Д. М. Томас
Белият хотел (9)

3

След окаяните, изпълнени със съмнения седмици, след досадното стягане на багажа и тъжните сбогувания с виенските й приятели първата седмица в Киев й се стори направо еуфорична. На перона я чакаше Виктор с разцъфтяло в усмивка лице; после в апартамента му се запозна с Коля и с престарялата му баба; в операта имаше тържество в нейна чест, където бяха всичките любимци на Виктор — все прекрасни млади хора; всеки ден — в разходки пешком или с автомобил — тя възраждаше по някой свой спомен от някогашните си краткотрайни посещения в града. И колко хубаво беше (макар и привилегированото им положение да я изпълваше с неудобство), че щяха да живеят в самото сърце на Киев — на „Крешчатик“ с неговите елегантни магазини, кина и театри. Сватбеното тържество, последвало непретенциозната церемония на бракосъчетанието им, бе по-буйно и от онова в операта. Много млади певици предлагаха да станат нейни ученички, ако, разбира се, грижите по Коля не й отнемаха прекалено много време. Докато помагаше на майката на Виктор да си приготви багажа, постоянно идваха гости да пийнат по нещо с тях за „честито“. Нямаше никакво време за размисли. Владееше я единствено съзнанието, че най-сетне е взела правилно решение.

Всъщност тя даде идеята да придружат свекърва й с влак до Тифлис и след това да се върнат по море. На малкото грузинско пристанище Поти можеха да се качат на товарен кораб и така да стигнат до Одеса, оттам щяха да пътуват до Киев отново с влак. За тях двамата това щеше да е нещо като кратък „меден месец“, а за малкия Коля — ново и радостно преживяване. Лиза реши, че пътуването по море ще намали мъката на детето от раздялата с баба му, а също така ще създаде и подходяща ненапрегната и спокойна атмосфера, в която то да се привърже към новата си майка.

Майката на Виктор беше дребничка, прегърбена, оплешивяваща осемдесетгодишна бабичка с бодър дух и весели очи. Вълнуваше се повече от всички други, тъй като се връщаше в родното си село, за да умре на спокойствие. Бракът на сина й ни най-малко не бе я разстроил: напротив, изпълнил я беше с облекчение. Много обичаше внучето си и дълго плака, задето трябваше да го отстъпи на друга жена, ала, от друга страна, съзнаваше, че е твърде стара и не може вече да се справя с него.

В Тифлис я предадоха на тълпа роднини и съседи, които захванаха да я оплакват, макар че бе още жива. Лиза виждаше, че мъжът й е разстроен от тази мимолетна среща с миналото си, но явно най-тежко го гнетеше мисълта, че вероятно прегръща майка си за сетен път. Сцената беше твърде мъчителна и нямаше никакъв смисъл да я удължават, за щастие не се наложи да чакат дълго влака за черноморското крайбрежие. Скоро запълзяха по стръмните кавказки склонове. Два пухтящи слоноподобни локомотива влачеха вагоните през неописуемо красива местност, но (по различни причини) нито Лиза, нито Виктор бяха в настроение да съзерцават природните хубости. После се появи Черно море и те се заспускаха надолу към него. В Поти лесно откриха товарен кораб, който превозваше и пътници. И така Лиза се озова отново сред морето на своето детство.

Когато Виктор я бе представил за пръв път на четиригодишния си син с думите „Кажи “добър ден" на новата си майка!", детето беше протегнало ръчичка, за да стисне нейната, и съвършено сериозно бе промълвило: „Здравей, Лиза.“ Тогава това ги разсмя и разведри атмосферата. Тя го взе на ръце, прегърна го, целуна го и заяви, че съвсем се е метнал на майка си: имал същата права руса коса, същите зелени очи и дяволита усмивка. А той се усмихна, когато го целуна. Всъщност май изобщо нямаше нужда от това пътуване по море, понеже Коля веднага се привърза към нея. Наистина все още я наричаше „Лиза“. Е, тя нямаше нищо против. Не смяташе да го принуждава да й казва „мама“, нямаше да се разсърди дори ако никога не я наречеше с това име.

— Но той е толкова послушен, Виктор — каза тя изумена, след като Коля кротко заспа в каютата им. — Изглежда, изобщо не създава никакви проблеми.

Виктор се засмя и отвърна, че това е само затишие пред буря.

Но Лиза не можеше да повярва, че ще се разрази истинска буря. Сигурно щеше да има няколко по-силни повея, но тя вече знаеше, че ще съумее да се справи с тях. Не ще и дума, че можеше да му бъде баба, ала вероятно му се струваше млада в сравнение с плешивата старица, която се бе грижила за него досега. Щеше да се постарае той да има много приятели в игрите си.

Тъй като обичаше приключенията, Коля много скоро откри мостика и се самоназначи „капитан първи ранг“. Цял предобед „управлява“ кораба и накрая един засмян стюард го отнесе на ръце в трапезарията. Въпреки всичко му беше приятно да види баща си и новата си майка. Той обгърна коленете й с ръце и й каза:

— Здравей, Лиза!

Тя се разходи с него по палубата и му показа делфините. Разказа му как през зимата морето цяло се заледява, а после, когато го разсъблече и го сложи да си легне, му разправи приказка за един огромен кит със смешното име Порфирий. Преди стотици хиляди години той доплувал до това море, защото също като Коля обичал приключенията. Разни лоши моряци се опитвали да го хванат, но това не им се удавало, защото Порфирий винаги бил невероятно ловък и хитър. Вперило в нея ококорени очи, малкото момче лежеше и смучеше палеца си.

Докато той спеше, те вечеряха с офицерите от кораба и с няколко други пътници. Славата на Виктор Беренщайн бе достигнала, макар и смътно, дори и до най-немузикалните и затова всички бяха силно впечатлени, че той е сред тях. Помолиха го да изпее нещо, като си акомпанира на раздрънканото старо пиано. Смеейки се, той ги увери, че отдавна вече не пее и им каза, че всъщност трябва да се обърнат към Лиза, която също е известна певица. В края на краищата убедиха щастливата новобрачна двойка да изпее няколко дуета. А в каютата той й се скара, задето го излъгала, че е изгубила гласа си. Като се върнели, трябвало да репетира „Борис“ с нея, а не с онова ленинградско парвеню Бобринска! Лиза със смях отхвърли ласкателството му. Тъй като Коля се размърда, тя приседна на края на койката му и много тихо му изтананика една приспивна песен. Скоро той отново заспа дълбоко.

Макар и да беше тъмно, те много се стесняваха, докато се събличаха, всъщност за пръв път щяха да прекарат нощта заедно. В киевския апартамент имаше само две спални, в началото Лиза спеше при майка му. Просто не бе в състояние да се премести при него през първата им брачна нощ — щеше да изглежда някак неприлично, а и майка му така или иначе си заминаваше след няколко дни. Доста тромавичко той се намести в тясната койка до нея, ала щом се прегърнаха, веднага се почувстваха успокоени и щастливи. Онова, което последва, не беше буйната страст на младостта, пък и как биха могли да си позволят такова нещо, след като малкият Коля спеше толкова близо до тях?! Мъчеха се да не вдигат никакъв шум. И може би това бе хубаво, не ги притесняваше обичайното „изискване“ към любещите се двойки да се мятат насам-натам в опиянението на страстта… Изглежда, затова на моменти и на двамата им се искаше да могат да го направят…

Движенията им бяха кротки и безшумни, тишината в каютата се нарушаваше единствено от поскърцването на шпанхоута и от плясъка на вълните. Не я смутиха никакви страшни видения, само през страничния отвор от време на време проблясваше светлината на един познат и позабравен от нея фар. Докато се любеха, тя слушаше спокойното дишане на детето. А на гърдите й като че лежеше главата на едно друго дете. Лъчите на фара осветяваха бялата коса на мъжа й.

 

 

Пътуването не само оправда всичките й очаквания, но дори ги надмина. Когато в една хладна предесенна утрин хвърлиха котва на одеското пристанище, тя откри, че те тримата вече представляват едно семейство. Оптимистичните наченки на общността им личаха на една снимка, направена от техен спътник. Облегнат на някаква спасителна лодка, облечен в астраганово палто и с кожена шапка на главата, високият едър Виктор бе обърнал пълното си добродушно лице към жена си и я гледаше с чувство на гордост. Скрила лице в яката на палтото си и с развети от вятъра коси, тя се взираше също така гордо в малкото момче, което стоеше между тях и ги беше уловило за ръцете. На снимката Коля се усмихваше със затворени очи, защото бе премигнал точно когато не биваше да го прави.

Градът се стори непознат на Лиза, както и самата тя — на него. Докато вървяха из улиците или пък ги откарваха с кола да видят културните забележителности, тя се чувстваше не толкова мъртва, колкото нереална — като че ли никога не бе живяла. Всъщност някой все пак я позна. Повяхнала жена на средна възраст се спря нерешително на тротоара и като я погледна направо в очите, каза:

— Лиза Морозова?

Ала Лиза поклати глава отрицателно и без изобщо да се спре, забърза заедно с Коля, за да настигнат баща му. Навремето жената й беше близка приятелка и заедно ходеха на балет.

Виктор изтълкува неправилно мрачното й изражение и съчувствено я накара да го хване под ръка. Бяха в района на доковете и той си мислеше, че е разстроена от пълната разруха, която цареше там.

— Не се тревожи, всичко това е станало отдавна — промълви той.

После се зае да й обяснява защо по-голямата част от стопанските постройки по крайбрежието (включително и онази, на която някога имаше табела с надпис „Морозов: износ на зърнени храни“) са с дървени капаци на прозорците и изглеждат направо безстопанствени. Вратите им бяха запечатани с държавен печат, но дори и той бе загубил цвета си, а стъклата на прозорците им бяха изпочупени.

Коля поиска да погледне през един счупен прозорец и баща му го повдигна да стъпи на перваза. Но вътре нямаше нищо. В тъмнината се открояваха само някакви парчета стъкло.

Качиха се на един автобус, който ги отнесе на изток по крайбрежието, до някогашния й дом. Голямата им бяла къща сега беше почивна станция. Макар че обикновено там не обслужваха случайно минаващи туристи, Виктор — в качеството си на виден съветски оперен певец — успя да купи купони за обяд. Приятната трапезария бе претъпкана, като повечето обядващи, изглежда, бяха работници от Ростов. Нямаше и следа от мебелировката и картините на предишните собственици, само дърветата, които растяха зад френските прозорци, си бяха същите. А и възрастната келнерка, която им сервира зелев борш, някога беше прислужница в кухнята. Обслужи ги доста неприветливо и определено не позна Лиза. А и самата Лиза не пожела да й припомни коя е, при все че в миналото често се бе държала приятелски с нея.

След обяда се поразходиха наоколо. Сега една циментова пътека водеше надолу към заливчето и плажа, но самите те бяха непроменени. Само че вместо мъничката група близки хора от детството й множество непознати цапаха и пляскаха из водата. Тя помогна на Коля да се съблече, а после си свали чорапите и обувките, запретна полата си и я втъкна в кюлотите. Дори и мъжът й нави крачолите на панталоните си и зашляпа на плиткото. Лиза потърси медузи под водата, ала не намери нито една. После тримата се изтегнаха да изсушат краката си на слънцето, което съвсем не прежуряше толкова, колкото в спомените й от едно време: може би защото беше краят на лятото.

А и растенията, дърветата и цветята в обширния парк съвсем не бяха субтропични като в спомените й. Тя беше изненадана от несъответствието. Изглежда, в съзнанието й споменът за тяхната градина се бе смесил със спомени за други, разположени по на юг места, до които бяха ходили с яхтата си. Като остави Виктор да се пече на плажа, тя тръгна с детето да види какво още има наоколо. Нямаше промяна в растящите нагъсто дървета в онази далечна част на градината, обаче на мястото на беседката, която беше доста занемарена още по нейно време, сега имаше лабиринт от всевъзможни шубраци и тръни, подаващи се безразборно между някакви камъни и гнила дървения.

 

 

Лиза имаше чувството, че е само призрак. Че и тя, и малкото момче до нея са съвършено нереални. Беше откъсната от миналото и следователно не съществуваше в настоящето. Ала внезапно, както се бе облегнала на един бор и вдишваше острия му горчив мирис, пред очите й се разкри светла пътека, водеща към детството й — като че ли от морето беше повял вятър и бе разпръснал някаква мъгла. Сега пред нея беше самото й минало — съвсем живо и реално, а не някакъв спомен за него. Бе й ясно, че тя и онова дете отпреди четиридесет години са един и същ човек.

Това знание я изпълни с щастие. Но то веднага беше последвано от още едно прозрение, от което пък я обхвана почти непоносима радост. Защото, като обръщаше поглед назад към миналото си, пред нея вече не се изпречваше гола стена, а безкрайно пространство — нещо като широка алея, в която тя пак бе самата себе си, бе Лиза. Тя определено беше там — в началото на всички неща. А когато погледнеше в обратната посока, към неизвестното бъдеще, към смъртта и безкрайното пространство отвъд нея, тя отново откриваше себе си. И всичко това й бе внушено от мириса на този бор.

Остатъкът от деня премина бързо. Тя постави цветя на гроба на майка си, след като мъжът й й помогна да разчисти трънаците. После отиде в крематориума и откри името на баща си във възпоменателната книга. Изпрати картички на леля си Магда, на брат си Джордж, на една приятелка във Виена и на кръщелника си (с когото й предстоеше да се види скоро). Накрая заведоха Коля на детската площадка в парка, а също така му купиха и скъпа играчка, задето е бил толкова търпелив и послушен. Взеха нощния влак за Киев. Надяваха се да вечерят спокойно, след като Коля заспи (би трябвало да е направо пребит от умора). Но всъщност той почти цяла нощ не спа, а освен това се постара и те да останат будни. Хленчи, цупи се, повръща, плака за баба си, ухапа пръста на Лиза, като писъците му обезпокоиха и другите пътници. Сутринта, когато, залитайки, слязоха от влака, Виктор и Лиза изглеждаха толкова изтощени, че посрещачите им (влиятелни хора, които разполагаха с кола) им отправиха неприлични закачки. Но тогава спящият в ръцете на баща си Коля беше кротък като ангелче.

Апартамент 5, „Крешчатик“ 118

Киев, СССР

4 ноември 1936 г.

Скъпа лельо Магда,

Направо не мога да повярвам, че вече е Коледа. Дано подаръците да ти харесат. Много ми беше приятно (както винаги!) да получа писмо от теб. Понеже открай време си такава дейна натура, сигурно ти е досадно, задето трябва да останеш толкова дълго време на легло. Все пак е много мило, че Джордж и Натали са сложили нови тапети в стаята ти и са ти подарили радио. Наистина, както и самата ти пишеш, много ти провървя с тях. Моля те, поздрави ги от мен. С радост научих за повишението на Джордж и не се съмнявам, че е напълно заслужено. Също така честити от мое име и на Тони за успешната защита на докторската й дисертация. Д-р Морис! Звучи толкова хубаво! Родителите й сигурно много се гордеят с нея. И с пълно право! Освен това тя е доста привлекателна. Изглежда прекрасно в докторската си тога и капишон. Готова съм да се обзаложа, че има много обожатели. Просто не мога да повярвам, че е същото онова момиченце, което ни беше на гости във Виена. Много бих искала да се срещнем с нея сега. Сигурно си мисли (ако изобщо си спомня за мен), че съм все същата кльощава жена, която до такава степен бе потисната и погълната от проблемите си, че не забелязваше никого освен себе си. Колко жалко, че сме разделени и не можем да се опознаем! Същото се отнася и за Пол, разбира се. Радвам се, че още на студентската скамейка икономиката и мениджърството му се удават толкова добре.

През последните няколко седмици животът ни беше доста напрегнат. Коля тръгна на училище и в първите дни бе дълбоко нещастен, но сега вече му харесва. Но той е такова разсеяно дете! Веднъж се върна вкъщи в десет сутринта: помислил, че е дошло време за обяд, а всъщност било само голямото междучасие! И съвсем сам намерил пътя, без да се загуби! Расте като фиданка и никак не ни е лесно да задоволяваме потребностите му. Дрехите, разбира се, са много скъпи и невинаги ги има в магазините. Но все пак се справяме някак. Дори може да се каже, че имаме късмет. От време на време Виктор се оплаква, че се чувства стар, а аз му казвам, че това са глупости, тъй като е здрав и с младежко сърце. Той постави нова опера, която е за строежа на някакъв язовир, всъщност не е толкова лоша, колкото изглежда. Има някои приятни мелодии. Бяха се уплашили, че костюмите няма да са готови навреме, затова цели две седмици и аз ходех да помагам в шиенето. Беше ми забавно: пребивахме се от бързане, но и прекарвахме много весело. Освен това имам и две много добри ученички, които идват на уроци в апартамента по три пъти на седмица. Имам чувството, че времето направо лети.

Само две седмици преди премиерата на новата опера получихме съобщение, че майката на Виктор е починала и трябваше незабавно да заминем за Тифлис за погребението. Не мога да кажа, че не сме го очаквали — тя беше доста възрастна и от известно време боледуваше, ала винаги е мъчително човек да загуби някой близък. Слава Богу, че Виктор беше толкова зает и от работа не му остана време за потискащи размисли. Оставихме Коля при наши приятели. Отсъствахме само за няколко дни, но през цялото време усещахме липсата му. А мисля, че и той много се зарадва, като се върнахме.

Колко жалко, че си била толкова зле и не си могла да отидеш на гости при Хана, а и тя не е дошла да те види! Много хубаво е обаче, че ти е телефонирала да ти честити рождения ден. (Радвам се, че нашият подарък е пристигнал навреме.) Телефонът е много хубаво нещо. Все се каня да й пиша ако не за друго — то поне за да й кажа колко много оценявам чудесното й преподаване сега, когато самата аз си имам ученички! Предай й най-добрите ми пожелания в следващото си писмо.

Да, и на мен много ми се иска да можехме да пием чай двете. Постоянно мисля за теб. Надявам се, че терапията със злато ще ти се отрази добре. Направо е великолепно, че зрението ти се е подобрило. Дано ти харесат кърпичките, които избродирах сама — те са една мъничка частица от Украйна. Докато пишех, започна да вали сняг — първият зимен сняг. Трябва да си сложа палтото и шапката и да взема Коля от училище. Приемете сърдечните ни поздравления за празниците!

С много обич:

Лиза, Виктор и Коля