През есента на 1919 г. мой познат лекар ме помоли да прегледам една млада дама, която от четири години страдала от силни болки в лявата гърда и в тазобедрената област, а също и от хронично разстройство на дишането. Още тогава той добави, че според него се касаело за случай на хистерия, при все че имало известни доказателства за противното, които го накарали да я прегледа обстойно, за да изключи възможността за някакво органично увреждане. Младата жена била омъжена, но живеела отделно от съпруга си в дома на една своя леля. Болестта нарушила многообещаващата й музикална кариера.

Първата ми среща с тази млада двадесет и девет годишна жена не ми помогна особено да се доближа до същността на нейния случай. Не намерих и помен от онази вътрешна жизненост, която ме бяха уверили, че притежавала. Лицето й, в което очите бяха най-хубавото, носеше отпечатъка на тежко физическо страдание, ала имаше и моменти, когато то не изразяваше нищо, и тогава ми напомняше за лицата на онези жертви на породени от ужасите на войната травматични неврози, които имах скръбния дълг да преглеждам. Когато говореше, често ми бе трудно да я чувам поради хрипливото й бързо дишане. От болките походката й бе станала тромава и скована, а тялото й от кръста нагоре беше приведено напред. Бе изключително слаба, дори и за стандарта на оная нещастна година, когато малцина във Виена получаваха достатъчно храна. Заподозрях, че на всичко отгоре страда и от анорексия нервоза. Тя ми каза, че даже самата мисъл за храна я поболява и че живее единствено от портокали и вода.

Когато я прегледах, разбрах защо моят колега така дълго се бе старал да открие органична основа за симптомите й. Бях поразен от точността на описанията, които пациентката даваше за болките си — реакция, която сме свикнали да очакваме от страдащите от органични заболявания, освен ако не са също и невротици. Като правило хистерикът описва болката си неопределено и дразненията на болезнената част го карат да изразява удоволствие, а не болка. Напротив, фрау Ана показваше точно и спокойно къде я боли: лявата й гърда и левия й яйчник, и когато при прегледа я докосвах там, трепереше и се отдръпваше.

Самата тя беше убедена, че симптомите й са органични и изпитваше дълбоко разочарование, че не мога да открия причината и да я отстраня. Моето засилващо се убеждение, че независимо от привидните разлики става дума за хистерия, се потвърди, когато тя призна, че страда от ненормални и ужасяващи зрителни халюцинации. Бояла се да разкаже за тези „бури в главата й“, защото смятала, че така би си признала, че е луда и че трябва да я пратят в лудницата. Съумях да я убедя, че халюцинациите й, както и болките и разстройството на дишането й не са белег за умопобъркване. Всъщност и най-здравият разсъдък може да се окаже жертва на хистерични симптоми, като се сблъска с неовладимата по своята същност реалност. От този момент нататък тя се поотпусна и бе в състояние да ми разкаже някои неща за историята на заболяването си и за живота си въобще.

Била второто дете и единствената дъщеря на средно богати родители. Баща й произхождал от семейство на руски евреи от търговското съсловие, а майка й — от висококултурно полско католическо семейство, което се заселило в Украйна. Като нарушили с женитбата си религиозните и националните бариери, родителите на фрау Ана доказали своите напредничави идеали, но в резултат трябвало да понесат изолацията, на която ги подложили семействата им. Единствената близка роднина, която не се обърнала срещу съпрузите, била лелята на пациентката (с която тя живее в момента), близначка на майка й. Тази жена се омъжила за виенски преподавател по чужди езици от нейното собствено вероизповедание. Запознали се, когато той бил на една конференция в Киев, родния град на двете сестри. По тази причина те били принудени да живеят надалеч една от друга, но това не се отразявало на здравата им връзка.

Поради предаността към близначката си лелята на фрау Ана също постепенно се отчуждила от всичките си близки. Единствено изключение бил баща й, който на стари години дошъл да живее при нея. Пациентката чувствала, че собственият й живот е обеднял от тези семейни дрязги. А и нямало до-статъчно роднини от нейното собствено поколение, които да ги компенсират. В началото на брачния си живот майка й родила син, а пет години по-късно се появила и Ана. За голямо нейно съжаление лелята останала бездетна.

Пациентката си спомняше за майка си с много обич. Тя притежавала майчинска топлота, красива външност, творчески дух (проявявала известен талант в акварелната живопис) и импулсивна веселост. Случвало се да изпадне в мрачни настроения (обикновено поради отвратителното есенно или зимно време), но когато те отминавали, тя угаждала на децата си още повече. С бащата на Ана били представителна двойка. Бащата също притежавал огромна енергия и чар. Малката го обожавала, при все че й се искало да не е толкова зает. Работил неимоверно упорито, за да си извоюва положение в търговските среди без поддръжката на родителите си. Скоро след раждането на Ана той преместил семейството си в Одеса, където станал собственик на фирма за износ на зърнени храни. Мореплаването било почти единственото му развлечение и той се гордеел с прекрасната си яхта.

Всяко лято в приятното морско пристанище при тях идвали чичото и лелята на пациентката. Малкото момиче с нетърпение очаквало тези посещения, които според виенския обичай за дълги летни ваканции продължавали по няколко седмици. Понеже имали гости и времето било добро за мореплаване, баща й не ходел по цели дни на работа и ставал по-приветлив и достъпен. Майка й пък направо разцъфтявала, щом се появели едновременно любимата й сестра и слънцето. Естествено сестра й, която нямала деца, била изцяло отдадена на малката си племенница. Лелята имала тих и благ нрав. Била даровита пианистка и предпочитала спокойствието на стаята с пианото и нотите пред евентуалните бурни преживявания на яхтата. Чичото на Ана бил по-общителен: сърдечен и весел човек, какъвто се очаква да бъде всеки чичо. Пациентката си спомняше колко обичал да се шегува — слагал си например бяла офицерска шапка за плаването. Лелята и чичото били важни за Ана като единствени представители на семейството освен родителите и брат й, а тя не била силно привързана към брат си.

Ако не познавах присъщата на зрялата ни възраст склонност да идеализираме, аз бих повярвал, че в ранното детство на пациентката не е имало никакви скучни или неприятни мигове, че тя през цялото време е правила пясъчни дворци на плажа и е плавала в яхтата на баща си под синьото небе покрай скалите на черноморския бряг и че това блажено състояние е продължавало до безкрайност. Всъщност тези щастливи и ярки спомени достигат само до лятото на петата й година; защото тогава над нея вече надвисвала сянката на събитието, която щяло да доведе до жестоката и внезапна загуба на нейния рай. Това било смъртта на майка й.

Майка й била свикнала да разнообразява зимната скука, като от време на време пътувала до Москва заради магазините, галериите и театрите. За Ана оставала една двойна утеха: през това време никой не й оспорвал баща й, а майка й винаги се връщала, натоварена с подаръци. Онази година, точно преди Коледа, тя не се завърнала с очакваните подаръци. Вместо това пристигнала телеграма със съобщение, че хотелът, в който отседнала, бил унищожен от пожар. За детския ум на Ана новината означавала само, че майка й ще се забави още няколко дни. Въпреки това, докато я събличали, за да си легне, тя се разтревожила от плача на бавачката си. Ана си спомняше как лежала будна, чудела се къде ли е майка й и се вслушвала в звуците на бурята, която бушувала навън тогава. С това трагично събитие са безспорно свързани две от повтарящите се в зрелите й години халюцинации: буря в морето и пожар в хотел.

Смазаният й от скръб баща се отдал почти изцяло на търговските си дела. А и така или иначе предпочитал компанията на сина си, който бил достатъчно голям, за да води разумни разговори. Ана била оставена в ръцете на бавачката и на гувернантката си. Нямало повече посещения от леля й и чичо й, защото по едно печално съвпадение чичо й също починал няколко месеца по-късно от сърдечен удар. Като преподавател той нямал големи доходи и още младата му вдовица била принудена да продаде къщата им, да се премести в евтин апартамент и да печели по малко, като дава уроци по пиано. Като се изключат писмата и скромните подаръци, които изпращала от време на време, изтормозената и нещастна жена загубила връзка с децата на сестра си. Нито тя, нито бащата на пациентката встъпили във втори брак.

Не е трудно да се схване самотата и мъката на младото момиче, лишено по такъв жесток начин от майка си, изоставено от леля си и чичо си (така сигурно й се е струвало) и получаващо единствено безразличие от баща си. За щастие тя била под грижите на разумни и предани възпитателни, това се отнасяло особено за гувернантката й. На дванадесет-тринадесет години Ана вече говорела три езика освен родния си украински, познавала добрата литература и проявявала значителен музикален талант. Обичала да танцува и можела да посещава часове по балет в лицея. Това й дало възможност да си създаде приятелски връзки и според самата нея тя станала твърде общителна и популярна. Въобще тогава Ана преживяла загубата на майка си по-добре, отколкото мнозина (а може би и повечето деца) биха го сторили.

Когато била на петнадесет години, се случил неприятен инцидент, който оставил отпечатък върху нея. Имало политически вълнения, бунт във флота, насилие и улични демонстрации. Пациентката и две нейни приятелки неблагоразумно навлезли в района на доковете, за да наблюдават събитията. Понеже облеклото и видът им показвали, че не са от простолюдието, група бунтовници им отправили заплахи и обиди. Момичетата не пострадали физически, но много се уплашили. Пациентката обаче се засегнала много повече от отношението на баща си, когато се върнала вкъщи. Вместо да я утеши, той студено я упрекнал, задето се изложила на опасност. Може би просто прикривал безпокойството си и бил истински разстроен от големия риск, който дъщеря му поела, но за младото момиче враждебното му отношение окончателно доказвало, че той изобщо не държи на нея. От този момент нататък тя отвръщала на резервираността му с резервираност и на студенината му — със студенина. Скоро след този епизод получила първия си пристъп на задъхване. Лекували го като астма, но без успех. След няколко месеца пристъпът преминал от само себе си.

Скоро след седемнадесетия си рожден ден тя напуснала Одеса и бащината си къща и заминала за Санкт Петербург, като за повод й послужила единствено възможността да се яви на изпит в едно балетно училище. В столицата нямала никакви близки, а и никакви средства освен едно малко наследство от майка си, което на тази си възраст вече можела да получи. Тя се представила добре на изпита и заживяла скромно в стая под наем в един от бедните квартали на града. Сближила се с един млад човек, който живеел в същата къща. Този студент на име А. активно участвал в движението за политически реформи. Той я запознал с група свои приятели със сходни възгледи.

Интересът й към политическите борби бил изцяло подчинен на връзката й с А. Тя вложила в първата си любов всичката чистота и благородна пламенност, присъщи на това чувство. Връзката им не била плътска, а истинска affaire de coeur. Не след дълго обаче той я изоставил заради по-важни задачи, свързани с наближаващия пожар на революцията. Почти по същото време я изоставила и избраната от нея професия, и то не защото й липсвали умение или старание, а просто защото вече ставала жена и пълнеела, при все че не ядяла почти нищо. Принудена била да заключи, че природата не я е предназначила за примабалерина. За щастие в този тревожен момент една от преподавателките й по балет, млада вдовица, която живеела сама, й се притекла на помощ и я поканила да сподели дома й, докато реши как да устрои бъдещето си. Мадам Р. станала не само нейна приятелка, но и наставница. Заедно ходели на концерти и театрални представления, а през деня, когато мадам Р. била в балетното училище, Ана четяла книги от нейната богата библиотека или пък си правела приятни разходки. Това бил един спокоен и щастлив период в живота й, който възвърнал доброто разположение на духа й.

Краят на приятното и удобно за двете положение настъпил, когато мадам Р. неочаквано решила да се омъжи повторно. Въпросният мъж, морски офицер в оставка, бил добър приятел и на двете и Ана не подозирала някаква връзка, която би застрашила собственото й безбурно съществуване. При все това тя не можела да не се радва на заслуженото щастие на приятелката си. Мадам Р. и новият й съпруг молили Ана да не ги напуска, но тя не искала да пречи на щастието им. Чудела се къде да отиде и какво да прави, ала точно в този момент съдбата проявила необикновена благосклонност и тласнала младата жена към нова родина и нова професия. Леля й й писала от Виена, че нейният баща (дядото на Ана), който живял при нея в продължение на няколко години, починал и тя отново била сама. Тя питала Ана дали би се съгласила да дойде да живее при нея поне за няколко месеца. Младата жена приела поканата без колебание и заминала за Виена, след като се простила тъжно с милата си приятелка мадам Р. и с нейния съпруг.

Когато срещнала леля си за пръв път след смъртта на майка си, тя била обзета едновременно от печал и от щастие. Първото й впечатление било, че я посреща майка й, която междувременно е достигнала чаровна средна възраст^[1]. А и лелята без съмнение открила много неща у интелигентната и чувствителна двадесетгодишна девойка, които будели трогателни спомени за сестра й. Между двете веднага се появила нежна привързаност и фрау Ана никога не намерила повод да съжалява за решението си да напусне страната, в която се родила.

Както често става, промяната на средата довела до промени у самата фрау Ана. Тя била възпитана от своята бавачка в духа на един недотам пламенен католицизъм, това била семейната религия по майчина линия. През юношеските си години се отчуждила от тази вяра, но сега под влиянието на леля си станала дълбоко религиозна. По-практическа последица от присъствието й в музикалната среда на лелята били новопридобитите ентусиазъм и умение, които обещавали да запълнят празнината, създадена след неуспешния й опит да стане балерина. Под ръководството на близка приятелка на леля си младата жена се научила да свири на виолончело и за голяма своя изненада открила, че е много надарена в музикално отношение. Напредвала с такива темпове, че само след няколко месеца учителката й предрекла, че може да стане виртуозна изпълнителка.

Три години след пристигането си във Виена тя вече свирела в професионален оркестър и освен това била сгодена. Въпросният мъж бил млад адвокат от добро семейство, който много обичал музиката. Запознали се на едно тържество в консерваторията. Младият човек бил добре възпитан, скромен и доста стеснителен (една комбинация, която й се нравела) и те много скоро се привързали един към друг. Леля й напълно го одобрявала, а и Ана се разбирала много добре с родителите му. Той й направил предложение за женитба и — след много кратка борба между желанието й за семейно щастие и това за професионална музикална кариера — тя приела.

Прекарали медения си месец в Швейцария и после се установили в една приятна къща. Леля й им била честа и желана гостенка. Тя черпела щастие от мисълта, че някой малък племенник или племенница скоро ще я утеши за болката, която изпитвала, поради това че била отново сама (много добре знаела колко много Ана иска да има дете).

Слуховете за война били единственият облак на хоризонта на младата двойка. Когато стълкновенията започнали, съпругът бил мобилизиран в съдебния отдел на армията. Раздялата им била тъжна, но все пак им останало утешението, че той няма да бъде на бойната линия и че ще се намира достатъчно близо, за да може често да се връща у дома. Те си пишели всеки ден и пациентката се отдала ползотворно на музикалните си занимания в един град, копнеещ за последните останки от цивилизования културен живот. Наистина поради придобития опит тя станала по-добра изпълнителка и кариерата й била във възход. Имала за компания леля си и множество приятели. Въобще, като се изключи същественото неудобство, че била разделена от съпруга си, тя не страдала от бездействие и била доволна.

Точно по времето, когато съпругът й очаквал първия си домашен отпуск, Ана получила пристъп на задъхване, също както някога в Одеса, освен това я измъчвали болки в гърдата и корема, които я правели негодна за нищо. Изгубила всякакво желание да се храни и трябвало да спре да се занимава с музика. Тя съобщила на съпруга си, че е много болна и че сега вижда, че никога не ще може да го направи щастлив. После се върнала да живее при леля си. Съпругът й си взел отпуск по семейни причини и дошъл да я увещава да не постъпва така, но тя била непреклонна. При все че никога нямало да си прости за болката, която му причинила, тя го молела да я забрави. Той много пъти се опитвал да я спечели отново и само преди няколко месеца се съгласил бракът им да бъде разтрогнат. През последните четири години фрау Ана живяла в почти пълно уединение. Леля й я водила на преглед при много лекари, но нито един не съумял да открие причините за болестта й или пък да предизвика някакво подобрение.

Това беше историята, която ми разказа нещастната млада жена. Тя не осветляваше по никакъв начин причините за нейната хистерия. Без съмнение налице беше богата почва за развитие на невроза, а именно — ранната загуба на майката и пренебрежението на бащата. Но ако ранната смърт на единия родител и студенината на другия са достатъчни за появата на хистерия, то бихме се натъквали на хиляди случаи на това нервно разстройство. Какъв бе скритият фактор, който в случая на фрау Ана определяше развитието на неврозата?

Онова, което се съдържаше в съзнанието й, беше само тайна, а не някакво чуждо тяло. Тя знаеше и в същото време бе в неведение. В известен смисъл душевният й апарат се опитваше да ни каже какво не е наред, защото изтласканата^[2] идея си създава съответен символ. Психиката на хистерика е като дете, което си има своя тайна — никой не бива да я узнае, ала всеки трябва да се досети каква е. И затова то трябва да улесни другите, като остави знаци. Детето във фрау Ана определено ни казваше да погледнем гърдата и яйчника й; и то точно лявата гърда и левия яйчник, тъй като несъзнаваното е прецизен и даже педантичен творец на символи.

В продължение на много седмици не отбелязах никакъв напредък в опита си да й помогна. Затова донякъде не благоприятстваха и условията, при които работехме — трудно бе да се създаде атмосфера на доверие в една неотоплена стая през зимата, в която нито лекарят, нито пациентката му можеха да си свалят палтата, шаловете и ръкавиците^[3]. Освен това анализата трябваше да бъде прекъсвана за много дни наред, понеже болките й я измъчваха толкова жестоко, че тя бе принудена да не напуска леглото си. До известна степен успях да се преборя с анорексията й: убедих я да поема твърда храна — доколкото изобщо по онова време в града имаше пълноценна храна.

Много по-решаваща причина за това, че напредвахме бавно, беше силната й съпротива^[4]. При все че младата жена не беше превзета моралистка (за разлика от много мои пациентки), тя проявяваше сдържаност и дори направо млъкваше, когато в процеса на нашите разговори станеше дума за сексуалните й преживявания или поведение. Такива невинни въпроси, като например за раннодетската й мастурбация (а това е направо всеобщо явление), получаваха категоричен отрицателен отговор. От държанието й излизаше, че отправям тези въпроси едва ли не към Дева Мария. Открих, че мога с основание да се усъмня в достоверността на някои по-маловажни спомени, които ми бе разказала. Едно задълбочено изследване без съмнение би разкрило още повече неистини. Беше невъзможно да й се вярва: тя постоянно се изплъзваше и аз много се ядосвах, задето ми губи времето. За да бъда справедлив към нея, трябва да добавя, че скоро се научих да разбирам кога казваше истината и кога бе неискрена: ако криеше нещо, тя си играеше с разпятието на шията си — като че ли искаше прошка от Бога. Следователно в нея имаше склонност към истината, макар че тя се проявяваше единствено на основата на суеверието. Именно това затвърди желанието ми да й помогна^[5]. Налагаше се да измъквам истината от нея, най-вече като подхвърлям провокиращи намеци. Тя често налапваше стръвта, като се отмяташе от разказаното или го променяше.

Едно такова отмятане се отнасяше до връзката й с А., студента, в когото била влюбена в Санкт Петербург. До този момент тя ми бе разказала само незначителни неща за него: например че следвал философия, че произхождал от богато консервативно семейство, че бил с няколко години по-голям от нея и т.н. Продължаваше да твърди, че връзката им била „бяла“. Употребеното от нея прилагателно ми направи силно впечатление и аз я попитах какви асоциации буди у нея думата „бял“. Тя отвърна, че си представя платната на яхта. Разумно бе да се предположи, че си припомня яхтата на баща си. Но в психоанализата човек никога не бива да прави прибързани заключения. Тя каза, че всъщност си мислела за една събота и неделя в Петербург, когато тя и други членове на политическата им група, между които, разбира се, бил и Алексей, излезли с яхта във Финския залив. Бил великолепен летен ден и тя изпитвала облекчение, поради това че отново била на кораб, а и защото не водели една от ония „сериозни“ дискусии, които започвали да я отегчават и даже да я плашат. Чувствала, че обича А. по-силно от всякога, той се държал с нея нежно и (както винаги) почтително. Трябвало да прекарат нощта в една каюта, но той не се опитал да я докосне нито веднъж. Съвестта им останала чисто бяла като платната или като белите нощи^[6].

Въпреки това тя си играеше с разпятието и лицето й изразяваше скръб. Казах й строго, че това не е истина и че знам, че връзката им е била сексуална. Фрау Ана си призна, че към края спала с него няколко пъти; той толкова дълго я молил за това, че най-сетне, едва ли не защото й дошло до гуша, тя „паднала“. Използва английския глагол „fall“ (нашите разговори се водеха на немски, но за нея не бе необичайно да вметне от време на време по някоя дума на чужд език). Бях се научил да проявявам повишено внимание към евентуалния им смисъл.

Реших, както се казва, да си опитам късмета.

— Радвам се, че сте искрена — казах. — Няма от какво да се срамувате. И след като вече сте започнали, защо не си признаете, че сте забременели от него, но сте загубили детето при падане по стълбите?

Бедното момиче се бореше с чувствата си, ала после призна, че съм прав. Само че не паднала по стълбите, а в балетното студио. Освен мадам Р. никой не знаел, а и не подозирал за това. Тя бе изумена, че бях разкрил тайната й и ме запита как съм го постигнал.

Отвърнах:

— Защото вашата история, че сте напълнели и поради това трябвало да спрете да танцувате, никак не изглеждаше правдоподобна. Досещам се, че вие трудно бихте напълнели когато и да било, макар че това няма да ви се отрази никак зле. Това явно беше начин да ми съобщите какво се е случило — разбира се, по косвен път, — защото всъщност искахте да го науча. Изглежда, сте продължили да танцувате твърде дълго във вашето състояние и сте се поболели от тревога, че сте започнали да пълнеете, и въобще сте се чудили какво да предприемете в това невъзможно положение.

Мълчанието на младата жена ми показа, че съм попаднал в целта, и то с убийствена точност. Зарадвах се, че не докарах интерпретацията си до нейния логически завършек, а именно — че като продължавала да се упражнява с такова постоянство, тя всъщност тайно се надявала да се случи тъкмо това и че дори може би го е предизвикала. Беше така или иначе твърде разстроена, че грехът от ранната й младост е излязъл наяве.

Обаче от този момент нататък тя стана малко по-жива и по-откровена — сякаш изпитваше облекчение, че бремето на нейното несъществуващо съвършенство бе паднало от плещите й. Малко по-късно прояви дори известна ирония. Описваше ми една от своите повтарящи се халюцинации за това как пада в празно пространство и се носи към смъртта си. В очите й за момент проблесна пламъче и тя каза:

— Но не чакам дете^[7].

Един ден ми разказа свой сън. Като правило спеше зле и сънуваше малко: това всъщност бе една от формите на съпротивата й. По тази причина един завършен сън бе рядка ценност и аз положих много усилия, за да разкрия смисъла му. Ето съня така, както ми го разказа фрау Ана:

Пътувах във влак и седях срещу един мъж, който четеше. Той ме заговори и аз почувствах, че прекалено много фамилиарничи. Влакът спря на една гара, някъде из пущинаците на географията, и тогава реших да сляза, за да се отърва от него. Изненадах се, че слязоха още много други хора, тъй като мястото бе малко и изглеждаше абсолютно лишено от живот. Но на табелите на перона пишеше „Будапеща“, което ми обясни всичко. Промуших се покрай контрольора, понеже не исках да му покажа билета си: трябваше да пътувам по-нататък. Преминах по един мост и се озовах пред една къща с номер 29. Опитах се да отворя вратата й с моя ключ, но за свое учудване не успях да го сторя; преминах по-нататък и стигнах до номер 34. При все че не можех да превъртя ключа си, вратата се отвори. Беше малък частен хотел. В преддверието се сушеше сребърен чадър и аз си помислих: „Майка ми е отседнала тук.“ Влязох в една бяла стая. В края на краищата, дойде един възрастен господин и каза: „Къщата е празна.“ Измъкнах телеграма от джоба на палтото си и му я подадох. Мъчно ми беше за него, понеже знаех какво пише в нея. Със страшен глас той каза: „Дъщеря ми е мъртва!“ Беше до такава степен потресен и преизпълнен със скръб, че чувствах, че повече не съществувам за него.

Когато чух съня за първи път, аз силно се разтревожих. Той ми сочеше, че пациентката беше в състояние да сложи край на мъките си, като се лиши от живот. Сънищата за пътувания с влак обикновено символизират смъртта, особено пък в този случай, тъй като тя бе слязла от влака „преди спирката“ и „някъде из пущинаците на географията“. Отбягването на контрольора препращаше към забраните на самоубийството; а и мостът беше още един символ на смъртта. В известен смисъл сънят на фрау Ана не би могъл да бъде по-ясен, ала аз бях също така сигурен, че той съдържа и много други елементи от по-личен характер. Ето защо я помолих да разгледа съня си от край до край и да ми каже какво й минава през ума във връзка с всяка отделна подробност. Тя вече имаше известен опит в интерпретацията на сънища, защото по-рано бе анализирала няколко по-маловажни, освен това, разчитайки на интелигентността й, аз я бях насърчил да прочете някои от описанията на предишните ми случаи.

— Нещо ми дойде наум — каза тя, — но то едва ли е свързано със съня, тъй като се случи много отдавна и не повлия по никакъв начин върху живота ми.

— Това няма значение — казах аз. — Разкажете ми го.

— Добре. Предполагам, че мъжът във влака ми е напомнил за един човек, който ми досаждаше, когато пътувах от Одеса за Петербург, където щях да се опитам да изградя живота си сама. Беше преди колко?… Преди дванадесет години и аз напълно го бях забравила. Не бе даже и особено страшно, защото имаше много други хора наоколо. Но той през цялото време се навеждаше напред и ми говореше по един твърде очебиен начин: питаше ме какво смятам да правя, като пристигна в Петербург, и предлагаше да ми помогне да си намеря квартира. До такава степен ми действаше на нервите, че накрая се наложи да се преместя в друго купе.

Попитах я дали наскоро й се е случвало нещо друго, което би могло да съживи онзи спомен в съня й; помогнах й, като насочих вниманието й към някои подробности, като например книгата, която спътникът й чете в съня.

— О, да, спомням си всъщност, че младият мъж във влака за Петербург ми досаждаше с това, че постоянно говореше, а аз исках да си чета книгата. Четях Данте и трябваше много да се съсредоточа, защото не владеех италиански добре. А сега, като споменахте това, ми се струва, че и брат ми се появява в съня.

На това място трябва да прекъсна разказа си, за да поясня, че фрау Ана съвсем наскоро бе преживяла едно разстройващо събитие. Брат й заедно със съпругата и двете си деца беше решил да напусне Русия поради революционните вълнения и да емигрира в Съединените щати. Пътьом се бяха отбили във Виена, за да се видят (но и да се сбогуват) с Ана и леля й. Пациентката не бе виждала брат си от няколко години, а можеше и да не го види повече. При все че (или даже именно защото) те никога не са били особено привързани един към друг, тази среща, която бе същевременно и раздяла, потискаше фрау Ана още повече.

— Докато се сбогувахме на гарата, брат ми прикриваше притеснението си, като бавно и акуратно си избираше книги за четене. Помня, че си мислех за Дантевия „Нов живот“ като за нещо подходящо за случая. Но, разбира се, брат ми не се интересува от класиците, той е много практичен човек. Купи си някакви приключенски романи. Така или иначе нелепо е човек да си мисли, че може да си купи Данте от книжарничките на гарата.

Започвах да схващам начина, по който се развиваше сънят. Припомних й номерата на къщите и я попитах дали имат някакво значение.

Тя се замисли, но не откри нищо.

— Не би ли могло да е свързано с това, че вие самата сте на двадесет и девет години? — подхванах аз. — А с колко години е по-възрастен от вас брат ви? Не е ли с пет?

Фрау Ана се съгласи и бе изненадана от математическата логика на съня си.

— Първо спирате пред вратата на собствената си къща. Би трябвало ключът ви да отключи вратата, но се оказва, че не може. Вместо това безпрепятствено влизате в номер 34 — дома на брат ви, така да се каже. В него сте само гостенка и затова го виждате като частен хотел. — Попитах я дали разпознава човека, който влиза в стаята. Припомних й думите му: „Къщата е празна.“

След малко тя успя да направи асоциацията. Брат й твърде нетактично споменал, че баща й много се разстроил от заминаването им. Така било, понеже самият той се включил в семейната фирма и продължил да живее близо до баща си и след като се оженил. Фрау Ана си спомни как с доста горчивина си помислила, че сега баща й най-сетне ще се почувства самотен в празната си къща. Та нали когато тя си тръгнала от дома, той изразил съжаление само от приличие, а и нито веднъж не проявил особено силно желание да я види отново!

С това моите първоначални впечатления от съня й се потвърдиха окончателно. Това, че брат й ведно с жена си и децата си се отправя към нов живот, контрастираше с нейното собствено чувство, че се е озовала в задънена улица или по-скоро че извършва някакво безсмислено пътуване. Брат й винаги е получавал уверения, че е любимец на баща им, и винаги е знаел накъде отива. Ала в никакъв случай не и Ана. Пътешествието към един далечен град, което тя е предприела като младо момиче, е било безспорно последният й отчаян опит да накара бащата да забележи съществуването й. Ала той очевидно е искал да остави невинната си дъщеря да се бори с физически или морални опасности, символизирани от настойчивия млад мъж във влака.

Изказах предположение, че в съня й се преплитат две фантазии. Ако баща й получи телеграма със съобщение, че тя е мъртва, той може би най-сетне ще изпита съжаление. Но наред с това има и едно друго желание, което по никакъв начин не противоречи на първото, а по-скоро подчертава трагичната му същност: желанието й никога да не се е раждала като момиче, като Ана. Ако по някакъв начин можеше да бъде на мястото на брат си! Тя прекъсва пътуването с влака, което е нейна собствена съдба, за да направи невъзможния опит да заживее като брат си. В частния хотел бялата стая олицетворява утробата на майка й, която очаква само да дойде бащата на Ана, за да я зачене като момче. Сушащият се в преддверието чадър символизира изпразнения пенис. Баща й носи новия живот, защото без син „къщата му е празна“. Ана е мъртва, защото се е самоубила или защото са се пазели да не я заченат. Няма значение поради коя от двете причини, а и него не го е грижа. В неговата ужасена и скръбна реакция се съдържа изпълнението на желанието й. И дори това е показано в съня й: тя чувства, че „не съществува за него“.

Младата жена бе потисната от тъжния си сън и не беше склонна сериозно да оспорва интерпретацията ми. Единствената й добавка се отнасяше до едно печално събитие, за което не й давало сърце да ми каже тогава и към което самият аз ще се върна в друг, по-подходящ момент. Във всеки случай това не променя общия смисъл на съня, който е направо очевиден.

Когато по време на разговорите ни я питах в какво се е изразявало прекомерното фамилиарничене на младия човек от влака, тя си припомни някои забравени подробности. Смяташе, че новият материал изобщо не е важен, обаче опитът ме е научил, че най-значими са онези елементи от съня, които пациентът отначало забравя, но впоследствие си спомня. Така щеше да се окаже и в този случай, макар че цялостният смисъл на подробностите ми стана ясен едва много по-късно в процеса на анализата.

Казах на младия човек, че отивам в Москва на гости у семейство Т., а той отвърна, че те няма да имат място за мен и че ще трябва да спя в беседката. Добави, че там щяло да бъде горещо и ще трябвало да съблека всичките си дрехи.

Тя обясни, че семейство Т. й били далечни роднини по майчина линия. Те живеели в Москва. В младежките си години майка й и леля й прекарвали ваканциите си при тях, те не охладнели към майката на Ана след женитбата й. Фрау Ана никога не се срещнала с тях, но според леля й те били сърдечни и гостоприемни хора. Всъщност леля й говорела за тях предишния ден. Спомняла си с тъга за прекараните заедно ваканции и много й се искало да заведе Ана при тях, защото била сигурна, че една промяна би се отразила чудесно на племенницата й. Но те били вече на твърде преклонна възраст, а може би дори и не оцелели след вълненията.

Според мен този фрагмент изразяваше копнежа на младата жена да се освободи от тъжните ограничения на настоящия си живот и да си възвърне изгубения рай на годините, когато е била с майка си, т.е. да бъде гола в беседката или в пък в родния си дом през блажените горещи летни дни. Тя не отхвърли тази интерпретация, освен това в съзнанието й изплува един спомен от онези далечни години, който й се стори забавен, ала също така и трогателен.

Одеската им къща се намирала сред обширно имение с множество полутропични дървета и храсти, които се спускали до самия бряг на морето. Имали и малък частен плаж. Беседката била сред една горичка в отдалечена част на градината. Предишните собственици я били запуснали, поради това и самите те я използвали много рядко. Един зноен следобед всички се били пръснали из имението или къщата, жегата ги тласкала към усамотение. Бащата на Ана вероятно бил на работа, а брат й според нея отишъл този ден някъде с приятели. На Ана й било горещо и скучно. Тя апатично играела на плажа, където майка й стояла пред художническия си триножник и не искала да бъде обезпокоявана. След като била смъмрена, че бъбри, Ана решила да потърси леля си и чичо си. Тръгнала из имението и в края на краищата стигнала до беседката. Зарадвала се, щом видяла, че леля й и чичо й са вътре, но те се държали по непонятен за нея начин: раменете на леля й били голи, макар че обикновено тя ги покривала, за да ги пази от слънцето, а чичо й я прегръщал. Те продължили да се прегръщат, били твърде увлечени и не можели да забележат приближаването на Ана между дърветата. Затова и тя се измъкнала отново. Върнала се на плажа, за да разкаже странната история на майка си, но майка й била изоставила триножника си. Лежала на една плоска скала и, изглежда, била заспала. Малката знаела, че при две обстоятелства по никакъв начин не бива да безпокои майка си: когато рисува и още повече когато спи. Затова крайно разочарована, тя си тръгнала отново, този път към къщата, за да пие лимонада.

Как трябваше да изтълкувам този спомен? Разбира се, в него преобладаваше гледната точка на зрялата възраст, но това не беше доказателство, че става дума за фантазия. Силно се съмнявам дали до нас изобщо достигат спомени от детството, може би притежаваме единствено спомени, отнасящи се до него. Нашите детски спомени ни представят ранните ни години не такива, каквито действително са били, а такива, каквито ни изглеждат в по-късните времена, когато изплуват спомените ни. На младата жена й бе забавно да си спомни за този свой пръв поглед върху сексуалността на възрастните. Същевременно сърцето й беше трогнато от мисълта за нежната близост между леля й и чичо й в отморяващата атмосфера на една лятна ваканция в Одеса. Още повече че сега на леля й й било твърде тежко да говори за онова време.

Сметнах за нужно обаче да я попитам дали случайно не е видяла нещо повече от онова, което си спомняше. Ако действително бе така, паметта й не можеше да го възстанови; а и наистина изглеждаше твърде невероятно за една млада двойка, която би могла да се оттегли на спокойствие в спалнята си, да рискува да попадне в такова неловко положение. При все това появата на спомена в съня на фрау Ана доказваше неговата значимост. Възможно бе да е свързан с хистерията й, защото тези, които Медуза вкаменява, всъщност са съзрели лика й по-рано, по време, когато не са били в състояние да я назоват по име.

През следващите дни и седмици напреднахме съвсем малко. Затова вероятно носеха вина и пациентката, и лекарят. Фрау Ана напълно се отдръпна и понякога използваше влошаването на симптомите си като повод да не идва при мен. За да бъда честен към нея, трябва да призная, че тя наистина изпитваше непоносими болки. Молеше ме да й уредя операция, за да бъдат отстранени гърдата и яйчникът й. Не ще скрия, че самият аз се изнервях от нежеланието й да помага, а апатията й направо се пренасяше и върху мен. Веднъж тя ми разказа как подхвърлила малко храна на едно улично куче, но то било съвсем измършавяло и не му стигали силите, за да допълзи до нея, именно тъй се чувствала и тя. Имаше случаи, когато напълно изоставях анализата и чисто и просто я увещавах да не мисли да слага край на живота си. Посочих й, че самоубийството е само замаскирана форма на убийство и че в нейния случай то ще е едно безсмислено действие, защото няма вероятност да окаже някакво въздействие върху този, който е избран за негова жертва, т.е. баща й. Фрау Ана ми каза, че само неописуемите болки биха могли да я наведат на мисълта да сложи край на всичко. Тя проявяваше абсолютно здрав разсъдък по време на тези разговори. Като изключим омаломощаващите й симптоми, никой не би я взел за хистеричка. Имаше нещо, през което не можех да проникна, и това засилваше раздразнението ми. Питах се дали да не използвам изплъзванията й като оправдание за прекратяване на лечението. Но да постъпя така би било непочтено, защото въпреки всичко тя беше млада жена със силен характер, интелигентност и вътрешна склонност към истината.

После се случи онова печално събитие, което можех да използвам като идеално оправдание, за да прекратя лечението: внезапната и неочаквана смърт на едната ми дъщеря^[8]. Може би потиснатото ми настроение през последните седмици е било подготовка за него. При подобни събития дългите размисли са безполезни, но ако имах склонност към мистицизъм, бих запитал каква ли скрита травма в психиката на Създателя се конвертира в симптомите на болка, които отвсякъде ни заобикалят. Но тъй като такава склонност никога не ми е била присъща, аз виждам единственото обяснение във Fatum^[9] & Aνάγκη^[10]. Когато се върнах към служебните си задължения, намерих писмо от фрау Ана. Тя ми изказваше съболезнованията си за моята загуба и ми съобщаваше, че е отишла с леля си на кратка почивка в Бад Гащайн^[11]. Освен това в писмото се споменаваше сънят й отпреди няколко седмици.

Бях дълбоко съкрушена от пророческия елемент в съня ми. Не бих го споменавала, ако не бях сигурна, че и Вие също си го спомняте.

Още тогава бях наполовина убедена, че човекът, който получава телеграмата, сте Вие (поне отчасти), но се боях да не Ви разстроя излишно, понеже зная колко нежно сте привързан към дъщерите си. Отдавна подозирам, че наред с другите си недъзи съм прокълната да имам и онова, което наричат пророческа дарба. Предвидих смъртта на двама мои приятели през войната. Това е нещо, което съм наследила по майчина линия — изглежда, иде от някаква циганска жилка. Но то не е дарба, която ми носи удоволствие, а тъкмо напротив. Надявам се, че това не Ви е причинило повече болка, отколкото и без това изпитвате.

Нямам какво да кажа по „пророчеството“ на фрау Ана, освен че скръбната вест действително дойде (както обикновено става) с телеграма. Много вероятно е чувствителната душа на пациентката да е доловила у мен страхове, много под нивото на съзнаваното, отнасящи се до дъщеря ми и малките й деца: те живееха далеч от мен, а тогава имаше много епидемии.

Онова, което се случи, когато Ана си дойде от Гащайн, бе съвършено неочаквано и нелогично. И то до такава степен, че ако бях романист, а не учен, бих се поколебал да опиша следващия етап от нашата терапия от страх да не накърня художествения усет на читателите си.

Като закъсня с около пет минути, тя се втурна в кабинета ми с безгрижния вид на жена, която чисто и просто минава, за да поздрави от учтивост, а всъщност се е уговорила с някоя приятелка да отидат заедно на театър или да обикалят магазините. Говореше с наслаждение, като гласът й беше твърд и звучен, без следа от задъхване. Бе наддала около десетина килограма и така беше придобила — или си бе възвърнала — всички атрибути на привлекателната женственост. По бузите й играеше свежа руменина, а очите й блестяха. Беше в нова рокля с приятна кройка и имаше нова прическа, която отиваше на лицето й. Накратко казано, пред мен стоеше не болезнено слабата и дълбоко потисната болна, която очаквах да видя, а една привлекателна, малко кокетна млада дама, пращяща от здраве и енергия. Направо нямаше нужда да ми съобщава, че симптомите й са изчезнали.

Често ходех на почивка в Гащайн, но до този момент дори и не подозирах, че тамошните минерални води могат да въздействат по такъв чудотворен начин. Казах й това, като сухо добавих, че може би трябва да се откажа от лекарската си практика и да стана хотелиер там. Тя буквално се заля в смях, ала после си спомни за моя траур и изрази разкаяние поради лекомислената си веселост. Уверих я, че доброто й настроение повдига и моя дух. Обаче скоро стана очевидно, че съвсем не е надмогнала своята хистерия, а болестта просто е променила насоката си^[12]. Преди тя изсмукваше физическите й сили чрез жестоки болки, но не вредеше на разума й, сега пък бе освободила тялото й за сметка на разума. Скоро схванах, че необузданата й бъбривост е знак на дива неразумност. Веселостта й приличаше на отчаяния хумор на войниците, които се шегуват в окопите. Усилията й да поддържа някакъв разговор бяха напразни; получаваше се монолог, подобен на онзи в сънищата ни, или почти хипнотичен транс. Преди тя бе нещастна, но разумна; сега беше щастлива, но безумна. Речта й бе преизпълнена с фантастични образи и халюцинации; на моменти дори не можеше вече да се нарече говорене, a Sprechgesang, приповдигнат лирико-драматичен оперен речитатив. Тук трябва да добавя, че откакто бе постъпила в оркестъра на един от водещите ни оперни състави, тя се беше отдала всецяло на това изкуство^[13].

Изглежда, не си даваше сметка за впечатлението, което оставяше, и я изпълваше радостното убеждение, че е напълно оздравяла. Понеже не можех да открия никакъв смисъл в нейния разказ за почивката й в Гащайн, аз й предложих да се опита да опише впечатленията си. При един предишен повод тя се бе отзовала с готовност на подобно предложение, тъй като имаше вкус към литературата и обичаше да пише — например беше хронично пристрастена към писането на писма. Оказах се обаче съвършено неподготвен за литературното произведение, с което новата Ана дойде въоръжена на следващия ден. Тя с колебание постави в ръцете ми книга с меки корици. Видях, че това е клавирът на Моцартовия „Дон Жуан“. После открих, че бе написала своите „впечатления“ от Гащайн между петолинията, като алтернативно либрето. Дори се беше опитвала да използва на места ритъм и рима. Всъщност създаденото от нея можеше да мине и за един вид некадърна поезия. Обаче ако някой от нашите оперни състави се наемеше да пее тази нейна версия на Моцарт, то неговият директор положително би бил съден за обида на чистотата на обществените нрави, защото текстът беше порнографски и несмислен. Тя използваше изрази, които могат да се чуят само в бордеите, казармите и мъжките клубове. Не можех да се начудя как е могла да научи такива думи, понеже, доколкото ми бе известно, не беше посещавала често местата, където се употребяват.

От пръв поглед не схванах почти нищо — с изключение на някои загатвания за халюцинациите й и това, че смело признаваше пренасянето^[14] си спрямо мен. Във фантазията й на мястото на Дон Жуан бе поставен единият ми син, едва ли има нужда да добавям, че тя изобщо не се познаваше с него. Беше пределно ясно, че изразява желанието си да може някак да заеме мястото на липсващата ми дъщеря, например чрез брак. Когато изложих този извод пред нея, Ана ми отвърна (не без свян), че всичко било само шега, „за да ме разсее“.

Като видях, че трудно мога да се справя с този порой от ирационални образи, аз я помолих да си отиде и да напише свой собствен анализ на материала сдържано и трезво, Ана изтълкува молбата ми, не без основание, като упрек и се наложи да я убеждавам, че намирам „либретото“ й за изключително интересно. След промеждутък от няколко дни тя ми връчи ученическа тетрадка, която бе изписала твърде небрежно от кора до кора. Тя чакаше със затаен дъх (и то в прекия смисъл, защото астматичните й симптоми се бяха проявили в лека форма отново), докато преглеждах няколко страници. Открих, че вместо да напише интерпретация (както я бях помолил), Ана бе предпочела да разшири първоначалната си фантазия, като украси всяка втора дума. И така, излизаше, че не съм спечелил нищо друго освен херкулесовската задача да прочета един много по-дълъг и объркан документ. Макар донякъде да беше смекчила грубостта на сексуалните описания, изложението й все пак си оставаше един ерогенен порой, абсолютно прииждане на ирационалното и либидното; вълните не бяха така грамадни, но покриваха много по-обширна площ. Очевидно си имах работа с развихрено въображение, което отказваше да се съобрази с каквито и да било граници. В това отношение приличаше на тогавашните пари: с цял куфар банкноти не можеше да се купи и един хляб. Прекарахме един безплоден час, след което й обещах, че ще прочета нейния документ внимателно, когато имам свободно време. При четенето започнах да съзирам някакъв смисъл под крещящата маска. На много места тя чисто и просто описваше въображаемото задоволяване на разни свои неудовлетворени желания. Когато не беше отвратителна, тази част от текста й бе сладникаво-сантиментална. Ала тук-таме се намираха и пасажи, нелишени от майсторство и чувство, например описания на природни картини от „океански“^[15] тип, примесени с еротична фантазия. Невъзможно бе човек да не си спомни думите на поета:

Да, тези луди, влюбени поети

са цели от приумици излети.^[16]

В момента, в който затворих тетрадката, бях убеден, че тя би могла да ни разкрие всичко, стига да сме в състояние да го извлечем от нея.

Има шеговита поговорка, която гласи „Любовта е мъка по дома“. Когато човек сънува някакво място или страна, си казва в съня си: „Това място ми е познато, бил съм тук някога“, можем да видим в него символ на майчините гениталии или на майчиното тяло. Всички, които до тоя момент са имали възможност да прочетат дневника на фрау Ана с научна цел, изпитват подобно чувство: „белият хотел“ им е познат, той е тялото на тяхната майка. В него няма грях, както не съществува и бремето на нашите угризения, защото пациентката ни казва, че е загубила куфара си по пътя, и стига там дори без четка за зъби. Хотелът говори на езика на цветята, мирисите и вкусовите усещания. Няма нужда да се опитваме да подлагаме неговите символи на еднозначна класификация, както са направили някои изследвачи на случая — да твърдим например че преддверието е устната кухина, стълбището — хранопроводът (или според други — актът на съвкупление), балконът са гърдите, околните ели — окосмяването на срамните части, и т.н. Много по-важно е общото чувство на белия хотел, неговата абсолютна отдаденост на оралността — на смукането, хапането, яденето, лапането, поемането — с целия блажен нарцисизъм на бебето, сучещо от гърдата. Ето това е тоталната единност на първите детски години, автоеротичният рай, картата на нашата първа страна на любовта, подхвърлена ни с цялата belle indifference^[17] на една хистеричка.

Тук според мен личи оная дълбока идентификация на Ана с майка й, която предхожда едиповия комплекс. Това не би трябвало да ни учудва особено освен със силата си в случая на Ана. Гърдата е първият любовен обект, детето, сучещо на майчината гръд, става прототип на всяка любов. Откриването на любовен обект през пубертета фактически е преоткриване. Майката на Ана с горещото си сърце и любовта си към удоволствията завещала на детето си автоеротизъм за цял живот и именно по тази причина нейният дневник представлява опит за връщане към онова време, когато е господствал оралният еротизъм и връзката между майката и детето е била ненакърнена. По такъв начин в белия хотел няма разделение между Ана и външния свят, всичко се поглъща изцяло. Новороденото либидо пренебрегва всички потенциални опасности, така както черната котка, която тя описва, няколкократно се спасява от смърт при внушаващи ужас обстоятелства. Това е „добрата“ страна на белия хотел, неговото щедро гостоприемство. Но сянката на разрушителността не може да се пренебрегне даже и за миг, и то най-малко в моментите на най-голямо удоволствие. Всеотдайната майка се готви да посети обречения хотел.

Сега вече имах абсурдното усещане, че зная абсолютно всичко за фрау Ана освен причините за нейната хистерия. Появи се и още един парадокс: колкото повече нарастваше увереността ми, че „Гащайнският дневник“ е изключително смел документ, толкова по-засрамена се чувстваше Ана, задето е написала такова противно нещо. Тя не можеше дори да си представи къде е чула вулгарните изрази или защо изобщо е решила да ги използва. Молеше ме да унищожа писанията й, защото били само дяволски фрагменти, изхвърлени от една „буря в главата й“, която пък била предизвикана от радостта й, че вече не изпитва никакви болки. Казах й, че съм ръководен единствено от желанието да достигна до истините, за които знаех със сигурност, че се намират в нейния забележителен документ. Добавих още, че много се радвам, че е избегнала цензурата — контрольора от влака — по пътя си към белия хотел!

Младата жена крайно неохотно се съгласи да прегледа съчинението си заедно с мен, като се спира там, където у нея възникват някакви асоциации. Понеже лекият й пристъп на задъхване бе преминал, тя беше убедена, че е излекувана напълно и не можеше да разбере защо толкова настоявам да продължим. За щастие под влияние на пренасянето Ана също не искаше анализата да приключи.

— Белият хотел е мястото, където бяхме отседнали — започна тя. — Бях във възторг, че съм в планината, изпитвах такова облекчение след виенските злощастия. Ала също така ми се искаше да има и езеро, при това голямо, защото се чувствам по-свободна, когато съм край вода. В хотела имаше зелен плувен басейн и аз му позволих да се превърне в езеро! Повечето от хората бяха гости на хотела. Те представляваха една необикновена смесица, но предполагам, че всички се опитваха да възобновят навиците си отпреди войната. Например там имаше един английски офицер, винаги изпънат като свещ и много благовъзпитан, който бил ранен от снаряд във Франция. Той пишеше стихове и ми показа една от книгите си. Изненадана бях, при все че (доколкото изобщо мога да преценявам поезия на английски) стиховете не ми се сториха особено хубави. Постоянно споменаваше един свой племенник, който щял да дойде по-късно, за да ходят заедно на ски. Но чух някой да казва, че племенникът му загинал в окопите. Веднъж майорът свика всички ни на събрание, за да ни каже, че сме заплашени от атака. Реших, че мога да съчиня забавна сцена около тази случка, защото има толкова много неща, които не разбираме, например листата през есента или падащите звезди.

Прекъснах я, за да попитам дали нещо от детството й не присъства в това толкова често нейно сравнение между падащите звезди и цветята.

— Какво имате предвид?

— Спомням си как веднъж казахте, че медузите приличали на сини звезди под водата.

— О, да! Сутрин първо тичах до морския бряг, за да видя дали през нощта са доплували още медузи^[18]. Да, разбира се, тук е примесено много от миналото ми. В Одеса една малка японка ни беше камериерка и докато бършеше праха и лъскаше мебелите, тя често ми рецитираше хайку — малки японски стихотворения. Мислех си, че би било добре, ако можеше някак тя да се сближи с английския майор от Гащайн, понеже и двамата бяха самотни и обичаха поезията. Майорът изглеждаше толкова тъжен, когато се опитваше да убеди някого да играе билярд с него. Всичкото е една смесица от минало и настояще, също като самата мен. Руснакът например — той е приятелят ми от Петербург, такъв, какъвто си го представям сега. Издигнал се е доста високо — срещам името му във вестниците.

Отбелязах, че тя го представя в твърде сатирична светлина.

— Той, виждате ли, ме изостави. Нещо повече, изостави и самия себе си, защото у него имаше много положителни неща, когато се срещнахме за пръв път: можеше да бъде мил и нежен, даже и свенлив. Именно затова го обичах.

Фрау Ана спря, за да си поеме въздух, после продължи:

— Имаше ужасно много себични хора в хотела. Наистина щяха да продължат да изпращат своите преизпълнени с жизнерадост картички, дори и ако хотелът изгореше, стига, разбира се, огънят да не засегнеше самите тях. (Препратка към частта от дневника й, която е написана под формата на онези банални пощенски картички, които толкова често изпращаме на приятели, когато сме на почивка.) Там имаше и цигански оркестър, и лютерански пастор с безкръвно бледо лице, и един симпатичен дребен човечец, на когото всички се подиграваха, защото беше само майстор пекар и говореше простонародно, и голямо холандско семейство. Но старият холандец не беше ботаник. Планинската традесканция бе малък дар за вас — тя се усмихна изчервена. — Знам колко много обичате да откривате редки екземпляри. Проверих в една книга за планинските цветя и това изглеждаше най-рядкото.

— Ами какво ще кажете за бившата проститутка? — попитах аз. — Имаше ли такава в хотела?

— Не. Или впрочем, да. Аз.

— Как така?

Тя помълча малко и сетне каза:

— Имам непристойни мисли.

Отбелязах, че ако безнравствеността се състои в наличието на непристойни мисли, то тогава всичките ми пациентки, и даже всички почтени дами във Виена, са също така проститутки. Добавих, че я уважавам заради откровеното признание, за което й е трябвало много смелост.

Две-три седмици след подновяването на анализата симптомите на фрау Ана се проявиха отново с пълна сила. Това бе твърде тежък удар за нея. Казах й, че съвсем не съм изненадан и че тя не трябва да се отчайва. Както я бях предупредил, в случаи като нейния подобренията не са изключени, но симптомите винаги се връщат, докато не се стигне до корена на хистерията. Освен това я уверих (и то с по-голяма сигурност, отколкото самият аз изпитвах тогава), че вече се доближаваме до светлината в края на тунела.

Докато препрочитах дневника на Ана, бях отново смаян от многочислените, въобразени с неизчерпаема енергия и без всякакъв свян, сексуални преживелици. Попитах я дали е имала някакви други връзки освен със студента А. в Петербург и със съпруга си, тя отговори с твърдо „не“. Сексуалният й живот следователно се свеждаше до една краткотрайна връзка, когато е била на осемнадесет години, и до няколкото месеца в началото на брака й. Не можех да не подозирам, че тази жена, която явно бе много страстна и способна на изключително силни чувства, е извоювала победата над сексуалните си нужди с цената на сурова борба и че усилията й да потисне най-могъщия от всички инстинкти са я довели до тежко душевно изтощение.

Беше време да подходим решително към централната нарцистична любовна история, описана в дневника й. Защото, използвайки аналогия от любимото й изкуство, трябва да кажем, че в театъра на майчиното й тяло всъщност само двама важни персонажи изпълняват на сцената любовния си дует, макар че зад тях има немалко второстепенни фигури. Така поне ми се струваше тогава.

Тя винаги говореше за съпруга, с който се бе разделила, по начин, който недвусмислено показваше, че още го обича. Ни най-малко не го винеше за раздялата им, той бил винаги добър към нея: верен, внимателен, щедър и нежен. Тя носела цялата отговорност за скъсването, но причината, която постоянно изтъкваше, си беше чисто и просто едно измъкване: тя искала да му даде деца повече от всичко на света, но постепенно се убедила, че раждането на дете би й донесло само мъка. Макар и да изпитвала угризения, че е направила съпруга си нещастен, щяло да е много по-зле да го лиши от правото му на семейство. За щастие, каза тя, по нейно настояване те правели coitus interruptus^[19]; ето защо той можел да поиска разтрогване на брака им и да се ожени за друга, която да го направи щастлив. Тя не искаше или не бе в състояние да даде повече обяснения, а излишно е да казвам, че тези изобщо не ме удовлетворяваха.

Понеже вярвах, че нарцистичната фантазия от дневника на Ана трябва да е тясно свързана с брака й, аз я запитах един ден кого според нея представляват двамата любовници. Добавих:

— Като се изключи това, че младият мъж е мой син!

Бариерата обаче все още не беше вдигната. Тя твърдеше, че прототип на любовниците била една новобрачна двойка, която прекарвала медения си месец в Гащайн. Те се прочули с невъздържаността си на публични места. Камериерките се оплаквали, че сутрин спели до късно; освен това се държали скандално по време на една екскурзия точно под носа на Ана и на леля й. Ала, разбира се, съвсем не толкова скандално, колкото любовниците от дневника й. Поведението им едновременно я шокирало и я забавлявало, но също така младата двойка дълбоко я развълнувала, защото Касандрата в нея предчувствала, че младоженецът няма да живее още много години.

— Нима вие нямате нищо общо с младата дама? — попитах аз с ирония.

— Естествено, че да. Трябва да е проличало от думите ми.

— Не сте ли с вашия съпруг?

— Не е точно така. Мислех си най-вече за младоженците. — Тя стискаше разпятието си.

— Хайде сега! Още малко и ще ми кажете, че вашите младоженци са се сприятелили с една корсетиерка и са я поканили в леглото си!

— Не, разбира се, че не! Мисля, че тя трябва да е мадам Р.

Това не беше неочаквано, защото тя винаги бе говорила с изключителна топлота за своята петербургска приятелка и наставница. Попитах я защо е превърнал мадам Р. в корсетиерка.

— Защото тя винаги наблягаше на дисциплината като средство да успеем в балета. Самодисциплина до степен на самоизмъчване.

— Така че белият хотел…

— Това е просто животът ми, както виждате! — прекъсна ме тя с известно раздразнение; като че ли искаше да каже заедно с Шарко^[20]: „Са n’empeche pas d’exister.“^[21]

— А вашата приятелка имаше ли склонност към фриволни авантюри? — попитах аз.

— Изобщо не! Тя е еврейка, приела православието, а знаете, че няма по-благочестиви от тях! — После фрау Ана каза, че си мислела за брака на приятелката си (като се надявала, че тя и съпругът й са добре и са щастливи в тези мрачни времена) и за мистичните образи в Песен на песните.

— Те бяха идеална двойка. Тя наистина сполучи, защото си намери такъв хубав и представителен мъж за съпруг. Той, разбира се, не беше млад, но някои мъже като че ли изглеждат по-добре с годините.

Тя се спря смутена и аз я запитах дали не е могло да има известно съперничество между нея и мадам Р. Докато отхвърляше това предположение, задъхването и дрезгавостта на гласа й се засилиха, а ръката й неволно се насочи към гърдите. Припомних й, че се е изненадала силно от връзката им.

— Нима никога не сте си мислили, че интересът му е насочен към вас, фрау Ана? — Тя не отговори, но поклати глава отрицателно, докато се мъчеше да си поеме въздух. — И все пак в дневника ви тази дама не ви ли избутва настрана? — настоявах аз. — Във вашето легло нахлува една съперница, нали така?

— Това няма нищо общо! — отвърна тя с крайно разстроен глас. После в смущението си изтърва едно изненадващо признание. — Ако искате да знаете, наистина е за медения ми месец с мъжа ми. Прав сте. Поне в тази част. Двете жени са всъщност една. Виждате ли, мислех си, че ако бях надарена с жизнеността и оптимизма, които приятелката ми е запазила въпреки житейските превратности, нямаше да бъда така ужасно напрегната.

— Защо бяхте напрегната, фрау Ана?

— Боях се, че ще разочаровам очакванията му.

— Разбирам. Той естествено е мислел, че сте девствена, и вие сте се бояли от разкритието.

— Да. — Тя отново докосна разпятието.

Казах й, че ми губи времето; че не мога повече да понасям лъжите й; че ако не е напълно откровена с мен, няма никакъв смисъл да продължаваме анализата. В края на краищата с подобни заплахи успях да измъкна от нея истината за брака й. Интимната му страна не била просто разочарование, а абсолютен провал — кошмар, поне от нейна гледна точка. Причината за това били халюцинациите, от които тя никога през живота си не могла да се освободи напълно, но през този период те непрестанно я измъчвали. Винаги се появявали пред очите й по време на полов акт. Имали натрапливия характер, описан в дневника й, и се различавали само по някои подробности. Наводнението и пожарът в хотела можеха да се свържат със смъртта на майка й. Другите две халюцинации — за падането от голяма височина и за оплакваните, погребани при срутване — бяха необясними за нея. Последната била най-честата и най-ужасяващата, защото тя страдаше и от клаустрофобия.

Според нея съпругът й не подозирал каквото и да било. Тя ме попита не мога ли да си представя какво мъчение е било за нея да вижда онези картини пред очите си и в същото време да се прави на прехласната от щастие? Не бих ли се съгласил тогава, че този брак би могъл да се запази единствено с цената на голяма несправедливост към съпруга й?

Тя се извини, че не бе ми разкрила всичко това по-рано, като каза, че не е искала да създаде впечатление, че обвинява съпруга си. Беше твърдо убедена, че той нямал никаква вина. Бил нежен, търпелив и умел, на нея й доставяли голямо удоволствие всички интимни ласки, водещи до сношението. Или поне било така, докато мисълта за неизбежността на халюцинациите не я принудила да се страхува дори и от тях. Всъщност това изобщо не било важно, каза тя, защото била сигурна, че халюцинациите са само предупреждение за онова, което вече споделила с мен: че в никакъв случай не бива да има дете. Известен риск имало дори и в прекъснатото сношение.

В Гащайн тя се примирила с това, че никога не ще има деца, и именно по тази причина си възстановила здравето. Там се чувствала способна да сублимира желанията и нуждите си, но във виенската смрад те пак започнали да я измъчват и така симптомите й се възобновили.

Сега трябвало да се съглася, заключи тя иронично, че нямало как щастието, описано в дневника й, да се отнася до нейния брак, само катастрофите били „автобиографични“. Също така отбеляза, че ако някой изобщо представлявал нейния съпруг, то това бил немският адвокат, когото бе нарекла Фогел. Изразих учудването си и фрау Ана каза, че сама не знаела защо го е изобразила в такива черни краски и че би дала всичко, за да поправи стореното. Наистина съпругът й и семейството му понякога изразявали умерено антисемитски възгледи, но по-рядко и по-умерено от повечето хора. Това никога не довело до някакви дрязги между тях, по простата причина че тя въобще не счела за нужно да осведоми съпруга си за този маловажен аспект на своя произход^[22]. Беше много разстроена, че така злостно е окарикатурила един прекрасен млад човек. Трябваше да я убеждавам, че това е напълно обяснимо: тя е била принудена да го засегне жестоко и това за нея е било изключително мъчително. После е изпитвала гняв към него заради болката, която я е накарал да почувства.

Скоро след като беше споделила с мен сексуалните проблеми на брака си, успях да събудя още един неприятен спомен от миналото й. Бях й дал да прочете едно наскоро издадено описание на мой случай^[23] и тя настояваше да обсъдя с нея натрапливата склонност на този пациент към coitus morejerarum (най-често със слугини и с жени от простолюдието). Изглежда, това неимоверно много я интересуваше и аз, разбира се, си припомних един епизод от края на дневника й. По този повод отбелязах колко съм изненадан, че й е позната една такава форма на полово сношение, която не се практикува често сред благовъзпитани хора. Това като че ли разстрои пациентката и на нея й беше трудно да говори, но когато се овладя достатъчно, тя ми описа един случай, свързан с А., бащата на нейното пометнато дете в Санкт Петербург.

Това станало по време на онази разходка с яхта във Финския залив, за която тя преди ми беше говорила като за изключително щастлив спомен от връзката й с него. Те се виждали от три месеца и между тях съществувала дълбока романтична привързаност — но все още „бяла“ (според описателния термин на фрау Ана). На яхтата били около дванадесетина млади хора. Разходката започнала чудесно. Забавлявали се, като съчетавали сериозните дискусии със стабилна консумация на алкохол, осигурен от богатия баща на А. После, на втория ден, Ана и приятелят й имали сериозно скарване. То всъщност засягало мадам Р., която била започнала да кани Ана и няколко други ученички у дома си за приятелски разговори и за културни мероприятия. А. обвинил Ана, че е продала душата си на естетизма. Конфликтът между тях се задълбочил още повече и поради това че той и неговите приятели започвали да признават необходимостта от политическо насилие, а покойният съпруг на мадам Р. бил убит от бомба, предназначена за някакъв царски държавник. Понеже Ана била непосредствена свидетелка на скръбта и самотата на своята преподавателка, които били последица от насилието, тя казала на А., че се оттегля от групата.

Ана не можела да познае младежа, когото обичала, в пияния и силно разгневен срещу нея А. Приятната компания на яхтата започнала да й изглежда зловеща и дори придобила нещо от кошмарния тон на „Бесове“ на Достоевски. Приятелят й й опърлил косата с пурата си и извършил други агресивни действия. Тя му казала, че всичко между тях е свършило, и се прибрала в каютата си, където си поплакала и накрая заспала. След известно време нещо смутило съня й и тя се събудила, за да види една ужасяваща и унизителна гледка — А. и една друга млада жена били на отсрещната койка и извършвали полов акт^[24]. Без ни най-малко да се срамува от държанието си, той отправил към Ана вулгарни, подигравателни реплики и явно искал тя да се събуди. Ана не дочакала края на разходката. Понеже от детските си години плувала много добре, скочила в морето и се добрала до брега.

За свое нещастие, няколко седмици по-късно тя го оставила да я убеди, че се разкайва и че още я обича. Той хвърлил вината върху изпития алкохол, напрегнатата атмосфера на онова време и половото им въздържание. Приела го отново и за кратко време станала негова любовница. Както по-късно със съпруга си, тя имала мъчителни халюцинации. Пренесла се при него. Забременяла. Тогава открила, че той заминал с влак на юг заедно с младата дама от яхтата. През това ужасно време приятелството на мадам Р. спасило живота й, защото Ана била започнала да броди по мостовете на Нева, като се питала дали да не сложи край на несгодите си. Тя не се съмняваше, че след помятането щяла да го направи, ако не се била доверила на преподавателката си, която я приютила в дома си.

Връщането към картините от този период на живота й беше така мъчително за пациентката, че отначало на мен не ми даде сърце да я попитам защо преди няколко месеца бе говорила за тази разходка толкова възторжено. Когато в края на краищата й зададох този въпрос, тя ми заяви, че обърквам две различни разходки.

В симптомите й не настъпваше никакво подобрение: тя спеше зле и отново беше отслабнала, както в началото, защото пак бе преминала на самоналожената си диета от портокали и вода. Веднъж ми каза:

— Твърдите, че болестта ми е вероятно свързана със събития от ранните ми години, които съм забравила. Но дори и да е така, вие не сте в състояние да промените тези събития по никакъв начин. Как тогава смятате да ми помогнете?

А аз отговорих:

— Няма съмнение, че за съдбата би било по-лесно да ви освободи от вашата болест. Но ние ще спечелим много, ако успеем да превърнем хистеричната ви трагедия в обикновено нещастие.

Точно в този момент от мъчителното бавно разнищване на тайнствената болест на младата ми пациентка аз започнах да свързвам нейните проблеми с моята теория за инстинкта към смъртта. Мъглявите идеи на недовършения ми труд „Отвъд принципа на удоволствието“^[25] започнаха почти незабелязано да приемат конкретна форма, докато размишлявах върху трагичния парадокс, властващ над съдбата на фрау Ана. Тя се стремеше да задоволи изискванията на своето либидо. Едновременно с тях обаче имаше и една властна повеля, отправена й от някаква непонятна за мен сила: да отрови кладенеца на удоволствието си още в самия му извор. Самата тя си признаваше, че има необикновено силен майчински инстинкт, но все пак, по силата на безусловен декрет, наложен й от някакъв самодържец, когото не можех да назова, не бивало да има деца. Обичаше храната, но въпреки това не искаше да яде.

Странна е също така (макар че многото години психоанализа са ме направили твърде нечувствителен към странността й) натрапливата нужда на психиката й да изживява отново и отново бурната нощ, в която е научила за смъртта на майка си в горящия хотел. Казах вече, че в някои моменти изразът на фрау Ана ми напомняше за лицата на пациентите с породени от ужасите на войната неврози. Все още не ни е ясно защо тези нещастни жертви на бойното поле се насилват да изживяват отново и отново в сънищата си първоначалните травмиращи събития. При това у всеки човек, а не само у невротиците, са налице признаци на тази ирационална натраплива нужда от повторение. Наблюдавал съм например една игра на най-големия ми внук. В нея той отново и отново извършваше действия, които можеха да имат само неприятен смисъл за него — действия, отнасящи се до отсъствието на майка му. Освен това в живота на някои хора може да се установи модел на самоувреждащо поведение. Започнах да възприемам фрау Ана не като жена, откъсната от нас поради болестта си, а по-скоро като човек, у когото хистерията преувеличава и подчертава универсалната борба между инстинкта на живота и инстинкта към смъртта.

Нямаше ли „демон“ на повторението в живота ни и не трябваше ли той да произлиза от това, че човешките ни инстинкти са дълбоко консервативни? Не следваше ли от това, че всички живи същества скърбят за неорганичното състояние, първоначалната форма, от която по някаква случайност са възникнали? Защо иначе, мислех си аз, би трябвало да има смърт? Защото на смъртта не може да се гледа като на абсолютна необходимост, кореняща се в самата природа на живота. Смъртта е по-скоро въпрос на целесъобразност. Така разсъждавах аз.

Фрау Ана беше, така да се каже, на предната бойна линия и нейният дневник представляваше последното комюнике. Но и цивилното население, ако мога да нарека така здравите, познава пределно добре непрестанната борба между инстинкта на живота (или либидото) и инстинкта към смъртта. И децата, и армиите изграждат каменни кули само за да ги разрушат. Напълно нормални любовници знаят, че часът на победата е и час на поражение, и затова смесват погребални венци с лаврите на триумфа, като наричат завладяната от тях земя la petite mort^[26]. Тази уморителна борба е добре позната и на поетите:

Ach, ich bin des Treibens mude!

Was soli all der Schmerz und Lust?^[27]

Докато се занимавах така с универсалния аспект на състоянието на фрау Ана — Ерос в двубой с Танатос, — аз се натъкнах на корена на личното й страдание. До този момент не бях съумял да установя нито едно конкретно събитие, което да е довело до развихрянето на нейната хистерия. Болките в гърдата и яйчника й я бяха нападнали в момент, когато е била заета и щастлива, процъфтявала е във възобновената си кариера, с нетърпение е очаквала първия отпуск на съпруга си, като е вярвала, че сега вече всичко ще е наред. Не можеше да си спомни за нито един неприятен епизод, който би могъл да има връзка с болестта й. Една нощ тя си легнала в прекрасно разположение на духа, след като написала много нежно писмо на мъжа си, в което намеквала, че би искала да забременее през наближаващия му отпуск. Болките я събудили през същата тази нощ.

Един ден тя дойде при мен в уречения час в необикновено ведро настроение. Обясни ми, че е получила писмо от старата си приятелка в Петербург с чудесната новина, че тя и съпругът й били живи и здрави, макар и много обеднели, и че освен това били надарени със син. При все че той вече навършил три години, тя припомняла на фрау Ана някогашното й обещание да стане кръстница, ако възникне щастлив повод за това. Това беше първата вест, която Ана получаваше за приятелката си от почти четири години насам, и първата вест от нея, откакто бе започнала войната. При това положение беше лесно да се разбере радостта й.

Ала докато изразяваше удоволствието си от мисълта, че си има малък кръщелник, болките й, които преди това бяха умерени, много се засилиха. Станаха толкова мъчителни, че тя ме помоли да й разреша да си отиде. Не ми се искаше да я пусна, без да се опитам да открия причината за това внезапно влошаване, и аз я попитах дали не завижда на мадам Р. за това щастливо събитие. Нещастната млада жена плачеше от болка, докато енергично отричаше всякаква подобна недостойна мисъл.

— Не би било нито чудно, нито позорно, фрау Ана — казах аз. — В края на краищата, ако не бяхте напуснали съпруга си, и вие несъмнено щяхте да се радвате на същото.

Плачейки, тя продължаваше да отрича всякаква завист, ала същевременно признаваше истината, като стискаше разпятието си. Почувствах, че сега е моментът да й кажа какъв „дар Божи“ е било понякога за мен това разпятие. Но преди да мога да й обясня, тя вече споделяше с известна възбуда, че си спомня в по-големи подробности как са започнали болките й.

Преди да се прибере вкъщи, за да напише своето нощно писмо до съпруга си, Ана спокойно вечеряла с леля си след един следобеден концерт. Сега си спомняше, че именно на този ден за последен път узнала нещо за мадам Р. Вестта стигнала до нея по една щастлива случайност. Мъжът й й писал, че разпитвал офицер от руската столица и че в един по-светъл момент те разбрали, че съдбата ги е свързала с тънката нишка на едно съвпадение. Офицерът познавал приятелката на Ана и съобщил, че се радвала на добро здраве и (доколкото му било известно) очаквала дете. Ана обсъдила вълнуващата новина с леля си. Може ли да е истина? Не е ли опасна бременността на средна възраст? Какъв кръщелен подарък да изпрати, когато обстоятелствата позволят това? Леля й предложила да е разпятие и Ана се съгласила. Нищо друго не си спомняла от разговора. После се прибрала, написала едно щастливо и изпълнено с любовна страст писмо, а през нощта се събудила болна.

Докато разказваше, младата жена, чиито болки се бяха поуталожили по време на предизвиканата от спомена възбуда, галеше собственото си разпятие и аз отново се заех да й обяснявам какво значение имат за мен тези нейни неволни жестове. Последица от моето обяснение бе връщането на острите й болки, но също така то извика в съзнанието й цял рояк забравени спомени от онази вечер и в крайна сметка чрез него се развърза възелът на хистерията й. Излишно е да казвам, че на нея това й струваше много страдания, а на мен — много усилия, за да надмогна съпротивата й. Ето и същината на нейната история:

Тя се чувствала едновременно и радостна, и смутена от новината от Петербург. Призна, че било така, защото си давала сметка, че ако не отказвала на съпруга си пълноценно сношение, сега и тя би била бременна. Освободила се от това леко смущение, като започнала да обсъжда какъв да бъде кръщелният подарък. Леля й случайно споменала, че на нея самата й подарили разпятието й още когато се родила, и че тя го носела денонощно от първото си причастие насам. Като казала това, тя гордо докоснала сребърното си кръстче. Ето колко износено било, отбелязала тя, за разлика от това на Ана, и то по простата причина, добавила тя, че майката на Ана го откъснала от шията си в деня на сватбата си и никога повече не си го сложила. Това бил гневен жест, насочен срещу враждебността на родителите й. Наистина от този ден тя престанала да съблюдава верските обичаи. Разпятието й стояло недокоснато в кутията за бижута, докато в края на краищата не попаднало у Ана.

Тогава леля й проявила известна нетактичност, като казала, че по характер сестра й била егоистка и празноглава светска жена, ала скоро се разкаяла за това, започнала да я хвали и да говори с ведро чувство за онези далечни времена. Тя рядко приказвала за миналото, понеже спомените за него й причинявали болка. За фрау Ана представлявало особено удоволствие да се говори за майка й, която тя едва познавала. Леля й си спомнила колко хубава била сестра й — а и самата тя също (в онези дни, преди да я налегнат недъзите и старостта), защото, разбира се, двете толкова много си приличали. За доказателство извадила албума със снимките и с усмивка си спомнила как хората казвали, че могат да ги разпознаят само ако погледнат в деколтетата им и видят коя от двете носи кръстче. Като гледала двете красиви млади дами, Ана също се усмихнала и смътно си спомнила, че чувала хората да казват нещо такова. Тогава един напълно забравен спомен проблеснал в съзнанието й: случаят в беседката. Така, както си го спомнила тогава — и както ми го разказа сега, — той се отличаваше по едно нещо от версията, която бях чул по-рано.

На детето му било скучно и горещо, дразнело се, че майка му е до такава степен погълната от рисуването. Всички други били изчезнали след обеда. Ана решила да се върне в прохладната къща и да потормози бавачката си. Била забравила обаче, че е свободният й следобед, затова си пийнала малко лимонада и си поиграла сама с куклите в детската стая. Не било вече толкова горещо, когато отново излязла навън. Отишла да види какво има сред дърветата и се натъкнала на сцената в беседката. Стреснала се от безсрамно голите гърди и рамене на леля си и се пъхнала в храсталака. Отишла на плажа, за да попита майка си защо леля й и чичо й се държат толкова странно, но майка й вече била задрямала на скалата. Ана знаела, че е строго забранено да безпокои възрастните, когато почиват, и затова се върнала в къщата и отново си поиграла с куклите. Дълбоко в сърцето си се радвала, че майка й е заспала на скалата — защото, разбира се, тя всъщност знаела, че не майка й лежи там. Като се изключат стотиците тайни знаци, по които детето разпознава своята майка, нямало как да сбърка нито затворената рокля на леля си, нито блестящото сребро на гърдите й с шокиращата голота на жената в беседката.

Но какво тогава са правели майка й и веселият й чичо в беседката? Било твърде разстройващо и озадачаващо, детето се улисало в игри и го забравило. Когато то отново проблеснало в ума й, вече порасналата Ана — със знанията си на зрял човек — веднага приела най-лошото: и това също така й се сторило непоносимо. Крехката й представа за собствената й стойност се поддържала от иконата на майчиното й съвършенство. Ако се появяла дори само една пукнатина, тя щяла да се разтроши, а заедно с нея и младата жена. Сега прегръдката през един-единствен следобед се превърнала в кръвосмешението на много беседки и на много лета. Майка й не носела разпятие, защото не заслужавала — така си мислела Ана, макар и да продължавала да слуша спомените на леля си. После внезапно през ума й преминала и една друга мисъл: и самата тя — Ана — не заслужавала да го носи, тя също би трябвало да го откъсне от шията си^[28].

Но по каква причина? Не й била известна нито една. Тя изпълнявала верските си задължения и водела безупречен живот. Може би дори прекалено безупречен! Дали в известен смисъл не завиждала на майка си? Може да е била порочна, но колко много удоволствие трябва да е получавала, щом е била готова да се хвърли в прегръдките му при най-малката възможност независимо от риска. Сигурно е ходела при него винаги, когато е оставяла Ана на бавачката, и се е завръщала след много дни. Трябва нещо непоправимо да не ми достига, си мислела тя, дори не мога и да си представя, че съм в състояние да пропътувам стотици километри — да се подложа на такова мъчение. Какво не ми е наред? Очевидно нейната отрова все още тече в мен, но в съвсем, съвсем друга посока. А аз дори не мога да споделя бремето си с поне един човек, както е правила майка ми. Абсолютно сама съм. Изневиделица онази истина, която младата жена не си признавала, проблеснала пред нея подобно на светкавица в мрака: аз бих пропътувала стотици километри — дори и в този момент, ако беше възможно, — за да видя приятелката си! Но сега тя ражда неговото дете и аз съм по-самотна от всякога!

Всичко вече беше ясно. Слушах нейния възбуден разказ и ставах все по-сигурен в заключението, то по никакъв начин не противоречеше на известни мои съмнения от по-рано. Ала все пак разяснението имаше смазващо въздействие върху бедното момиче. Тя започна да се мята и да плаче с глас, когато сухо й разкрих ситуацията със следните думи:

— И така, вие не сте искали просто дете, вие сте искали детето на мадам Р. — ако природата би могла да направи подобно нещо възможно.

Оплакваше се от адски болки, като отчаяно се мъчеше да отхвърли това обяснение: не било истина — тя просто попаднала в подготвената от мен клопка; не била способна на такива чувства; никога нямало да си го прости — искала само да каже, че сега приятелката й би могла още по-малко да й съчувства за неестествения й страх от забременяване. Изправих я пред факти, от които не можеше да се изплъзне. Не беше ли показателно, че нейните разрушителни халюцинации я измъчваха по време на единствената сексуална дейност, която съвестта й й разрешаваше? Че единствените й трайни и благотворни връзки са били с жени? Че макар и да притежава силен майчински инстинкт, възможността той да бъде реализиран я изпълва с отвращение поради постоянната семейна връзка, произтичаща от майчинството? Че в дневника й личността на мадам Р. (под маската на мадам Котен) е описана много по-живо от тази на младия мъж? Нима той не е безгласна буква в сравнение с мадам Котен?

Клетата млада жена все още не искаше да приеме това. Известно време симптомите й продължиха да я измъчват. Степента на страданието и силата на съпротивата й не намаляваха, докато не й предложих двете утешения, с които разполагах: че не сме отговорни за своите чувства и че поведението й — и най-вече фактът, че се е разболяла при тези обстоятелства — е до-статъчно доказателство за нравствеността й. Защото всеки дар се заплаща и хистерията се е оказала цената на освобождаването й от едно непоносимо знание. Когато се прибрала вкъщи през онази нощ, тя вече била успяла да погребе толкова надълбоко своя хомосексуализъм, че била в състояние да напише едно необикновено пламенно писмо на съпруга си. Болките й се появили след няколко часа. Отхвърлената Медуза назовала цената си. Струвало си обаче да й се плати, защото алтернативата би била още по-ужасна.

Когато й обясних всичко това, съпротивата й отслабна, без да изчезне напълно. Или по-скоро тя прие обяснението ми, но същевременно го пропъди от мислите си, понеже гореше от желание да насочи беседата ни към по-безопасното разкритие за поведението на майка си. Облекчението й, че е извадила наяве този свой детски спомен, беше осезателно и след като се заехме с изследването му, състоянието й започна да бележи постепенно подобрение.

Не можех да не се възхитя от икономичния начин, по който душевният й апарат беше обезвредил този спомен — просто го бе изрязал като с ножичка и не бе оставил нищо по-шокиращо от една нежна брачна прегръдка. Ала все пак не бях сигурен какво е видяла тя. Ако зад видяното не се криеше някое още по-ужасяващо откритие. Ако не е било нищо повече от една прегръдка между темпераментната й майка и чичо й, която всеки минувач е могъл да зърне, то тогава може би ставаше дума за нещо относително невинно. Ана се съгласи, че е така на теория, но въпреки всичко беше убедена, че майка й и чичо й са прелюбодействали и че тя някак си го е усетила още когато е била четири-петгодишна. Като доказателство за вината им посочи това, че майка й винаги много се вълнувала и много ги глезела, когато приближавали гостуванията на зет й. Спомняше си мрачното й настроение през есента и зимата, пътуванията й до Москва и щедрите подаръци, които носела вкъщи — като че ли да облекчи съвестта си. Изобщо не вярваше, че майка й е ходела в Москва: по-скоро в някакво удобно място между Одеса и Виена, може би в Будапеща, за да се срещне с любовника си. (Като преподавател по чужди езици той сигурно е посещавал много конференции…) Припомни си неловкото мълчание както преди, тъй и след като тялото на майка й било докарано за погребението; нежеланието да се говори за мъртвата по онова време, а и по-късно; фактът, че леля й не дошла за погребението, никога повече не посетила дома им и сега почти не споменавала онзи период от живота си. Когато изтъкнах, че има съвсем задоволителни — и по-вероятни — обяснения за всичко това, тя се ядоса, като че ли изпитваше някаква потребност да установи вината на майка си. Спомни си (с подозрителна бързина!), че моряците, които я обиждали, когато била на петнадесет години, подхвърляли неприлични забележки за майка й и казвали, че всеки знае как е загинала с любовника си в Будапеща. Употребили някакъв вулгарен израз, за да намекнат, че овъглените тела не можели да бъдат разделени.

Сега, разбира се, твърдеше, че чичо й не починал от сърдечен удар във Виена няколко месеца след смъртта на майка й, а загинал при пожара в същия хотел. Баща й и леля й съчинили тази лъжлива история, за да спрат клюките, но както става в подобни случаи, сигурно всички в Одеса освен Ана и брат й са знаели какво се е случило. Когато я запитах защо не каже на леля си за тези свои подозрения, тя отвърна, че не иска да отваря стари рани. Аз все пак настоях да го стори или пък да направи справка във вестниците от онова време, понеже бях сигурен, че е жертва на развихреното си въображение. Ана се чувстваше вече много по-добре и затова започна да се разхожда сама из града. Един ден нахлу в кабинета ми с вид на победителка и размаха пред очите ми две фотографии. Едната бе пожълтяла и изпокъсана и представляваше гробът на майка й, а на другата, която беше съвсем нова, се виждаше гробът на чичо й. Тя ми обясни, че открила вечното му жилище след дълго търсене, тъй като леля й изобщо не ходела там. Целият гроб бил обрасъл с бурени — това се виждаше и на снимката. За моя изненада датите на гробовете — избледнели, но все още видими — бяха еднакви. Трябваше да призная, че съм силно впечатлен и че наличните факти накланят везните в полза на нейната версия за събитията. Тя се усмихна, като се наслаждаваше на триумфа си^[29].

Време е да обобщим това, което знаем за случая на тази нещастна млада жена. От най-ранните й години обстоятелствата са способствали да бъде натоварена с тежкото бреме на вината. Всяко момиче, щом достигне едиповата фаза, започва да развива деструктивни импулси спрямо майка си. Ана не е правела изключение. На нея й се искало майка й „да умре“ и (като че ли потъркала някаква вълшебна лампа!) майка й наистина умряла. Благодарение на промъкналата се в нейния рай змия (пенисът на чичо й) за Ана повече не съществували никакви пречки и тя можела да направи онова, което всяко малко момиче иска: да има дете от баща си. Ала вместо да й донесе щастие, смъртта на майка й я направила нещастна. Тя разбрала, че да си мъртъв означава да те погребат в студената земя завинаги, а не просто да отсъстваш още няколко дни. Освен това „убийството“ на майка й не било възнаградено с любовта на баща й. Напротив, той станал още по-студен и по-далечен: явно я наказвал за ужасното й престъпление. Ана предизвикала собственото си изгонване от рая.

След като била спасена от обичта на майчините заместители, бавачки и гувернантки, отново я наказали мъже: тълпата моряци, които я плашели и обиждали. От тях научила, че може би майка й е заслужавала да умре, защото е била порочна жена. Но тогава грубостта на баща й към нея вече я била тласнала към силна идеализация на майката; забележките на моряците били непоносими и трябвало да се погребат в несъзнаваното заедно със спомена от беседката. Именно в този период Ана развила симптомите на задъхване и астма — може би като мнемичен символ на задушаване в пожар. Едновременно с това баща й доказал за сетен път, че е безразличен към съдбата й, и тя го пропъдила от сърцето си, като решила да заживее нов, самостоятелен живот.

В столицата имала нещастието да се свърже с недостоен любовник със садистичен и донякъде зловещ характер. Въпреки всичко трябвало да се очаква, че Ана ще си избере тъкмо такъв тип любовник, тъй като на седемнадесет години моделът на натрапливо повторение на нейните връзки вече бил установен. Трябвало да се очаква, че сексуалният акт с А. ще се окаже пълен провал; както и това, че някоя жена ще й помогне и даже ще я „спаси“, но не преди да е изтърпяла още страдания. В дома на мадам Р. самочувствието й се възстановило, майчинската обич на вдовицата била приобщена към модела на идеализирана майчина любов — истинската първа любов. Във фрау Ана се зародили чувства от хомосексуален характер, макар че тя не била в състояние да ги признае пред самата себе си, а още по-малко пред мадам Р. За щастие успяла да преживее шока от повторния брак на приятелката си, понеже в живота й отново се появила леля й: една жена, чиито майчински чувства останали неудовлетворени и която фактически била двойница на майка й. Изкушаваме се да си представим откриването на музикалната дарба на Ана през това време (при това — изразена чрез богатите тонове на избрания от нея инструмент) като спонтанно „разцъфтяване“, предизвикано от възстановеното й чувство за собствена стойност.

Тласкана от желанието да си докаже, че е способна да има нормална връзка, тя си намерила съпруг. Както би могло да се предположи, това също се оказало катастрофа, но тя не искала да признае поражението си. Сигурно тайно в себе си е почувствала облекчение, когато избухването на войната ги разделило. Нужна била обаче сериозна душевна болест, за да реши тя да сложи край на брака си. А пред себе си и пред околните изтъквала като причина невъзможността да има деца.

Някои вести от мадам Р. и една случайна забележка на леля й заплашвали да разрушат всичко, което била постигнала с толкова мъка. Бракът й бил лицемерие, а музикалните й занимания (поне отчасти) представлявали сублимация на истинските й желания. Недопустимата идея трябвало да бъде потисната на всяка цена и цената била хистерията. Както винаги се получава при несъзнаваното, симптомите били напълно подходящи: болките засегнали именно гърдата и яйчника й поради несъзнателната й омраза към изкривената й женственост, а нейната анорексия показвала, че абсолютно се самоненавижда и изпитва желание да изчезне от лицето на земята. Задъхването и задушаването, които я измъчвали през пубертета, се появили отново — като последица от това, че е съзряла истинските обстоятелства на смъртта на майка си. Остава неясно защо болките са засегнали лявата половина на тялото й. Хистерията нерядко се възползва от физическите слабости на организма, разбира се, ако те подхождат на първичната й символика. Възможно е в лявата гърда и левия яйчник на пациентката да има известна склонност към заболяване, която би могла да се прояви на по-късна възраст. От друга страна, ориентацията към лявата страна е може би свързана с някакъв спомен, който не е бил разкрит в хода на анализата. Никоя анализа не е пълна — хистериите имат повече корени от дърветата. Така например към края на анализата пациентката разви лека фобия към оглеждането в огледало, като твърдеше, че това действие предизвиква у нея нервно сърцебиене. Тази фобия, която за щастие бе краткотрайна, така и не получи задоволително обяснение.

Анализата на фрау Ана беше една от най-непълните. Тъй като смяташе, че здравето й е фактически възстановено, тя гореше от желание да се върне към музикалната си кариера. Между нас съществуваха известни разногласия и това донякъде ме радваше, защото означаваше, че Ана възвръща независимостта си. Възраженията й най-вече се отнасяха до оценката ми за нейната привързаност към мадам Р. На моменти все още не й се искаше да признае открито, че в нея има и хомосексуален компонент. И двамата имахме чувството, че трябва да прекратим беседите си, и се разделихме като добри приятели.

Казах й, че според мен е излекувана от всичките си болки, но че все пак последната дума по този въпрос принадлежи на живота. Тя не оспори това. Напусна ме с разумни изгледи да оцелее при едно съществуване, което по всяка вероятност никога нямаше да е лесно, а може би често щеше да бъде и самотно. Накрая вече бе в състояние да каже, че разбира как майка й е могла да се стреми към любов и нови преживявания, след като първите възторзи на брака й са преминали. Способността й да приеме непроменимото минало до голяма степен се дължеше на спокойствието на Гащайн и на това, че тя после написа своя „дневник“. Последното представлява интересен пример за това как несъзнаваното подготвя психиката за окончателното допускане на изтласканите идеи в съзнанието.

По-горе сравних дневника с опера, ала между двете има една съществена разлика. А именно — в нейната драма героите са взаимно заменяеми. Така например младият човек от време на време (или даже едновременно) е бащата на Ана, брат й, чичо й^[30], любовникът й А., съпругът й и дори маловажният млад мъж във влака от Одеса. Самата Ана (на моменти) е оперната певица, но също така и проститутката с отрязаната гърда, и бледата слаба болна с оперираната матка, и мъртвата любовница в общия гроб. Понякога „гласовете“ са разграничени, но много по-често се съединяват и преливат един в друг: „егоизмът беше несъвместим с духа на белия хотел“. С умерена помощ от страна на лекаря дневникът на фрау Ана я приближи към душевното здраве посредством приемането на тайнствената личност на майка й. Корсетиерката символизира още едно нещо, което пациентката не споменава: лицемерие. Майка й не е била такава, каквато е изглеждала; съвсем не е била толкова строга към себе си. Била е Медуза, както и Деметра. Когато е изглеждало, че се държи най-ласкаво към детето си, умът й вероятно е бил другаде. Но дълбоко под нивото на съзнаваното пациентката развиваше способността да прощава на майка си нейните слабости, а оттам (и в много по-голяма степен) — и своите собствени^[31].

И така, допуснал съм сериозна грешка, като съм приел, че главните персонажи са „един мъж, една жена; една жена, един мъж“^[32]. Макар и външните впечатления да сочат точно обратното, ролята на мъжа, на бащата в личния театър на пациентката е подчинена и ние сме изправени пред две „героини“ — пациентката и майка й. Документът на фрау Ана изразява копнежа й да се върне отново в пристана на абсолютната сигурност, в първоначалния бял хотел (ние всички сме били там), в майчината утроба^[33].

След около година съвършено случайно срещнах фрау Ана отново. По едно приятно съвпадение срещата ни стана в Бад Гащайн, където бях на почивка с една моя роднина. Разхождахме се, когато видях познато лице. Оказа се, че Ана свири в оркестъра на малък гастролиращ оперен състав и аз много се зарадвах, че тя изглежда добре: наистина сега килограмите й бяха по-скоро твърде много, отколкото твърде малко. Изглеждаше доволна, че ме вижда, и изрази надеждата, че вечерта ще посетим представлението. Отиваше на репетиция. Операта, в която щеше да свири, беше едно от ония недотам понятни съвременни произведения и аз заявих, че модерната музика не ми допада, ала добавих, че сигурно бих отишъл, ако изпълняваше „Дон Жуан“! Закачливият ми намек не й убягна и тя се усмихна. Попитах я дали знае езика, на който е написана операта (клавира на която държеше в ръце), и тя отвърна, че е включила и чешкия в репертоара си. Спътницата ми изрази възхищение от това, че тя може да чете на толкова много езици, а фрау Ана отговори с тъжна усмивка, като отправи думите си по-скоро към мен, че понякога се чуди от кого ли е наследила тази дарба. Изглежда, беше неизбежно за нея да се запита дали студенината на баща й след смъртта на майка й не е идвала от подозрението му, че тя не е негово дете.

Фрау Ана ми каза, че от време на време симптомите й пак се проявяват в лека форма, но не до такава степен, че да не може да свири. Бояла се обаче, че никога няма да достигне върховете на професията си, защото започнала късно и прекъснала музикалните си занимания за дълго време. Щастлив съм да споделя, че и през следващите години до мен достигаха добри вести за фрау Ана: говореше се, че е талантлива музикална изпълнителка, която прави успешна кариера във Виена и продължава да живее с леля си.

Бележки

[1] Сърдечна връзка (фр.) — Бел.прев. ↑

[2] Изтласкване — един от ключовите термини на Фройд; най-общо може да се определи като „превод“ на психическо съдържание от съзнанието в несъзнаваното и/или поддържането му там. — Бел.прев. ↑

[3] След войната отчайващо не достига гориво за отопление и осветление. — Бел.прев. ↑

[4] Съпротива — стремеж да не бъдат допуснати в съзнание изтласканите желания и мисли — Бел.прев. ↑

[5] Един ден тя ми каза, че е наследила това разпятие от майка си. По такъв начин дъщерната почит изглежда засилваше религиозността й. — Бел.авт. ↑

[6] Става дума за дългите летни нощи в далечния север, където дните са отделени един от друг само от краткотраен здрач. — Бел.прев. ↑

[7] В текста има игра на думи от „niederkommen“, което означава „падам“, но също и „раждам дете“. — Бел.прев. ↑

[8] Втората дъщеря на Фройд, Софи, двадесет и шест годишна, почива в Хамбург на 25.1.1920 г. Тя оставя две деца, едното от които е само на тринадесет месеца. — Бел.прев. ↑

[9] Съдба (лат.) — Бел.прев. ↑

[10] Нужда, необходимост (старогр.) — Бел.прев. ↑

[11] Известен курорт в Австрийските Алпи. — Бел.прев. ↑

[12] Фактически от врага бяха отвоювани известни позиции. И сега виждахме как хистерията отчаяно се опитва да отвърне на удара. — Бел.авт. ↑

[13] Ана Г. всъщност е била оперна певица, а не инструменталистка. Промяната е предизвикана от желанието на Фройд да запази в тайна самоличността й, въпреки че той се отклонява от фактите винаги с голямо съжаление, дори и когато се касае за такива маловажни подробности. — Бел.авт. ↑

[14] Прехвърляне на чувства, изпитвани от пациента на по-ранна възраст (обикновено към родителите) върху психоаналитика. — Бел.прев. ↑

[15] Според Фройд чувството за Океана може да се свърже с един по-ранен етап от развитието на чувството за Аза; основното му съдържание е „да бъдеш едно цяло с Вселената“. — Бел.прев. ↑

[16] Шекспир, „Сън в лятна нощ“ — превод В. Петров. — Бел.прев. ↑

[17] Великолепно безразличие (фр.) — Бел.прев. ↑

[18] Също така личи, че тя е помогнала на дъщеря си да премине през по-нататъшните фази с минимални изтласквания. Пасажи от дневника загатват, че на Ала не й е присъща никаква нездрава склонност към идеализация: тя усеща, че гениталният апарат си остава в съседство с клоаката и че всъщност (както казва Лу Андреас-Саломе — „при жената той е дори само взет под наем от нея“. — Бел.авт. ↑

[19] Прекъснато сношение (лат.) — Бел.прев. ↑

[20] Жан Мартен Шарко (1825–1893) — френски невролог, един от основателите на съвременната неврология, при когото Фройд специализира в продължение на шест месеца от октомври 1885 до март 1886 г. — Бел.прев. ↑

[21] Един от любимите цитати на Фройд. Пълната фраза на Шарко е „La theorie c’est bon, mais са n’empeche pas d’exister“ („Теорията е хубаво нещо, но тя не пречи на нещата да съществуват.“). — Бел.прев. ↑

[22] Понеже бащата на Ана напълно отхвърлил еврейския си произход, самата тя изобщо не се чувстваше еврейка. Веднъж се охарактеризира пред мен като „християнка от Средна Европа“. — Бел.авт. ↑

[23] „Из историята на една детска невроза“ („Човекът вълк“) (1918 г.). Макар и фрау Ана да не знаеше това, в произхода и в семейната среда на двама им имаше изненадващо много прилики. Също така веднъж тя сигурно беше срещнала този пациент по стълбите, след като дълго време бе обсъждала с мен различни аспекти на неговия случай. — Бел.авт. ↑

[24] Очевидно във вече споменатата от мен поза. — Бел.авт. ↑

[25] 1920 г. — Бел.прев. ↑

[26] Малката смърт, т.е. оргазъм (фр.) — Бел.прев. ↑

[27] Гьоте, „Нощна песен на странника“. „От всичко туй съм уморен; къде е смисълът на болките и радостта?“ Цитатът е много подходящ, като се имат предвид обстоятелствата, при които е написан „Случаят фрау Ана Г.“ През 1930 г. на Фройд е присъдена Гьотевата награда за литература. Майсторската му благодарствена реч (прочетена от Ана Фройд във Франкфурт) до такава степен впечатлява градския съвет, че той получава покана да напише психоаналитично произведение, което да бъде публикувано в луксозно ограничено издание в чест на стогодишнината от смъртта на Гьоте (1832 г.) и на четиридесетата годишнина от появата на „Изследвания върху хистерията“ на Фройд и Бройер. Приемайки поръчката, Фройд предлага да опише случая на фрау Ана. Членовете на юбилейния комитет отначало с готовност откликват на желанието му текстовете на пациентката да бъдат включени като приложение към неговото изследване; впоследствие обаче, когато се запознават с естеството на материала, те са обхванати от напълно понятно смущение. Като се изключи условното заменяне на непристойните думи със звездички, Фройд не допуска никакво цензуриране на текста. Публикуването му се забавя, а с идването на власт на националсоциалистите е изобщо изоставено. През 1933 г. всички произведения на Фройд са изгорени на клада в Берлин. — Бел.авт. ↑

[28] Разказът на лелята за импулсивната постъпка на сестра й имал болезнен ефект върху пациентката и впоследствие тя често се връщала към него. — Бел.авт. ↑

[29] Нейният сън най-вероятно е подготвил почвата за откриването на травмата. Тя слиза на място, означено като Будапеща, макар и да изглежда „абсолютно лишена от живот“. Човекът от влака я предупреждава, че семейство Т. в Москва няма да има къде да я настани и тя ще трябва да спи гола в беседката. Идеята на фрау Ана във връзка с това по време на отреагирването беше, че в Москва майка й надали би отседнала в хотел; тя по-скоро би отишла в дома на семейство Т., нейните гостоприемни роднини. — Бел.авт. ↑

[30] Чичо й е преди всичко главният готвач: заради бялата моряшка шапка, която носел на шега, и се наричал „главният“ (докато баща й бил „капитанът“) и заради невероятния му апетит, който се запечатал в паметта й. — Бел.авт. ↑

[31] Необичайното за Фройд наблягане върху ролята на майката е може би донякъде свързано със скорошната смърт на собствената му майка на 12 септември 1930 г. Сравни писмото му до Джоунз: „Нейната стойност за мен едва ли би могла да бъде преувеличена… Не изпитвам болка или скръб, което вероятно може да се обясни с обстоятелствата, с преклонната й възраст и с края на съжалението, с което ни изпълваше безпомощността й. Заедно с това у мен има и едно чувство на освобождение, на облекчение, което, мисля, че мога да разбера. На мен не ми беше позволено да умра, докато тя беше жива, а сега вече мога. Някак си, стойностите на живота забележимо са се променили на по-дълбоките нива.“ — Бел.авт. ↑

[32] Готфрид Страсбургски, „Тристан“. — Бел.прев. ↑

[33] На това място ръкописът от 1931 г. продължава с още един абзац: „По този повод ми се стори подходящо да представя един случай, в който разумът и въображението могат да се разглеждат като съдружници в търсенето на истината; такива са били те и в душата, и в сърцето на гения, когото честваме сега. Макар и дневникът на фрау Ана да е объркан и сантиментален, аз вярвам, че и самият Гьоте би открил в него повече чистота, отколкото вулгарност; и че той не би бил изненадан да научи, че в царството на либидото най-висшето и най-низшето са тясно свързани и в известен смисъл зависими едно от друго. «От небесата — през света — към ада» Нека още дълго поезията и психоанализата от своите различни позиции да осветляват човешкото лице в цялото му благородство и горест.“ — Бел.авт. ↑

Към следващата част или към съдържанието

Д. М. Томас Белият хотел (5)

Метаданни

Данни

Белият хотел

Информация

История

Сваляне / Връзки

IIIФрау Ана Г.

Д. М. Томас
Белият хотел (5)

III
Фрау Ана Г.