Патриша Корнуел
Покварено сърце (17)

17.

Обичайният документ, нищо хитро или неочаквано. В заповедта за обиск и изземване бе изброено всичко без кухненската мивка; фигурираха и тайните капаци в пода, вратите, стаите и излазите, които може да бяха, а може и да не бяха свързани с основната сграда и прилежащите й постройки.

В списъка с вече докопаните от ФБР неща бяха пушките, пистолетите, мунициите и пълнителите, ножовете и всички режещи и намушкващи инструменти, екипировката за гмуркане и плаване, електронна техника за запис, компютри, външни твърди дискове и всичко, на което може да се съхраняват данни. В пожелателния списък бяха също така всички възможни източници на биологични доказателства, особено ДНК, и това ми се стори странно. Не че нещо през последните дни изобщо се доближаваше до нормалното.

Доколкото знаех, ФБР вече имаше ДНК от Луси. Тя бе работила за тях. Имаха ДНК и отпечатъци от пръсти и от Джанет, Марино и мен за случаите, в които трябваше да изключат нашите следи от намерените на местопрестъплението. Предполагах, че не се интересуваха от седемгодишния Деси. Той нямаше нищо общо с това и не разбирах на какво точно се надяват агентите. Но очевидно не бяха приключили и тъй като бяха страшно устремени да ровят във всички компютри и всички данни, които се съхраняваха в тях, нямаше как да не обмисля още един мрачен сценарий. Ами ако федералните търсеха начин за достъп до конфиденциална информация в моето работно място — Криминологичния център на Кеймбридж?

Луси можеше да е ключът и прикритото влизане към всичко, което вършехме в КЦК. Тя охраняваше електронното ми кралство и затова можеше да се превърне в портал за федералните. Те можеха да опитат да я използват, за да получат достъп до служебните имейли и архивите, които датираха от десетилетия. Започнах да се чудя защо би им трябвало това. Защо хеликоптерът ме бе проследил дотук. И наистина ли го бе направил? Или просто така изглеждаше? ФБР само Луси ли беше погнало? Дали изобщо я бяха погнали, или искаха мен?

— Досиетата от КЦК и всички документи от разследванията и лабораторните изследвания. — Върнах заповедта на Ерин Лория. — Те са защитени от щатските и федералните закони и не можете да се възползвате от позицията на Луси в моя екип като от средство за придобиване на достъп до информацията на КЦК. Знаете колко нередно би било това.

Не казах „незаконно“, защото ФБР щяха да се погрижат да не е. Щяха да изкривят и да променят истината, за да оправдаят всеки свой ход. Да излезеш срещу тях бе по-лошо отколкото опълчването на Давид срещу Голиат. Беше все едно Давид да е без камък, а Голиат да е с автоматично оръжие. Но това знание никога не ме е плашило и спирало от сблъсъци с държавните служители. Все пак от тях се очаква да работят за хората, а не да са законът сами по себе си, макар да се държат така. Но винаги бяха повече от мен и това също никога не го забравях.

— Осъзнавате колко сериозно може да повлияе това нарушение на всяко наказателно дело, по което работи КЦК, нали? — добавих. — Не бих била в състояние да осигуря достоверността на никой документ, включително и на тези, отнасящи се за федерални дела, дела на ФБР. Мисля, че сте напълно наясно с потенциалните последствия. И също така бих се осмелила да предположа, че Министерството на правосъдието няма нужда от още вестникарски публикации за нарушаване на личното пространство, за шпиониране и за прецакани разследвания.

— Да не би да ме заплашвате с негативни публикации?

— Напомням ви за определени последствия от евентуалните ви действия — повторих внимателно съставеното изречение, докато я следвах по коридора с дървена ламперия и окачени по нея картини и литографии на Миро. — Вашата заповед да претърсвате имота на племенницата ми по никакъв начин не ви дава право да получите достъп до КЦК. Или лично до мен, ако става въпрос.

— Защото ако говорите с пресата за някои от тези неща — каза Лория, когато стигнахме в главната спалня, — ще ви обвиня във възпрепятстване на правосъдието.

— Не съм ви заплашвала по никакъв начин. — Записах си го. — Аз съм тази, която се чувства заплашена. — Записах си и това. — Защо ме заплашвате? — Това си го подчертах.

— Не съм ви заплашвала.

— Така се чувствам.

— И аз уважавам чувствата ви. — Тя вече също бе извадила бележника си и записваше какво казвам, може би като самозащита.

Никога не забравях, че хората от Бюрото са хитри като лисици и че упорито използват примитивни средства като хартия и химикалка, за да си записват това, което свидетелите според тях са казали или направили.

— Не е достатъчно да уважавате начина, по който се чувствам — отвърнах. Беше мъчително да гледам какво се случва в спалнята. — Нямате никаква вероятна причина, нямате никаква обосновка да преглеждате конфиденциални медицински досиета или комуникация, свързана с тях. Част от тях съдържат засекретени материали, касаещи нашите войски, нашите жени и мъже в армията. Нямате право на достъп до имейлите или друг вид комуникация, нито моя, нито на моите служители.

— Разбирам позицията ви — каза Ерин.

— Ще я разберете още по-добре, ако застрашите някой от случаите ми — казах съвсем не любезно. — И това не е заплаха. Това е обещание.

— Ще си го отбележа.

Слава богу, че Луси не беше там, за да види двете жени агенти в дрешника: облечените им в ръкавици ръце ровеха в джобовете на всичко, което някога бе носила — джинсите, летателните й униформи, официалните й дрехи. Разглеждаха обувките й, ботите й, бъркаха в чантите и чекмеджетата, а в другия край на стаята мъж агент преглеждаше дрешника на Джанет, а друг сваляше произведения на изкуството от стените, впечатляващи платна и фотографии на африканската дива природа. Подпираше ги на стената, потупваше ги с длан, търсеше тайници. Стомахът ми се бе свил на топка.

— Всичко можеше да стане много по-лесно, ако имаше честно общуване — каза Ерин, докато отивах до прозореца да вдигна щорите. — Толкова много неща можеха да се предотвратят, ако бяхме получили истината за случилото се.

— За кое случило се? — Не се обърнах.

— Във Флорида — каза тя. — Трябва ни истината.

— Намеквате, че всички замесени сме излъгали, сякаш това се подразбира. — Гледах през прозореца деня навън, тъй като нямах намерение да гледам нея. — И може и да сте прави. Във вашия свят вероятно всички лъжат, включително организацията, за която работите. Във вашия свят целта оправдава средствата. Можете да правите каквото си поискате и до истината се достига инцидентно. Ако приемем, че можете да я разпознаете.

— Когато бяхте ранена през юни…

— Имате предвид когато бях нападната. — Огледах просторния заден двор, който се спускаше стръмно надолу по хълма.

— Когато бяхте простреляна. Твърдя, че има много доказателства, че сте били простреляна.

— Твърдите? Звучи сякаш пледирате в съда…

— Нека ви попитам — прекъсна ме тя. — Някога притежавали ли сте харпун?

— Можете да ме попитате това, когато Джил Донахю дойде тук.

— Ами Луси? Тя очевидно обича оръжията. Знаете ли колко оръжия държи в оръжейната си? Ще се изненадате ли, ако ви кажа, че са почти сто? Защо са й толкова много оръжия?

Отговорът — ако имах намерение да й го дам — беше, че Луси колекционираше така наречените от нея оръжия от малки серии. Тя обичаше сложните технологии, изкуството и науката във всяка иновация, включително и в тези, които убиват. Привличаха я символите на сила, независимо дали са оръжия, коли или летателни машини, и ги колекционираше, защото можеше. Малко бяха нещата, които не бе в състояние да си позволи. Ако искаше специално приспособен „Глок“ за левичар, и то изключително красив, не се интересуваше колко струва.

Не отговорих на въпросите на Ерин, но това не я спря да ми ги зададе, докато гледах играещата по водата светлина, спокойно течащата река и трийсетметровия кей, направен от кипарисово дърво, и къщата от тик и стъкло в края му. Луси бе отишла да види как са Джанет, Деси и Джет Рейнджър и аз бях настояла да не се връща в къщата, докато не пристигне Донахю. Надявах се да стане скоро. Огледах се за Марино, но не видях и следа от него.

— Няма да се надприказвам с вас, Кей. И предполагам, че нямате нищо против да ви наричам така.

Не казах нищо. Имах много против.

— Трябва просто да поговорим за това, което твърдите, че се е случило, и за това, на което Бентън твърди, че е станал свидетел. Вие твърдите, че Кари Гретхен ви е простреляла…

— Тук не става въпрос какво твърдя аз или Бентън. Това са фактите и истината. — Обърнах се и я погледнах.

— Твърдите, че Кари Гретхен ви е простреляла само на основата на вашето визуално разпознаване. Жена, която не сте виждали от колко? Тринайсет, четиринайсет години поне? Жена, на чиято смърт е имало свидетели.

— Не беше точно така. — Това щях да й го кажа. — Нейната смърт се предполагаше. Не сме я видели в хеликоптера, който се разби. Останките й не бяха намерени. Нямаше доказателство, че е умряла. Всъщност има доказателства за обратното и ФБР много добре знае всичко това. Няма нужда да ви казвам…

— Вашите доказателства. Вашите спекулативни и измислени доказателства. — Ерин пак ме прекъсна. — Зървате човек в камуфлажен гмуркачески костюм и някак си веднага разбирате кой е.

— Камуфлажен гмуркачески костюм? — попитах. — Това е интересна подробност.

— Имаме я от вас.

Не казах нищо. Оставих я тя да запълни неловката тишина.

— Може би не си спомняте. Може би има много неща, които не си спомняте след такава травма — каза тя. — Как е паметта ви сега между другото? Чудех се дали под водата сте спрели да дишате за известно време.

Продължавах да мълча.

— Това може да има сериозни последствия за паметта.

Не реагирах.

— Твърдите, че лицето, което ви е простреляло, е носело камуфлажен неопрен — каза тя. — Тази подробност идва от вас.

— Не си спомням да съм го казвала, но може и да съм, защото е истина.

— Разбира се, че не помните. — Гласът й бе подгизнал от надменност.

— Не си спомням да съм казвала това на агентите ви — отвърнах. — Но помня какво съм видяла.

— Някак си сте разпознали в това лице човек, който е смятан за мъртъв. — Тя повтори твърдението си за Кари. — Макар да не сте виждали нито нея, нито нейна снимка от повече от десетилетие, вие сте сигурна, че сте я разпознали. Цитирам по спомен от вашите показания под клетва, които сте дали на нашите агенти в Маями на седемнайсети юни, докато все още сте били в болницата.

— Показания, от които няма аудиозапис — напомних й. — Само на хартия. Какво агентите са си записали и какво наистина е било изречено, е трудно да се докаже, тъй като няма неопровержим запис. Просто се чудя как може да сме сигурни, че показанията са дадени под клетва?

— Да не би да казвате, че ако не сте се заклели да казвате истината, може и да не сте…?

Прекъсна я познат глас от коридора:

— Ей! Ей! Спрете! Признак на лошо възпитание е да започвате без мен!

Джил Донахю влезе усмихната, шик както обикновено в един от нейните дизайнерски костюми, този път син. Тъмната й вълниста коса беше по-къса от последния път, когато я бях видяла. Като изключим това си беше същата, неуморно енергична и свежа, все така някъде между трийсет и пет и петдесет.

— Не мисля, че се познаваме.

Тя се представи на Ерин и краткият сблъсък между тях подсказа, че ФБР няма да спечелят.

— Значи сте нова в Бостън — обобщи Донахю. — Така, нека ви кажа как стават нещата, когато мой клиент каже, че няма да говори, докато не дойда. Просто спирате да разговаряте.

— Ние просто си бъбрехме за това, че е разпознала Кари Гретхен…

— О, така ли? Това ми прилича на разговор.

— … и как е могла да я разпознае — нея или някой друг — като се има предвид колко бързо се е случило, като се има предвид изключително неприятната ситуация, както се твърди.

— Както се твърди? — Донахю почти се засмя. — Виждали ли сте крака на доктор Скарпета?

— Покажете ми го. — Очите на Ерин блеснаха предизвикателно. Беше сигурна, че няма да се съблека. Но не можеше да греши повече. Свалих ципа на панталона си.