Д. М. Томас
Белият хотел (8)

2

„Леополдщрасе“ 4

29 март 1931 г.

Уважаеми професор Фройд,

Вашето писмо силно ме изненада и ми причини болезнено удоволствие. Изпитах удоволствие, че имам вест от човека, на когото дължа толкова много. И болка — понеже трябваше да се ровя из студената пепел на миналото. Не мислете, че съжалявам за последното. Напротив, намирам, че беше благотворно.

Много ме разстрои новината за болестта Ви. Надявам се, че медицината ще Ви помогне да оздравеете напълно. Светът има твърде много нужда от Вас и не може да Ви остави да се „приближавате кротко към царството на мъртвите“, а още по-малко пък „болезнено“. Любезно ме питате за моето здраве и за здравето на леля ми. Леля Магда страда много от ревматизма си, но запазва ведрия си дух и ясния си ум. Самата аз се радвам на добро здраве. Отминалата година, за съжаление, не беше никак радостна по други причини. Моята приятелка от Петербург г-жа Кедрова (мадам Р.) почина миналата зима, като остави съпруга си и четиринадесетгодишния си син (моя кръщелник, когото никога не съм виждала). А друга моя близка приятелка почина при раждане. Постоянно мисля за децата, които останаха без майчина грижа: и прочитът на „Фрау Ана Г.“ отново ми припомни за трагедията във Вашето собствено семейство. Надявам се, че внуците Ви са добре. Трябва вече доста да са пораснали. Навремето имах ужасното чувство, че един Ваш внук няма дълго да надживее майка си. Моля Ви да облекчите душата ми, като ми кажете, че съм се лъгала. Всъщност, уверена съм, че в онези дни измамата е била породена от болезненото ми въображение. Моля, предайте почитанията ми на съпругата си и на Ана, също така поздравете балдъзата си от мен. Когато ме запознахте с нея при срещата ни в Гащайн, останах с впечатлението, че бихме могли да станем добри приятелки, ако имахме възможност да се опознаем по-добре.

Не съм в състояние да опиша до каква степен ме трогна прочитът на Вашето великолепно написано и мъдро изследване. Но надали има нужда да се опитвам да сторя това. Имах чувството, че чета историята на някаква моя по-малка сестра, която не е вече между живите — откривах семейно сходство, ала също и много различия: черти на характера и постъпки, които по никакъв начин не бих могла да възприема като отнасящи се до мен. Не мислете, че се осмелявам да Ви критикувам: Вие видяхте онова, което Ви дадох да видите. Не, всъщност прозряхте много повече! Никой друг не е съумявал да проникне толкова дълбоко в мен! Разбира се, не Вие носехте вината за това, че не бях в състояние да призная истината или пък да я приема. Но сега съм способна и на двете, и то най-вече благодарение на Вас.

Нека отговоря на основния Ви въпрос веднага: естествено, че не мога да имам нищо против това да публикувате изследването си. Напротив, чувствам се поласкана. Колкото пък до моите срамни — или може би безсрамни? — писания… Ами, само ако мислите, че е необходимо? Постоянно се червях, докато ги препрочитах. Вярвах и се надявах, че са били унищожени отдавна. Нима стават за публикация? Предполагам обаче, че трябва да бъдат включени, за да осветлят някои страни на анализата Ви? Как съм могла да напиша толкова неприлични и несмислени неща? Тогава не Ви казах, че в Гащайн изпитвах неукротимо желание за плътски удоволствия. Да, макар че бях болна. Или пък вероятно защото бях болна. Един много млад и нагъл келнер ме докосна по твърде интимен начин, докато се разминавахме по стълбите, а после ме изгледа така хладно и безочливо, като че ли нищо не беше се случило. По външен вид ми заприлича на сина Ви (онзи, който е на снимката). Така или иначе до края на почивката безобразно фантазирах за младия келнер. Не ми е ясно какво отношение могат да имат тези фантазии към моя хомосексуализъм. Но, както знаете, аз никога не съм приемала становището Ви по този въпрос.

Трябва да призная, че всъщност написах стиховете (които с право окачествявате като „некадърни“), докато бях в Гащайн. Времето беше отвратително — цели три дни не можехме да стъпим навън, защото имаше виелица. Нямаше какво друго да правя, освен да ям (аз правех това неспирно), да чета, да наблюдавам другите гости и да фантазирам за онзи млад мъж. Идеята ми да пиша стихове дойде от английския майор. Един ден той ми показа свое стихотворение за ученическите си дни, което току-що бе написал. В него се говореше за това как през лятната ваканция той лежи с любимото си същество (не беше ясно дали последното е от мъжки или от женски пол) под сливата в една английска градина. Беше ужасно сантиментално и съвършено бездарно. Помислих си, че едва ли ще съм в състояние да напиша нещо по-лошо. А и открай време ми е доставяло удоволствие да стихоплетствам. Разбира се, никога не ми се е удавало да създам нещо хубаво. Исках стиховете ми да са шокиращи. Не, по-скоро исках да изразя честно противоречивите си чувства относно секса. Исках също така леля ми да разбере каква е истинската ми същност. Затова и не прибрах стиховете и тя ги прочете. Можете да си представите колко ужасена бе.

После, когато ми предложихте да напиша нещо, реших да Ви изпитам със стиховете. Тогава ги преписах в клавира на „Дон Жуан“. Не знам защо го направих. Трябва наистина да съм била луда. Когато ми поискахте интерпретация, намислих да преразкажа всичко в трето лице, като се надявах по този начин да си изясня смисъла му. Но не успях да постигна нищо. Единствен Вие съумяхте да прозрете този смисъл. Откривам, че през изминалите години сте вникнали още по-дълбоко в същината на моя случай и това ми се струва забележително. Намирам, че тълкуването Ви (за майчината утроба и т.н.) е в същината си правилно. Боя се обаче, че сте проявили прекалено много снизхождение към вулгарността на материала.

Корсетът като символ на лицемерие — да! Но не олицетворява ли той също и условностите на поведението, на традициите, на морала, на изкуството? В непристойните си откровения като че ли съм застанала пред Вас без корсет и това ме кара да се червя.

Простете ми, задето тогава скрих от Вас, че вече съм написала „Дон Жуан“. Изобщо не си въобразявам, че това е толкова важно. Но аз Ви излъгах и за други — наистина важни — неща. Затова си мисля, че съм длъжна да Ви кажа истината. Може би ще решите, че трябва да внесете изменения в изследването си. Или пък дори, че е най-добре изобщо да се откажете от него. Не ще Ви обвиня, ако ме намразите за всичките онези лъжи и полуистини, които се осмелих да Ви наговоря тогава.

Бяхте прав, че споменът ми за видяното в беседката всъщност прикрива нещо друго. (При все че случилото се там е не по-малко важно.) Веднъж в ранното си детство се озовах на яхтата на баща ми, когато никой не очакваше да съм там. Попаднах на мама, леля и чичо: и тримата бяха голи. Бях така потресена — първо си помислих, че виждам отражението на маминото (или може би на лелиното) лице в някакво огледало, но че и двете бяха там. Реших, че мама (или пък може би леля) е застанала на колене за молитва, а чичо е коленичил зад нея. По-късно схванах, че това трябва да е било сношение a tergo^[1]. Не ще и дума, че тогава не останах да любопитствам повече… Надали съм била на повече от три години.

Този спомен изплува в съзнанието ми едва преди пет години, след един много емоционален разговор с леля Магда. Брат ми Юри (който е в Детройт) ми беше писал, че баща ни е починал. Разбира се, тогава къщата и фирмата му бяха вече национализирани и той бе прекарал последните години от живота си в една стаичка, изоставен от всички. Макар и вестта за смъртта му да не ме наскърби, тя оказа силно психическо въздействие върху мен и аз реших да науча от леля си цялата истина за отношенията в семейството. Клетата женица беше направо смазана от чувството си за вина! Тя несъмнено изпитваше дълбоко вътрешно желание да се изповяда за единственото прегрешение, което тежеше на съвестта й. Призна ми, че в Одеса тя и майка ми спали с чичо ми два-три пъти. Като единствено обяснение, задето беше допуснала да се случи това, изтъкна довода, че всяка съпруга е готова да удовлетвори и най-странните желания на мъжа си, за да го запази. Напълно разбирам това й отношение. Изглежда, че майка ми и баща ми от доста време не водели полов живот, или, другояче казано, бракът им бил бял. Чичо ми успял да убеди леля Магда, че подобна постъпка би била не само съвършено безвредна, но и нещо като акт на милосърдие… Така или иначе те го направили, но през цялото време нея я измъчвали ужасни душевни терзания. И когато онзи път ме видели да щапукам безгрижно из яхтата, тя решила, че вече има достатъчно сериозен повод, за да им заяви: „Стига толкова!“ Надявали се, че съм твърде малка и не съм могла да разбера онова, което съм видяла.

След всичко това леля ми сметнала, че и тримата вече са възвърнали здравия си разум. Самата тя се изповядала в църквата (поне така мисля аз) и се помъчила да забрави срамната случка. Нямала дори и представа, че мама и чичо продължават да се срещат и че през зимните месеци полагат за това неимоверни усилия, защото във връзката им, изглежда, имало истинска любов, а не само физическо привличане. Леля открила цялата истина, когато на вратата й похлопал един полицай с надеждата да намери сина или дъщерята на загиналите — понеже според адресната регистрация в един хотел в Будапеща и тя, и чичо били мъртви… И така, аз все пак се оказах права! Чичо Франц наистина е бил на педагогическа конференция!.. Телата им изгорели до неузнаваемост. Леля ми успяла да разпознае сестра си едва след като й показали някои от бижутата на мъртвата придружителка на чичо ми. И трябвало да изпрати телеграма на баща ми. Представете си само… Ако вече не бях простила на леля си за съмнителните отношения в семейния ни кръг, щях да го сторя от цялото си сърце, когато научих за кошмарните й изживявания в онези мигове. Освен това я измъчвала мисълта, че всъщност тяхната „тройка“ не е била началото; че може би през цялото време те са й се присмивали. Ала никога няма да научим истината за това.

Леля ми е уверена, че ще се мъчи в ада за ролята, която е изиграла в семейната трагедия, а аз се старая да я убедя, че можем да получим опрощение дори и за най-страшните си дела. Разбира се, след като баща ми почина и всичко това излезе наяве, тя се почувства ужасно виновна, задето те тримата го бяха мамили така незаслужено. Аз също имам да изкупвам „грехове“ към баща си. Признавам, че в анализата си никак не бях справедлива към него. Вината за студенината помежду ни беше отчасти и моя. Виждате ли, струва ми се, че още тогава се досещах (не ме питайте как), че смъртта на майка ми е някак свързана със сцената на яхтата, на която бях станала неволна свидетелка. Сигурна съм още, че с присъщата на децата алогичност го винях, задето не е бил там. Другояче казано, държах го отговорен за смъртта на мама. В това има мъничка частица истина: ако той бе прекарвал повече време с нас, може би трагедията щеше да ни бъде спестена. Между другото баща ми не се занимаваше само с търговските си дела, а беше свързан и с Еврейската демократическа партия („Бунд“). Въобще имаше много грижи и очевидно е било необходимо да проявя повече разбиране към него.

Признавам също така, че се опитах да очерня и Алексей (А.). Тогава на яхтата във Финския залив прекарахме направо чудесно (като се изключат, разбира се, някои разговори за нуждата от насилие). През тази разходка спах с него за пръв път и поне за мен преживяването беше изпълнено с щастие. За кратко време се яви една от обичайните ми халюцинации — „пожарът“, — но нищо не можеше да се сравни с радостта ми от пълното сливане с човека, когото обичах. Случката, която някога Ви описах, е изцяло измислена. По отношение на секса Алексей беше съвършено коректен и дори можеше да бъде окачествен като моралист. Способен бе да разстрелва хора и да извършва атентати (това ясно пролича от по-късните му действия като политически лидер), но не и да се люби с друго момиче в мое присъствие. Освен това правеше всичко възможно чувствата да не попречат на каузата му; всъщност в името на справедливостта трябва да призная, че ако зависеше само от мен, щяхме да станем любовници много по-рано. Не се съмнявам, че раздялата ни му е причинила болка, но знам също, че схващаше брака и децата като пагубни за великата му мисия. Предполагам, че младата жена, с която напусна Петербург, му е била по-скоро другар в борбата, отколкото каквото и да било друго. Вероятно му е подхождала повече от мен — аз не ставах за съратница на революционер: бях прекалено емоционална и лекомислена.

Но нека още веднъж се върна към нашата разходка с яхта… След като се бяхме любили, мисля, че се събудих посред нощ (но в каютата ни беше все още твърде светло) и случайно видях отражението на лицето си в огледалото на гардероба. Тогава сигурно съм си спомнила онази далечна сцена от детството ми с чичо и двете сестри близначки. Възможно е Вашият въпрос за сношението a tergo да е извикал именно този спомен и двете яхти да са се смесили по някакъв начин в съзнанието ми. Само така бих могла да обясня или да оправдая безобразните си лъжи. Не съм дори сигурна дали тогава съм знаела, че Ви лъжа. Бях настроена изключително враждебно към Алексей, задето бе разрушил всичко, което имахме, и исках на всяка цена да го улича в нещо отвратително. Моля Ви за извинение! Но както вече посочих, мисля, че тогава просто не бях в състояние да призная истината. Без особена съпротива се отдавах на образите на фантазията си. Добре си спомням, че историята за това как съм скочила от яхтата и съм доплувала до брега ми достави истинско удоволствие.

Алексей не изгори нито един мой косъм с пурата си. Видях през рамо пламъчето на клечката, с която палехте Вашата пура, и си припомних как веднъж бяха опърлили косата ми, но това изобщо не бе станало на яхтата с Алексей. Случило се беше всъщност по-рано в Одеса, когато ме бяха „пленили“ моряците. Случката бе много по-противна и по-страшна от онова, което Ви разказах. Моряците не бяха от крайцера „Потьомкин“, както, струва ми се, Ви казах тогава, а от един търговски кораб, който превозваше зърнени храни за фирмата на баща ми. Видяха ме на улицата и като познаха, че съм негова дъщеря, ме принудиха да отида с тях на кораба. Пожарите, грабежите и огромното количество погълнат алкохол ги бяха докарали до състояние на неистова ярост. Мислех, че ще ме убият. От палубата се виждаха горящите сгради на крайбрежния квартал (мисля, че това е източникът на халюцинацията с горящия хотел). Те не казаха нито дума за неморалното поведение на майка ми. Вие бяхте напълно прав — аз измислих тази част от историята. Не само ме ругаеха, задето съм еврейка. До този момент не беше ми минавало дори и през ум, че в това може да има нещо лошо. Наистина по онова време в Русия антисемитизмът бе толкова широко разпространен, колкото и революционните настроения. Имаше и някаква отвратителна организация, която се обявяваше за всеобщото изтребване на еврейската раса. Баща ми веднъж ми даде да прочета една тяхна брошура и очевидно считаше, че знанията от този вид са задължителен елемент от „образованието“ ми като представителка на преследван народ. Ала аз осъзнах всичко това по-късно — едва след „кръщението“, което получих на кораба. За моряците баща ми беше мръсен експлоататор (а може би аз бях такава); те изобщо не подозираха, че в политическо отношение той е на тяхна страна. Плюеха ме, заплашваха, че ще ми изгорят гърдите с цигарите си, псуваха ме с най-мръсни думи, каквито никога не бях чувала дотогава. Принудиха ме да им правя орална любов. Крещяха ми, че една мръсна еврейка като мен става само за… Но Вие и сам ще се досетите какъв бе нецензурният израз, който употребиха.

Накрая ме пуснаха да си отида. Но оттогава нататък винаги ми е било изключително трудно да призная еврейското в потеклото си. Понякога дори съм се мъчила напълно да го прикрия. Възможно е това да е по някакъв начин свързано с всичките ми изплъзвания и лъжи. Тази ми склонност беше налице и по-рано, но се прояви особено силно по време на анализата ми с Вас, професор Фройд. Защото аз, разбира се, знаех, че сте евреин, и затова бе направо глупаво да се срамувам от произхода си. Мисля, че това беше най-важното нещо, което скрих от Вас. Опитах се обаче да намекна за него в „дневника“ си.

След този инцидент баща ми се държа много мило с мен. Ала в моите очи той отново носеше вина — задето бе евреин. Обаче онова, което ме разстройваше, онова, което ми се струваше непоносимо — и аз все още не съм в състояние да го проумея: може би Вие ще ми помогнете в това отношение, — беше, че споменът за ужасяващата случка на кораба ме възбуждаше. Пишете, че на всички Ваши въпроси относно мастурбацията съм реагирала така, сякаш съм Дева Мария. Да, с право сте заподозрели, че не казвам истината. Поне след инцидента с моряците аз определено не се държах като добродетелна девица, откровено казано, не мога да си спомня да съм правила нещо подобно преди това. Но тогава лежах в леглото и си повтарях думите, които те бяха използвали, а въображението ми отново и отново рисуваше картината на онова, което ме бяха принудили да направя. За една „непорочна“ девойка, каквато се предполагаше, че съм (та нали бавачката ми — католичка от полски произход — ми бе втълпила, че плътта е люлка на греха!), реакцията ми беше по-ужасяваща и от самата случка. Може би по тази причина получих пристъп на „астма“ скоро след това. Ако не ме лъже паметта, прочетох в едно Ваше изследване, че симптомите, сочещи към заболявания на гърлото и т.н. са породени от угризения за подобни действия.

Още по онова време (!) изливах противоречивите си чувства и фантазиите си в невероятно слаби стихове и в личния си дневник. Веднъж заварих японката, която ни бе камериерка, да чете дневника ми. Не знам коя от двете ни се смути повече. В края на краищата и двете се озовахме на леглото и започнахме да се целуваме. „Аха! — казвате си Вие. — Точно както предполагах! Тя най-после си го призна!“ Но нима ранната ни младост не е време на експерименти? Всичко беше изключително невинно и аз никога не го повторих отново — с нея или с която и да било друга жена. И двете страдахме от самота и копнеехме за нежност. Предполагам също — на базата на онова, което съм научила от Вас, — че чрез нейното посредничество съм се мъчила да достигна до баща си. Виждате ли, бе пределно ясно (а и тя всъщност ми го призна), че едно от задълженията й е от време на време да задоволява физическите му потребности. В това отношение японката съвсем не беше някакво изключение. Подозирам, че почти всички жени в къщата ни, като се почне от икономката, бяха минали по този път. Баща ми притежаваше много чар и физическа привлекателност и, разбира се, упражняваше пълна власт над подчинените си. Веднъж гувернантката ми Соня замина за известно време при крайно съмнителни обстоятелства; сигурна съм, че й беше уредил да направи аборт. Но японката, която бе доста хубава, му беше любимката по онова време. (Тя си замина за Япония малко преди аз да реша да отида в Петербург.) Онзи път, когато я карах да отвръща на целувките ми, изглежда, несъзнателно съм се стремяла към физическа близост с баща си; а може би съм искала да му отмъстя, задето не ми обръща достатъчно внимание.

Съзнавам, че това противоречи на казаното по-горе. Баща ми наистина се мъчеше да разруши бариерата, която ни разделяше — даваше ми много пари и съвсем добросъвестно се стараеше да не проявява по-голяма благосклонност към брат ми. Ала все пак аз винаги усещах, че това му струва усилия и че той се чувства задължен да го прави. Напълно възможно е да се е страхувал от жените и затова да е предпочитал случайните връзки с тях. От друга страна обаче, трябва да е бил способен и на голяма страст, защото иначе не би се оженил за майка ми в онази обстановка на всеобщо неодобрение. Струва ми се, че по-късно е започнал да съжалява, задето се е поддал на чувствата си. Аз го възприемах като хладен и пресметлив човек. Вярвах, че влага цялата си енергия в търговските си дела и (при пълна дискретност) в политически машинации, свързани с неговия „Бунд“. След инцидента на кораба баща ми вероятно разбра, че ме е „загубил“, и затова се помъчи да прояви особено внимание към мен. Дори ме заведе на ски в Кавказ. Не се получи нищо обаче, защото чувствах как му тежи всеки миг, който го отделяше от любимата му работа. А и аз вече бях започнала да го държа отговорен за ужасното престъпление на еврейския ми произход. И двамата изпитахме безкрайно облекчение, когато се прибрахме у дома.

Сега ще разгледам проблема за моя съпруг. И той, и всички други от семейството му бяха заклети антисемити. Много по-непримирими, отколкото Ви ги представих някога. Разбира се, аз изобщо не си въобразявам, че са били някакво изключение от общото правило… Обвиняваха евреите за абсолютно всички злини и това бе непоносимо за мен. Във всяко друго отношение съпругът ми беше много приятен човек, имаше добро сърце и аз бях изключително привързана към него. Но сигурно разбирате, че бях принудена да живея постоянно с една лъжа. Казваше, че ме обича, но ако узнаеше, че имам еврейска кръв, би ме намразил. В неговите уста думите „обичам те“ ми звучаха като „ненавиждам те“. Това не можеше да продължава дълго. Но въпреки всичко раздялата ни дълбоко ме разстрои, понеже в много други отношения си подхождахме, и аз исках да свия гнездо и да създам семейство.

Всичко това е свързано с нощта, в която си спомних видяното в беседката, а може би и някои други случки. За миг се почувствах безкрайно щастлива! Представяте ли си? Имах убедително доказателство, че баща ми всъщност не ми е баща, че не съм еврейка и следователно с чиста съвест мога да живея с мъжа си и да му родя деца! Но нима можех да се примиря с факта, че изневярата на мама е източник на радостните ми чувства? Та тя бе измамила съпруга си и ме бе представила за негово дете! А това беше така долно и порочно! Нима бе възможно то да ме изпълва с радост? И както знаете, „погребах“ този спомен.

Между другото бракът ни беше в крайна сметка разтрогнат. Чух, че след войната мъжът ми се оженил повторно и се преместил да живее в Мюнхен.

Сега вероятно разбирате, че раздялата ни не бе свързана с някакви проблеми от сексуално естество. Винаги ми е било трудно да се отдавам напълно на удоволствията си: пречело ми е съзнанието, че някъде по света (може би дори на съседната улица!) някой страда. И всъщност това често е точно така. Не мога да обясня халюцинациите си, ала знам, че по един особен начин те не се сливаха с удоволствието (което въпреки всичко продължавах да изпитвам). Същото беше и с Алексей. Трябва още да Ви призная, че „експериментирах“ с един музикант от операта скоро след като мъжът ми бе мобилизиран. И с него имах същите усещания (макар че удоволствието беше абсолютно повърхностно и примесено с чувство за вина). Не Ви излъгах, когато Ви казах, че халюцинациите ми произтичат от страха ми от забременяване. Ако действително съм права, би трябвало всичките ми проблеми вече да са, така да се каже, зад мен, защото мензисът ми от известно време не е редовен. Може би навлизам в критическата възраст, макар и да е твърде рано още… Така или иначе няма никакви изгледи да подложа това на някаква проверка.

Не мога да намеря обяснение и за болките си. (И досега от време на време страдам от тях.) Все още смятам, че се дължат на някакво особено органично увреждане; затова и всеки път, когато отида на лекар, очаквам да ми каже, че от петнадесет години гърдата и яйчникът ми са засегнати от някаква изключително рядка болест! Не оспорвам констатацията Ви относно „астмата“, която ме измъчваше на петнадесетгодишна възраст. Тя вероятно е имала хистеричен характер; но надали може да се каже същото и за останалите ми симптоми. Нека се опитаме да преценим цялата ситуация отново. Загубих майка си, когато бях на пет години. Това беше ужасно, но както казвате Вие, на тоя свят има много сираци. Мама е умряла при твърде безнравствени обстоятелства… При това мъките й са били страшни. Да, бих могла в крайна сметка да приема и това. Та нима на света има семейство без някаква позорна тайна? Честно казано, някога изобщо не обичах да говоря за миналото. Много повече ме занимаваше онова, което ставаше в момента, както и онова, което можеше да се случи в бъдеще. Всъщност Вие събудихте интереса ми към греха на мама и аз ще съм Ви вечно благодарна, задето (на практика) ме насърчихте да открия всички факти, свързани с него. Изобщо не се заблуждавам, че причината за страшните ми болки може да се корени в този грях. Мислите за него ме караха да се чувствам нещастна, но не предизвикваха никаква физическа болка. И накрая: да, възможно е в мен да има и неголяма доза бисексуалност, но това не оказва пряко въздействие върху сексуалното ми поведение или пък влиянието му е до такава степен незначително, че аз успявам да го преодолея с лекота. Намирам, общо взето, че близките ми отношения с другите жени са направили живота ми по-поносим.

Въпросът, който не ми дава покой, е дали светът е добър или лош. Често мисля за онази сцена на яхтата, на която попаднах случайно. В лицето на жената, за която сметнах, че се моли, имаше нещо свирепо и страшно, а „отражението“ му беше спокойно и усмихнато. Усмихващата се жена (сигурно това е била леля) бе положила ръка върху гърдите на мама (сякаш за да я увери, че всичко е наред и че тя няма нищо против ставащото в момента). Обаче и двете лица бяха така противоречиви — или поне по този начин ги възприемам сега. Ала вероятно още тогава в тях се е криело противоречие, защото жената с изкривеното от гримаса лице всъщност трябва да е била щастлива, а усмихващата се жена — тъжна. Медуза и Деметра, както съвършено точно ги определяте Вие. Може би ще Ви прозвучи налудничаво, но лично мен идеята за кръвосмешението ме смущава много повече като символ, отколкото като реалност. Нима доброто и злото се съвкупяват, за да сътворят света?… Но не! Простете ми, започнах да пиша абсолютни глупости. Проявете снизхождение към бълнуванията на една самотна стара мома!

От този спомен произтичаше и краткотрайната ми фобия към огледалата. По онова време четях Вашето изследване за „Човека вълк“ с неговата фиксидея за сношение more ferarum.

(Не сме ли всички ние наистина много близо до животните?) Впрочем аз го познавах. Или по-скоро в Одеса бях чувала за семейството му. От подробностите, които споменавате, не беше трудно да се досетя за кого става дума. По тази причина бих искала да Ви помоля да не наричате Одеса „град М…“. Инициалът няма да заблуди малкото ми останали близки хора. А онези, които не са ми така близки, наистина ще повярват, че става дума за някаква виолончелистка (!); приемете благодарностите ми за тази така дискретна маска, с която сте прикрили истинската ми самоличност.

Историята на „Човека вълк“ ме преследваше години наред. За мен той се превърна в нещо като Христос на нашето време.

Поне сега съм откровена с Вас и мога само да Ви изразя дълбокото си съжаление, задето не бях откровена тогава, когато посвещавахте толкова много време и енергия на една напълно недостойна за грижите Ви пациентка. До сълзи съм трогната от факта, че можахте да проявите толкова много мъдрост, търпение и доброта към едно нещастно, отчаяно и неискрено момиче. Уверявам Ви, че трудът Ви не е пропаднал без полза. Единствено на Вас дължа малкото самопознание, което съм постигнала през живота си.

Желая Ви успех в публикуването на Вашето изследване, ако все още не сте се отказали от това си намерение. Бих предпочела да не се споменава истинското ми име в деловите разговори. Ако в крайна сметка издателят Ви реши, че ми се полага някаква сума, моля, разпоредете се тя да бъде изпратена на някоя благотворителна организация.

Искрено Ваша:

Лиза Ердман

Тя изпита огромно облекчение, задето му беше признала всичко… всичките неща, които имаха някакво отношение към анализата. Бе смятала да му каже още, че е спала и с онзи „маловажен“ човек във влака от Одеса за Петербург. Тогава за пръв път беше отишла докрай с някого и за пръв път бе получила халюцинации. Ала писмото взе да й се вижда толкова дълго и до непоносимост изпълнено с поправки на някогашните й лъжи, че тя се побоя да го направи. „Чашата на търпението“ му сигурно щеше да „прелее“ от тази добавка. В края на краищата не беше никак важно. Споменът за станалото тогава никога не беше я преследвал.

Да, чудесно бе да си се изповядала напълно. Тя с нетърпение зачака отговор. Но първо дни, а после и цели седмици отминаха без каквато и да било вест от професора и нетърпението й постепенно прерасна в нещо като ужас. Сигурно страшно го беше обидила. Докарала го бе до състояние на ярост. И нима би могло да бъде иначе? Тя напълно заслужаваше гнева му. Задъхването започна да я измъчва отново (и то не защото беше правила орална любов), наложи се да се откаже от три ангажимента поради лошото си здраве. Една сутрин изтърва подноса със закуската на леля си, тъй като й се стори, че чува гръмовния глас на Фройд да изрича проклятия срещу нея.

Страдаше и от кошмари. При един от тях стоновете й отекнаха из целия апартамент и леля Магда докуцука до стаята й, като се подпираше на бастуна си. Лицето й можеше да съперничи по цвят с бялата й нощница. В съня си Лиза застигна един мъж по стълбите към апартамента им. Той учтиво свали меката си шапка, каза, че е „човека вълк“ и че е дошъл да я отведе при Фройд. Обхвана я ужас, ала той много внимателно й обясни, че Фройд просто иска заедно да прегледат топонимите в изследването му и да заменят инициалите с истинските имена на селищата. Окуражена, тя тръгна с него, но вместо в дома на Фройд той я отведе в някаква гора. Каза й, че има нужда от помощта й и й показа няколко порнографски снимки. На всичките имаше коленичило момиче, което миеше пода, а роклята му бе неприлично вдигната до кръста. Той сподели, че изпитва облекчение единствено като гледа тези снимки. Тя поговори с него сериозно за проблемите му и той, изглежда, й беше много благодарен за помощта. Стигнаха до едно езеро и тя с възхищение започна да наблюдава лебедите. Когато отново се обърна към спътника си, откри, че се е превърнал в истински вълк, но на вълчата му глава стоеше все същата шапка и той продължаваше да носи отърканото си дълго черно палто. Вълкът изръмжа, а тя хукна да бяга. Той се спусна след нея, защото бе решил да отхапе главата й. Макар че тичаше, за да спаси живота си, тя знаеше, че напълно заслужава такова наказание заради писмото си до Фройд. Точно на това място леля Магда я събуди. Беше се изправила до леглото й в бялата си нощница, а лицето й бе ужасено досущ като на бабата в „Червената шапчица“.

Когато в края на краищата писмото дойде, на Лиза не й достигна смелост да го отвори веднага. Едва след няколко часа разкъса плика, но ръцете й трепереха, докато разгъваше листовете. Текстът я накара да потръпне от болка (но това се дължеше най-вече на редовете за внука на Фройд). Тя се изчерви до корена на косите си, когато прочете за неволната грешка, която беше допуснала, и много се измъчи, защото просто й бе невъзможно да си спомни точния й контекст. Ала все пак в писмото си Фройд проявяваше повече снизхождение към нея, отколкото тя реално заслужаваше.

„Берггасе“ 19

18 май 1931 г.

Уважаема фрау Ердман,

Искрено Ви благодаря за писмото Ви от 29 март. Не ще и дума, че за мен то беше от изключителен интерес. Наред с другото вниманието ми бе привлечено и от една Ваша неволна грешка: написали сте „а може би аз бях такава“ вместо „а може би той [баща ми] беше такъв“. Ала все пак това въобще не е толкова забавно, колкото грешката, допусната от един мой познат от Англия, който е силно обезпокоен от състоянието на моята „чефутлюст“ (вместо „челюст“). Макар и непряко, забавянето на отговора ми беше свързано с това. Искам да кажа — с челюстта, а не с грешката на англичанина. Отново ме оперираха и, боя се, че по тази причина доста съм занемарил кореспонденцията си.

С радост научих, че двете с леля си сте в добро здраве. На въпроса Ви за моя малък внук Хайнц трябва да отговоря, че той почина на четиригодишна възраст. С неговата смърт като че ли угасна и емоционалният ми живот.

А сега нека се спра на най-основното. Предпочитам изследването ми да излезе в познатия и на двама ни вид — въпреки всичките му несъвършенства. Ако нямате нищо против, бих могъл да напиша послеслов и да представя в него Вашите по-сетнешни уговорки, като същевременно ги анализирам. Чувствам се също така задължен да отбележа, че очевидно лекарят трябва да вярва на пациента точно толкова, колкото и пациентът — на самия него.

В паметта ми изплува нещо, казано от Хераклит: „Човешката душа е далечна страна, която никой не може да достигне или опознае.“ Според мен това не отговаря напълно на истината. Струва ми се обаче, че не можем да разчитаме на успех, ако някой лоцман не ни преведе през подводните скали до гостоприемното пристанище на брега.

Искрено Ваш:

Зигмунд Фройд

В отговор Лиза му изпрати кратко писмо, в което му благодареше за проявената толерантност и изразяваше мъката си от това, че мрачното й предчувствие се е сбъднало. Признаваше още, че изпитва угризения — като че ли предчувствието й бе причинило по някакъв начин смъртта на детето. Тя не очакваше да получи отговор от Фройд; дори изрично го помоли в писъмцето си да не се обременява излишно, като й пише. Въпреки това след няколко дни дойде писмо от апартамента на „Берггасе“:

Уважаема фрау Ердман,

Моля Ви, не се разстройвайте заради смъртта на моя внук — тя е в далечното минало. Няма съмнение, че още когато майка му почина, в него вече се забелязваха наченките на собствената му смъртоносна болест. От опита си в психоанализата съм убеден, че телепатията действително съществува. Ако можех да преживея живота си отново, бих го посветил на изследването на този фактор. Ясно е, че Вие сте особено чувствителна към него. Но това не бива да Ви разстройва излишно.

Всъщност един Ваш сън по време на анализата ме увери, че притежавате такива способности. Вероятно сте го забравили. В записките си съм отбелязал, че в съня Ви мъж и жена на средна възраст се венчават в една църква в Будапеща. Обредът е нарушен от някакъв човек, намиращ се сред паството; той се изправя, измъква пистолет от джоба си и се застрелва. Понеже познава в него бившия си съпруг, булката надава вик и пада в несвяст. Когато ми разказахте съня си, за мен беше съвършено ясно, че той има отношение към едно трагично събитие, станало по-рано през същата (1919) година в Будапеща. Един от най-именитите ми колеги в този град встъпи в брак с жена, която бе обичал в продължение на осемнадесет години. По-рано тя бе отказвала да се разведе със съпруга си, докато дъщерите й са неомъжени. В самия ден на венчавката им бившият й мъж се самоуби. Сигурен съм, че сте „прочели“ тази история в мислите ми и че тя някак се е сляла със ситуацията на собствената Ви майка. Аз все още вярвам, че именно в тази ситуация трябва да се търси коренът на всичките Ви несгоди.

В съня си самата Вие присъствате на венчавката като някаква „мъглява“ фигура. Спускате се да помогнете на припадналата жена, но същевременно усещате, че нуждата, която новият й съпруг има от грижите Ви, излиза вън от рамките на благоприличието. Всъщност моят колега беше в твърде двусмислени отношения с едната дъщеря на дамата, за която се ожени. Младата жена дори ми бе пациентка за известно време.

Трябва да добавя, че освен мен и няколко много близки колеги никой във Виена не знаеше за трагедията, станала по време на венчавката на нашия приятел. Следователно Вие не сте могли да се сдобиете с тази информация по никакъв друг начин. Много бих искал да включа този Ваш сън в изследването си, но за съжаление това е невъзможно: връзката му с преживяното от колегата ми е очевидна. Още повече че самият той съвсем не се радва на добро здраве и вярва в съществуването на телепатични способности.

Пиша Ви всичко това, за да Ви покажа, че дарбата Ви е съвършено несъзнателна. Безсилна сте пред този факт. Не сте в състояние да промените тези си способности, така както не можете да превърнете и дивния си глас в гарванско грачене. Моля Ви, не се опитвайте да направите невъзможното.

Приемете най-добрите ми пожелания.

Искрено Ваш:

Зигмунд Фройд

Впечатлена от новопоявилата се жизнерадост на Лиза, леля Магда се зачуди дали не си е намерила приятел. Но макар и да не знаеше на какво точно се дължи оживлението на племенницата й, тя изпита облекчение: по-рано се бе опасявала, че Лиза отново ще получи нервно разстройство.

Всъщност Лиза имаше чувството, че е изключително близо до Фройд, много по-близо, отколкото някога, когато го виждаше почти всеки ден. Тонът на последното му писмо я накара да се почувства по този начин — той беше така неочаквано сърдечен. А и професорът й отправяше похвали за гласа й и за телепатичните й способности. Но най-трогателно бе това, че й се доверяваше и споделяше с нея онази история за колегата си. Разбира се, тя нито за миг не се усъмни в достоверността й. Фройд беше неспособен да изрича неистини. Лиза помнеше всички подробности от съня си — с изключение на онези, които Фройд бе отделил, като че ли за да спре вниманието й специално върху тях. Не, не си спомняше самата тя да е присъствала на венчалната трагедия, а още по-малко пък — като „мъглява“ фигура, оказваща помощ на участниците в нея.

Но може би Фройд беше избрал този начин, за да я помоли за помощ и подкрепа сега, когато над него тегнеше старческа немощ. Тя си припомни почти единствената бележка от лично естество, която случайно бе направил в нейно присъствие: бе си позволил да загатне, че във физическо отношение бракът му е приключил в четиридесетата му година. Не беше ли и това в съня й! Не бе ли Фройд възрастният съпруг, погребал младостта си? Ето защо „нуждата, която имаше от грижите на младата жена, излизаше вън от рамките на благоприличието“. А в същото време тя оказваше помощ и на припадналата булка… Да, това явно бяха Ана Фройд и майка й. Но Лиза беше назована „Ана“ в изследването му… „Твърде двусмислени отношения“… „Младата жена дори ми бе пациентка за известно време“…

Изглежда, той отправяше към нея молба за приятелство. Същевременно обаче се опасяваше, че ще накърни чувството й за благоприличие, ако го направи открито. А може би дори искаше да бъдат повече от приятели. Ако действително беше така, тя трябваше да се опита да му помогне. Докато се чудеше как да отговори на молбата му, Лиза се докара до положение на нетърпимо напрежение. Накрая реши, че ще е най-добре да му напише писмо в спокоен и приятелски дух, в което отново (и напълно искрено) да разгледа определени страни на изследването му. По такъв начин по-нататъшното развитие на нещата оставаше изцяло в неговите ръце.

16 юни 1931 г.

Уважаеми професор Фройд,

Вашето мило и великодушно писмо ме трогна дълбоко. Приятно ме впечатли и похвалата Ви за гласа ми, но после се сетих, че всъщност никога не сте ме чували да пея! Иначе не бихте нарекли гласа ми „дивен“. За съжаление с всеки изминал ден той все повече заприличва на „гарванско грачене“.

Напоследък умът ми е непрестанно зает с онази вечер, в която „хистерията“ ми се прояви за пръв път. Припомних си още няколко подробности, които вероятно ще можете да използвате във Вашия послеслов. Първо (както вече Ви писах) мисълта, че може и да не съм еврейка, силно ме зарадва. На основата на тази евентуалност („може и да не“!) аз вече можех с чиста съвест да се отдам напълно на съпруга си и — с Божия милост — да му родя дете. Преди това (както съвършено правилно сте отгатнали) наближаващият му отпуск ме изпълваше с безпокойство. Предстоеше той да се върне след по-малко от месец. В писмата, които ми пишеше, настойчиво ме увещаваше „да отидем докрай“. Не бих могла да го виня за това, желанието му бе напълно естествено. А на мен дори и самата мисъл ми беше противна. Но в този момент — поради неяснотата около личността на баща ми — чувствах, че вече мога да се съглася. Ето защо му написах такова страстно писмо, когато се прибрах от леля си.

Но щом заспах, имах страшни кошмари. Виждате ли, бях започнала да се измъчвам и от някои други неща. Едно от задълженията на Вили бе да съди дезертьорите. Той току-що беше спечелил едно дело и това означаваше, че клетият войник щеше да бъде разстрелян. В писмото си говореше за великолепната си обвинителна реч, която напълно убедила съда… Изглеждаше безкрайно доволен от себе си. А на мен направо ми се повръщаше от всичко това. И по никакъв начин не бях в състояние да свържа човека, написал писмото, с иначе така внимателния към мен Вили. Не значи ли това, че болките, които започнаха да ме измъчват оттогава нататък, всъщност са дошли от хаотичните ми чувства и не са имали нищо общо с потискането на някакво недопустимо знание? (Всъщност аз много добре умея да потискам „неудобната“ информация — веднъж например „забравих“, и то само час след като го бях прочела, че изпълнителят и изпълнителката на главните роли са мъж и жена. Всичко идваше от това, че трябваше да я заместя, понеже се бе разболяла, и ми беше приятно да си фантазирам как той ще ми стане любовник!) Но тази моя така удобна „разсеяност“ никога не е оказвала някакво отрицателно въздействие върху здравето ми.

А нима не се почувствах по-добре, когато ми помогнахте да „извадя наяве“ любовната връзка на мама чисто и просто поради разбулването на гнетящите ме тайни? Разбулване! Разкритие! Анагнорисис^[2]! Току-що пях в една нова оратория, която носи заглавието „Едип цар“^[3]. Не намирате ли, че това е оставило отпечатък върху писмото ми?! Разкритието като идея притежава изключителна притегателна сила за мен. „Повече светлина! Повече светлина!“^[4] Повече светлина, но и повече любов.

Какво мислите за всичко това? Идеите ми са твърде мъгляви, а и никак не съм сигурна, че са правилни.

Разбира се, не ще си позволя и най-малката недискретност по отношение на трагичната история на Вашия колега. Въпреки всичко писмото Ви ми се стори по-бодро от предишното. Дано това означава, че сте в по-добро здраве. Аз съм добре. Леля Магда е приятно развълнувана, понеже брат ми от Америка смята да прекара отпуска си тук. Напоследък тя е напълно откъсната от света. Вече не живеем съвсем сами — имаме си пухкаво, палаво котенце. За жалост леля ми е алергична към него и аз ще трябва да й потърся нов дом (на котката, разбира се, а не на леля!). Понякога изпитвам нужда от по-интересна компания. Много би ми се искало да се повтори някой от някогашните ни разговори. А сега трябва да отида при леля, за да редим пасианс на две ръце. Това, слава Богу, ще Ви избави от слабостта ми към дълги и несвързани писма.

Със сърдечни поздрави:

Лиза

След като изпрати писмото, в ума й нахлу жестоката, но и до болка позната мисъл, че си е припомнила (или пък че се бои, че си спомня) съмнителната част от някогашния си сън. Слава Богу, че не бе подходила към въпроса за съмненията си направо. Но тъй или иначе тя не очакваше никакъв отговор — както в края на краищата и стана.

 

 

По някакво стечение на обстоятелствата при Лиза и леля й дойдоха на гости двама застаряващи американски туристи — Джордж и Натали Морис. Джордж заемаше отговорен пост в една автомобилна компания в Детройт и беше успял доста да се замогне. Дори бе купил палто от норки на Натали.

„Не знам какво правят тук — писа Лиза на Виктор. — «Все очаквам, че ще измъкнат малки американски флагчета и постоянно ще ги развяват, докато се разхождат из Виена. Имам приятелка от Ню Йорк, с която ги запознах; тя беше възмутена от подчертания им американски акцент. Липсва им млечният шейк, който пият в сладкарницата на супермаркета до дома им в Щатите. Не им стига умът как можем да живеем в такъв мъничък мрачен апартамент (изглежда, доста се е смалил, откакто бяха тук с децата си след войната!). Ужасно ги е страх да не хванат дизентерия. Натали не може да намери фризьорски салон, където да й накъдрят и да й боядисат косата. А Джордж напразно търси във вестниците резултатите от бейзболните мачове. Нас двамата с него не ни свързват дори и спомените. Изглежда, детството ни е преминало сред различни пейзажи. Нима сме се появили на бял свят от една и съща утроба? По никакъв начин не можех да целуна небръснатата му буза на гарата, затова просто се ръкувахме. Mein Bruderl.^[5]»

Чета Дантевия «Ад», за да си оправя настроението. Разбира се, на леля Магда й е много приятно. За нея той все още е малкият й племенник Юри, а и освен това още един човек, с когото може да разговаря.“

След като бяха изминали две седмици от началото на „пъкленото“ им посещение, на Лиза й стана ясно защо все пак бяха дошли. Понеже децата му бяха излетели от семейното гнездо, достигналият критическа възраст Джордж се чувстваше безплоден и самотен. Той искаше Лиза и леля му да дойдат с тях в Съединените щати. Дори вече се беше погрижил да им извади входни визи. Според него Лиза можела да преподава музика: откривали се много възможности за това. Веднъж по време на вечеря Джордж направи предложението си, а Натали го подкрепи. Самата тя много искала да вземе родителите си от Москва, но за съжаление било невъзможно.

Лиза категорично отказа. Но леля Магда се разчувства от поканата и обеща да си помисли по въпроса. Накрая, след множество изпълнени със сълзи разговори с племенницата си, тя се съгласи да замине. За нея щяло да е безкрайно мъчително да напусне и Лиза, и Виена. Но така или иначе от града вече не виждала почти нищо — с изключение на изгледа от прозореца, защото въобще не била в състояние да се справи със стълбите. От приятелките й (повечето вдовици или стари моми) „някои вече ги нямало на тоя свят, а други пък били заминали надалеч“, включително и най-скъпата й приятелка, учителката на Лиза по пеене, която емигрирала с децата си в Америка. Тя й пишела с много топлота за отзивчивостта на хората там.

Джордж и Натали били в състояние да й предоставят приятна стая на приземния етаж, както и кола, с която да се разхожда. Имали достатъчно пари, за да й осигурят най-добрите медицински грижи и дори медицинска сестра у дома, ако се окажело, че е нужно. Ако заминела, щяло да е по-добре и за Лиза, каза тя. Ставала все по-непосилно бреме за нея (така било, макар че Лиза не искала да го признае). Лиза не можела да очаква още дълги години да й плащат такива солидни хонорари. При това положение как щели да преживяват в бъдеще? Ако била сама, Лиза щяла все някак да се справи; можела примерно да преподава в консерваторията.

Всъщност леля Магда и племенницата й нямаше какво повече да решават, но и двете знаеха, че ще пролеят много сълзи на раздяла.

„Забавно ми беше да наблюдавам лицето на брат си — писа Лиза на Виктор в следващото си писмо. — Сигурна съм, че точно на това са се надявали. Аз съм им толкова антипатична, колкото и те на мен, но леля Магда може да им бъде нещо като рядко домашно животинче — чаровна стара дама от Европа, с която да се хвалят пред приятелите си. Дори обещават да й купят роял, за да си правят виенски музикални вечери. Освен това милият Джордж си търси мамичка.“

Лиза видя колко внимателно качиха леля й във влака — като че бе скъпоструващо произведение на изкуството, което Джордж и Натали Морис бяха придобили по време на престоя си в Европа. Лиза и леля й не смееха да се погледнат в очите, защото знаеха, че никога повече няма да се видят. Още един период от живота й отмина и изведнъж апартаментът взе да й се вижда много голям и пуст. А и Лиза прекарваше повече време в него, понеже ангажиментите й ставаха все по-малко. Тя направи справка в консерваторията за евентуални ученици. Още от онези следобеди, които беше прекарала с Лучия в Милано, тя си мислеше, че преподавателската работа би й доставила удоволствие и че може би има педагогически способности. Ала годините, които я очакваха, й се струваха съвършено безсмислени и празни.

И тогава, през пролетта на 1934 година, Виктор й съобщи в едно свое писмо колко много се е подобрило положението. Неурожайните години вече били в миналото. Имало достатъчно храна. Помолили го да постави „Борис Годунов“, а той заявил, че ще го стори, при условие че я поканят да изпълни ролята на Марина. Копнеел да я види отново. Всъщност сега, когато наистина бил в състояние да я покани, искал да й направи и предложение за женитба. Това в никакъв случай не било импулсивен жест, а грижливо обмислена стъпка. През онези седмици, които прекарали заедно в Милано, открил, че с нея се чувства по-добре, отколкото с която и да било друга жена освен Вера и първата му съпруга. Не се съмнявал, че Вера също би пожелала да се оженят. Нали навремето я помолила да се грижи за него вместо нея? Малкият Коля направо подивявал без контрол и имал нужда от майчина грижа. Майката на Виктор правела всичко, което било по силите й, но била твърде стара и искала да прекара последните си години в селото, където се била родила и преживяла целия си живот. Преследвала я такава мъка по дома, каквато само съвсем младите и престарелите са в състояние да изпитват. Но той не искал Лиза да си помисли, че й предлага женитба само по практически съображения. Усещал колко много са се сближили през годините, в които са си писали; обаче и самият той стареел, а пък и животът бил твърде кратък и само писмата не били достатъчни… Та ако тя смятала, че може да се омъжи за един (едва ли не!) грохнал старец, щял да бъде безкрайно щастлив…

Лиза премина за един ден през всичките невротични и халюцинационни състояния, които някога й бяха присъщи. Движеше се из къщи като насън — отиде в спалнята с кана, която трябваше да отнесе в кухнята; изля мляко в едно сито, като мислеше, че е тенджера. Не знаеше как да постъпи, а нямаше и кой да й помогне да вземе окончателно решение: нямаше близък човек, на когото да се довери. Беше напълно естествено да каже „да“. Виктор й харесваше, тя му се възхищаваше. Осиротялото малко момче изпълваше сърцето й с обич и жалост. Въпреки многото й познати и неколцината не особено близки приятели нейният собствен живот ставаше все по-самотен.

Освен това във Виена имаше вълнения. От няколко дни тя чуваше гърмежи и й се струваше, че е отново в Одеса в началото на века. Политическите новини отвсякъде бяха ужасни, а имаше изгледи положението да стане и още по-лошо.

Три нощи поред тя сънува деца и реши, че това е знак да се грижи като майка за малкия син на Вера. Но щеше ли да съумее да го стори? И обичаше ли Виктор достатъчно? Не ще и дума, че не го обичаше толкова, колкото бе обичала Алексей или пък дори мъжа си. Ала все пак, след като препрочете писмото му няколко пъти, изпита малко повече обич към него и сърцето й определено трепна.

Отлагаше отговора си от ден на ден и от седмица на седмица. Прилошаваше й от нерешителността й през всеки миг от деня и по-голямата част от нощта. После мозъкът й като че престана да функционира и тя не беше в състояние да мисли. Прекара един цял следобед в някаква църква, но не успя да реши какъв отговор да даде. Болките й започнаха да я измъчват отново с пълна сила, едва можеше да диша. Спря да се храни. Хрумна й безумната идея да отиде на „Берггасе“, да почука на вратата на Фройд и да се хвърли в нозете му. Щеше да му зададе някакъв абсолютно невинен въпрос и в зависимост от неговия отговор щеше да реши дали да приеме предложението на Виктор или не.

Една сутрин тя извади клавира на „Евгений Онегин“ и изсвири няколко пасажа. После, понеже имаше свободно време в излишък, започна да съчинява отговора си, като му придаваше формата на писмото на Татяна до Онегин. Помисли си, че ще остави римите да й подскажат правилното решение. След като цял ден бе писала и задрасквала, малко след полунощ поемата й прие следния вид:

Като дете отново тръпна цяла,

писалката трепери в този час.

Нима с притворство Таня би успяла?

А себе си изобщо не разбирам аз.

Бушува в мене страст непрекипяла,

кипи, в гръдта ми сдържа се едва —

приличам на Татяна по това.

Разкаян днес завръщате се Вие.

Да, знам защо отправихте към мен

слова, терзаещи ме нощ и ден.

Нощ и ден!

Защо покоя разрушихте в мене?

На пепел беше станала жарта.

Отдавна вече бях освободена

от униженията на страстта.

Тъй можех да докретам до смъртта —

доволна бях, макар и непотребна…

Сърцето късно е да уча как

да разцъфти при първия Ви знак…

Невеста Ваша? О, Татянин жребий!

 

Да, късно!

Старата бавачка, а не Таня

седи и слуша птицата в нощта.

За простичката, добродушна няня

е непонятно слово любовта.

Да, дума от език незнаен… Често

се моля мен да сполети това —

о, по-добре да я забравя, вместо

да страдам от безплодните слова.

Не знам защо, не смея да откъсна

цветчето, тъй бленувано от мен.

Разбирах, тялото е гроб студен,

страхът започна да отслабва късно,

след като бях пресякла Рубикон.

Туй стана рано… Схващате, нали,

какво говоря… Мисля си дали

не ще се свържете по Божия закон

с жена по-млада, та деца да има,

за Коля — майка, а и майка на дете —

на Коля брат или сестра любима…

 

Той е самотен, затова тъй див расте.

Ще го обичам нежно, а на Вас

във всичко ще се подчинявам аз,

не сте ми безразличен и ще правя

каквото Вий поискате от мен.

Под устните Ви, знам отдавна,

потекъл би и ручей заледен.

Но кой сте Вие? Ангелът спасител

или лукав коварен изкусител?

Коя съм аз? Дете наивно още

с плът старешка; сам Вие сте разбрал

как ще ме измъчват брачните ни нощи.

Не самотата е най-тежък дял.

 

Така да бъде! Няма нищо чудно —

не ще играя аз Марина Мнишек.

Дори гласът ми днес е глас на луда

и на старица… Знам, ще е излишно

и глупаво да искам аз тогава

за Самозванеца да се оженя…

Прегракнах, а гласът ми бе тъй нежен…

Засмей се, друго щом не ти остава

и забрави,

и забрави! Гласът, почти като на славей,

днес грачи като гарван — грозно, сухо.

Вземете млада. Ще решите — с право —

че съм бездушна и бъзлива мухла.

Сега да свършвам. Не това и тук

желаехте… Все пак от Вас зависи —

ще дойда, но не ще издам и звук

освен зад най-далечните кулиси.

А после й дойде наум да добави и няколко от простите, безизкуствени стихове на самия Пушкин:

Или, неопитна, душата

с надежди празни се теши?

И друга ще ми е съдбата…

Та помисли: сама съм тук,

скръбта ми никого не трогва,

разсъдъкът ми изнемогва…^[6]

За няколко мига, докато чакаше да изсъхне мастилото, тя беше чезнещата от любов девойка от началото на деветнадесето столетие, която наивно и безразсъдно бе разкрила сърцето си пред безчувствения и циничен Онегин. Но за разлика от Татяна Лиза не се поколеба да наслюнчи и залепи плика, след като се беше подписала накрая. И понеже си нямаше стара няня, облече палтото си и сама се завтече в тъмната нощ да пусне писмото в кутията на ъгъла.