Тя се препъна в един корен, изправи се и се втурна сляпо по-нататък. Нямаше къде да избяга, ала продължаваше да тича. Зад нея се засили шумът от стъпкана шума, защото те бяха мъже и можеха да тичат по-бързо. Даже и да стигнеше края на гората, щеше да се натъкне на още войници, които чакаха, за да я застрелят. Но все пак тези мигове живот в повече бяха ценни. Само че те не й стигаха. Единственият изход беше да се превърне в дърво. С радост би се лишила от тялото си, от многообразието на живота си, за да стане дърво, застинало в смиреното си съществуване, обиталище на паяци и мравки. За да облегнат войниците пушките си на дървото, докато ровят в джобовете си за цигари. Леко разочаровани, те щяха да свият рамене и да кажат: „Голяма работа! Една по-малко!“ После щяха да си идат вкъщи, ала тя, дървото, щеше да възликува и листата й щяха да пеят благодарствени химни на Бога, докато слънцето залязваше между околните дървета.

Накрая рухна върху горчивата пръст. Ръката й докосна нещо твърдо и студено. Когато разчисти листата, видя, че е желязната халка на някакъв капак. Изправи се на колене и задърпа халката. За известно време бе настъпила тишина, като че ли войниците бяха загубили следите й, но сега отново ги чу да тичат през храстите, съвсем наблизо зад нея. Задърпа халката с всичка сила, но тя не поддаде. Една сянка падна върху окапалите листа. Тя затвори очи в очакване всичко в главата й да избухне. После погледна нагоре към изплашеното лице на едно малко момче. То беше без дрехи като нея и кръв се стичаше от стотиците му рани и драскотини. „Не бой се, госпожа — каза то. — И аз съм жив.“ „Тихо!“ — отвърна тя. Желязната халка не искаше дори и да се помръдне, но тя каза на момчето да пълзи след нея през храсталака. Може би войниците щяха да сбъркат кръвта по гърбовете им с пурпурната багра на листата. Но докато пълзеше, тя усещаше как куршумите съвсем леко се забиват в дясното й рамо.

Кондукторът я разтърси и като се извиняваше, тя се заопитва да отвори закопчалката на чантата си. Чувстваше се глупаво, защото — също като халката — закопчалката не поддаваше. После я отвори, намери билета си и му го подаде. Той го перфорира и й го върна. След като кондукторът затвори вратата на купето, тя издърпа надолу роклята си на черни и бели райета и се намести в по-удобна и по-прилична поза. Погледна военния на отсрещната седалка. Той бе дошъл в купето по време на съня й. Усети, че се изчервява, когато очите й срещнаха втренчения му поглед, и започна да привежда в ред съдържанието на дамската си чанта. Забеляза, че младият мъж, с когото (така да се каже) бе спала, имаше кротки зелени очи. Тя взе книгата си и отново започна да чете. От време на време поглеждаше през прозореца и се усмихваше.

Всичко внушаваше голямо спокойствие: и потракването на колелетата, и обръщането на страниците, и шумоленето на вестника на спътника й.

Младият мъж се чудеше как някой може да се усмихва, докато пред погледа му преминава монотонната, оцветена в охра равнина. Усмивката й не изглеждаше да е породена от някакъв щастлив спомен или очакване, а чисто и просто от удоволствието, че наблюдава сцената отвън. Тя преобразяваше приятните й, малко безинтересни черти. Беше доста пълна, но със съразмерна фигура.

Една от усмивките й прерасна в прозявка, която тя бързо потисна.

— Сладък сън! — каза й той смело, като сгъна вестника в скута си и й се усмихна приятелски.

Бузите й почервеняха. Тя кимна, като отново погледна навън през прозореца.

— Да — каза тя. — Май по-скоро бях мъртва, отколкото заспала.

Отговорът й му се стори смущаващ.

— Така е, защото отдавна не е валяло — продължи тя.

— Да, наистина! — каза младият мъж.

Той не можеше да измисли какво повече да каже и тя отново се зае с книгата си. Четенето я завладя изцяло в продължение на няколко страници, после погледът й пак се плъзна към сухата равнина зад прелитащите телеграфни стълбове и усмивката й се върна.

— Интересна ли е? — попита той, като с кимване посочи скута й.

Тя му подаде отворената книга и остана наведена напред. За момент той се озадачи от черните и бели точки, които скачаха по страницата в ритъма на влака, също като райетата на роклята й. Трудно му беше да се приспособи към странните знаци, понеже бе очаквал да е някакво леко романче. Отначало си помисли — кой знае защо, — че книгата трябва да е на тамилски или на някакъв друг екзотичен език. Тъкмо се канеше да каже: „Значи се занимавате с чужди езици?“ Тогава схвана, че е музика. Имаше думи на италиански между петолинията, а когато погледна твърдата корица на книгата (подвързията изпука в ръцете му), видя името на Верди. Върна й книгата, като каза, че не може да чете ноти.

— Прекрасно е — промълви тя, като прокара пръсти по корицата.

Обясни му, че използва пътуването, за да разучи една нова партия. Тежало й обаче това, че не можела да пее с цял глас, защото партията била толкова мелодична. Той й каза да не се притеснява и да пее — тъкмо щяла да разсее скуката от тази проклета равнина! Не това искала да каже, поясни тя, като се усмихна — а че гласът й е уморен и че трябва да го остави да си почине. Наложило се да прекрати турнето си и да се прибере вкъщи един месец по-рано. Единственото й утешение било, че ще види малкия си син отново. Майка й се грижела за него, но макар че обичал баба си, не му било никак весело през цялото време да е вързан с една възрастна жена. Той много щял да се зарадва, че тя се връща по-рано. Не им изпратила телеграма, защото искала да ги изненада.

Младият мъж кимаше съчувствено по време на всичките тия безинтересни разяснения.

— А къде е баща му? — поинтересува се той.

— Ах! Кой знае? — тя сведе поглед към клавира на операта. — Вдовица съм.

Той промърмори някакво съжаление и извади табакерата си. Тя отказа, но заяви, че й е приятна миризмата на тютюн и че димът няма да раздразни гърлото й. И бездруго нямало да пее известно време.

После затвори клавира си и се загледа тъжно през прозореца. Той си помисли, че си е спомнила за съпруга си, и тактично не пророни нито дума, докато пушеше. Виждаше как под роклята й на бели и черни райета привлекателният й бюст развълнувано се повдига и спуска. Дългата й, права черна коса обрамчваше едно лице с възгрубички черти. Приятно извитите й устни все пак не компенсираха големия й нос. Имаше мургавичка мазна кожа, която му се нравеше, защото беше прекарал три години в постоянно недояждане.

Младата жена си мислеше за пушека на влака, който се виеше зад тях. Също така виждаше този млад приветлив войник да лежи застинал в ковчег. Накрая успя да овладее дишането си. За да отклони ума си от тези ужасни неща, започна да разпитва спътника си и откри, че е бил военнопленник и се връща при семейството си. Съжалението, изписано на лицето й (той беше толкова блед и слаб), се смени от приятно учудване, когато чу думите „професор Фройд от Виена“.

— Разбира се, че съм чувала за него! — каза тя с усмивка и скръбта й бе забравена.

Била голяма почитателка на методите му. Дори по едно време мислела да се консултира с него, но това вече не било необходимо. Как ли се чувства човек като син на такъв прочут баща? Както можеше да се очаква, лицето му се изкриви в гримаса и той иронично сви рамене.

Изобщо не завиждал на бащината си слава. Просто искал да си намери млада жена и да пусне корени. Тя сигурно смятала, че животът й на певица с това вечно гастролиране тук и там е ужасно напрегнат. О, не, каза тя, обикновено не било така. За първи път пренапрягала гласа си. Постъпила глупаво, като взела партия, твърде висока за нейния регистър и изискваща много мощен глас. По природа не била Вагнерова певица.

Влакът, който от близо два часа не беше спирал и дори бе профучал през няколко големи града, без да забави ход, ги изненада, като спря на малка, тиха гаричка в средата на голямата равнина. Даже не можеше да се нарече и село — състоеше се от три-четири къщи и църковна кула. Никой не чакаше, за да се качи, но коридорите на влака се изпълниха с блъсканица, суетня и крясъци и те видяха как множество пътници се изсипаха на перона. Когато влакът потегли отново, те гледаха как цялата тълпа несигурно оставя куфарите си на земята. Гаричката много скоро се изгуби от погледа им. Равнината стана още по-прашна и още по-унила.

— Да, наистина ни трябва дъжд — промълви младият мъж.

Жената въздъхна и каза:

— Но целият живот е пред вас. Не бива да имате такива мрачни мисли на вашата възраст. Разбира се, при мен нещата стоят съвсем иначе. Почти тридесетгодишна съм. Започвам да погрознявам, вдовица съм, само след още няколко години ще почна да губя и гласа си. Направо нямам на какво да се надявам.

Тя прехапа устни. А той се почувства леко раздразнен, защото тя или пренебрегваше всичките му забележки, или пък ги разбираше накриво. Но новото повдигане и спускане на гърдите й предизвика стягане в слабините му, което за щастие бе прикрито от вестника.

Когато — все още стиснал вестника — излезе в коридора, видя колко се е изпразнил влакът. Той и тя, изглежда, бяха единствените останали пътници. Като се върна, откри, че отсъствието му (макар и съвсем кратко) бе нарушило близостта помежду им. Тя отново четеше клавира и същевременно си отхапваше по малко от един сандвич с краставица (така той зърна малките й бисерно бели равни зъби).

Усмихна му се леко, преди да потъне в четенето. Той се хвана, че казва:

— Колко много врани са накацали по жиците.

Поне на него забележката му прозвуча момчешки, несигурно, глупаво и несръчността му го изпълни със смущение.

Но младата жена се усмихна в знак на радостно съгласие и каза:

— Толкова труден пасаж. Виваче!

И тя затананика с приятен дрезгав глас една скоклива мелодия, означена с настръхнали шестнадесетини. Спря така внезапно, както бе започнала, и се изчерви.

— Прекрасно! — каза той. — Не спирайте!

Но тя поклати отрицателно глава и започна да си вее с отворената книга. Той си запали още една цигара, тя едновременно затвори книгата и очите си и се облегна назад.

— Нали са турски?

Помисли си, че в миризмата им има опиум, и отново се почувства сънена в топлото задушно купе.

През краткото си отсъствие той се беше преоблякъл в елегантен светлосин цивилен костюм. Влакът навлезе в тунел и от пътническо купето им стана спално. Тя почувства, че той се навежда към нея и докосва ръката й.

— Изпотена сте — каза той съчувствено. — Оставете въздухът да стигне до кожата ви.

Не се изненада, когато усети ръката му да разтваря краката й.

— Цялата сте в пот — каза той.

Изпълваха я спокойствие и свобода, като оставяше младия офицер да гали бедрата й в тъмното. В известен смисъл вече беше спала с него, понеже му бе позволила далеч по-голямата интимност да я наблюдава, докато спи.

— Задушно е — каза тя сънено.

— Да отворя ли прозореца? — предложи той.

— Ако желаете — промърмори тя. — Само че не мога да си позволя да забременея.

Тъй като й беше почти невъзможно да диша, тя разтвори бедрата си и от това й стана по-леко. Той се взираше в тъмните неясни очертания на лицето й — там от време на време проблясваше бялото на очите й. Тези пълнички, апетитни бедра под опънатата коприна бяха невероятно съблазнителни за човек, който е бил затворен няколко години. Над очите й се появи малко червено петно. После стана по-ярко и по-голямо. Раздели се на пурпурни струйки и тогава той разбра, че косата й гори. Бързо смъкна сакото си и уви главата й с него. Това за малко не я задуши, но пламъците изгаснаха. Влакът излезе на слънце.

Огънят и дразнещата светлина на слънцето разрушиха създадената атмосфера и младият мъж ядно смачка цигарата си. Жената скочи на крака, застана пред огледалото, промени прическата си и прикри изгореното място с един лъскав черен кичур. После свали бялата си шапка от полицата за багаж и си я сложи.

— Виждате колко бързо се паля — засмя се нервно тя. — Затова е по-хубаво въобще да не започвам. Толкова малко ми трябва.

Той й се извини за невниманието си. Тя приседна на ръба на седалката, нежно и загрижено взе ръцете му в своите и го попита може ли да е забременяла. Той поклати отрицателно глава.

— Тогава — промълви тя облекчено — нищо лошо не се е случило.

Той погали ръцете й.

— Желаете ли ме? — попита тя.

— О, да! Много! — отвърна той.

Тя се изчерви отново.

— Но как би се почувствал баща ви, ако се ожените за една бедна вдовица, при това толкова по-възрастна от вас? С четиригодишен син? А има и още нещо — синът ми. Как би го приел той? Ще трябва да се срещнете с него, за да видим как се погаждате.

Младият мъж не знаеше какво да отговори на това. Реши да не казва нищо, но да започне отново да гали бедрата й. За негово облекчение бедрата й се разтвориха веднага и тя се облегна назад със затворени очи. Гърдите й се повдигнаха и той постави свободната си ръка върху тях.

— Бихме могли да прекараме няколко дни заедно — предложи той.

— Да — каза тя, без да отваря очи. Въздъхна и прехапа устни. — Да, това би било чудесно. Но нека да го видя първо и да го подготвя за срещата с вас.

— Исках да кажа ние двамата — каза той. — Само двамата. Зная един хотел в планината. Край езеро е. Прекрасно е. Нали не ви очакват?

Тя поклати отрицателно глава и отново въздъхна, когато пръстът му се плъзна в отверстието. Младият мъж загуби интерес към жената, понеже бе изцяло завладян от мистериозното изчезване на пръста си вътре в нея. Макар и да усещаше как този пръст се хлъзга по плътта й, той изобщо не го виждаше. Обилната влага му позволи да напъха още пръсти. Тя извика — толкова много пръсти бяха проникнали в нея, като че ли беше плод, който той разрязваше. Представи си, че е напъхал в нея и двете си ръце — за да достигне плода. Роклята й се беше вдигнала до кръста, а отвън прелитаха телеграфните стълбове.

Обезумелите й сетива постепенно усетиха как пороен дъжд залива прозорците на коридора, докато от другата страна равнината бе все така гола и прашна, а небето блестеше в ядно жълто. Дъждът спря и когато погледнаха встрани, видяха кондуктора, който почистваше прозореца с мека четка. Стреснатото му лице гледаше към тях, но те продължиха това, което правеха, сякаш той изобщо не беше там. От тласъците на бедрата й книгата падна на пода и така се смачка второто действие на „Бал с маски“.

— Не трябва ли да спрем? — изпъшка тя, но той й каза, че му харесва пръстите му да са там.

Харесваше му да бъдат там и докато се носеха покрай улици със спретнати къщи, и после — покрай бедняшки квартали с високи блокове, между чиито прозорци висеше пране. Освен това бяха така затиснати, че не би могъл да ги измъкне, даже и да искаше. Тя кимна, напълно убедена, че е невъзможно да спрат.

Но той освободи пръстите си без всякаква трудност, когато влакът им спря на железопътния възел, а във влакчето, което ги отнасяше нагоре в планината, нямаше възможност да започнат отново. Тя седеше, притисната до него, като се задоволяваше с това да целува пръстите му или да стиска ръката му в скута си. Техните спътници бяха в отлично настроение и ахкаха от учудване, докато влакът бавно се изкачваше с тях все по-високо и по-високо в планината.

— Има все още много сняг! — избъбри дамата, седнала отсреща, съпруга на пекар, ако се съди по влажния брашнян дъх, който идеше от тялото й. — Така мисля аз.

Младата жена отговори на усмивката й.

— Не се чувствам ни най-малко омърсена.

Съпругата на пекаря се усмихна неопределено и насочи вниманието си към своята дъщеричка, която се въртеше нетърпеливо. Малкото момиченце беше възбудено, защото това беше първата истинска ваканция, на която го водеха.

Дори и в късния следобед езерото блестеше в смарагдовозелено. Бяха щастливи, че са отново сами по краткия път към белия хотел. В преддверието нямаше никой с изключение на портиера зад бюрото на рецепцията, а той хъркаше, приспан от задушния следобед. Младата жена, лишена от сили след страстта по време на пътуването с влака, се облегна на бюрото, за да си почине, докато младият мъж — който се беше обадил по телефона от железопътния възел, за да запази стая — погледна списъка с резервациите, откачи един ключ от таблото и надраска някакво име в регистрационната книга. На рецепцията имаше купа с невероятно едри жълти праскови. Младият мъж си взе една, заби зъби в сочния плод и предложи на приятелката си да си отхапе и тя. После я улови за ръка и започна да я бута пред себе си нагоре по стълбите. Сладката хапка праскова я освежи и тя почти затича по стълбите, а докато тичаха, той започна да вдига роклята й към кръста. Коприната шептеше. Ръката й се плъзна встрани и усети ерекцията му. Той беше в нея, когато влязоха в стаята — всъщност тя не можеше да каже кое се случи по-напред. Но без даже да спре, за да огледа стаята, тя се просна на леглото с широко разтворени крака. Не спряха и когато той свали шапката й и я запокити в ъгъла.

Младата жена се чувстваше разчупена на две и виждаше края на връзката им, преди още тя да бе започнала както трябва. Представяше си и как се прибира вкъщи — разцепена. От вратата до леглото протичаше пътечка от пръски и когато свършиха, тя го накара да позвъни, за да дойдат да изчистят. Докато камериерката, момиче от Ориента, наведена почистваше петната от праскова по избелелия килим, те стояха до прозореца с изглед към верандата и се любуваха на синьото привечерно небе в последните минути, преди слънцето да започне да залязва и да промени цвета му.

Следващият ден отново донесе синева навън, но през втората нощ (тя си мислеше, че е втората, но беше загубила представа за времето) през отворения им прозорец влетя парче кремък, голямо колкото мъжки юмрук. А вятърът, който се беше засилил вечерта и сега свиреше в листвениците, счупи вазата с цветя, която камериерката бе поставила на скрина им. Младият мъж скочи към прозореца и го затвори. Сега вятърът заплашваше да счупи прозореца и те чуха приглушен трясък — срутил се бе покривът на беседката. Напомняше покрив на пагода, беше живописен, ала нестабилен и буйният вятър го отнесе. Дълго време никой не отговаряше на позвъняванията им, но накрая камериерката дойде да събере парчетата от счупената ваза и разсипаните вода и цветя. Очите й бяха зачервени и младият мъж я попита какво се е случило.

— Някакви хора са се удавили — отвърна тя. — Тази нощ вълните са много големи. Лодката им се е обърнала.

Камериерката погледна с учудване парчето кремък, което продължаваше да лежи там, където бе паднало.

— Оставете го — каза младият мъж. — Ще ни бъде сувенир.

Но въпреки това тя го вдигна и му го подаде, а той го претегли на ръка, като му се чудеше. Не можеше да си представи силата, която го бе изтръгнала от планината и го бе запокитила в стаята им.

По-късно тя попита:

— Гърдите ми по-меки ли са от камъка?

Той кимна утвърдително и положи главата си върху тях, за да докаже, че е така. До тях достигаше ясно, макар и отдалеч, врявата на разтревожени хора, които се суетяха по коридорите. А когато позвъниха да им донесат вечеря, научиха, че ще трябва да се задоволят със сандвичи, тъй като всички келнери били отишли да помагат на жертвите от наводнението. Те бяха изгладнели и той помоли да им донесат малко шоколад със сандвичите. После погали гърдата й, която беше толкова по-мека от кремъка, наведе се и започна да смуче зърното. Младата жена жадуваше за устните, които я смучеха, оранжевото й зърно набъбваше все повече и повече. Прокара пръсти през късата му къдрава коса, докато той продължаваше да смуче. Чуха звук от счупване — може би беше някой прозорец или пък съдове — и викове. Шумове на паника. Чуха също и някои от гостите да плачат. Това й напомни за плача на бебето й и тя погали косата на мъжа. Гърдата й изглеждаше надута като балон и три пъти по-голяма от обикновено. Вятърът се блъскаше в стъклото на прозореца. Той отмести устните си от гърдата й и каза разтревожено:

— Дано само не се пръсне!

Тя отново вкара зърното в устата му и каза:

— Не ми се вярва. Набъбваше така, когато кърмех сина си.

Хотелът се тресеше от силата на бурята и тя си мислеше, че е на презокеански кораб, чуваше скърцането на шпанхоута, усещаше дъха на сол, който идеше откъм страничния отвор, и мириса на храна и повърнато от камбуза. Трябваше да вечерят с капитана и той щеше да я помоли да пее на корабния концерт. Може би никога нямаше да стигнат до пристанището. Чувстваше, че ще се разплаче, защото той беше изтеглил зърното й толкова напред, че започваше да я боли. Болката се събираше там, но все пак зърното като че ли не беше част от нея, то се отдалечаваше като някакъв възпален израстък, който корабният лекар е отстранил. Искаше да си починат малко, но той не беше съгласен. За нейно облекчение устните му се преместиха на другата й гърда и започнаха да изсмукват и това зърно, макар че — в синхрон с близначето си — то вече беше доста набъбнало.

— И двете ли болят? — попита той накрая.

А тя отвърна:

— Да, защото се обичат нежно.

Тя чу как се разбива страничният отвор в съседната каюта, точно откъм страната на койката им.

Той разтвори влагалището й с ръка и проникна в нея с такава сила, че я разтърси цялата. После се надигна, за да види мястото, където така мистериозно беше изчезнал в тялото й. Можеше да се появява и да изчезва по желание. Тя усети, че нещо съвсем леко докосва косата й, и когато протегна ръка, откри, че е сухо и прилича на хартия. Оказа се лист от клен — бурята, изглежда, го бе довяла в стаята им още преди да падне камъкът, а те не бяха го забелязали. Тя му го показа и той се усмихна, но усмивката му се превърна в гримаса на удоволствие от нарочно забавения оргазъм. Тя го погали отзад със сухия кленов лист. Той цял се изпълни с напрежение, а после силно потръпна.

Лекият дъжд беше спрял, а вятърът бе утихнал. Те отвориха прозореца и излязоха на балкона. Той прегърна приятелката си през кръста и те гледаха как буреносните облаци отминават и под тях се появяват звезди. По-едри никога не бяха виждали. И на всеки няколко секунди някоя звезда се плъзгаше по диагонал през черното небе като кленов лист, отвят от клона, или като любовници, които с кротки движения се наместват в съня си.

— Леониди^[1] — каза той тихо.

Тя положи глава на рамото му. Макар и неясно, можеха да видят, че нещо се върши на брега на езерото: докарваха тела на сушата. Някакви хора ридаеха, нечий глас извика, че трябват още носилки и одеяла. Любовниците се върнаха в леглото и отново се изгубиха един в друг. Този път тя усещаше, че освен члена му в нея прониква и един пръст. Той подчертаваше движенията на члена, но на моменти ги изпреварваше. Напомни й за метеорите по небето, освен това предизвикваше вихри и водовъртежи като бурното езеро. Бурята явно не беше отминала, защото над езерото се спусна бяла вертикална светкавица.

Те видяха с крайчеца на очите си как тя разполови черното пространство на прозореца и пердетата се издуха.

— Страхотно беше — прошепна той и тя се постара да го погали по-нежно, с връхчето на нокътя си. По същото време прътът му беше в ануса й и й причиняваше болка, но тя искаше да я боли още повече.

По езерото се виждаха няколко светлини — там, където спасителните лодки търсеха телата. Самите спасители се съвземаха след екота на гръмотевицата, която се бе сгромолясала край главите им тъкмо преди (а не малко след) светкавицата, превърнала нощта в ден. Вятърът се засили отново и те бързо загребаха към брега, защото нямаше никаква надежда да открият още тела през тази нощ. Хотелът гъмжеше от възбудени или полудели хора, стъклените врати постоянно се блъскаха, понеже внасяха вътре все повече и повече тела. В билярдната зала, която беше в сутерена, нивото на водата вече достигаше джобовете, но майорът невъзмутимо газеше около масата, решен да си довърши играта. Бе взел последното червено и всички цветове освен розовото. Следваше труден прав удар по цялата дължина на масата, но той го изпълни чисто и топката се търкулна в дупката. Когато водата се издигна до хълбоците му, той отпи от бирата си и намаза щеката си с тебешир. Черната докосваше ръба на масата, но той запрати бялата топка, за да я долепи до него. Беше прекрасен удар и черната топка намери смъртта си във водната стихия. Майорът играеше тази игра сам срещу себе си, защото противникът му, католически свещеник, се бе завтекъл да даде последно причастие на умиращите. С ледена самодоволна усмивка майорът окачи щеката си и изплува от билярдната. В една стая на горния етаж любовниците спяха въпреки бушуващия вятър, който разтърсваше прозореца. И в съня си не отдръпваха ръцете си един от друг, като че ли се бояха да не би телата им някак да изчезнат през нощта. Черна котка, обезумяла от ужас, се свиваше на тресящия се клон на една ела срещу техния балкон. Напрегна сили, за да скочи, но усети, че е твърде далече.

Цели два дни никой не разбра, че котката не може да слезе от дървото. Младите любовници чуха скърцащ звук навън и станаха от леглото, за да видят какво става. Видяха един майор да се качва на висока стълба, която се огъваше и скърцаше под тежестта му. Иззад полюшващите се пердета те наблюдаваха тежката спасителна операция. Котката се изви на дъга, изсъска срещу човека и го одраска, когато той протегна към нея ръка. Военният изруга с някаква неприлична дума, която накара младата жена да се изчерви, понеже не беше свикнала на такъв език. Накрая майорът се смъкна надолу по стълбата с котката, вкопчена във врата му.

В момента, в който видя алените ранички по ръката на майора, младата жена усети как през нейното собствено тяло се спуска един противен съсирек кръв и съобщи на любовника си лошата новина. Това, че той не се разстрои, я изненада и зарадва. Все пак имаше един проблем. Тя нямаше никакъв багаж. Беше оставила тежкия си куфар в коридора на първия влак и когато всички пътници се изсипаха на малката гаричка сред изгорената равнина, някой сигурно го бе взел по погрешка. Не й се вярваше да са го откраднали. Така или иначе куфарът вече беше изчезнал, когато стана време да сменят влака на железопътния възел, а заедно с него — и роклите, бельото, тоалетните принадлежности и подаръците за сина й и за майка й.

Трябваше да повикат камериерката. Вежливото момиче — японска студентка, която работеше, за да изкара пари за следването си — отначало не можеше да разбере какъв е проблемът на младата жена. Наложи се да й нарисува на една от специалните бланки на хотела полумесец и до него стилизирана фигура на жена. Камериерката се изчерви и излезе. За щастие и самата тя беше неразположена. Скоро се върна с една превръзка. После свенливо се измъкна навън, като отказа да приеме бакшиш.

Лежаха и разглеждаха фотографии на неговото семейство. Тя намери за много забавна една снимка на Фройд на плаж в раиран черно-бял бански костюм, който сякаш беше от същия плат като роклята й. Младият мъж също се смя. Той, изглежда, бе особено много привързан към по-малката си сестра. Усмивката му помръкна, докато я гледаше.

Слязоха долу да вечерят и той я попита дали се чувства достатъчно добре, за да танцуват на музиката на циганския оркестър. Тя кимна утвърдително. Облегна се на него, докато танцуваха между масите.

— Усещаш ли как се стича кръвта? — попита той.

— Винаги — каза тя. — Разболявам се всяка есен.

Червилото й с аромат на череши го възбуди и той я целуна.

От топлия му лепкав вкус му се прииска още. Тя трябваше да се дръпне, за да си поеме въздух, но толкова много й хареса черешовият вкус на червилото й върху неговите устни, че се зацелуваха пак с безбройни, кратки, леки докосвания на устните си. Тя отново се отдръпна, като каза, че музиката извиква у нея желание да пее. Но вече твърде много от вечерящите и танцуващите ги гледаха. Той повдигна полата на роклята й, тя вяло се опита да я дръпне надолу, но гърлото я болеше от удоволствие и той настоя:

— Моля те, нека го направя! Моля те!

Думите му погалиха ухото й, заедно с това усети и острия връх на езика му.

— Но целият ще станеш в кръв — прошепна в отговор.

— Няма значение — каза той. — Искам кръвта ти.

И тя отново обви ръка около врата му и го остави да прави каквото иска. Танцуващите и вечерящите им намигаха и се усмихваха. Те също им изпращаха усмивки в отговор.

— Достатъчно ли е кървав бифтекът? — попита той, докато отделяше тлъстината от месото.

Тя хвана пръстите му и ги целуна.

— Не съм яла по-хубав — отвърна тя. — Нима не ти е ясно?

Бифтекът възстанови изгубената кръв и после те изтичаха до дърветата и пак се любиха на тревата до езерото. Понякога, когато се отваряше вратата, чуваха циганската музика и звездите бяха все така невероятно едри. Не беше толкова удобно да се любят, докато губеше кръв, но пък, от друга страна, тя можеше да се отпусне напълно, защото нямаше опасност от никакви последици. Когато изкачиха стълбите след полунощ, в стаята им бяха влетели още кленови листа. Тя се пошегува, че може да ги използва пълноценно. Зае четката му и докато си миеше зъбите, той я беше обгърнал с ръце и я целуваше нежно по врата. Продължи да се святка — имаше разпръснати светкавици без гръм, които приближаваха заснежените планински върхове и осветяваха разрушенията от бурята и наводнението.

Пощенски картички от Белия хотел

Възрастна милосърдна сестра:

Правя каквото мога за една мила млада двойка. И двамата са парализирани. Много смело е от тяхна страна да прекарват почивката си заедно. Седят изгърбени в шезлонгите си, завити с едно одеяло (ние сме на една яхта сред езерото). Храната е чудесна и Елизе се оправя. Тя ти изпраща поздрави.

Секретарка:

Днес ти е последният ден. Надявам се, че при теб е топло и сухо. При нас е много горещо, не се вижда нито едно облаче, има мараня. Ние сме на кораб в езерото, гризем пилешки кокалчета и пием вино. Хотелът е разкошен, по-добър е от рекламата и обществото е отбрано.

Католически свещеник:

Виждам трите мачти като символ на страстите Христови и бялото платно като светата Му плащаница. Така се чувствам по-малко виновен, задето изоставих паството си. Мамо, надявам се, че си добре. Времето е хубаво. Една мила млада девойка, католичка, се удави в ръцете ми преди няколко дни. Не се тревожи за мен. Чета малката книжка, която ми изпрати.

Японска камериерка:

Чудно да разкаже: мои влюбени (двойка в месец) станали още по изгрев и отишли на кораб. Значи аз и моя приятелка трябва оправя тяхно легло цял ден. Тяхно легло неописуемо. Аз няма време да пише даже хайку.

Корсетиерка:

Водата изглежда страшно студена, но утре трябва да се реша и да се натопя. Потопила съм ръката си встрани от кораба. Не ми се ще да кажа къде е поставил ръката си младежът, който седи до мен с момичето си. Е, все пак животът не може да спре. Разбира се, не е същото, когато си загубила спътника си, но трябва да се опитам да прекарам добре остатъка от почивката в памет на любимия ми съпруг.

Майор:

Повече прилича на военен кораб, отколкото на яхта. Всичко се е променило отпреди войната. Наблъскани сме един до друг. Да имах една хубава картечница, за да освободя малко място! Наводнението не ни отърва достатъчно. Тела! Навсякъде! Дик пристига утре с първия влак.

Часовникар:

Запали се като омазнен парцал. Разхождахме се с яхта, беше ни много приятно и изведнъж видяхме, че хотелът ни гори като шперплат. Толкова ярко светеше, че не виждахме и слънцето. Ех, отидоха ни всичките неща освен дрехите на гърба ни.

Ботаник:

Сломен съм. Вчера намерих много рядък вид еделвайс. Оставих го в хотела, естествено, и сега той е в пламъци.

Съпруга на банкер:

Направо не можех да повярвам на очите си. Хотелът ни изгоря до основи пред нас — само водата беше помежду ни, — а един младок дръпна момичето на скута си и й го напъха. Нали разбирате какво искам да кажа? Също като в онази игра с обръча и пръчката! А наоколо хората крещяха до Бога, дори на някои близките им бяха останали в хотела.

Застрахователен агент:

Беше ужасно да ги гледаш как скачат от прозорците на горните етажи. Опитваха се да гасят пожара с маркучи, но без особена полза. Слава Богу, че Елинър беше с мен. Като си помисля, че я карах да остане да си почине в хотела днес! Както и да е, ние сме здрави и читави и се надяваме да ви видим.

Съпругата му:

Слава Тебе Боже — Хюбърт беше с мен. Заради наводнението не му се искаше твърде да идем на излет с яхта, но аз го накарах да дойде. Времето е чудесно, ако и да става доста хладно нощем. Промяната ми се отрази много добре. Освен това се запознахме с прекрасни хора.

Момченце:

Висяха по дърветата като магически фенери.

Протестантски пастор:

Но мъртвите ще възкръснат, не се боя за това. И тази тленна плът ще се превърне в нетленна. Старата дама, с която ходихме на излет в планината, загина в огъня. И все пак душата ми ще възвеличи Господа.

Двойка в меден месец:

Ваканцията ни малко се помрачи, но въпреки всичко сме щастливи. На картичката са езерото и планината, красиво е и гледката направо ти спира дъха.

Съпруга на пекар:

Сърцата ни се късат. Скъпата ни майка умря в ужасния пожар в хотела. Благодарим на Бога, че бяхме на една яхта в езерото, но видяхме всичко. Изгоря като парче хартия. Виждахме и стаята, където беше тя. Но тя бе възрастна жена и затова не бива да скърбим чак толкова. Мъчим се да не униваме заради децата и ти трябва да направиш същото.

Търговски пътник:

В една от стаите пердетата дълго време бяха спуснати, но вчера ги вдигнаха. Някои мислят, че това е някак си свързано с пожара, но аз не виждам как.

Любовницата му:

Мислят, че някоя от камериерките си е пушела тайно, докато е оправяла леглата. Виждала съм японката да пуши в коридора. Изглежда толкова странно, защото японките са обикновено така изискани. За щастие пожарът беше през едно крило от нашата стая и багажът ни не е пострадал.

Двойка пенсионери:

Казват, че планината (където все още има много сняг) някак си е отразила слънчевите лъчи. Сигурно също като лупата, с която четем. Така или иначе ужасна трагедия е и затова внимавай с огъня, скъпа. Обслужването в хотела е чудесно. Изобщо не съжаляваме, че дойдохме. Великолепна почивка. Благодарим ти за щедростта.

Оперна певица:

Отидох на планина да си почина за няколко дни, преди да се прибера вкъщи. Мисля, че ми се отразява добре. Последните няколко седмици бяха толкова напрегнати.

Чудесно е човек да не прави нищо и само да се наслаждава на хубавата храна и на природните красоти. Все още не спя добре и това е единственият минус, но започвам вече да се поуспокоявам. Ще се видим скоро.

Шивачка:

Малкото ми момиченце е мъртво. Сломена съм от скръб. Обещах да ти изпратя картичка, мила, но не мислех, че ще е с такава вест. Ще я погребат тук. Тръгвам си веднага след погребението.

Адвокат:

Единственият минус е шумът нощем. Разбира се, трябва да проявим съчувствие към тях, но и ние също сме загубили близък човек и това изобщо не може да бъде причина да лишаваш другите от сън. Оплакахме се, но управителят, изглежда, не желае или пък не е в състояние да упражни контрол върху тях.

Бивша проститутка:

Един господин ми направи комплимент за хубавата фигура. Явно изобщо не личи. Всеки ден набирам по малко сили и свиквам. Е, чувствам се само малко по-тежка отляво, но предполагам, че и това ще мине. Имам късмет, тук има хора в много по-тежко положение. Времето е хубаво и храната е първокласна.

Никой не беше в настроение за танци. Гостите вечеряха мълчаливо и дълбоко трогнати, слушаха циганския оркестър, който свиреше приятни меланхолични мелодии. Един от музикантите, цигулар, бил застигнат от огъня в асансьора и изгорял до неузнаваемост. Младите любовници вероятно биха танцували, но те не дойдоха на вечеря.

През една от паузите между мелодиите, когато се чуваха само тихите, невесели разговори и учтивото приглушено тракане на приборите за сервиране, майорът стана от масата си (винаги вечеряше сам на една малка маса в ъгъла), отиде до естрадата, промърмори нещо на пълния потен шеф на оркестъра, който кимна в отговор, и заговори на гостите по микрофона. Каза, че би желал да говори с колкото се може повече от тях по един неотложен въпрос, и предложи след вечеря да си вземат по нещо за пиене от бара и да се съберат в билярдната. В първите мигове, след като той свърши, настъпи тишина, но после разговорите станаха по-шумни.

Може би около една трета от гостите решиха да разберат за какво иска да им говори „лудият майор“ (както го наричаха мнозина). Когато си изпиха кафето и си взеха коняк и ликьор от бара, една немалка тълпа се отправи надолу към билярдната. Там се настаниха на редовете от столове около масата. Зелената тапицерия все още не беше изсъхнала след наводнението и блестеше на светлината като зеленясал правоъгълен плувен басейн.

Майорът беше англичанин и се наричаше Лайънхарт^[2]. Той застана до онзи край на масата, от който започва играта, и изчака закъснелите да се съберат отзад.

— Благодаря ви, че дойдохте — започна майорът с твърд, но звучен глас. — Нека разведря атмосферата, като кажа, че не ви доведох тук, за да ви говоря за смъртта. Смъртта и аз сме стари познати и тя ни най-малко не ме ужасява. Ние скърбим за тези, които загубиха живота си при наводнението и в пожара, но не за това искам да ви говоря. Такива неща се случват. Те са от Бога. Не бива да допускаме подобни събития да ни огорчават прекалено много.

Лека вълна на одобрение премина през гостите при тези думи и един-двама започнаха да гледат на високия представителен военен с ново уважение.

Майорът погледна надолу и угаси цигарата си много бавно, като че ли имаше нужда от време, за да подреди мислите си. В билярдната настана дълбока тишина, нарушавана единствено от мъркането на една черна котка, животинчето на хотела (и абсолютна любимка на всички гости). Тя се беше промъкнала долу заедно с множеството и сега се бе свила на кълбо в полата на съпругата на часовникаря, която я галеше. Котката се беше поопърлила доста в пожара, но за щастие не бе й се случило нищо непоправимо.

— Обаче напоследък се случват твърде странни неща — продължи майорът отривисто.

Той млъкна и зачака думите му да проникнат в съзнанието на слушателите. От тях лъхаше армейска маститост. „Сигурно му е било добре през войната — си каза инженерът Анри Пусен.

— Бил е нищожество преди нея, нищожество е и сега, само че от друг вид, но когато лозунгът навремето е бил «Насилие, и то неотложно!», Лайънхарт трябва да се е справял доста добре.“

— Бихте ли си направили труда да обосновете твърдението си, майоре? — каза остро Фогел, немският адвокат.

Майорът го погледна с едва прикрито презрение. Фогел беше циник и жалък страхливец. Бяха го хванали да лъже на карти.

— Разбира се — каза майорът тихо. — Падащите звезди.

Тишината сред събралото се множество стана още по-дълбока, защото всички (с изключение на Фогел) едновременно затаиха дъх.

— Всички са ги виждали — продължи майорът с тих глас.

— Не просто един или двама, а всички. И не само една нощ, а почти всяка нощ. Едри, ярки, бели звезди.

— Големи колкото кленови листа — каза любовницата на търговския пътник с тих, полузамаян глас. Притискаше ръцете си, като че ли се боеше, задето се е обадила.

— Точно така — заяви майорът.

— И листата на брястовете са червени — подхвана часовникарят, като скочи на крака и отстрани ръката на жена си. — Някой забелязал ли е това?

Той се огледа наоколо възбудено и няколко глави кимнаха утвърдително. Говореше за брястовете в края на тревната площ зад хотела. Онези, които бяха кимнали, наведоха очи и нервно заоблизваха устните си. Но други гласове развълнувано твърдяха, че нямало такова нещо. Тези гласове не звучаха особено убедително и скоро замлъкнаха. Възцари се отново пълна тишина и в помещението осезателно се почувства хлад. Понеже беше обзет от силно желание да спре разпространението на паниката и унинието, майорът предложи да прекъснат за няколко минути, докато хората се качат горе и си напълнят пак чашите. Той приседна, внезапно уморен, и сред глъчката на разговорите и блъсканицата по стълбите Фогел се промъкна до него. Очилата му без рамки блестяха злонамерено.

— Учудвате ме, Лайънхарт — каза той, без да се пали, но с непоклатимо презрение и негодувание.

Майорът се облегна назад.

— Така ли? И защо?

— Разпространявате паника сред дамите. Не можехте ли да не ги замесвате в тази работа? Аз въобще не приемам вашите паникьорски идеи. Но дори ако допуснем, че са верни, не виждам защо трябваше да ги забърквате в това.

— Първо, Фогел, вие подценявате интелигентността на дамите. Това е присъщо за хората с професии, свързани със седене на едно място, и е винаги неразумно, а в някои случаи — и опасно.

Фогел се изчерви леко, но не избухна.

— Второ?

— В името на безопасността им — в името на нашата обща безопасност — те трябва да схванат, че ни заплашват непонятни за нас неща. Поне аз нямам претенции да ги разбирам. Но, разбира се, не съм имал привилегията да получа германско образование.

Адвокатът рязко се извърна. Военният изпита раздразнение от това, че е допуснал да го предизвикат да направи неучтива забележка. Но той бързо насочи мислите си към сериозните дела на момента, понеже хората се бяха събрали отново с питиетата си и очакваха от него да възобнови обсъждането. Майорът се изправи на крака. За момент почувства леко замайване, залитна и се хвана за мокрия ръб на билярдната маса.

— Основното за нас е — каза той — да споделим откровено това, което сме видели или пък си мислим, че сме видели, и ако е възможно, да му дадем рационално обяснение. Например не знам дали само аз съм видял светкавицата, която падна над езерото. Синкава, абсолютно вертикална светкавица.

Той се огледа наоколо въпросително. След краткотрайно напрегнато мълчание една възрастна милосърдна сестра се изчерви и каза тихо:

— Аз също я видях.

— И аз — промълви един мършав, кривонос счетоводител.

Жена му също закима с глава енергично. Неколцина други изразиха съгласие чрез плахи, смутени жестове и загрижено и разтревожено отпиха от питиетата си. Майорът попита дали някой е в състояние да даде сведения за други странни неща.

— Група китове — каза една симпатична млада блондинка, по професия секретарка. — Видях ги вчера сутринта, когато излязох да плувам. Отначало мислех, че ми се привижда — или пък че нещо недовиждам. Предполагам, че разбирате какво искам да кажа. Всъщност езерото няма излаз към морето и затова е просто невъзможно… Но сега вие ме накарахте да се замисля отново… Сигурна съм, че това не бяха ниски облаци.

— Може би ви се е привидял махмурлукът ви — изсмя се Фогел.

— Не, аз също ги видях — каза бледата му сестра. — Извинявай, Фридрих — бързо добави тя, — но трябва да кажа истината. Трябваше да стана в зори по причина, която няма нужда да разяснявам, и погледнах през прозореца.

— И видяхте китове? — настоя майорът с любезна и мила усмивка.

— Да — тя мачкаше кърпичката си и Фогел я погледна с презрение и отвращение.

Изглежда, никой друг не беше видял групата китове, но пък никой не беше ставал толкова рано предишния ден. А и всички бяха силно впечатлени от мъчителното, искрено признание на сестрата на Фогел.

— Има ли някакви други изказвания? — попита майорът рязко. — Странни събития, странни гледки?

Всички се заоглеждаха наоколо и отново настъпи абсолютно мълчание.

— Тогава нека преценим наличните факти. Падащи звезди. Червени листа. Светкавица. Група китове…

На това място се намеси Болотников-Лесков, който седеше в най-отдалечения ъгъл, замислен и откъснат от другите, и поглаждаше късата си елегантна брадичка. Гласът на такъв виден държавник веднага внуши уважение дори и на онези, които не приемаха политическите му възгледи.

— Не мога по никакъв начин да хвърля светлина — той въздъхна и разпери ръце — върху падащите звезди, червените листа или светкавицата. Но вярвам, че мога да намеря обяснение за китовете. Мадам Котен — той се поклони на закръглената, облечена в синьо дама, която му отговори с усмивка и кимване — е корсетиерка. А част от всеки корсет — да го кажа направо — е мъртвият кит. Струва ми се напълно възможно нейното присъствие сред нас — а от самото начало то така вдигна духа ни поради изключителната й сърдечност и жизненост — да е „призовало“ китовете, така да се каже. Може би ги е привлякло или им е подействало като вълшебна песен, или пък като примамка — наречете го, както щете.

Като разхлаждаше с ветрило пламналите си бузи, мадам Котен каза, че наистина от по-рано са й известни и други случаи, когато дами в нейно (на мадам Котен) присъствие са виждали китове. Болотников-Лесков й благодари с кимване и се изчерви като момче.

Рационалното (или почти рационално) обяснение за появата на китовете ободри компанията и вдъхна смелост на няколко души да съобщят за явления, които бяха наблюдавали, но се бояха да споменат. Един лютерански пастор каза нерешително, че веднъж, когато отивал към църквата преди вечеря, видял една гърда да лети сред тисовите дървета.

— Първо си помислих, че е прилеп — заяви той. — Но зърното се виждаше много ясно.

Една жена с едър бюст и посивяла коса каза, че наскоро са й отрязали едната гърда поради тумор. Майор Лайънхарт й благодари за откровеността и наоколо се разнесе тих съчувствен шепот. Силно прежълтял, Фогел каза, че си мислел, че е видял вкаменен човешки зародиш да плава в плитчините на езерото, но това би могло да е и парче вкаменено дърво. Като избухна в плач, сестра му призна, че е правила аборт преди десет години. Настъпи мъчителна и шокираща тишина. За всички беше ясно, че Фогел не е знаел нищо за това. Мускулите на лицето му се свиха в конвулсия и майорът усети прилив на съчувствие към този неемоционален германски адвокат.

Сестрата на Фогел вече не се мъчеше да потисне риданията си. Звучаха монотонно и тягостно и беше почти невъзможно човек да ги слуша безучастно. Мъжете, които бяха преживели наводнението и пожара, без да трепнат, сега палеха цигари и пури, за да успокоят нервите си. Всички изпитаха огромно облекчение, когато пасторът се протегна през Фогел, хвана жената под ръка внимателно, но здраво, и я изведе от стаята, като й правеше път между гостите и билярдната маса. Докато той я извеждаше, онези, които бяха близо до съпругата на пекаря, видяха как тя сбута мъжа си и му прошепна нещо, а той поклати отрицателно глава. Но когато отново настана тишина, пекарят се изправи и с несигурен глас на човек от простолюдието едва чуто каза, че е видял една матка да плава по езерото. Бил сам и ловял риба. Матката леко се плъзнала по повърхността на езерото и бързо изчезнала.

— Понякога наистина на човек му се привиждат разни работи, когато е за риба сам, особено пък на съмване или по здрач. Ама нямаше как да сбъркам онова.

Той си седна на мястото и с очи потърси подкрепа от жена си.

Майор Лайънхарт не можа да потисне една жълтозъба усмивка, предизвикана от комичното простонародно наречие на пекаря, макар и после да се престори, че упражнява лицевите си мускули. Усмихна се тайно дори и Болотников-Лесков въпреки революционните си идеали. Майорът попита дали някой друг е видял плаващата матка. В тишината някой се обади, че може да е било самун хляб, и последвалите смехове намалиха напрежението. Но в тоя момент неизвестен мъжки глас прогърмя от далечината на ъгъла:

— А някой виждал ли е ледниците в планината?

Това пропъди усмивките и отново изпълни помещението с хлад.

Неколцина от присъстващите се опитаха по всевъзможни начини да обяснят падащите звезди, светкавицата, червените листа и ледниците. Но обясненията не изглеждаха убедителни даже и на тия, които ги даваха. Закривайки събранието, майорът препоръча на всички да проявяват бдителност. Болотников-Лесков благодари на майора от името на присъстващите (отново се разнесе одобрителен шепот) и предложи всеки, който забележи други необясними явления, незабавно да уведоми майора, който следва да бъде упълномощен да свика друго събрание, щом намери за необходимо. Предложението беше прието със сдържани акламации.

Когато гостите се изкачваха в редица по двама по стълбите, пекарят се озова до възрастната милосърдна сестра. Тя се възползва от случая, за да му каже, че племенницата й, която не се чувствала добре тази вечер и си легнала рано, преди месец била оперирана и й извадили матката.

— Доведох я тук да се възстанови — каза тя тихо, тъй като не искаше да я чуят. — Много е тъжно, защото няма още и тридесет години. Не исках да го казвам пред всички, понеже това би я разстроило. А тя и без това е много потисната. Но исках вие и съпругата ви да знаете.

Пекарят изрази благодарността си, като я потупа по рамото.

Минаха няколко вечери, докато младите любовници отново се решат да слязат на вечеря. Тогава откриха, че масата им е заета от нови гости. Потокът от изпълнени с надежда посетители на белия хотел просто не пресекваше и една празна маса беше недопустим разкош. Като се извиняваше, оберкелнерът обясни това на младата двойка и добави, че е счел, че те биха предпочели да се хранят в стаята си. Помоли ги да почакат и отиде да поговори с една закръглена, предизвикателно хубава жена с изрусени коси, която се наричаше мадам Котен и седеше сама на маса за двама. Мадам Котен се усмихна в знак на съгласие и кимна на младата двойка за поздрав, а оберкелнерът бързо донесе още един стол и ги придружи до масата на дамата. Беше доста тясно и младият мъж дълго й се извинява, задето я притесняваха, но мадам Котен посрещна със смях извиненията му и весело изпискваше всеки път, когато краката им смущаващо се сблъскваха под масата.

Радвала се, заяви тя, че си има компания. Съпругът й загинал при наводнението и самотата я измъчвала. Тя извади кърпичка и избърса една сълза, ала скоро на свой ред започна да им се извинява, че им натрапва мъката си.

— Мъча се да не плача много често — каза тя. — Отначало бях неутешима и съм сигурна, че вгорчих живота на всички около мен. Но си казах, че трябва да се стегна. Не беше честно към другите, които са дошли тук да се забавляват.

Младият мъж й каза, че много се възхищава от смелостта й. Бил я забелязал още предишния път, когато вечеряли тук — тя се смеела, танцувала и направо била душата на компанията. Мадам Котен се усмихна накриво.

— Не беше никак лесно — промълви тя.

Всъщност било ужасно мъчително да се преструва на весела, докато сърцето й лежало в гроба при съпруга й.

Станало малко по-леко, добави тя, след ужасната трагедия на пожара. Това, че другите тъгували за току-що загубените си близки, някак си я отдалечавало от собствената й мъка. Освен това удавянето било далеч по-лека и по-милостива смърт от изгарянето. Човек винаги можел да открие някой, който да е по-зле от самия него, отбеляза тя. Отново избърса очите си. Но после, понеже не искаше да развали вечерта им, се развесели и започна да им разказва смешни истории, най-вече за клиентелата си. И двамата се влюбиха в мадам Котен. Сълзи потекоха от очите им, докато се смееха на комичните й истории за това как натъкмявала с корсети разни дами (и дори — и някои господа). След като си хапна здравата, тя потупа отлично пристегнатия си корем и каза, че е жива реклама на майсторлъка си.

— Тук нещо май не се побирам! — Тя се засмя и разпери ръце като рибар, който показва каква голяма риба е уловил.

Всъщност пекарят, който беше привлякъл погледа й от другата страна на залата, не разбра правилно жеста й, реши да я надмине и разпери ръцете си, колкото можа, като през цялото време се хилеше радостно. Вечерта премина така бързо, като че ли часовникарят от съседната маса беше задвижил три пъти по-бързо стрелките на всички стенни и ръчни часовници.

Любовниците изпратиха мадам Котен до стаята й (която впрочем се намираше точно до тяхната, откъм горната част на леглото). В продължение на много нощи до тях бяха достигали сърцераздирателни ридания от тази стая. Това още повече увеличи възхищението и уважението им към нея — почувстваха колко скъпо й струва по цял ден да потиска мъката си. И тази нощ, като се прегърнаха и започнаха нетърпеливо да се разсъбличат, те отново чуха плача на мадам Котен през стената. Но завладени от собствения си глад, много скоро престанаха да му обръщат внимание.

По-късно те се спречкаха за пръв път. В несъгласието им нямаше и помен от злонамереност и шепотът им нито за миг не премина във викове. Той беше убеден, че през черното небе зад техния прозорец падат звезди, а тя твърдеше, че са бели рози. Но после навън се появи нещо, което несъмнено беше портокалова горичка. Поразени от гледката, те спряха да си шепнат. Ярките портокали блестяха сред шумящите тъмни листа. Любовниците излязоха на балкона и видяха как портокаловата горичка пада в езерото. Щом докоснеше спокойните му води, всеки плод издаваше съскащ звук и угасваше.

Скрита от погледите им, мадам Котен също така стоеше на балкона си. Не можеше да спи. Видя как по езерото плават стотици фенери и как един по един ги покрива черен креп. Беше се наплакала за тази нощ. След като свали дрехите си и облече памучната си нощница, тя изсипа стъкленицата, която почти бе напълнила със сълзи.

Напълно изтощени, любовниците лежаха в леглото един до друг. Това, че до тях вече не достигаха ридания, беше необичайно и им действаше успокоително. Нямаха представа колко е часът. Времето, което така бе препускало вечерта, сега едва се влачеше за мадам Котен, легнала в тъмното с отворени очи, и по различен начин беше престанало да съществува за унесените в сън гости, за мъртвите долу в студените складове и за любовниците. Душите им, които едва се крепяха на границата между съня и будуването (също като измъчения от жегата човек, който, рискувайки да падне, си ляга на балкона), влязоха в тон със съвършената тишина. Нейният слух беше по-остър от неговия и тя чуваше мълчания, които той изобщо не можеше да долови. Даже и пръстите им не се докосваха. Само от време на време ръката му уморено галеше заплетения гъсталак на венериния й хълм и това по-скоро бе израз на нежност, отколкото на сладострастие. На нея ласката й харесваше.

Той наруши мълчанието, като прошепна, че си спомнял за един хълм, на който често играел и ходел на излети като малко момче. Хълмът бил обрасъл с папрат и той играел там на ловци и дивеч с един свой братовчед. Не бил забравил примесеното със страх удоволствие от дебненето или спотайването сред коравата папрат с нейния тежък мирис на лято. Единствено тогава се чувствал истински близо до земята.

— Баща ми казва, че винаги, когато се прави любов, присъстват четирима души — промълви той. — Разбира се, те и сега са тук. Моите родители.

Младата жена съзря строгата фигура на Фройд, застанал до плахата си съпруга в подножието на леглото. Черният костюм на Фройд и бялата нощница на жена му постепенно се разтопиха в черно-белите райета на роклята й, която лежеше сред сенките на пода там, където той я беше захвърлил.

Най-много обичаха залезите. От планинските върхове поникваха розови облачета също като цветя. Всъщност възрастната милосърдна сестра една вечер видя как цялото небе се превърна в огромна червена роза с безброй втъкнати едно в друго листчета и прилежно отиде направо при майора, за да го уведоми. Макар да беше абсолютно неподвижна, розата като че ли се въртеше вътре в себе си и любовниците получаваха странното впечатление, че цялата земя се преобръща. И гърдите й се преобръщаха в ръцете му, докато нощта неусетно ги обгръщаше; и езикът му се преобръщаше, докато нежно я докосваше отдолу или пък се стремеше да проникне все по-дълбоко и по-дълбоко в нея, като че ли искаше да я притисне до планината. Тя се разтваряше толкова широко, че чувстваше как влагалището й се превръща в пещера. Изтласканият от него въздух й напомняше за неприличното изпускане на газове и я караше да се черви, при все че тя знаеше, а и той знаеше, че не е нищо такова.

С грижовните си ръце на хирург времето незабелязано лекуваше мадам Котен. Докато любовниците прекарваха деня в задушната стая, тя се разхождаше край езерото с отец Марек, благия, стар католически свещеник. Неговата безрезервна вяра беше голямо утешение за нея. Той я увещаваше да се върне в лоното на църквата, като сравняваше въздействието й с това на един стабилен корсет. Догмите на църквата, каза той с усмивка, са банелите на душата. Аналогията я очарова и тя се засмя. След прекрасна дълга утринна разходка сред гори и диви цветя свещеникът и корсетиерката спряха да се подкрепят в една приятна, усамотена странноприемница край езерото. Като си взеха хляб и сирене и седнаха на една от външните маси, те видяха Фогел и Болотников-Лесков. Почувстваха се задължени да отидат при тях, при все че нито едните, нито другите бяха във възторг от срещата. Болотников-Лесков беше във вихъра на една политическа тирада и по никакъв начин не можеше да обуздае красноречието си. Основната трудност идела от това, поясни той (докато мадам Котен се усмихваше тъжно и рееше поглед над езерото), че неговата партия била най-подходяща за масите, но за съжаление масите не можели да схванат тази истина. Боял се, че бомбата била единственото разрешение.

С набитото си око Фогел забеляза, че ръцете на свещеника трепереха, докато пиеше сливовия си сок забеляза още и прекомерната червенина на лицето му. Адвокатският му инстинкт му подсказа, че свещеникът е бил изпратен на почивка, за да откаже пиенето. Корсетиерът и корсетиерката бързо изядоха хляба и сиренето си и се извиниха, че не могат да останат по-дълго. Казаха, че искали да обиколят пешком цялото езеро.

Младите любовници се спречкаха отново и този път всичко беше по-сериозно. Обхванат от ревност, той я разпитваше за половия й живот със съпруга й. Тя се ядоса, защото това беше толкова отдавна и нямаше никакво отношение към тях двамата. Скарването им показа за първи път неговата незрялост. До този момент няколкото години разлика във възрастта им изобщо не изглеждаха важни. Тя дори не беше ги забелязвала. Но те проличаха съвсем ясно сега — в този негов детински пристъп на ревност към мъртвия. Това я накара да се хване и за други неприятни неща, като например отвратителните турски цигари, които той непрекъснато пушеше. От тях цялата стая миришеше на спарено и гласът й сигурно щеше да се повреди завинаги.

Разбира се, накрая всичко беше дори по-чаровно от друг път. Докато лежаха, съединени в любовта, впили поглед един в друг, те не можеха да повярват, че са си разменили лоши думи. Но тя трябваше да покаже, че го цени повече от съпруга си, като направи нещо необичайно — реши се да вземе члена му в уста. Беше ужасно интимно лицето й да е толкова близо до тази разкошна луковица на лале, до това отделящо влага чудовище. Всъщност изглеждаше до такава степен немислимо да го вземе в уста, както и да допре устни до члена на някой бик. Но тя затвори очи и обхваната от ужас, го направи, за да покаже, че го обича повече от съпруга си. И не беше неприятно. Беше толкова далеч от неприятното, че й стана любопитно: тя го стискаше, галеше и смучеше, а той растеше в устата й и спермата пръскаше в гърлото й. В ревността си той я обиди с мръсни думи и това й подейства особено възбуждащо.

Това беше ново преживяване, точно когато мислеха, че вече са изчерпали всички новости. По силата на странно превращение почти по същото време от неспирното смукане гърдите й започнаха да отделят мляко.

Когато слязоха да вечерят, тя имаше чувството, че гърдите й ще се пръснат. Те се радваха на глъчката, на смеха на гостите, на енергията на келнерите, на плама на циганския оркестър, на аромата на ястията. Докато вървеше между масите, гърдите й, препълнени и разлюлени под коприната, също се радваха на всичко това. Типичната атмосфера на белия хотел беше възстановена. Времето бе излекувало раните. Жизнерадостта се беше върнала. Оркестрантите бяха открили сред гостите един италианец, който свиреше на цигулка в голям оркестър. Той беше несравнимо по-добър от мъртвия цигулар. И така, макар и да им бе мъчно за другаря им, прекрасните звуци, които създаваха сега, ги изпълваха с възторг, защото новият изпълнител ги караше да надхвърлят скромните си възможности и да се издигнат до непознати висоти.

Тъй като неколцина гости си бяха отишли, оберкелнерът беше в състояние да предложи на младите любовници по-хубава и по-голяма маса. Седнаха да вечерят с мадам Котен и свещеника. Те бяха в спокойно и радостно настроение след един цял ден, прекаран на слънце и свеж въздух. Червендалестият старец махна с ръка в знак на съгласие и одобрение, когато младата жена разтвори роклята си отпред и обясни, че гърдите й са пълни с мляко и много я болят. Прояви съчувствие, защото майка му страдала от същото на млади години. Младият мъж попи червеното вино от устните си със салфетката и се наведе през масата, за да вземе зърното й в уста, но преди още да успее да го стори, млякото бликна и окапа покривката. Тя силно се изчерви и започна да се извинява, отец Марек и мадам Котен показаха със смеха си, че нищо сериозно не се е случило. Дотърча и един усмихнат келнер, който умело почисти опръсканото с бялата си кърпа, така че остана само едва забележимо петънце. Попита ги дали биха искали да смени покривката, но всички отвърнаха, че нямало нужда, та нали било само безвредно мляко.

Докато любовникът й сучеше, младата жена забеляза, че свещеникът гледа с копнеж към едрата й гърда. Отпиваше по малко от чашата си с вода и личеше, че всъщност му се иска нещо малко по-силно. Тя го попита дали не би желал да си пийне от другата й гърда.

— Наистина ли нямате нищо против? — възкликна старият свещеник, трогнат и поласкан. — Признавам, че е много съблазнително.

Той погледна мадам Котен, която се усмихна в знак на одобрение.

— Така е! Да! В края на краищата днес доста повървяхме. — Тя пресуши чашата си с вино и си наля друга. — Ще ви се отрази добре. Водата не е мъжко питие!

Той все още се колебаеше и изглеждаше сконфузен.

— Наистина много ми се иска да го направите — каза младата жена. — Моля ви.

Младият мъж отдръпна устни от набъбналото зърно и каза:

— Хайде, моля ви! За мен е много. Честна дума!

Свещеникът нямаше нужда от допълнителна покана и веднага започна доволно да суче. Младата жена се облегна назад, не по-малко доволна и облекчена, и започна да гали гъстата лъскава коса на любовника си и почти голото теме на свещеника. Забеляза, че то се беше позачервило от слънцето. Над главите им тя се усмихна на хората от съседната маса — пекаря, жена му и двете им деца. Те отпиваха вода от чашите си. Пекарят бе спестявал години наред за тази ваканция, но все пак не можеше да си позволи да бъде разточителен. Въпреки това той също се усмихна на жадната четворка.

— Няма за какво да ги виним, нали така? — каза той на жена си и децата си. — Щом можеш да си го позволиш, защо да не му се порадваш, докато можеш?

Жена му, чиято завист отлетя от аромата на печената гъска, която в този момент слагаха пред нея, преглътна язвителната забележка, която се канеше да направи, и просто каза:

— Ами да, на човек му става хубаво, като види, че всички са толкова весели.

И наистина в цялата голяма трапезария нямаше нито едно скръбно лице. Като че ли тази вечер всички едновременно бяха решили да си наваксат за мрачното настроение от предишните вечери. Келнерите също бяха в празнично настроение, подскачаха в такт с музиката, докато търчаха наоколо, и се правеха, че жонглират с натоварените си подноси. Дори масивният главен готвач остави пещите си и дойде да види какво чак толкова става. Приветстваха го бурно и той радостно се усмихна, като обърса потта, която струеше по пълното му лице. Мадам Котен се изправи, отиде при него и му подаде празната си чаша. Тя посочи унесените си приятели и задърпа готвача за ръката. Свенливо и неохотно той я остави да го води през залата с широка усмивка на уста, която показваше, че му липсва един зъб. Прозвучаха одобрителни подвиквания и тропане с крака, когато мадам Котен го докара до тяхната маса. Младата жена с разголени гърди се усмихна и кимна на срамежливия ухилен великан, после внимателно отстрани любовника си от зърното. Свещеникът продължаваше да суче доволно, без даже да забелязва приятните събития, които ставаха около него. Младият мъж, около чиито устни се беше образувал бял кръг, показа с усмивка, че няма нищо против. Тогава готвачът се наведе, нежно взе едрото зърно между палеца и показалеца си и започна да го цеди във винената чаша. Когато тя се напълни, той я вдигна тържествуващо и блажено изпи сладкото мляко на един дъх. Изпратен от благодарствени слова за високото качество на неговите ястия, той ухилен се запъти към кухнята и двукрилата врата се затвори след него.

На една от другите маси празнуваше осемчленно семейство и вдигаше такава врява, че останалите гости се чудеха дали да насочат вниманието си към тях или към масата на младите любовници. Големи бутилки шампанско се изпиваха за рекордно време, трошаха се чаши, гръмогласно се вдигаха наздравици. Нестройни, но весели гласове пригласяха на циганските песни. Разчу се, че главата на семейството, престарял, полусляп холандец, изкачил планината зад хотела и се върнал с планинска традесканция — едно изключително рядко растение, което вирее на голяма височина в пукнатините на скалите, и затова само планинските паяци могат да го достигнат. Решил да се занимава с ботаника на стари години и с тази находка се сбъднала най-съкровената му мечта.

Когато научиха това, мадам Котен и младата жена си размениха няколко думи шепнешком и повикаха келнера. Той веднага се отзова, изслуша ги извънредно внимателно, а после също така чевръсто притича до масата на холандците, за да поднесе поканата им. Още преди да им е казал всичко, те скочиха от столовете си и се завтекоха да се възползват от любезното предложение. И след като пресушиха чашите си или сукаха направо от гърдите й, други засмени, леко пийнали гости наставаха и се наредиха на опашка. Оркестрантите също пожелаха да се подкрепят. И дори Фогел, без да губи нито надменното си изражение, нито пък вида си на скучаещ човек, се приближи и посука малко от гърдата й, като че ли искаше да каже: „Тъй и тъй съм тук, защо да не се присъединя към стадото.“ Като се върна при сестра си, той изтри млякото от устните си със саркастична усмивка.

Слънцето внезапно се скри, дърветата зад френските прозорци потъмняха, а гостите изтрезняха. Доволен, свещеникът отдръпна уста от зърното й и благодари. Но после сърцето му се сви от болка, понеже си спомни за майка си. Събуди се чувството му за вина поради нейната самота и бедност в далечната родна Полша. Също така, за жалост, беше нарушил обета си. Трябваше да се приготви за погребалната служба на жертвите от наводнението и пожара. По-скоро изпитваше желание да си подремне, но трябваше да изпълни дълга си. Той се изправи и потърси с поглед пастора. Щяха да си поделят задълженията по обреда. Младата жена закопча роклята си.

Усети ръката на любовника й да я докосва под покривката на масата. Виеше й се свят, понеже сукаха прекалено много от нея. Когато бавно поеха към изхода на трапезарията, мадам Котен и любовникът й трябваше да я подкрепят. Тя се възпротиви и каза, че чудесно може да се справи и без чужда помощ. Настоя мадам Котен да се качи горе и да си вземе палтото за погребалната процесия. Но мадам Котен заяви, че няма да отиде. Не би могла да я изтърпи.

В спалнята мадам Котен разсъблече младата жена и внимателно я сложи да легне. Младият й любовник беше в нея през цялото време, даже и когато с труд се изкачваха по стълбите, и сега мадам Котен не свали корсета и чорапите й, за да може той да остане вътре. До нея смътно достигаха песнопенията на опечалените, които тръгваха за гробището. Тя лежеше кротко и им се наслаждаваше. Очите й бяха затворени, но въпреки това усети как младият мъж взе ръката й и я насочи към онова място във влагалището, където вече беше неговият член. Заедно с допира на нокътя на младата жена той почувства и твърдия пръстен на мадам Котен.

— Помага ми да живея — прошепна мадам Котен, а младата жена смотолеви, че я разбира. И на нея венчалната й халка много й помагала в мъката й, затова все още не можела да се реши да я свали от пръста си.

Превозваха труповете с каруци и известно време те чуваха как трополят сред боровете, докато накрая настана тишина. Младата жена чувстваше празнота там, където беше най-напълнена, и сънено поиска още. С усилие отвори очи и видя мадам Котен и любовникът й да се целуват страстно.

Пътят, който минаваше по брега и водеше към планинското гробище, беше много дълъг и свещеникът вече го бе извървял веднъж през този ден. Освен това усещаше, че му е тежко от погълнатата храна и от силната напитка. Явно и другите се чувстваха също като него. Скоро се умориха да пеят погребалните химни. Потънаха в мълчание и се заслушаха в скърцането на колелетата по песъчливия път.

Свещеникът плахо поведе разговор с пастора. За пръв път му се случваше да беседва с клирик от противоположната вяра. Нещастието събира дори вълците и овцете, помисли си той. Водеха интересен разговор по богословски въпроси. И двамата бяха съгласни, че Божията любов не подлежи на анализ. Тя изпълва без изключение всяко кътче на творението Му. Тъй като започнаха да се препъват от умора (и пасторът също не беше млад човек), те престанаха да говорят, за да запазят силите си. Мислите на свещеника се върнаха към гърдата, от която беше сукал. Помъчи се да си спомни колко закръглена и топла беше тя. Мислеше си още и за мадам Котен, която през днешното им пътешествие му бе дала такъв добър съвет относно чувството му за вина.

Двамата млади гъделичкаха и мушкаха пищната плът на мадам Котен, освободена от банелите, които се впиваха в нея след обилната вечеря, а тя се мяташе насам-натам и плачеше, и се смееше, като най-вече се мъчеше да се измъкне от ръцете им. Неблагоразумно им бе признала, че има гъдел, и сега те се възползваха от това в пълна мяра. По никой начин не можеше да се справи с такъв силен млад мъж, а и младата жена се беше вкопчила в нея. На няколко пъти почти се бе измъквала от леглото, но тогава младият мъж забиваше пръсти в най-чувствителната част на бедрата й, а тя трябваше да се подчини и задъхана да се строполи до тях. После, когато вече я бяха напуснали силите и беше загубила равновесие, те хванаха краката й и ги разтвориха широко. Тя се съпротивляваше, пищеше и примираше от смях, защото гъделичкаха ходилата й. Младият мъж се разположи между краката й и запуши устата й със своята, а тя трябваше да обещае (за да й разреши да диша), че ще е послушна и ще му даде да го направи. Първо престана да пъшка и да се смее шумно, после смехът й се смени от накъсано, учестено дишане, докато устните й се усмихваха кротко или пък се съединяваха с неговите в кратки целувки.

Докато силен вятър развяваше полите на шинела му, майор Лайънхарт си спомняше и за други общи гробове, пред които бе стоял, както и за многото съболезнователни писма, които се беше налагало да пише. Когато небето започна да губи цвета си и денят да потъмнява под сянката на планината, на него му се стори, че вижда как една портокалова горичка се спуска към езерото. Имаше също и рози. Всичко изглеждаше така правдоподобно, че той реши да го спомене на следващото събрание, насрочено за другата нощ. Розите се връзваха по странен начин с розата, видяна от възрастната милосърдна сестра. По-рано не беше обърнал внимание на това, понеже я считаше за доста изкуфяла. Изпитваше съжаление към мълчаливото, тъжно, очарователно момиче, което й бяха поверили. Но може би тя действително бе видяла роза по залез. И планинската традесканция представляваше нещо твърде странно. Отец Марек начена словото си към вкочанените от студ опечалени, а майорът насочи мислите си към красивия млад лейтенант — неговия племенник, който щеше да пристигне с първия влак на другия ден. Щяха прекрасно да покарат ски. Там горе беше любимата му писта.

Вселената, мислеше си Болотников-Лесков, е революционна ядка, която се състои от един-единствен член. За целите на конспирацията това е идеално. Богът, ако съществува, ще стиска зъби и при най-страшните мъчения. От устните му не ще се отрони нито една предателска дума просто защото няма да има какво да издаде. Той няма да знае нищо.

Като слушаше мънкането на отец Марек с половин ухо, той гледаше с безстрастно любопитство капака на ковчега, скриващ от очите му наивната млада жена, която бе споделяла идеалите му. Всъщност тя беше отдадена на делото до такава степен, че често му говореше за грандиозното светло бъдеще, даже и когато се любеха.

Като умрат котките, си мислеше цигуларят Енрико Мори, никой не чете успокоителни лъжи над телата им. Котките знаят, че няма никакво възкресение освен чрез приобщаване към моята музика. Той погали главата на черната котка, която ги бе следвала по целия път от хотела дотук. Сега тя се беше свила на кълбо и мъркаше в ръцете на болната от рак проститутка. Знаеше, че е проститутка, защото бе ходил при нея веднъж, когато беше студент по музика в Торино. Познаха се още първата вечер: блудницата се изчерви и отвърна поглед.

В словото си отец Марек говореше за плащаницата на Христа, опръскана с кръвта Му. Отпечаталото се върху нея божествено лице казвало: „Уповавайте се на мен, защото приех заради вас мрака и студа на гроба.“ Мори забеляза, че пасторът, който стоеше до свещеника, се чувства неудобно. Разбира се, помисли си той, въобще не му се нравят тези приказки за католически светини.

Когато дойде ред на пастора и той започна да чете протестантската погребална служба, Мори хвърли поглед надясно, където лежеше един мъничък ковчег. Плачещите родители го обсипваха с цветя. Мори беше разговарял с момиченцето само няколко минути, то го бе попитало дали може да изпробва цигулката му. Но за тези няколко минути те бяха станали приятели и той беше потресен, когато разбра, че е изгоряло.

Все пак му се стори забавно, когато черната котка скочи от ръцете на проститутката и хукна надолу по пътеката, като че ли я гонеха седем дявола. Скоро се изгуби от очите им по посока към хотела. Бърза за вечерня, помисли си Мори, защото точно тогава забиха църковните камбани, които бяха разположени зад белия хотел и над него. Звънът им смътно звучеше над езерото и някъде по средата му един самотен рибар свали шапка. Вдясно от Мори майката на малкото момиченце се свлече на земята. Като по даден знак и други жени от редицата също припаднаха. Ето това е неудобството на смесените погребални служби, си каза той, траят прекалено дълго и напрежението става непоносимо.

В ушите им отекна грохот и като погледна нагоре, Лайънхарт разбра, че е дошъл краят. Навремето беше чувал и по-силни тътнежи и се бе измъквал невредим, но сега нямаше никаква надежда за спасение. Върхът на планината се беше разпаднал и надолу по склона с трясък се търкаляха гигантски каменни блокове. Опечалените бяха подхванали окуражителен химн и за момент изглеждаше като че ли музиката наистина задържа свличането на камъните. После земята започна да се разтваря под краката им.

Младата жена видя как опечалените падат един по един в процепа, сякаш ги покосяваше прекомерната им скръб. Виждаше как лекичко помръдват и как пръстта и камъните ги засипват отгоре. Тази вечер мракът се спусна внезапно и те лежаха, заслушани отново в тишината, последвала тътена. В сянката на планината беше студено, но въздухът около белия хотел бе все още топъл и те оставиха прозореца отворен. Езерото погълна слънцето наведнъж, а нямаше луна, която да го замести. Понеже и тримата усещаха силна жажда, младият мъж позвъни на камериерката. Малката японка се стресна, когато видя три глави на възглавницата, и нейното изумление ги разсмя. Донесе им еднолитрова бутилка вино и три чаши.

Гъстото вино ги съживи. И за тримата преживяното беше единствено по рода си и те с радост говореха за него. Мадам Котен със задоволство забеляза, че то не е променило чувствата на младите любовници един към друг: те се целуваха и даже се хапеха на шега.

Не, то изобщо не беше навредило на любовта им; напротив, бе я направило още по-силна. Така поне си мислеше младата жена. Щедростта винаги обогатява онзи, който дава, и добрината им към самотната, претърпяла тежка загуба жена ги бе сближила още повече. И затова се чувстваше щастлива. И любовникът й беше щастлив, защото се беше разположил удобно между двете им, досущ като парче вкусно месо между две меки филийки хляб. Той отпи вино, запали турска цигара за мадам Котен, подаде й я, запали друга за себе си, смукна от нея, изпусна дима с въздишка на удоволствие и се обърна, за да целуне нежно любовницата си.

Мадам Котен им завиждаше за стегнатите млади тела, тъй като на тридесет и девет години тя знаеше, че най-хубавото й време вече е отминало. А и звънът на църковните камбани, който сякаш идеше от стаята на горния етаж, я направи още по-мрачна. Изглежда, на тази възраст можеше да се надява само на такива мимолетни приключения, а в останалото време я чакаше самота. Тя посегна към бутилката и си наля отново, но виното свърши, преди да бе напълнила чашата си догоре.

— Това ли е всичко? — попита тя с нотка на извинение в гласа.

— Не знаем дали има друго — отвърна младата жена замислено. — Това е всичко, на което можем да разчитаме със сигурност. И то с голяма сигурност.

Понеже бяха изпили виното, младият мъж започна да гали едрите, доста отпуснати гърди на мадам Котен. Като разтвори бедрата й, той отново се покатери отгоре й. Младата жена й предложи гърдата си, защото виното се бе превърнало в мляко и гърдите й отново бяха пълни и я боляха. Тя с благодарност налапа зърното. Едновременно с това той започна да смуче собствените й гърди и кръгът на удоволствието почти се затвори. Младият мъж беше много възбуден и с такава сила проникна в нея, че мадам Котен изпищя. Пищейки, тя стисна зъби и ухапа гърдата на младата жена, от която потече кръв, примесена с мляко. Беше късно, когато мадам Котен се облече и се прибра в стаята си. Хотелът беше тъмен и тих.

Нощният звънец разбуди задрямалия дежурен портиер. Когато отвори вратата, видя Болотников-Лесков и Фогел. Пребити от умора, развлечени и мръсни, те се вмъкнаха вътре. И двамата поръчаха да им занесат в стаите по кана кафе, по един голям коняк и сандвичи; също така поискаха на сутринта, както обикновено, да им оставят вестниците. Болотников-Лесков студено пожела на Фогел лека нощ и те се разделиха на първия етаж. Немецът изобщо не му беше симпатичен, но двамата следваха едни и същи житейски принципи. Освен това и Фогел като него бе от хората, които оцеляват, а такива струват повече от хиляди добродетелни неудачници.

Привечер на следващия ден той стана неспокоен и й предложи да напуснат леглото и да се разходят в планината. Тя се чувстваше уморена и предпочиташе кратка разходка край езерото. Може би с мадам Котен. Но той бе решил да направят по-дълго пътешествие, и то само двамата.

Позвъни на камериерката да донесе чай и да дръпне пердетата. Докато свикваше със светлината, младата жена видя, че малката японка е плакала. Попита я какво се е случило и камериерката й разказа за пагубното срутване, при което били затрупани опечалените. Тя много се разстроила, защото била привързана към английския майор, а той бил сред жертвите. С учудване научила, че в миналото майорът посетил родината й и дори знаел малко нейния език. Понеже бил самотен и очаквал пристигането на племенника си, лейтенант в армията, той я канел на разходка през свободните й следобедни часове. Проявявал силен интерес към следването й и въобще се държал като внимателен и интелигентен приятел. Щял да й липсва.

Изпълнена с благодарност към младата жена за съчувствието й, камериерката се извини, излезе за малко и се върна с тъничка книжка, която притискаше до сърцето си. Получила я от майора именно предния ден при последната им разходка. Младата жена взе книгата и видя, че на неукрасената корица беше написано: „“Сдъх на треви", стихове от Харолд Лайънхарт". Тя набързо прегледа двадесетината кратички стихотворения и върна книгата, като кимна състрадателно.

— Винаги ще ви напомня за него — каза тя.

С овлажнели очи камериерката отвори книгата на заглавната страница и отново й я подаде. Младата жена видя няколко калиграфски изписани стиха и посвещение: „С много обич от майор Лайънхарт“. Камериерката обясни, че му рецитирала няколко малки стихотворения, които нейният преподавател й възложил да напише през ваканцията. И вчера, когато му занесла сутрешния чай, той й подарил книгата. Бил написал превода на нейните стихове на първата страница. Тя толкова се трогнала, че заплакала. Младата жена прочете калиграфски изписаните стихове:

По залез

даже костилката на сливата превръща

зелените води в червени.

Сливата, омъжена за вол,

ще може да очаква

голяма скръб, голяма радост.

Тъй както да решиш

да стигнеш до костилката на слива е страст

единствено за този час.

Когато сливата узрее,

лебедът лети. Когато любимият е близо,

сърцето ми пее.

Пътеката за планината, която минаваше зад хотела, беше стръмна и камениста и се виеше между лиственици и борове. Отначало вървяха прегърнати през кръста, но когато пътеката се стесни и стана още по-стръмна, той я пусна да мине пред него. Роклята й изобщо не беше подходяща за катерене, но бе единствената дреха, която имаше. В убийствената жега потта й прилепяше роклята към бедрата и към задника й и той не можеше да устои на изкушението от време на време да плъзга ръката си между бедрата й. Стигнаха до прохладна, обрасла с трева тераса, където църковната кула се гушеше между тисовете. Като спряха, за да си поемат дъх, той обви с ръце кръста й и обърна главата й така, че да може да целува шията и устните й. После я повали върху подрязаната трева.

— Някой може да дойде — прошепна тя, докато ръката му вдигаше роклята й нагоре към кръста.

— Няма значение — отвърна той. — Желая те. Моля те. Хайде!

Едно вързано магаре пасеше ниската трева и увиваше въжето си около един кол, като по този начин все повече и повече намаляваше периметъра си. Животното принадлежеше на монахините от един орден, които живееха и се молеха в метоха до църквата. Без любовниците да забележат, една стара, прегърбена монахиня беше докуцукала с кош мръсно бельо. Близо до мястото, където лежаха, имаше извор. Мислеха, че чуват шум от падащи над главите им камъни, но всъщност старата монахиня бухаше дрехите със здрава пръчка.

Сконфузена, младата жена се отдръпна от любовника си и смъкна роклята си надолу. Старата монахиня престана да буха прането за момент и им отправи беззъба усмивка.

— Не се притеснявайте — каза тя. — Тук нищо не е грях — заради извора. Пийнете си от него, преди да тръгнете. Но недейте да бързате. Извинете, че ви прекъснах. Няма да остана дълго.

Тя обясни, че монахините имали нужда от чисто бельо за службата в памет на отец Марек и на другите католици, които загинали при срутването. После набожно се прекръсти.

Любовниците отново започнаха да се любят, като спряха за малко, за да благодарят на монахинята с усмивка, когато тя им каза довиждане и им пожела всичко хубаво. След това, куцукайки, понесе тежкия си кош с мокрите дрехи. Любовниците пиха в шепи вода от извора. Тя беше леденостудена и освежаваща. Като отърсиха стръковете трева от дрехите си, те погледнаха надолу към езерото. Удиви ги червеният му цвят — досущ като на най-сочната слива.

Нагоре пътеката се губеше под каменни блокове и коварни заснежени участъци, затова трябваше да вървят внимателно. На моменти се налагаше да лазят на четири крака, а спускащият се бързо мрак още повече ги затрудняваше.

— Скъсах си роклята — съобщи тя, а той каза, че още утре ще проверят на гарата дали куфарът й не се е появил. Ако го нямаше, можеха да попитат камериерката за някой магазин за дрехи.

— Искам и четка за зъби — каза тя. — Не бих се оплаквала от нищо, ако имах четка за зъби.

Изкачваха се към една малка обсерватория, построена в тази част на планината, но впоследствие изоставена. Стигнаха до нея тъкмо когато слънцето се скри зад един от върховете и веднага се смрачи. Беше ужасно студено и младата жена съжаляваше, че не си е взела палтото. Влязоха в черната постройка. Вътре нямаше нищо освен един процеп в тавана за телескопа, който така и не бяха поставили.

Младият мъж не бе преценил колко време ще им отнеме изкачването дотук. Нямаше никаква възможност да слязат през тази нощ.

— Ще те стопля — каза той.

Легнаха на ледения под и той здраво я прегърна. През процепа на купола влизаше сняг на парцали и падаше върху тях.

— Моля те, не трябва да забременявам — прошепна тя. Той виждаше бялото на очите й, по-бяло от снежинките. Тя си мислеше: ето как може да се случи. Не в топлото легло, сред падащи рози и портокалови дървета, а по някаква ирония на съдбата в една такава ледена нощ, когато звездите падат като снежинки през тесния процеп. Една едра снежинка падна на бузата й и тя си каза: това е Божието семе. Пламенността, с която той я любеше, я стопли. До нея смътно стигаше шумът на планински водопади — спускаха се не само от този връх, а от всички върхове около езерото и белия хотел. И водопадите пееха, защото нощта и снегът позволяваха на върховете да се срещнат; пееха, без никой да ги чува — също като китовете в зори, когато ги бяха съзрели секретарката и сестрата на Фогел.

Стопли я още и натрупалият се дълбок сняг, който наполовина скри тяхното иглу. Тази нощ падна цялото небе, с всички звезди и съзвездия. Тя слушаше първоначалния звук на Вселената, тих като въздишка.

На сутринта по дрехите им имаше скреж и бяха прегладнели. Трябваше да се задоволят с по една шепа сняг — цял рояк бели звезди. Поглъщаха го, докато се топеше. Пробиха си път през стената от звезди, която се бе образувала пред вратата, и ахнаха, като видяха, че всичко под тях е бяло. Дори и езерото беше покрито с лед. Сред снега и леда се показваха само тъмнозелените клони на някои борове и ели. Самият бял хотел се бе загубил в бялото наоколо. Там, където мислеха, че трябва да се намира, се виждаше само дълбок сняг.

— Трябва да се опитаме да намерим обратния път — промълви той без надежда.

— Знаеш, че това е невъзможно — отвърна жената. — Не можем да открием следите си. А и защо ни е? Спомни си какво ни каза монахинята — че тук няма грях.

Младият мъж не каза нито дума, а просто докосна елегантните си мустачки (като че ли за да се увери, че не е престанал да съществува) и нагази в снега. Когато слънцето изгря и почти веднага разкъса пелената на облаците, настроението им се повиши. От усилието да си проправят път през снега кръвта им се раздвижи отново. Затоплиха се и усетиха прилив на енергия. Виждаха как ледът на езерото се разчупва и парчетата изчезват в сините води. Чуруликаха няколко птички. Със съскане снегът се свличаше от църковната кула. Щом я зърнаха, разбраха, че няма да е трудно да намерят пътеката. По средата на пътя между обсерваторията и църквата имаше равна площадка за почивка с дървена пейка и телескоп. През него можеха да наблюдават алпинистите, изкачващи отвесната стена на планината оттатък езерото.

Те приседнаха на пейката и радостно си размениха една лека целувка. Денят щеше да е хубав — хиляди малки водопади смъкваха топящия се сняг в езерото и на небето вече нямаше нито един облак. Ала все още не виждаха белия хотел.

Младият мъж се изправи и отиде при телескопа. Насочи го надолу по посока на хотела и когато пряспа сняг се откъсна и падна на някаква веранда, той видя прозореца на тяхната стая. Позна го по думите, които тя бе изписала на стъклото с дъха и с пръста си точно преди да тръгнат. Беше една фраза от Хайне. Повика я да погледне и тя. Младата жена се усмихна с облекчение, когато забеляза вътре смътните очертания на четките му за коса, на неприбраните чаени чаши и прибори и на неоправеното легло. Обаче започна да се безпокои, че не е казала на камериерката от какво са петната кръв по чаршафа. Но пък тя сигурно бе свикнала с хаоса на хотелските легла — тези дневници на любовния живот на гостите.

Тя остави телескопа на любовника си, който започна да го върти напосоки. Виждаше как един еделвайс се полюшва от вятъра може би на петнадесетина километра от тях. Като отдръпна телескопа от далечните върхове и го насочи към синевата над езерото, светлината на слънцето се отрази в очите му и той трябваше да се отстрани. Погледна отново, този път по-предпазливо, и видя, че всъщност лъчите се отразяват от металната закопчалка на бяла жартиера. Металът леко беше протрил ластика. Младият мъж реши, че предметът му е познат и рязко си пое дъх.

— Не е ли това мадам Котен? — попита той.

Тя пак долепи око до стъклото и видя белезникаво пълно бедро на фона на ослепителната синева, както и една избледняваща синина. А като повдигна мъничко телескопа, зърна и напрегнатото й румено лице.

— Да, Дьониз е — отвърна тя.

Той погледна отново и се усмихна. И други хора падаха край нея, но с невъоръжено око не можеше да се види нищо друго освен една лифтова кабинка, която едва пълзеше между два върха. Синината върху масивното й бедро беше от него, сега мисълта за нея го накара да се затъркаля с изумената си приятелка върху ниската, мокра планинска трева. Тя се опита да му каже, че въздухът е силно разреден, внезапната му страст предизвика у нея задъхване.

Когато кабината се откъсна от едното си въже и те с писъци изхвръкнаха от нея и полетяха надолу, синът на пекаря запази присъствие на духа дотолкова, че да не изпусне черната котка, която се бе промъкнала в лифта след него. Просто защото я беше погалил на стълбите в хотела, котката го бе следвала по целия път до кабинката. Сега мяукаше и драскаше, но момчето не я пускаше.

Той не смучеше зърното на гърдата й, а бързо го докосваше с език и го караше да трепти — също като дете, което предизвиква малки вълни, като прокарва плосък камък по морската повърхност. С поли, развети около талиите им от движението на въздуха, жените падаха по-бавно от мъжете. Премалялата от страх мадам Котен видя един хубав млад холандец да пада само на няколко метра от нея, той беше съвършено изправен, както и тя самата. Корсетиерката имаше странното чувство, че не се носи към смъртта си, а силните му мишци я крепят високо във въздуха. Веднъж бе виждала как танцува Павлова^[3] и не можеше да го забрави. Сега тя се беше превърнала в една млада и изящна Павлова. Мъжете и момчетата първи паднаха на земята или в езерото. Мадам Котен видя как момчето на пекаря падна на краката си сред клоните на един бор и някак си съумя да се обърне по гръб (като гръбнакът му моментално се пречупи), за да запази котката. Черната котка се изскубна от ръцете му и като си помагаше с ноктите си, слезе надолу по ствола.

След това паднаха жените и момичетата. А най-накрая, след почти цяла вечност, върху боровете и езерото се изсипа градушка от блестящи на слънцето ски.

Те отново си починаха край извора, където магарето все така си пасеше, и пак пиха с шепи от чистата вода. Посетиха църквата, която беше пълна с цветя за службата, а после се разходиха из обграденото със стена гробище, което местните жители пазеха за своите мъртъвци. Гробището и високите тисови дървета задържаха топлината. На камъка на всеки гроб беше поставена усмихната фотография на мъртвеца. Имаше също и много стъклени вази с имортели. Възрастна жена в черно се бе навела пред един от гробовете, за да види снимката, и младата жена се засрами от скъсаната си рокля.

— Не ми харесват имортелите — каза тя и като го хвана под ръка, го изведе навън от гробището.

Когато езерото се разстла пред тях, тя видя рибите, които плуваха из него: милиони златни и сребърни перки безспирно се извиваха и се преобръщаха без каквато и да било цел. Или поне на нея така й се струваше. Всъщност движенията им не бяха безцелни, тя виждаше, че си търсят храна. Кръглите им глупави очи любопитно се взираха в грамадните сиви неща, които се носеха из водата, явно смятаха да се нахранят с тях. Плъзгащите се риби й напомниха за попови лъжички, а после за сперматозоидите от една картина, която й бе показала гувернантката й и на която те бяха увеличени хиляда пъти. Изглеждаше, че се движат безцелно, ала все пак търсеха.

По-късно на вечеря младият мъж не можеше да разбере защо е толкова мълчалива и потисната. Това не се дължеше на някаква обща потиснатост, защото като цяло преобладаваше весело настроение. Беше пристигнала нова тълпа туристи и, естествено, от тях не можеше да се очаква да си посипят главите с пепел заради нещастия, които се бяха случили преди идването им. Напротив, бяха в отлично настроение, тъй като почивката им едва започваше. Имаше само няколко познати лица: Фогел, старите холандци (те се хранеха мълчаливо), Болотников-Лесков и бледата, тъжна, трогателно слаба млада жена с нейната възрастна милосърдна сестра.

И циганският оркестър, и келнерите се мъчеха да поддържат атмосфера на веселие заради новодошлите, при все че и самите те бяха претърпели тежки загуби. Акордеонистът бе убедил симпатичната на всички малка японска камериерка да покара с него ски през свободния си следобед. Младата жена се разстрои, когато научи това от техния келнер. Тя си спомни едно от малките стихотворения на камериерката, което бе превел английският майор, и го изрецитира на приятеля си:

Сливата, омъжена за вол,

ще може да очаква

голяма скръб, голяма радост.

За разлика от него тя не смяташе това за забавно, а по-скоро намираше, че е смущаващо, трогателно, дори еротично. Виждаше се на мястото на сливата, която отделя росна влага и трепери в брачното легло, докато часът на идването на вола приближава. Предвкусваше страшното разкъсване на химена, ужасяващото проникване. Това я караше да трепери и да се поти.

Ала знаеше, че не трябва да се чувства по тоя начин. Именно това я потискаше. И накрая, докато ядяха лимонов шербет, тя му го обясни. Чудеше се дали сексът не е станал фикс идея за нея. Признаваше, че мисли за това почти непрекъснато. Дори дълбоко в себе си изпитваше удоволствие от мръсната дума за полов акт, от която се бе изчервила, когато майорът я произнесе сред клоните на елата. А имаше и други думи и тя направо се срамуваше, че ги знае. Доставяха й удоволствие именно защото бяха толкова мръсни. На никого не беше казвала досега за този си порок.

Той се усмихна снизходително и взе ръцете й в своите. Тя ги отдръпна и без да забелязва какво прави, започна възбудено да гали кафената си чашка.

— Не че наоколо кипи бурна сексуална дейност — каза тя. — Щеше да има някакво извинение за мен, ако беше така. Ако милиони риби хвърляха хайвера си, ако лозниците се превиваха от гроздове, ако палмите бяха натежали от фурми, ако прасковите копнееха бикът да дойде през нощта…

Тя вдигна поглед от чашката и потърси помощ в зелените му очи, но той избегна погледа й, като подпря бузата си с пръст и се загледа в оркестъра. Отказът му да й помогне я ядоса, защото той беше до голяма степен виновен за непристойните й мисли. Преди да го срещне, ги бе потискала.

— А когато не мисля за секс, мисля за смъртта — добави тя с горчивина. — Понякога мисля и за двете едновременно.

Тя взе един от ножовете за сирене и го изви в треперещите си ръце.

Не добави, че е предвидила смъртта на мадам Котен и на японската студентка, и на дамата с отрязаната гърда, и на всички други. Нито пък че предвижда неговата смърт, както и своята собствена.

Младата жена се ободри, когато той й взе един ликьор от бара и я изведе на приятната тераса, за да хванат последните топли лъчи на слънцето. Някои от новодошлите изгаряха от желание да поговорят с тях, защото знаеха, че действително са видели трагедията с лифта. Новопристигналите си даваха вид, че са преизпълнени с ужас и състрадание, но под тази маска се прокрадваше едно много по-силно чувство на възбуда от удивителната драма, която бяха изпуснали, а също така и безкрайно облекчение от това, че въжето се бе откъснало днес, а не един ден по-късно.

Фогел, който стоеше (или по-скоро се клатушкаше) до Болотников-Лесков сред една група новодошли, беше пиян. Той казваше на твърде висок глас, че би могло да бъде и по-зле, понеже между жертвите имало и голям брой чифути. Мислеше за мадам Котен и за младите холандци.

Репликата бе неописуемо обидна поради присъствието на възрастната холандска двойка и болната млада жена. Всички млъкнаха. Сконфузен, неговият приятел, руснакът, го отведе. Когато се върна, се извини на евреите, които бяха чули думите на Фогел. Било непростимо, заяви той, но нека си припомнели в името на великодушието, че Фогел пострадал изключително тежко от бедствията, засегнали белия хотел. Той загубил братовчед си при наводнението, един скъп приятел при пожара и сестра си при срутването. Освен това и Фогел, и самият той — Болотников-Лесков — останали живи като по чудо, понеже тръгнали да се качват на ски лифта още преди основната група, но в последния момент се отказали поради непостоянното време. Така че и те самите можели да паднат от кабинката.

Предвид всичко това Фогел можел да бъде извинен, задето се бил напил и сипел невменяеми фрази. При все че (и той трябвало да го признае) Фогел съвсем не бил положителна личност дори и при нормални обстоятелства.

Един от новодошлите, лекар от Белгия, попита дали не смятат, че откъсването на въжето е било всъщност акт на политически тероризъм. Болотников-Лесков отвърна, че това е в границите на възможното. Той не одобрявал случилото се, но смятал, че ще има подобни отчаяни действия, докато на света съществуват несправедливостта и насилието срещу народните маси.

Новите гости започнаха да се притесняват от тези приказки за насилие и тероризъм и разговорът на терасата постепенно се насочи към по-приятни теми, като например дали има някаква вероятност на следващия ден снегът да бъде твърд, а езерото — спокойно.

Младите любовници се прибраха в леглото си, където нищо по-зловещо от слабия, но чест звън на телефона във вътрешността на хотела не смути покоя им. Обажданията бяха предимно заявки за стаи, тъй като белият хотел беше изключително популярен: и през зимата, и през лятото заявките за стаи надхвърляха капацитета му. Поне от тази гледна точка катастрофалните бедствия от последните няколко дни бяха направо „дар Божи“. Но дори и това необичайно бързо освобождаване на места не отговори на темповете на търсенето и се наложи мнозина да получат отказ. Обслужващият персонал правеше чудеса, за да настани колкото се може повече хора. Още същия дек, когато бе загинала мадам Котен, младите любовници чуха да вкарват походно легло в стаята й, за да могат да настанят там едно младо семейство с дете.

Намери се място и за още една млада двойка: те очакваха бебето им да се роди всеки момент. Наистина нямаше къде да ги сложат, но младата съпруга плачеше и бе така разстроена, че накрая освободиха едно помещение за куфари. Любовниците се събудиха от виковете й през нощта. Впоследствие чуха неуморния персонал да тича наоколо за кърпи, гореща вода и за другите необходими при раждане неща. И през тази нощ бе много студено, валеше сняг и затова беше голям късмет, че успяха да намерят място за бедната млада жена. При все че бе глупаво от тяхна страна да дойдат, без да са си подсигурили стая, особено пък в края на бременността й.

Безспорна заслуга на претоварения персонал беше, че никой никога не роптаеше. Те просто бяха великолепни. Под различна форма това описание непрекъснато се повтаряше в книгата за впечатления: „Чудесна храна и никакви главоболия. Ще дойдем пак догодина“… „Получавахме само най-хубавото. Гледаха ни като царе“… „Благодарим ви за гостоприемството. Обслужването и удобствата са от най-висока класа. Ще дойдем пак“… „Струва си парите“… „Няма грешка. През цялото време се чувствах върховно“. Всички от персонала — като се почне от ваксаджията и се свърши с управителя — помагаха през свободното си време да бъде възстановено изгорялото крило и по такъв начин всичките стаи да се предоставят на гостите. Дори и главният готвач — масивният, вечно усмихнат главен готвач — участваше в ремонта. Това се оказа твърде конфузно, защото един ден любовниците бяха обезпокоени от някакво стържене по прозореца им. Когато погледнаха, видяха веселия готвач с бояджийска четка в ръка. Понеже опитваха една задна поза, младата жена се изчерви и реши да се престори, че уж е коленичила за молитва. Но вече бяха отишли толкова далеч, пък и той им смигна така шегаджийски, че приеха за напълно нормално да го поканят при тях. А него, изглежда, го биваше и за други неща, освен да пече пържоли, защото със затворени очи и заровено във възглавницата лице тя не можеше да познае кой от двамата я люби: получаваше се все така хубаво, нежно и сочно. Радваше се, че в една част от нея има някой друг. Егоизмът беше несъвместим с духа на белия хотел.

Понякога се чувстваше неудобно и като в затворническа килия, но ако му предложеше да излязат, той отново я вземаше в прегръдките си и й казваше, че имат толкова малко време. А навън й ставаше мъчно, защото не виждаше познатия пекар да хвърля мрежата си в езерото. Нито пък момчето му пускаше хвърчилото си. И старият свещеник не четеше в шезлонга си. А мадам Котен не се шегуваше с нахалничкия млад келнер. Ала между планинските върхове се носеха лебеди. Без значение беше дали летят надолу към езерото, или пък се устремяват надалеч от него. Перата им бяха толкова бели, че в сравнение с тях ослепително блестящите им клюнове изглеждаха сиви.

Бележки

[1] Метеори, за които се счита, че са от съзвездието Лъв (на латински, „Leo“). — Бел.прев. ↑

[2] Лъвско сърце (англ.) — Бел.прев. ↑

[3] Ана Павлова (1881–1931) — видна руска балерина, участвала в първия парижки сезон на Дягилев през 1909 г. и в много турнета в цял свят. — Бел.прев. ↑

Към следващата част или към съдържанието

Д. М. Томас Белият хотел (4)

Метаданни

Данни

Белият хотел

Информация

История

Сваляне / Връзки

IIГащайнски дневник

Пощенски картички от Белия хотел

Д. М. Томас
Белият хотел (4)

II
Гащайнски дневник