели, отпечатъци от пръсти, ДНК, парични преводи, финансова информация, досиета и дори лични текстови съобщения и имейли. Ами ако вече не можем да вярваме в нищо от това?

— Къде беше ти, когато леля ти е била простреляна на петнайсети юни? — Донахю безмилостно разпитваше Луси.

— Летях с хеликоптера си от Морис Каунти, Ню Джърси. Връщах се тук — каза тя.

— В колко часа беше нападението? — попита ме Донахю.

— Около три и петнайсет следобед.

— И точно в този час си била във въздуха? — обърна се тя пак към Луси.

— Дотогава хеликоптерът вече беше в хангара. Аз бях в колата си.

— Коя кола?

— Мисля, че в онзи ден бях с ферарито. Може да съм свършила някоя работа по пътя към вкъщи. Не помня какво съм правила минута по минута.

— Точно това, което не помниш, е проблемът — каза Донахю. — Джанет? Ти знаеш ли какво е правила Луси в онзи ден?

— Не я видях тогава. По това време нещата между нас не вървяха добре. Тя ме помоли да се изнеса и аз заминах при сестра ми във Вирджиния. — Очите на Джанет бяха насочени към Луси. — Натали беше в много лошо състояние. Болеше я. И беше изплашена. Така че бе подходящият момент да отида там и както се оказа, тя не изкара много дълго. — Тя извърна поглед, очите й бяха светнали от сълзи. — Но не напуснах дома си по хубава причина. Достатъчно е да кажа, че моментът беше тежък.

— Не исках Кари да те нарани — каза тихо Луси.

— Въпреки това тя го направи.

— Проблемите ти с Джанет и фактът, че е напуснала града, не са добри и за теб — каза Донахю на Луси. — Нямаш свидетел. Домашните проблеми сочат към личностна нестабилност, което също не ни помага. С твоите ресурси си могла да слезеш от хеликоптера, да се качиш веднага на частен реактивен самолет и да си във Форт Лодърдейл за два и половина, най-много три часа. — Правеше се на лошото ченге и изглеждаше, че й харесва. — Кажи ми, че това е физически невъзможно.

— Повече от възможно е с „Чесна“. С ветровете в онзи ден щях да стигна до Форт Лодърдейл за два часа.

— Значи това е уязвим момент, от който те ще се възползват — каза ми Донахю. — Ще отворят големи пробойни в алибито й, че не е била във Флорида, когато ти си била нападната. Ще кажат, че би могла да е там.

— Ами друго доказателство? — попитах Луси. — Ай пи адреси, телефонни разпечатки, записи на охранителните ти камери? Има ли нещо, което да докаже, че си била тук, в Конкорд, в къщата си? Разбирам, че Джанет не си е била у дома. Но нещо друго не може ли да потвърди, че си била тук?

— Знаеш колко съм добра в това да правя живота си непроследим.

— Толкова си добра, че си пожертвала възможността да имаш алиби, когато ти се наложи — каза Донахю.

— Обикновено не мисля за алибита.

— В този случай това е лошо.

— Не живея живот, който изисква алибита.

— Но живееш живот, който, изглежда, изисква да си покриваш следите, да си сигурна, че никой не знае къде си, кога и защо. — Сега вече Донахю бе започнала спаринг битка с нея.

— Да не би да питаш дали някой ме преследва?

— Не питам това — каза Донахю. — Очевидно е, че ти мислиш така.

— Не мисля. Сигурна съм.

— Важното сега е, че твоите безкомпромисни мерки за прикриване на личното пространство правят моята работа трудна.

— Сигурна съм, че малко неща около мен не биха направили работата ти трудна.

— Твоите електронни комуникации никога не водят до реално място и не използваш истинското си име, ако решиш да летиш някъде, а не искаш да се знае. Права ли съм?

— Достатъчно близо си до истината.

— Много е трудно за шпионите да имат алибита — каза Донахю. — Надявам се, че си помислила за това, когато си започнала да живееш така наречения непроследим живот.