Патриша Корнуел
Покварено сърце (21)

21.

— Давай — каза Луси.

— Ти мислиш, че търсят шнорхела, който носех. — Не питах, казвах. — Мислиш, че са в имота ти заради видеото, записано от миникамерата в шнорхела ми, за който ми казаха, че така и не бил намерен.

— Наистина не знам защо са тук. Може да е заради това — каза Луси. — Може да е заради повече неща — добави, сякаш наистина мислеше така.

— Не съм чувала нищо за липсващ шнорхел или миникамера. — Донахю се бе преместила на един дървен стол срещу дивана и бе извадила жълт бележник и химикалка.

— Не са споменавани в новините — отвърнах.

— Е, имаше достатъчно много други неща за случилото се във Флорида, включително и за двамата убити гмуркачи на полицията. — Това Донахю го каза на мен.

— Нека позная — каза Луси. — Не си спомняш да си видяла някъде името на Кари Гретхен.

— Именно.

— Няма и да видиш. — Това го каза Джанет. — ФБР ще отрекат съществуването й. Отричат го и ще продължат да го отричат.

— Как може да си сигурна в това? — попита я Донахю.

— Защото ги познавам.

— Очевидно има още много неща, за които трябва да ме осведомиш, Кей. — Донахю си записа името на Кари Гретхен с главни букви и го огради.

— Наясно съм.

— Не искат никой да знае, че шнорхелът е изчезнал — каза Луси. — Или поне така се смята. Глупаво е. Дори не е логично.

— Под „те“ имаш предвид ФБР — предположи Донахю.

— Да — отвърна Луси. — Те контролират съобщенията до медиите за случилото се във Форт Лодърдейл.

— Как би могла да знаеш? — попитах. — Защо ще знаеш каквото и да било за отношенията им с медиите?

— Търсачките ми. Виждам всичко, което се случва.

Правеше се на хакер.

— Нищо не се споменава за липсващ шнорхел, което е тъпо, тъй като човекът, от когото се опитват да скрият тази подробност, е този, който те простреля — каза ми тя. — Този човек е Кари и тя знае много добре, че шнорхелът, който си носела, е изчезнал, защото тя е причината за това.

— И ти си видяла това на записа. Видяла си я да взима шнорхела ми. — Надявах се да е така, но не разбирах как е възможно. — Когато осъзнах, че шнорхела ми го няма, ми се стори логично да го е свалила Кари. Че сигурно е видяла камерата. И е искала записа.

— Тя не ти е свалила шнорхела — каза Луси. — Но определено е искала записа.

— Тогава как е паднал? Доколкото знам, съм изплюла мундщука. Бентън каза, че съм го направила, но не е споменавал да съм си сваляла шнорхела. Той със сигурност не би го направил. — Чувствах се все по-несигурна, докато го казвах. — И не би й позволил да се приближи до мен толкова, че да ми свали шнорхела. — С всяка минута ставах все по-малко сигурна. Не мога да си представя да се е случило така.

— Тя не се е приближила, лельо Кей. Тя те е простреляла и е изчезнала.

— Изчезнала? Не е ли хваната от камерата? — Обзе ме ужасно ледено предчувствие, което сви стомаха ми на топка.

— Шнорхелът ти е паднал, докато си се борила, докато си била дърпана от въжето, вързано за стрелата и за поплавъка на повърхността — каза Луси.

Мъчех се да запазя спокойствие.

— Добре. Ясно. Значи имаме документация. — Вече се заблуждавах, но явно не можех да се спра. — Значи започваме да сглобяваме пъзела, за да видим какво точно се е случило и кой е отговорен. — Духът ми бе приповдигнат, макар да не можех да разбера логиката.

— Ще ми се да бе така просто. — Луси пристъпваше към лошите новини. — Кари няма нужда от медиите, за да научи, че тази важна улика е изгубена, липсваща, открадната, каквото и да е. — Каза го саркастично и настроението ми отново се помрачи, върна се на тъмното място, където бе от седмици.

— Какво значение има, по дяволите, какво е влязло в новините? — попита Марино.

— ФБР смята, че има — каза тихо и сериозно Джанет. — Не по правилната причина. И това е проблемът. Проблемът винаги е този.

— Представяш информацията, сякаш е неоспорим факт — каза Донахю на Луси. — В общи линии категорично заявяваш, че Кари има нещо общо с изчезването на шнорхела на Кей. И аз не спирам да се питам защо знаеш това?

— Мисля, че това, което тя се опитва да каже, е, че Кари може и да не е свалила шнорхела, но го е намерила и сега Луси има записа.

Погледнах племенницата ми, за да видя дали ще се опита да отрече това, и веднага разбрах, че няма.

„Мили боже! Какво си направила?“

— Ще обясня. — Луси се взираше през прозореца към потъмняващото небе.

— Мамка му! Моля те, кажи ми, че се шегуваш. — Очите на Марино сякаш щяха да изскочат.

— Не разбирам как си го взела от нея — казах на Луси. Вътрешната ми аларма се бе включила.

— По дяволите! — изруга Марино. — Извинявай, Деси.

— Не съм казала, че съм взела шнорхела от нея — отвърна Луси. — Или нещо друго директно от нея.

— Няма да повтаряш каквото казвам, пич. Ясно? — Марино прегърна Деси, придърпа го към себе си и го тупна лекичко по главата.

— Ох! — извика Деси и се закикоти. После каза: — Мама ме кара да плащам, когато казвам мръсни думи. Двайсет и пет цента за „шибан“, петдесет за „лайно“ и долар за псувня. Дотук дължиш поне долар и двайсет и пет цента.

Продължаваше да говори за майка си в сегашно време.

— Контактувала ли си с Кари? Виждала ли си я? — попитах Луси толкова спокойно, колкото успях.

— Не е това, което може би предполагате — каза Джанет, а аз не спирах да мисля за скорошното пътуване на Луси до Бермудите.

Знаех, че е ходила, но не знаех предварително, че го планира. Никога не го бе споменавала. Преди десет дни бях разбрала, че е била там и че Джанет и Деси не са били с нея. Луси не изглеждаше склонна да обяснява повече от това, което вече ми бе обяснила. Ходила да се гмурка. На почивка. Срещнала се с приятел на Джанет. Имах чувството, че този човек не е просто приятел.

— Какво би трябвало да предполагаме? — попита Донахю.

— Нищо — каза Луси. — Недейте да предполагате нищо.

— Трябва да ми кажеш всичко.

— Никога не казвам всичко. На никого.

— На мен ще се наложи, ако ще те представлявам.

— Не съм в състояние да разкрия някои подробности и е твой проблем как ще се отнесеш към това. — Луси ставаше агресивна.

— Тогава не съм сигурна, че ще мога да ти бъда полезна.

— Не аз ти се обадих — каза й Луси и погледна към мен.

— Не си тръгвай — казах на Донахю. — Ти представляваш и мен.

— Притеснявах се, че може да стане така. — Донахю си взе чантата.

— Луси, моля те. — Погледнах предупредително племенницата си и тя сви рамене.

— Трябва да останеш. — Начинът, по който го каза Луси, не беше много убедителен.

— Добре тогава. — Донахю седна.

Деси местеше поглед към всеки, който говореше. Той бе мъдра душа, дребен за възрастта си, с щръкнала светлокестенява коса и огромни сини очи. Не показваше никакво притеснение или гняв, но не биваше да стои тук и да слуша това и Марино ми прочете мислите.

— Ще го изведа — предложи той, като се чешеше по ухапванията от комари по краката: приличаха на възпалена уртикария.

— Това звучи забавно, нали, Деси? — Луси премести столове от малката маса край бокса и ги нареди край дивана.

През цялото това време бях останала права, защото започвах да се ядосвам, че хората приемат, че съм първата, която трябва да седне. Смятаха, че имам нужда заради крака ми, затова стоях права по-дълго, отколкото трябваше, макар и да се чувствах ужасно.

— Какво ще кажеш за разходка с Марино? — каза Луси на Деси.

— Не искам. — Той поклати глава и Джанет го прегърна здраво.

— Напротив, искаш. — Марино взе тубичка гел против комари от плота в кухненския бокс.

— Разкажи ми за миникамерата — обърна се Донахю към мен. — Кажи ми всички подробности, които можеш.

Но й отговори Луси. Обясни как американският конгресмен Боб Росадо бе застрелян на 14 юни преди два месеца, докато се гмуркал от яхтата си в Южна Флорида. Кислородната му бутилка и част от черепа му бяха намерени и тъй като това бе федерално разследване и аз имах федерална юрисдикция чрез връзката си с армията, реших да се срещна с тактическия екип на Бентън във Форт Лодърдейл. Появих се на следващия ден, 15 юни, за да им помогна в търсенето.

— Обичайно ли е за теб да слагаш миникамера на шнорхела си, когато участваш в търсене? — попита ме Донахю.

— Не бих се изразила така, защото камерата е прикрепена за постоянно. — Замириса ми на амоняк и чаено дърво: Марино мажеше с гел ухапванията от комари.

— Но я включваш и изключваш. Правиш го ръчно и целенасочено. — Тя бавно завъртя чашата си с кафе върху облегалката за ръце на стола си, за да покаже, че се въртим в кръг.

— Да — отговорих. — Ако не по друга причина, то поне за да избегна въпросите за процедурите, които използвам, за достоверността на показанията ми. Обичам съдебните заседатели да виждат къде съм намерила доказателствата. Помага, когато сами могат да се уверят, че всичко е извършено и съхранено правилно, а при търсенето и събирането на улики под вода това е особено важно, тъй като няма разговори, няма разказ, няма обяснения. Под вода не можеш да чуеш кой знае какво, освен бълбукане на мехурчета.

— Значи когато си видяла лицето, за което вярваш, че е Кари Гретхен, камерата на шнорхела ти е записвала през цялото време — каза Донахю. — И това е било така, защото си я включила.

— Точно така.

— Тогава Кари трябва да е на записа.

Понечих да отговоря, че разбира се, че е така, но погледът на Луси ме спря. Нещо не беше наред.

— Щом лицето ми е било насочено нанякъде, камерата е записвала в тази посока — обясних на Донахю, докато в мен се прокрадваше несигурност. — И тук няма никакви предположения. Не става въпрос в какво вярвам, а кое е вярно. Знам кого видях.

— Не се и съмнявам, че вярваш, че е така.

— Не просто вярвам.

— Но е точно това — каза Донахю. — Ти вярваш в това, Кей, което не е задължително да е вярно. Станало е бързо. Като гръм от ясно небе. За един миг. Мислила си за Кари Гретхен и тогава някой се е изправил срещу теб в условия, които не бихме могли да наречем оптимални. Току-що си била изживяла шока от откриването на телата на двамата гмуркачи, убити от някого…

— От нея.

— Знам, че вярваш в това. Сигурна съм, че си искрена. Видимостта сигурно е била много лоша. Носиш ли контактни лещи, когато се гмуркаш? Шнорхелът ти с диоптри ли е?

— Знам какво видях.

— Да се надяваме, че ще можем да го докажем — каза тя.

Погледът на Луси си оставаше същият. Нещо не беше наред.

— Така ли мислиш наистина? — Започвах да се гневя. — Мислиш, че съм била в шок, не съм могла да видя, била съм объркана и съм разпознала погрешно човека с харпуна?

— Трябва да го докажем — повтори Донахю. — Давам ти представа какво би казала отсрещната страна.

— И отсрещната страна е ФБР — отвърнах. — Колко тъжно, като си помислиш, а аз май мисля прекалено често за това напоследък. Когато започвах, ми казаха, че правораздаването е служба на обществото. От нас се очаква да помагаме на хората, а не да ги инквизираме и преследваме.

— Абсолютно разглеждаме ФБР като отсрещната страна — потвърди Донахю. — И те предупреждавам какво ще кажат и съм готова да се обзаложа какво вече казват. Трябва да докажем със сигурност, че това е била Кари Гретхен, че тя наистина не е мъртва и че точно тя е стреляла по хората, включително и по теб. Трябва да покажем, че тя абсолютно е… Как наричаха снайпериста?

— Медноглавата змия.

— Да. Медноглавата змия.

Погледът ми се бе спрял върху лицето на Луси, която се взираше с безизразно изражение в японската комедия, която никой не гледаше. Тогава тя ме погледна и това, което видях, не ми хареса. Усетих ледена вода около сърцето си. Чух шепота на съдбата.

Нещо не беше наред!

— Видях Кари да насочва харпун срещу мен и да дърпа спусъка. — Чувствах се все едно се защитавам пред Донахю и това не ми харесваше. — Тя гледаше право към мен от не повече от пет-шест метра разстояние и я видях да стреля по мен. Чух първата стрела да удря кислородната ми бутилка, след това дойде и втората. Само че нея не я чух. Стори ми се, че върху бедрото ми се стовари циментовоз.

— Сигурно те е заболяло ужасно! — възкликна Деси, сякаш това, което казвах, бе нова информация. Не беше. Бяхме говорили много пъти за това, че съм била простреляна, какво означава, дали е боляло и дали се страхувам от смъртта. Той искаше да знае всичко за смъртта, тъй като се опитваше да проумее как така никога повече няма да види майка си. Не ми беше лесно да отговарям на въпросите му. Разбирам биологическата смърт. Тя е доказуема. Мъртвият организъм никога повече няма да стане гъвкав или да се затопли. Няма да помръдне, да говори или внезапно да тръгне из стаята. Но нямах намерение да говоря с Деси за клиничната окончателност на небитието, за физическото несъществуване. Нямаше да насаждам страх и фатализъм в ума на момче, което току-що бе загубило майка си.

Щеше да е егоистично и грубо от моя страна да не използвам метафора или аналогия, които да предложат надежда и утеха. Смъртта е като пътуване до място, където няма имейл или телефон. Или може би трябва да мислим за нея като пътуване във времето. Или нещо, което не можеш да докоснеш, като луната. Бях станала много добра в това да предлагам на Деси нездрави патологични обяснения, в които наполовина вярвах.

Марино хвърли тубичката с гел на кухненския плот.

— Хайде, приятелче.

Джанет разтриваше гърба на Деси.

— Сигурно ти е доскучало. Какво ще кажеш за малко свеж въздух, преди да завали?

— Не — поклати глава той.

— Марино е много добър риболовец — каза Луси. — Толкова е добър, че рибите са сложили снимката му в пощата си, за да предупредят всички. Хващай този човек! Внимавай! Има награда!

— Рибите нямат поща!

— Ти откъде знаеш? Видя ли, няма откъде, освен ако не получиш опит от първа ръка. — Марино хвана Деси и го вдигна високо, а той запищя от радост. — Искаш ли да видиш какви риби има във водата тук? Искаш ли да знаеш каква огромна риба можехме да уловим, ако имахме въдици? — Деси реши, че иска, и Марино го изведе. Чух ги да вървят по кея. След това вече не ги чувах.