Патриша Корнуел
Покварено сърце (12)

12.

Крачехме през зелена трева, осеяна с кървавочервени макове, златисти слънчогледи, бели маргаритки, оранжеви туберози и лилави богородички. Сякаш вървях през картина на Моне. След сенчеста горичка от смърчове се озовахме в низина, която не бях виждала никога. Приличаше на място за медитация или църква на открито с каменни пейки и заградено с речни камъни езерце с течаща вода. Не виждах къщата, нито алеята оттук, нямаше нищо друго освен ширналата се поляна с цветята и дърветата и непрестанното бумтене на хеликоптера.

Луси седна на един камък, а аз избрах каменна пейка със слънчеви петна от проникващите през дряна лъчи. Грубите твърди повърхности не бяха най-предпочитаните от мен напоследък. Седнах много внимателно, за да не ме заболи повече.

— Това винаги ли го е имало? — попитах. Светлината заигра по лицето ми, когато вятърът подухна клоните. — Защото никога не съм го виждала.

— Отскоро е — каза Луси и аз не попитах от колко скоро.

Предполагах, че е от средата на юни. Когато за малко не умрях. Огледах се и не видях никакви камери. Каменната градина се охраняваше от още една скулптура на дракон: беше по-малък и смешен, излегнал се върху огромно парче розов кварц. Червените му гранатови очи се взираха право в мен. Марино седна на пейката срещу мен, като смени няколко пъти позата си.

— Мамка му — каза той. — Ние да не сме пещерни хора? Какво им е на дървените пейки и столовете с възглавници? Да си се замисляла? — Беше потен и раздразнено отпъждаше с ръка мушичките и си проверяваше чорапите за кърлежи. — Боже! Да не си забравила да напръскаш тук? — Тъмните му очила се обърнаха към Луси. — Проклетите комари са навсякъде!

— Използвам чеснов спрей, безопасен за хора и домашни любимци. Комарите го мразят.

— Сериозно ли? Тези обаче трябва да са шибани италиански комари. Защото явно го обожават. — Той удари някакво насекомо.

— Стероиди, холестерол, едри хора, които отделят повече въглероден двуокис от останалите — каза Луси. — Освен това много се потиш. И да си окачиш венец от чесън на врата, сигурно няма да ти помогне.

— Какво искат от ФБР? — Вдигнах очи към хеликоптера, който бе надвиснал на триста метра от нас. — Какво точно? Трябва да разберем, докато имаме няколко минути да говорим насаме.

— Първата им спирка бе оръжейната ми — отвърна тя. — Засега са опаковали всичките ми пушки и автомати.

Внезапно в ума ми отново се появи Кари. Видях я в стаята от общежитието с MP5K, преметнат през врата. Попитах Луси:

— Стори ли ти се, че се интересуват от някое оръжие по-специално?

— Не.

— Сигурно търсят нещо определено.

— Всичко, което притежавам, е законно и няма нищо общо със стрелбите на Медноглавата змия — каза Луси, — които те много добре знаят, че са извършени с оръжие с прецизно прицелване от яхтата на Боб Росадо. Потвърдиха, че това е било оръжието, още преди два месеца. Тогава защо продължават да ровят? Ако трябва да търсят някого, това е скапаният му син, малкото лайно Трой. Той е на свобода. Кари е на свобода. Сигурно е последният й Клайд, докато тя се прави на Бони. И къде са ФБР? Тук, в моя имот. Това е тормоз. Не, търсят нещо.

— Имам едно-две оръжия, които мога да ти заема — предложи Марино. — И пълнител „Бушмастър“ 450 калибър.

— Няма нужда. Имам повече, отколкото те знаят — каза тя. — Нямат представа какво пропускат, какво подминават.

— Моля те, не ги дразни — предупредих я. — Не им давай причина да ти навредят.

— Да ми навредят? Мисля, че точно това им е целта и че вече са пристъпили към изпълнението й. — Светлите й зелени очи се насочиха към мен. — Искат да ми навредят. Да ме оставят беззащитна, така че да не мога да се погрижа за близките си, за дома си. Надяват се всички ние да бъдем разгромени, унищожени, да се хванем за гърлата. Най-добре мъртви. Искат всички ни до един мъртви.

— Ако имаш нужда от нещо, само кажи — каза Марино. — Докато такива като Кари са на свобода, ти трябва повече огнева сила от пистолетите ти.

— Ще вземат и тях, ако вече не са го направили — отвърна тя и наистина беше безобразие, че бяха вписали и пистолетите в заповедта са обиск. — Освен това прибират всичките ми кухненски прибори, дори японските ножове, които ти ни подари — каза ми тя с още повече гняв.

Доколкото знаех, последните подвизи на Кари Гретхен се изразяваха в наръгване с военни ножове. Но нямаше никакво доказателство, дори и намек, че Луси има нещо общо с това, и нейните оръжия и кухненски ножове не отговаряха изобщо на характеристиките на средствата за убиване на Кари. Абсурдно беше да й опразнят оръжейната и кухнята. За миг през ума ми минаха последните жертви на Кари, на пръв поглед несвързани хора, докато не осъзнах, че всеки един по някакъв начин има отношение към мен, макар и косвено. Те така и не бяха разбрали какво им се е случило освен Ранд Блум, мазния застрахователен детектив, когото тя наръга и хвърли в онзи плувен басейн. Той може да бе преживял поне за кратко ужас, паника и болка.

Но Джули Истмън, Джак Сийгъл, Джамал Нари и конгресмен Росадо не бяха страдали. В един момент си бяха вършили работата както обикновено и след това се бяха озовали в нищото, бяха изтрити от лицето на земята. Спомних си как Кари на видеото докосваше тила си между първия и втория шиен прешлен. Дори тогава бе знаела за това слабо място и за фрактурата на палача и че фаталното нараняване в тази точка причинява моментална смърт.

Тя се бе върнала. Беше жива и по-опасна от когато и да било и докато си мислех това, ме заляха съмнения. Ами ако всички бяхме изиграни? Не можех да докажа, че съм видяла или чула вест от Кари Гретхен след 90-те години на XX век. Тя не бе оставила реални доказателства, които да я свързват с маратона от убийства, започнал в края на миналата година. Ами ако не тя ми бе пратила съобщението от телефона на Луси?

Погледнах племенницата си и казах:

— От самото начало. Какво се случи?

 

 

И Луси обясни. Тази сутрин точно в 9:05 домашният й телефон звъннал. Номера й го нямаше в указателя, но това не бе спряло ФБР да го ползват, нито пък нея да им осуети усилията. Тя имаше технологии за комуникация, които лесно надхитряха всеки, който се опитваше да я хване неподготвена, и само за секунди вече знаела самоличността на обаждащия се — специален агент Ерин Лория, скорошно назначение в Бостънското подразделение на ФБР, на трийсет и осем, родена в Нашвил, Тенеси, черна коса, кафяви очи, 178 сантиметра, 50 килограма. Когато чух Луси да казва това, успях да скрия шока си.

Не й дадох да разбере, че знам коя е Ерин Лория. Не реагирах, когато Луси обясни, че когато тя се озовала в полезрението на охранителните камери, софтуерът за лицево разпознаване потвърдил, че това е Ерин Лория, бивша кралица на красотата, завършила университета „Дюк“ и неговия юридически факултет преди да започне работа за Бюрото през 1997 година. За известно време обикаляла улиците, омъжила се за специалист по преговори с похитители, който напуснал ФБР и започнал работа в адвокатска кантора. Живеели в Северна Вирджиния, нямали деца, развели се през 2010 година и скоро след това тя се омъжила за федерален съдия с двайсет и една години по-възрастен от нея.

— Кой по-точно? — попита Марино.

— Зеб Чейс — каза Луси.

— Няма начин. Съдия Безсъние?

Хората си мислеха, че го наричат така по обратната причина. И аз си спомних малките му хищнически очички под натежалите клепачи, как седеше прегърбен на банката си, а челюстта му бе увиснала почти до гърдите, като някакъв облечен в черно лешояд, който чака някой да умре. Беше лесно човек да се заблуди от позата му, че е отпуснат и полузаспал, но всъщност нямаше как да бъде по-нащрек и по-агресивен и само чакаше адвокатите и вещите лица да направят погрешна стъпка. Тогава се хвърляше, сграбчваше ги и ги изяждаше живи.

В първите ми години във Вирджиния, когато той бе още прокурор, бяхме работили заедно по много случаи. И макар често моите заключения да подкрепяха обвинението, със Зеб Чейс доста се карахме. Аз по някакъв начин го дразнех и той ставаше по-враждебен, отколкото към мен, само когато застанеше на банката. И до днес нямам представа защо и смътно си спомням, че май той държеше рекорда за най-много заплахи срещу мен за арест за неуважение към съда. А сега бе женен за Ерин Лория, която имаше общо минало с Луси, което означаваше, че и с мен. Вътрешният ми ветропоказател се завъртя. И посочи. Не можех да кажа към какво. Може би не исках да знам.

— Значи специален агент Лория се е преместила в Бостън, а съпругът й съдията е все още във Вирджиния — обобщи Марино.

— Не че може да дойде при нея — отвърна Луси и беше права.

Районът на съдия Чейс беше източната част на Вирджиния, където щеше да съди, докато не се пенсионира, докато не умре или не бъде отстранен. Не можеше да се вдигне и да се премести в Масачузетс, въпреки че съпругата му го бе направила. Поне за това можех да съм благодарна.

— Сигурна ли си за годината, в която Ерин Лория е започнала работа във ФБР? — попитах Луси. — 1997? Годината, в която и ти си била там?

— Не е единствената година, в която съм била там — каза тя, а аз си мислех, че Ерин Лория е омъжена за федерален магистрат, който бе назначен от Белия дом.

Това не беше добре. Никак не беше добре. Тя щеше да твърди, че той има толкова влияние над работата й, колкото Бентън над моята. Щеше да се кълне, че Негова Чест няма никаква професионална връзка с нея, че и двамата са действали в рамките и духа на закона. Разбира се, че това нямаше да е вярно. Никога не е.

— Доколкото помня, беше в Куонтико преди и след 1997 година — коментирах, докато мислите ми продължаваха да се блъскат една в друга като топки за билярд. — Почнеш ли във ФБР, никога не напускаш напълно.

— Докато не ме изгониха от Додж — каза Луси, сякаш не беше кой знае какво, че я бяха уволнили. — Дори и преди да стана агент, бях там през летата, празниците, през повечето уикенди, всяка свободна минута, която имах. Сигурно си спомняш. Така си подреждах лекциите, че да мога да тръгна от Шарлътсвил рано в четвъртък и да се върна чак късно в неделя. Прекарвах в Куонтико повече време отколкото в колежа.

— Леле! — промърмори Марино. — Ерин Лория е била там, когато си била и ти. А мястото не е голямо.

— Точно така — каза Луси.

— Още един спомен от миналото, също като Кари. Какво си настъпила по време на това информиращо време в твоя живот, а? Да не е някое суперприлепчиво кучешко лайно, от което не можеш да се изчистиш?

Имаше предвид „формиращо време“, но с Луси не му обърнахме внимание. Дори не се усмихнахме. Не и сега, докато седяхме на твърдите неудобни пейки в пространството за медитация на Луси, нейната църква, нейния Стоунхендж.

— Ама нещо си настъпила, нали? — каза той. — И не само че още ти е полепнало по шибаните обувки, ами и го разнасяш навсякъде, че да можем да го настъпим и ние.

— Кой курс? — Не можех да повярвам какво се случва.

— Засякохме се — каза тя. — Ерин беше в Куонтико, докато аз бях стажантка в Инженерното изследователско звено. И Кари беше там, да. И се познаваха.

— Колко близо? — попитах направо.

— Достатъчно. — Луси не трепна. — Доста близки бяха.

— Мили боже. — Марино се пресегна към гърба си и се почеса там, където мислеше, че го сърби. — Трудно ми е да си представя, че това е съвпадение, особено в светлината на всичко останало. С каквото и да си пръскала тук, да знаеш, че не действа. Нахапан съм навсякъде, и то жестоко. Можеш да ми видиш пъпките чак от шибания космос.

— С Ерин бяхме на един и същ етаж в общежитието „Вашингтон“, но не я помня много добре, помня само, че се държеше пренебрежително с мен. — Луси говореше, а Марино продължаваше да се дръгне, да ругае и да мрънка. — Не се сприятелявах с никой от новите агенти, които се обучаваха, не и от този курс, само от моя, а това стана чак след две години. Беше Мис Тенеси. Не беше стигнала по-далеч в кариерата си на кралица на красотата — напълно се провалила на изпита за умения на конкурса за Мис Америка, след това отишла да учи право, после кандидатствала в Академията на ФБР. Страхотна е за работа под прикритие, защото прилича на Барби, поне така мисля. Е, с такъв външен вид като нейния поне можеш да се омъжиш за съдия. И започваш да получаваш покани за коледните партита на Белия дом.

— Ти беше в Куонтико по същото време. Което означава, че Ерин знае за теб повече от това, което пише в личното ти досие. — Намеквах за Кари. Луси не каза и дума. — Кари Гретхен — изплюх камъчето. — Ерин трябва да знае за нея по много причини. Ерин трябва да знае точно коя и каква е тя.

— Вече би трябвало да е наясно — каза Луси. — Това е сигурно. Но през деветдесет и седма никой нямаше представа с какво си има работа. Аз също.

Доколкото знаехме, тогава Кари още не бе извършила убийство. Не беше сред десетимата най-издирвани престъпници. Не беше затворена в психиатрична клиника за криминално проявени и не беше бягала от нея, все още не се бе чуло, че е загинала в катастрофа с хеликоптер край бреговете на Северна Каролина. Със сигурност, докато бе работила в Инженерното изследователско звено, тя не беше била известна като престъпница, нито се бе водила мъртва, и с Ерин Лория можеше да са били съюзници. Можеше да са били приятелки. Можеше да са имали връзка и все още да контактуваха — а тази мисъл беше зловеща.

Един от най-опасните бегълци на планетата можеше да е в дружески отношения с агентка на ФБР, омъжена за федерален съдия, назначен от президента на Съединените щати. Мозъкът ми трескаво търсеше възможни връзки, събираше две и две и се надяваше да получи четири. А можеше да получи пет или някой друг неверен отговор. Или пък просто нямаше отговор, точка.

Но бях сериозно разтревожена, че докато Ерин Лория бе пътувала към дома на Луси преди не повече от два часа, аз бях получила съобщение, в което имаше линк към таен запис, който Кари бе направила в стаята на Луси, намираща се в същия коридор, където бе живяла бившата Мис Тенеси, впоследствие станала агент на ФБР. Даже по-лошо — Кари и Луси се бяха карали заради нея във видеото.

— Чакай малко — каза Марино на Луси. — Преди да идем да пием безалкохолни и да започнем да си въобразяваме всякакви откачени глупости, нека се върнем на онзи момент, в който домашният ти телефон е звъннал. Твоят софтуер събира данни кой ти се обажда. Разбираш, че специален агент Ерин Лория води атаката. И тогава какво?

— Буквално ли?

— Стъпка по стъпка.

— Знаех, че е в кола, която се движи с трийсет километра в час по същия път, по който вие току-що дойдохте. — Луси вдигна краката си на камъка и обгърна коленете си с ръце.

На никой от нас не му бе удобно в църквата й на открито. Но пък слънцето беше приятно, макар влажността да бе потискаща. Беше онова тежко горещо време, което обещава силна буря, а и имаше такава прогноза за този следобед. Вдигнах очи към тъмните облаци, които идваха от юг, и се взрях в хеликоптера, който висеше над водата като огромна черна косатка.

— Когато се обади, знаех, че е на петдесет метра от портата ми — продължи Луси, — и когато я попитах какъв е проблемът, тя каза, че ФБР разполагало със заповед за обиск на къщата ми и прилежащите й сгради. Нареди ми да отворя портата и да я оставя отворена и само след минути пет коли на Бюрото, включително и една с куче, бяха вече пред къщата ми.

— В колко часа видя хеликоптера? — продължавах да го гледам. Той полетя към гъстите гори вляво от дома на Луси.

— Горе-долу по същото време, когато дойдохте вие.

— Нека да уточним. — Марино се намръщи. — По някаква причина хеликоптер на ФБР се е оказал в Кеймбридж, където ние по това време случайно работим? И после пак така случайно ни следи дотук? Добре. Ставам наистина подозрителен, разбираш ли, обзе ме едно от онези наистина лоши предчувствия, от които ми настръхва косата…

— Ти нямаш коса — каза Луси.

— Какви глупости правят? — Марино погледна гневно към небето, сякаш ФБР беше Господ Бог.

— Е, със сигурност няма да ми кажат — отвърна тя. — Не знам къде са летели, нито по каква причина, а и нямах време да проверя. А след като дойдоха, вече нямах възможност. Не беше много разумно да проверявам при въздушните диспечери, нито да се включа на тяхната честота, за да чуя кой накъде е поел и евентуално защо. Освен това си имах и други грижи. Кучето особено е много изнервящо — и него са го докарали нарочно. На това му викам истински задници.

— Кой по-точно?

— Ерин. Само това мога да заключа. Ако е събрала някаква информация за мен, е разбрала, че имам английски булдог, знаете го, Джет Рейнджър. Толкова е стар, че едва върви и вижда. И ако една белгийска овчарка претърсва къщата, ще му изкара акъла. Да не говорим, че уплаши Деси. А Джанет беше толкова изнервена, че за малко щеше да тръшне някого. Това е лично.

Зелените й очи бяха напрегнати. Гледаше ме.

— Не бих бързала с това заключение. — Бях предпазлива какво казвам. — Аз не бих приела нищо от това лично. — Съветвах племенницата си дори когато се съмнявах в нея. — Точно сега всички трябва да останем хладно обективни и да мислим ясно.

— Според мен някой урежда стари сметки.

— Признавам, че и аз си мислех същото — каза Марино.

— Това е планирано. — Луси изглеждаше убедена. — Планирано е отдавна.

— Какви сметки и с кого? — попитах. — Не е Кари.

— Не е Кари друг път — изсумтя Марино.

— Ще го кажа направо. — Продължавах да съм предпазлива. — Кари не може да нарежда на ФБР, макар да е познавала Ерин, докато всичките сте били в Куонтико.

— Да, познаваха се. — Луси протегна силните си крака и започна да прави коремни преси, очите й бяха фиксирани върху оранжевите й маратонки, които се движеха нагоре и надолу. — И то отблизо.

— О, по дяволите! Не ми казвай, че са били двойка. — Марино се надигна и започна да си разтрива задника. — Съдията знае ли?

— Не знам за двойка — каза Луси, сякаш това не я засягаше, но аз не го вярвах.

— Е, поне едно знаем за Кари: че всички са с равни възможности пред нея — заключи Марино. — Възраст, раса, пол, нищо не може да я спре. Историята става все по-гадна.

— Помня, че веднъж влязох в стола и ги видях на една маса. — Луси го каза на мен, не на него. — От време на време ги виждах да си говорят във фитнеса. А една дъждовна сутрин Кари се подхлъзна на тренировка, докато се катереше по една скала. Много лошо си беше издрала дланите на въжето и ми каза, че една от новите агентки й помогнала, почистила и превързала раните й. Била е Ерин Лория. Помня го много добре, както и че подозирах, че причината Ерин да й помогне не е била защото е била на същото място по същото време. Те не просто се срещаха случайно. Заедно тренираха по препятствията. Но освен това? — Луси сви рамене, вдигна лице към слънцето и затвори очи. — Кари бе доста по-общителна от мен. Ако разбирате какво имам предвид.

— Чувала ли си я да говори за Ерин, по-специално да я обсъжда? — попита Марино.

— Не точно. Но Кари е майсторка на манипулацията. Дипломатична е. Много по-добре се справя с хората от мен и е способна да накара всеки да премине границата с нея.

— Точно така. И не знаем с кого е в контакт — отсече Марино. — Не знаем и с кого си говори ФБР. Най-нисшите биха събирали информация по всякакъв начин и от всеки източник, който докопат. През цялото време сключват сделки с дявола.

— Съгласна съм — каза Луси. — Пробутала им е нещо. Дори и да не е било директно.