Д. М. Томас
Белият хотел (7)

1

Виктор прекъсна дългото си пътуване до Киев и погостува един ден на Лиза и леля й във Виена. Старата дама го впечатли с чара и културата си. Всъщност тя въобще не беше толкова стара, по-скоро бе състарена от тежкия си ревматизъм. За щастие той не беше засегнал ръцете й и тя все още можеше да свири на пиано с вещина и чувство. Замоли ги да й демонстрират малко от онова, което бе пропуснала (много страдаше, задето се беше чувствала толкова зле и не бе могла да отиде в Милано с племенницата си). Под енергичния й акомпанимент те изпяха ариите от заключителната сцена на операта така темпераментно и непосредствено, както никога не бе им се удавало на сцената. Така си беше открай време: всяко нещо винаги ставаше не когато трябва!

През месеците след завръщането й, за първи път от няколко години насам, покоят на Лиза бе смутен от усещане за сексуална неудовлетвореност. Веднъж след вечерен концерт я изпрати синът на една приятелка на леля й: привлекателен, но суетен млад мъж, който още нямаше двадесет и пет години. Убеди я да кажат на шофьора на таксито да ги откара до неговия апартамент, за да пийнат по нещо. Призна му, че е „неразположена“, но той отвърна, че на него това не му пречи; стига, разбира се, да не е проблем за нея. Всъщност за нея беше проблем — едно такова нещо й се виждаше грозно и абсолютно безвкусно, — но все пак го остави да я люби. Най-положителното в случая бе, че получи известно физическо облекчение, нямаше ги и страничните ефекти, които я бяха измъчвали преди: без съмнение защото обстоятелствата изключваха опасността от зачатие.

Ала тя се чувстваше унизена, тъй като за него не беше нищо повече от една лесна победа и обект на похотливо любопитство — нали го бе оставила да я прелъсти в такова състояние! В продължение на месец отказваше да се среща с него, а след това отиде в апартамента му отново. Щом свършиха, той я заразпитва грубо и безпощадно за предишните й любовници. Разбира се, тя не му каза нищо. Отговори на въпроса му едва след като се прибра вкъщи и провери дали леля й е добре. Стори го безгласно и за да се отчете пред самата себе си. Отговорът я ужаси. Да, съпругът й Вили и Алексей, студентът от Петербург, нейната първа и вероятно единствена любов. Но как би могла да оправдае отношенията си с другите? Спомни си за младия офицер, който я беше прелъстил на седемнадесет години във влака от Одеса за Петербург. Да, това донякъде се дължеше на липсата на отделни спални купета за мъже и жени в руските влакове. Бе си казала думата и младежката й предизвикателност: нали това беше началото на самостоятелния й живот! Както и възбудата от нощното пътуване и вихрената скорост на влака! А и шампанското, с което не бе свикнала. Но в крайна сметка в основата на всичко беше безнравствеността й. А музикантът от оркестъра, с когото бе прекарала една нощ малко след като бяха мобилизирали мъжа й? Нима връзката й с него не беше също така кратка, безсмислена и плътска? На всичко отгоре бе белязана и с позорния знак на изневярата. Няколко години по-късно го срещна случайно в Бад Гащайн. Беше толкова засрамена, че не посмя да размени и дума с него. А сега пък този млад денди! Връзката й отново беше безсмислена и унизителна. Като се включеше и съпругът й, в живота й имаше петима мъже! Колко жени във Виена бяха толкова развратни? В сметката, разбира се, не влизаха падналите, които продаваха любовта си за пари. Радваше се, че отдавна не изпитваше нужда да ходи на изповед. Не, нямаше да има повече мъже в живота й. В продължение на петнадесет години бе „сублимирала“ желанията си — всъщност правила го беше до този момент, до този срамен епизод. В края на краищата бе много по-спокойно да си „чиста“. Щеше й се да добави — безполова.

Скоро след успешния дебют на Лиза в „Ла Скала“ заваляха множество покани за участие в опери и рецитали и тя отново изцяло се отдаде на музиката. Вера и Виктор й пишеха често. Едно тяхно писмо донесе новина, която я зарадва и развълнува. Виктор й пишеше, че са го убедили да пее в ролята на Борис Годунов^[1] следващата година в Киев. Нямал вече никакво бъдеще като баритон, това щяло да е лебедовата му песен. Той предложил да поканят нея, Лиза, да пее в ролята на Марина^[2], полската възлюбена на Самозванеца^[3]. Ръководството на операта с радост приело предложението му. Много скоро тя можела да очаква и официална покана. И той, и Вера горели от нетърпение да я видят отново. Вера беше нарисувала звездичка над думите „лебедова песен“ и бе надраскала отдолу „Как ли не!“. Следваха няколко изречения, в които тя изразяваше радостта си от бъдещето посещение на Лиза в Киев. Оплакваше се още, че роклите не й стават, но казваше, че ще е пак стройна, когато Лиза дойде, и че ще се грижи за едно дебеличко бебе.

Ала след около месец дойде друго писмо. От него все така лъхаше много топлота, но между редовете му можеше някак да се прочете и едно мрачно съобщение. Пишеха й, че засега не смятали да поставят „Борис Годунов“. Смятало се, че операта е прекалено тежка и не отговаря на обществения вкус. Били много разстроени от това. Все така много искали да я видят, но щяло да е по-добре да изчака да поотрасне бебето, за да може Вера да се освободи от постоянните грижи за него. Може би дотогава Киевската опера щяла да реши все пак да постави „Годунов“. Но дори ако това станело, Виктор нямало да пее в главната роля, защото бил решил да се оттегли.

Заедно с едно изплетено от нея синьо бебешко жакетче Лиза изпрати писмо, в което казваше, че напълно ги разбира. Така или иначе щяло да й е трудно да остави леля си, която страдала от ревматизма си още повече.

След още две седмици пристигна писмо, което й подейства като удар в лицето. Вера беше починала при раждане. Това станало поради падането в Милано. Поне Виктор смяташе, че е така, но едва ли някой друг споделяше мнението му. Новороденото момченце било добре. Майката на Виктор веднага дошла от Грузия, за да се грижи за него. Била много стара, но държелива. Хубаво било, че е там. Всички казвали, че бебето е одрало кожата на Вера. Виктор не можел да повярва, че любимата му жена е мъртва. Изхвърлил всичките й плочи, защото просто не можел да чува гласа й и в същото време да знае, че не е жива. Пуснал радиото и… отново чул Вера да пее на бебето си една приспивна песен на Брамс.

Един ден след пристигането на писмото във виенските вестници се появиха некролози за Серебрякова. Те като че ли потвърждаваха смъртта й.

Лиза плака дни наред. Изглеждаше й невероятно, че е в състояние да скърби толкова много и толкова остро да усеща липсата на приятелка, която бе познавала на живо само в продължение на един ден. Ала беше точно така. Направо не знаеше какво да пише на Виктор. Макар и да идваха от сърцето й, обикновените думи, изразяващи скръб и съчувствие, й звучаха фалшиво, когато ги изписваше на листа.

Тя продължи да скърби дълго време, след като първоначалният шок бе преминал. През зимата на същата година получи вест от Ленинград за смъртта на Людмила Кедрова, нейната приятелка и някогашна преподавателка в школата по балет към Мариинския театър^[4]. През всичките тези години си бяха писали сърдечни писма (когато политическата ситуация го беше позволявала). А и Лиза никога не пропускаше рождения ден на кръщелника си. Людмила бе починала от рак само на петдесет години. Смъртта на тези две нейни приятелки се отрази на Лиза много зле. Освен това и двете имаха деца, които се нуждаеха от грижите им.

Самата тя се разболя за известно време. Появиха се отново болките в гърдата и в слабините й, от които не бе страдала от много години. Причината за това беше мъката й, си казваше тя. Към нея се прибавяше и изумлението от факта, че смъртта на Вера й подейства по-силно от тая на Людмила. Чудеше се дали не скърби донякъде за самата себе си. Свързваше Вера с единствения ден в живота си, когато към нея се бяха отнесли (разбира се, съвършено нелепо и незаслужено) с много внимание. Оттогава бе получила повече ангажименти от когато и да било, но нито един от тях не беше особено важен, а сега я търсеха по-малко. Един ден се събуди и откри, че е навършила четиридесет години. Другите го бяха забелязали преди нея. Тя принадлежеше към категорията на певиците неудачници, на които малко художествени директори са склонни да предоставят роли в продукциите си. Не ще и дума, че на четиридесет години божествените изпълнителки от ранга на Пати, Гали-Курчи или пък Мелба^[5] са все още в началото на кариерата си. Но за една (не повече от талантлива) певица това е краят. Поне така се чувстваше Лиза, освен това й се струваше, че вече наистина не пее толкова добре. Знаеше, че страховете й са патологични и ги отдаваше на това, че бе започнала да живее нормално едва след като беше прехвърлила тридесетте — ето защо бе свръхчувствителна към хода на времето. Не можеше да каже дали беше поради проблемите с гърлото й или просто поради липсата на самочувствие, но сега вече гласът й не беше толкова чист. Зъбоболът, който я мъчеше, правеше положението още по-лошо. Зъболекарят спаси няколко зъба, като им сложи златни коронки, но се наложи да извади четири. Мостът се отрази зле и на тщеславието, и на гласа й. Абсурдно беше, мислеше си тя, да пееш за „любовното питие“^[6] с изкуствени зъби в устата.

Едно отдалечено събитие, което изобщо не бе свързано лично с нея, й причини много по-нетърпима болка от тежките загуби. Престъпник, извършил множество убийства, получи смъртна присъда в Дюселдорф. Случаят беше в много отношения сензационен и представляваше значителен интерес за пресата дори и във Виена. Осъденият бе убивал безразборно мъже, жени и деца, ала най-вече жени и малки момиченца. Беше тероризирал цял Дюселдорф. Затова и залавянето му бе последвано от такава силна обществена реакция: настояваха при изпълнението на присъдата му да бъде използвана ръждивата гилотина. Това обещаваше да бъде първата екзекуция в Германия от няколко години насам. Понякога сериозно, друг път — просто от любов към сензацията, австрийските вестници се присъединяваха към разгорещените спорове относно справедливостта на смъртното наказание. Разбира се, по този въпрос всички проявяваха много страст и фарисейско самодоволство.

Макар и изтерзана от мисълта за убитите деца, Лиза с цялото си сърце и с всичките си инстинкти се придържаше към убеждението, че е ужасно да отнемеш човешки живот. Много нейни приятели споделяха този възглед. А много други настояваха — също така разпалено, както и първите, и пак на основата на „морални“ съображения, — че масовият убиец Кюртен трябва да бъде унищожен като бясно куче. Една нейна приятелка, учителка на име Еми, която иначе беше мила и кротка жена, цяла се зачерви от гняв и възмутена напусна кафенето, което беше място на спора им. Преди да излезе, тя хвърли в скута на приятелката си ужасния вестник, който съдържаше всичките отвратителни подробности по случая. Лиза на няколко пъти потисна желанието си да повърне, докато си налагаше да чете статията.

Престъпникът, разбира се, бе имал неописуемо кошмарно детство: в семейството били десет деца и живеели в една стая с родителите си; бранели се от кучета и плъхове; негова по-голяма сестра го изнасилила; баща му бил пияница и психопат. Кюртен рано изучил „изкуството“ да измъчва и да възбужда полово разни животни. Всичко това затвърди убеждението на Лиза, че той не носи вина за престъпните си наклонности. Останалата част от статията я накара да се усъмни дали дори за самия него има смисъл да продължава да живее. Той убивал, защото изпитвал нуждата да пие кръв. Една нощ го измъчвала страшна неудовлетвореност, понеже не можел да си намери жертва; накрая отрязал главата на заспал край езерото лебед и изпил кръвта му. Изразил надеждата, че когато ножът на гилотината падне отгоре му, той ще запази искрица живот, за да чуе шуртенето на собствената си кръв.

Имаше и други ужасяващи подробности. Например той изравял някои от жертвите си дълго след убийството и се съвкуплявал с труповете. Потресаващо — макар и не толкова фрапиращо — беше и това, че през цялото време живеел мирно с жена си, която била в пълно неведение относно тайната му дейност и фиксидеята му. Ала най-вече образът на лебеда и желанието на престъпника да чуе шуртенето на собствената си кръв преследваха Лиза в продължение на седмици като натраплив дневен кошмар. Тя заставаше неподвижна насред улицата, защото получаваше световъртеж от мисълта за спящия лебед и спускащото се острие.

Мъчеше я още и мисълта, че само по Божия милост или пък просто по силата на случайността тя е Елизабет Ердман от Виена, а не Мария Хан от Дюселдорф! Представяше си как една сутрин се събужда, изпълнена със скъпоценен живот, и започва да крои мимолетни, приятни планове — например мисли да си купи някакъв нов грим или да отиде на танци… После случайно попада на един симпатичен, чаровен мъж и отива да се разходи с него в гората, и после… Нищо. Ала невъобразимо по-ужасно би било човек да се е родил като Петер Кюртен… Да е принуден да изживее всеки миг от живота си — от единствения живот, който му е даден — като Кюртен… Но не по-малко мъчителна бе мисълта, че двама души все пак е трябвало да бъдат Мария Хан и Петер Кюртен; по тази причина й беше невъзможно да се радва, че самата тя е Лиза Ердман…

След екзекуцията му тя прочете във вестника на Еми, че докато убиецът бил на свобода, почти един милион мъже от цяла Германия били разпитани от полицията, понеже били уличени, че са ЧУДОВИЩЕТО. Но Кюртен не бил между тях, защото дори прокурорът заявил, че той е „твърде симпатичен човек“. В затвора получил хиляди писма от жени; около половината го заплашвали със страшни мъчения, но останалите му се обяснявали в любов. Лиза се разплака, когато прочете това. Заплака отново по-късно, когато безмълвно седеше при леля си Магда. Леля й си помисли, че все още тъжи за мъртвите си приятелки, и й се скара, задето живее с миналото.

Но не заради миналото плачеше тя, а заради настоящето. Макар че този убиец беше мъртъв (а дълбоко в сърцето си Лиза се молеше да не бъде той същият Петер Кюртен в онова състояние — каквото и да бе то, — в което пребивават мъртвите), все пак някъде — в същия този момент — някой измъчваше по възможно най-ужасен начин друго човешко същество.

Минаха много седмици, преди тя да е в състояние да заживее отново в собственото си тяло и преди непоносимите й болки да отслабнат и да се поразредят. Дълго след като случаят слезе от заглавните страници на вестниците (по логиката на „всяко чудо — за три дни“), тя не можеше да се отърве от образа на легнало на дюшек малко момче, което трябваше да живее в една стая с още единадесет души. Явяваше й се и един стеснителен, кротък мъж с очила, на когото колегите му в службата симпатизираха, а децата направо го обожаваха. А също така и бял лебед, сгушен до едно езеро, потънал в сън, от който нямаше да се пробуди.

 

 

Но въпреки всичко животът течеше: Лиза трябваше да помогне на леля си Магда да се облече и да се изкъпе; трябваше да пазарува; трябваше да пее за „любовното питие“; да отиде на зъболекар; да посети една приятелка, която беше постъпила в болница; да репетира нова роля; да повика водопроводчик за спуканата тръба; да надпише коледни картички, да купи подаръци и да ги изпрати на призрачния си брат и на неговото семейство в Америка; да надпише още картички и да купи още подаръци за приятелите и близките, които не се намираха толкова надалеч; да си купи ново зимно палто; да отговори на писмата на ценителите на певческия й талант.

Често си пишеше с Виктор Беренщайн, като всячески се стараеше да откликне на духовните му търсения: него го занимаваха големите въпроси за битието, смъртта и вечния живот. Самата нея тези въпроси я озадачаваха повече откогато и да било и тя сподели това с него. Но все пак, изглежда, за него дружбата с Лиза беше утеха в черни дни. „Черни“ не само в личен план, защото от намеците му се подразбираше, че условията изобщо са се влошили.

В това мрачно време на смърт и болести възкръсна още един персонаж от мъртвото й минало: самият Зигмунд Фройд. Съвсем неочаквано Лиза получи писмо от него, в което той пишеше, че прочел с интерес и удоволствие отзивите за гастрола й в миланската „Скала“; надявал се, че кариерата й е все така във възход и че тя е в добро здраве. Самият той „се приближавал кротко и не съвсем безболезнено към царството на мъртвите“ — многократно оперирали устата му. Протезата, която трябвало да носи, била нещо чудовищно. Продължавал да работи, макар че срещал големи затруднения. Наскоро завършил едно изследване, базирано върху нейния случай, което трябвало да излезе във Франкфурт заедно с нейните съчинения. Именно затова се обръщал към нея. Би ли имала любезността да прочете разработката му, както и приложения машинописен екземпляр от собствените си текстове (които може би вече съвсем е забравила)? Би ли го уведомила също така за евентуалните си възражения по тях? Не ще и дума, че прикрил самоличността й, но щял да се чувства много по-сигурен, ако знаел, че тя няма нищо против публикацията. Освен това гарантирал, че за съществения си принос Лиза ще получи половината от скромния хонорар, който щели да им заплатят.

Точно в този момент Лиза много се измъчваше от неудобствата, които й причиняваше новият й мост. Затова се изпълни с угризения, щом прочете за безкрайно по-ужасните страдания на професора, и извлече поуката, че не бива да се оплаква. Можеше да си представи колко много се измъчва той, задето не може да пуши пури: в писмото си Фройд класифицираше тази забрана като (несъмнено) най-болезнената последица от рака и от осакатяващото присобление, което го принуждаваха да носи.

Веднага след като изми съдовете от закуската и ги сложи да съхнат, Лиза отнесе дебелия пакет в стаята си. До вечерта, когато имаше представление, тя излезе само веднъж — за да сготви на леля си нещо за обед. Леля Магда, която все още имаше остри очи, забеляза, че е плакала и че почти не се храни. Тя реши, че това е свързано с писмото и пакета, които племенницата й бе получила от професор Фройд, и по тази причина мъдро се въздържа от коментар. Лиза вложи толкова много енергия в писмото си, че не беше в състояние да даде нищо на публиката тази вечер, и изпълнението й бе, по думите на един критик, съвършено „безцветно“.