Д. М. Томас
Белият хотел (6)

Пролог

През пролетта на 1929 година фрау Елизабет Ердман пътуваше с влак от Виена за Милано. Беше си позволила лукса да си вземе място в първа класа, защото не искаше да изглежда уморена, когато пристигне. През по-голямата част от пътя не бе обезпокоявана от ничие присъствие и можеше да се наслаждава на пейзажа, от време на време да чете списанието си или пък, затворила очи, да репетира полугласно партията, която я бяха поканили да изпълни. Във влака почти нямаше пътници и на обед тя се оказа единственият клиент в големия приятен вагон-ресторант. Почувства се притеснена от вниманието на толкова много келнери, затова изгълта набързо храната и се прибра в купето си.

Влакът спря в малко тиролско селце — на гарата едва ли имаше повече от един перон, но понеже той гъмжеше от хора, фрау Ердман си помисли отначало, че сигурно посрещат някоя знаменитост. Ала после с известна досада схвана, че са пътници, тъй като бяха натоварени с раници и куфари. Всичките се напъхаха във влака. Във второкласните вагони нямаше до-статъчно място и някои нахлуха в първа класа. Трима мъже и две жени с раници нахълтаха в купето й; наложи се набързо да постави нещата си на полицата за багаж. Хора се тълпяха дори и в коридора, облегнати на прозорците и на вратата. След бъркотията по настаняването полицата над главата на фрау Ердман се заогъва под тежестта на раниците и ските, а самата тя се почувства смачкана от масивните телеса на спътниците си. Бяха до такава степен навлечени с дебели дрехи, че всичките — дори и тримата мъже — изглеждаха бременни. Освен това разговаряха и се смееха на висок глас с безцеремонната солидарност на хора, които са прекарали почивката си заедно, и по тази причина, поне за момента, виждат натрапник във всеки външен човек. Фрау Ердман разви симптоми на клаустрофобия от целия този тътнеж, именно тази дума изплува в съзнанието й, а скоро я последваха и определени образи. Тя стана, извини се, задето прекрачва през краката им, и се отправи към вратата.

За жалост точно в тоя момент усети силно желание да отиде в тоалетната. Но щом огледа коридора и в двете посоки, й стана ясно, че би било ужасно трудно да си пробие път през човешката маса; при това мнозина бяха приседнали на куфарите или раниците си. Един млад мъж на няколко метра от нея забеляза притеснението й и с учтив жест й показа, че може да премине. Ала тя се усмихна накриво и поклати глава — като че ли искаше да каже: „Не си струва труда, мога да почакам!“ Той също й се усмихна — явно бе разбрал смисъла на мимиките й и му беше забавно. Фрау Ердман забеляза, че младият мъж стои пред отворен прозорец в центъра на едно мъничко, свободно от тела пространство; макар и с големи усилия, тя се добра до него. После подаде глава навън и жадно си пое въздух.

С чувство на дълбоко облекчение тя се облегна на стъкления прозорец на отсрещното купе. Младият мъж я попита дали й пречи димът на цигарата му и когато тя отвърна, че не я дразни, той й предложи табакерата си. Тя отказа, а той отбеляза, че му правело впечатление колко много дами пушат в днешно време; нима тя никога не се е поддавала на изкушението да опита? Да, отвърна тя, на млади години пушенето й доставяло удоволствие, но се отказала, защото се страхувала, че ще повреди гласа й. Веднага съжали за казаното — щяха да последват любопитни въпроси и отговорите й можеха да го наведат на мисълта, че парадира с таланта си. Както очакваше, въпросите й бяха зададени и тя призна, че е професионална певица. Обясни му, че пътува за Милано и че там ще пее една много важна партия в операта.

Младият мъж беше силно впечатлен. Той се взря в обикновеното й, вече понабраздено от бръчки лице — но пък с изразителни очи и устни — и се помъчи да си припомни дали е виждал снимката й във вестниците. Каза й, че малко разбирал от музика, понеже следвал геология. Ала, разбира се, всеки бил чувал за миланската „Скала“. Тя сигурно е една от „звездите“. Жената се засмя и направо се разкраси, а после енергично поклати глава.

— Страхувам се, че съвсем не съм „звезда“ — каза тя. — Чисто и просто замествам. Може би сте чували за Серебрякова? — Младият мъж поклати отрицателно глава. — Ами тя е голяма певица и от известно време изпълнява тази партия. Обаче паднала по стълбите и си счупила ръката. Дубльорката й не могла да се справи и положението станало много неприятно. Операта, виждате ли, е руска, а малкото сопрани, които могат да пеят на руски, са обикновено ангажирани за месеци напред. Та ето защо са се сетили за мен!

Звънливият й смях отекна отново, а малките бръчици в ъгълчетата на очите й се нагънаха. Усещаше се доволна от скромността си (която бе неподправена). Чувстваше и прилив на щастие, че не я обременява някаква мания за величие.

Младият мъж измърмори нещо в знак на несъгласие, но тя продължи да държи на своето:

— Точно така е! Затова ми дадоха партията. Но изобщо не се чувствам засегната. Напротив, мисля си, че ми е провървяло. Няма да стана по-добра от сега нататък — почти четиридесетгодишна съм. На стари години ще си спомням как съм изпълнила една добра партия в „Ла Скала“.

Жената сви рамене — ситуацията явно я забавляваше. След това на свой ред насочи разговора към младия мъж. Той каза, че през това лято смятал да вземе последните си изпити, а после се надявал да си намери работа като преподавател в Рим и да се ожени там за приятелката си. Сега отивал при нея. Прекарал една седмица на почивка в планината — имал голяма нужда от това. Активно се занимавал с алпинизъм, карал ски и нощувал на открито. Чувствал се освежен. Тя го заразпитва за преживяванията му в планината, но за голямо нейно разочарование той не съумя да й каже нищо за духовните измерения на алпинизма. Сподели само, че голямата му амбиция била да се качи на Юнгфрау^[1]. По някаква причина забележката му се стори твърде забавна на фрау Ердман, но тя прикри усмивката си, като кимаше сериозно, докато той й описваше колко трудно щяло да бъде изкачването.

След блестящите езера и плодородните долини на Тирол влакът с трясък навлезе в тунел и разговорът им заглъхна. Пътуването под земята продължи достатъчно дълго, за да се убедят и двамата, че нищо не ги свързва и че няма смисъл да продължават разговора си. Щом излязоха на светло, те не пророниха нито дума до момента, в който фрау Ердман каза, че все пак ще е най-добре да извърши опасното придвижване, за да си измие ръцете. Когато се промъкваше назад, тя мина покрай младия мъж и те си размениха пожелания за успех и кимвания за довиждане. После се настани в претъпканото си купе и се загледа в прозореца, а не през него, защото силен дъжд заливаше стъклото му.

За щастие, след като преминаха италианската граница, прикачиха допълнителни вагони и контрольорът дойде да предупреди пътниците от втора класа да напуснат първокласните купета. Фрау Ердман въздъхна облекчено и отново се разположи удобно. Помисли си, че ще е най-добре да препрочете целия клавир отначало докрай — имаше толкова много време. Ала още първият хор, в който уморените селяни се връщат от жътва, я накара да се унесе и тя не продължи по-нататък. Когато влакът навлезе в покрайнините на Милано, тя усети, че я обзема тревога и с мъка успя да потисне пристъпа си на задъхване. Застана пред огледалото, среса косата си и отново си сложи червило. Безпокоеше се, че изневиделица всички ще осъзнаят колко е стара и как въобще не я бива да играе на сцената младо момиче. Представи си как — още щом я видят — лицата на очакващите я ще посърнат.

Но дори и да изпитваха подобни чувства, посрещачите й съумяха да ги прикрият напълно. Висок, леко прегърбен оплешивяващ мъж пристъпи към нея с поклон и се представи като сеньор Фонтини, художествен директор на операта. Ниската му, пълна и натруфена съпруга й направи реверанс. Фрау Ердман се ръкува с още четирима-петима души, но беше много развълнувана и не можа да запомни имената им. После я ослепиха светкавиците на фотоапаратите; сеньор Фонтини и другите й посрещачи трябваше едва ли не да я понесат на ръце, за да я отърват от тълпата репортери, които я обсипваха с въпроси и вече се бяха приготвили да записват отговорите й. Оказа се, че в общия хаос и възбуда е забравила част от багажа си във влака и един от помощниците на директора се завтече да го донесе. Най-после бяха вън от гарата, някой разтвори чадър над главата й да я предпази от дъжда и така я отведоха до очакващата я лимузина. В хотела й, разположен в сърцето на Милано, имаше друга група посрещачи, които й поднесоха огромен букет. Но силно загрижен да не се преумори новата му звезда, синьор Фонтини бързо я отведе до асансьора и лично я придружи до апартамента й на третия етаж. Следваха ги пиколо и носач с багажа й. Сеньор Фонтини й целуна ръка и й каза да си почине за няколко часа; щял да дойде да я заведе на вечеря в осем и половина. Останала най-сетне сама в луксозния апартамент, тя се строполи на канапето. Просторната гостна беше достойна за кралица. Навсякъде имаше вази с цветя. Фрау Ердман се съблече и напълни ваната с вода. Докато лежеше в нея, обхваната от чувството, че безкрайно много я глезят, отново я нападна страх: не, изпълнението й изобщо нямаше да оправдае изключителното им внимание.

Тя се приготви за вечеря, седна до бюрото, откъдето се виждаше оживената улица, и написа картичка на леля си във Виена.

Мила лельо — започна тя, — навън вали дъжд, а в моя апартамент се сипят букети. Да, именно апартамент! Това, че за тях съм някаква знаменитост, направо ме изумява. Под „тях“ недей да разбираш букетите! Не ми стига умът как ще изкарам вечерята или утрешната репетиция — да не говорим пък за самото представление! Няма начин да не падна и да не си счупя крака.

Целувки, Лиза.

А там долу, на стенещата под товара си от цветя, сребърни прибори и шлифован кристал маса, бе седнала Серебрякова — все така стройна, красива и елегантна въпреки гипсираната си ръка. Една от най-добрите сопрани на света, при това едва прехвърлила тридесетте. Трябвало още предишния ден да отпътува за Съветския съюз, но решила все пак да остане, за да пожелае успех на заместницата си. Лиза се трогна, че една звезда от нейната величина проявява такова внимание към нея. Мадам Серябрякова дори заяви, че е гореща почитателка на гласа на фрау Ердман: веднъж във Виена я чула да пее в „Травиата“ Това станало по време на първото й задгранично турне и самата тя била все още неизвестна.

Любезните й думи и доброто й настроение поуспокоиха Лиза. С истинско чувство за хумор тя разправяше как паднала по стълбите в „Ла Скала“ и как на няколко пъти пробвала да пее на сцената след това.

— Разбрах, че няма да стане — каза Серебрякова иронично, — когато публиката започна да се залива от смях.

Хората не можели да се съгласят романтичната млада героиня Татяна през цялото време да се явява на сцената с гипсирана ръка. Още повече че действието на операта обхваща няколко години! Един виден музикален критик поздравил Серебрякова за смелостта й, но същевременно изразил безпокойство относно лошото състояние на ортопедията в царска Русия.

— После опитахме с дубльорката — каза сеньор Фонтини, като въздъхна тъжно и разпери ръце. — Беше ужасно! След три неуспешни представления се наложи да играем на празна зала. Но мога да Ви обещая, че утре вечер няма да имаме такъв проблем. Вашето идване предизвика огромен интерес.

Той се разприказва за това надълго и нашироко — човек би могъл да си помисли, че Серебрякова е някаква посредствена певица, а управителният съвет на „Ла Скала“ още от самото начало е предпочитал фрау Ердман. Лиза прие всичките му ласкателства с известни резерви, но му се усмихна и (колкото и да бе странно!) почувства, че наистина може да изпее партията на Татяна толкова добре, колкото и Серебрякова. Също така престана да се тревожи за възрастта си, защото четвъртият им сътрапезник — руски баритон, който до тази вечер беше за нея само прочуто име в музикалния свят — се оказа по-стар, отколкото бе предполагала. Виктор Беренщайн — изпълнителят на партията на Онегин — имаше чисто бяла коса и отдавна беше прехвърлил петдесетте. Възпълен и с жълтеникав цвят на лицето, той дружелюбно изучаваше новата си партньорка през очилата си с рогови рамки. Лиза също го наблюдаваше. Слава Богу, казваше си тя, че задачата й е да пресъздаде на сцената музиката на Чайковски и стиховете на Пушкин, защото в реалния живот никога не би могла да се влюби в този човек въпреки чара му и приветливото му държание. Най-привлекателното в него — като се изключеше, разбира се, гласът му — бяха ръцете. Изглеждаха някак си изящни в сравнение с тялото му; бяха мъжествени, ала едновременно с това нежни и изразителни. Дългите му тънки пръсти режеха дори и бифтека нежно и изразително.

Също като Серебрякова той изрази дълбоко възхищение от гласа й; много се радвал, задето тя веднага приела ролята на Татяна. Бил чувал нейно изпълнение на Шуберт на некачествена грамофонна плоча. Лиза никога не бе записвала плоча и не се поколеба да му го каже. Той се изчерви от смущение и неудобство, наведе глава и усилено се зае с някакво жилаво парче месо.

И той, и Серебрякова (Виктор и Вера, както настояваха да ги нарича) бяха от Киевската опера. Лиза побърза да насочи разговора към красивия град, в който всъщност се беше родила. Всеобщият интерес, предизвикан от този факт, който не се споменаваше в биографията й, позволи на Виктор да възвърне самообладанието си. Лиза обясни, че родителите й напуснали Киев, когато била само на една година, и като се изключат няколко кратки ваканционни посещения, тя нямала възможност да го опознае добре. Малкото, което видяла тогава, много й се понравило. Двамата й руски сътрапезници започнаха в надпревара да изразяват възторга си от града, в който живееха. Не ще и дума, че по-рано условията били кошмарни, ала постепенно започвали да се подобряват. Присъствието им в Милано доказвало, че има напредък; преди това им разрешавали да пътуват само в групи с други изпълнители, и то под строг надзор.

— Не ви ли се иска понякога да се върнете? — попита я Вера. — Не страдате ли от носталгия?

Лиза поклати глава отрицателно.

— Аз дори не зная къде е истинската ми родина. Родена съм в Украйна, но майка ми беше полякиня. Казвали са ми, че имам дори и циганска жилка. Живея във Виена от близо двадесет години. Можете ли да ми кажете къде всъщност е родният ми край?

Те кимнаха с разбиране и казаха, че имат същия проблем. Вера била от Ленинград, а Виктор — от Грузия. Разбира се, и двамата били евреи.

— По произход — добави Вера бързо, — но не по религия.

После, явно защото си помисли, че сеньор Фонтини може да се почувства изключен от разговора, тя го попита къде е неговият роден дом.

— Тук, в „Ла Скала“ — отвърна той.

Всички се засмяха и Виктор вдигна наздравица за родината на техния домакин — прекрасната „Ла Скала“.

От този момент насетне имаше много смях. Вера притежаваше голяма доза невъзмутима ирония, а пък Лиза учуди и самата себе си, и тях с изключителното си остроумие. В силно оживление от изпитото вино и от нервното напрежение тя ги разсмя до сълзи, като им разказа няколко абсурдни (но напълно реални) случки. Виктор Беренщайн дори се задави с вино и страшно се разкашля по време на една от смешните истории на фрау Ердман.

Серебрякова го предупреди да не пие толкова много, защото ще трябва да пее на репетицията утре сутринта и ще се чувства зле, ако е с махмурлук.

— И от мляко се напива — обясни тя на Лиза, докато той протестираше, че въобще не било така — никога в живота си не се бил напивал.

Вера многозначително извъртя очи нагоре.

— Да, права си! — въздъхна той, като бутна настрана наполовина пълната си чаша, а Серебрякова го потупа по ръката одобрително. В отговор той погали нейната. Погледнаха се дълбоко в очите и нежно се усмихнаха един на друг. Лиза вече бе стигнала до заключението, че те са в интимни отношения. Първо си мислеше, че са просто приятели и че най-вероятно ги свързват дружески чувства, породени от съвместната им работа в Киев в продължение на няколко години, както и от това, че сега са заедно в чужбина. Ето защо никак не беше учудващо, че когато се питаха на руски за точната италианска дума или фраза, те си говореха на „ти“. Но по-късно, когато Виктор се понапи, тя разбра, че бяха влюбени един в друг. Беше поразена, че Серебрякова с нейното изваяно овално лице, косо разположени зелени очи и дълга руса коса (бе наистина сребърна като името си!) е могла да се влюби в един толкова по-възрастен и непривлекателен мъж. Ала разни хора — разни вкусове! Без сама да знае защо, направеното откритие я разстрои. Отношението й, разбира се, не бе продиктувано от морални скрупули, макар и да знаеше, че Серебрякова е омъжена, а пък и Беренщайн имаше вид на женен мъж. Вероятно не можеше да приеме открития начин, по който демонстрираха чувствата си. Например след като се сбогуваха със синьор Фонтини и се качиха в асансьора, Вера затвори очи и облегна глава на рамото на Виктор Беренщайн — ако не беше неудобният гипс, щеше да се притисне до него още по-плътно. Той я прегърна и я погали по косата. Ръката му все така я обгръщаше, когато пожелаха „лека нощ“ на Лиза и слязоха на втория етаж.

Лиза се почувства самотна и потисната в безмълвния си апартамент, заобиколена от безсмислените цветя. Откри още една бръчка на лицето си, докато правеше нощния си тоалет. Спа малко и слезе долу на закуска, преди още да бяха започнали да сервират. Допиваше последната си чаша кафе, когато Виктор и Вера влязоха в трапезарията заедно.

Сеньор Фонтини дойде да отведе Лиза в операта. Долу в преддверието той посочи огромния куп куфари и кутии за шапки.

— На дивата^[2] са — каза той. — Както виждате, тя пътува с малко багаж!

Серебрякова смяташе да тръгне с обедния влак веднага след репетицията; бе помолила Лиза да й разреши да присъства на нея. С разтуптяно от нервна възбуда сърце Лиза се усмихна на ироничната забележка на сеньор Фонтини. След момент вече беше навън и я огряваше топлото пролетно слънце. Качи се в лимузината, която щеше да я откара до операта, само през две улици от хотела. Бе забравила встъпителните реплики на Татяна: пак разтвори клавира, за да си ги припомни.

В гримьорната й също имаше цветя. Отведоха я веднага при костюмиерката и нейните помощници. Те цял час се мъчиха да я напъхат в роклите на Вера, които не й бяха по мярка — поне тя остана с такова чувство. Беше в състояние на пълно замайване, понеже не бе свикнала да бъде обект на специално внимание, и — също като пчела майка — съвсем не се противеше, докато я дърпаха и ръчкаха. Налагаше се да скъсят красивите рокли и да ги отпуснат в талията и ханша. После трябваше да отиде при гримьора, чиято задача беше да изглади бръчките й, за да придобие лицето й свежия тен на младо момиче. В това време костюмиерката и помощниците й набързо преправяха роклите. Надве-натри изгълта чаша кафе, после й нахлузиха роклята. Не им харесвала дългата й, лишена от блясък коса, която вече бе започнала да побелява. Не, ни най-малко не им харесвала. Още следобед щели да й намерят перука. Дамите бяха недоволни и от лъсналото й от пот лице. Силно сконфузена, тя им призна, че има мазна кожа и освен това се поти — особено когато е притеснена.

След това се озова на сцената. Ръкопляскаха й оркестрантите, хористите, сценичните работници и неголяма група хора, разпръснати тук-таме из партера (Серебрякова беше между тях). Ленски, хубав млад италианец, обречен да загине още веднъж в дуела си с Онегин, й целуна ръка. Същото стори и един брадат румънец на средна възраст — князът, старият съпруг на Татяна от последното действие, който я обича безумно. Сеньор Фонтини я представи и на диригента — един доста язвителен човек. Онова, което бе чувала за неизтощимата му енергия и за блестящите му способности, й вдъхваше страхопочитание. Беше прехвърлил шестдесетте и цялото му държание сякаш казваше: „Защо ли ме обременяват с инвалиди и старици?“ На завален немски (сам си знаеше най-добре защо й говори на този език) той й отправи няколко лаконични съвета. Лиза отиде при оркестрантите и се ръкува с първата цигулка. Онегин й прати сияйна усмивка. Тя кимна, че е готова да започне. Всички освен сестра й Олга и старата Ларина бързо напуснаха сцената. Диригентът вдигна палката си.

След известно време почука на пулта, за да им обърне внимание върху някаква грешка: оказа се, че е недоволен само от изпълнението на дървените духови инструменти. На Лиза измърмори няколко похвални думи. А и Серебрякова вече й бе кимнала и беше вдигнала палец нагоре в знак на абсолютно одобрение. Репетицията продължи все така хубаво. Тя очевидно допускаше грешки, но обикновено ги поправяше веднага, щом й ги посочеха. Също така явно трябваше да се научи да синхронизира движенията и жестовете си с тия на другите изпълнители.

— Това ще стане много скоро — сподели с нея Виктор в края на сутрешната им репетиция. — Веднага се вижда, че сте родена актриса. Движите се като балерина. Но, разбира се! Та нали почти сте щели да станете балерина! Личи си. А най-важното е, че наистина можете да пеете! Слава Богу, че дойдохте!

А Вера се втурна на сцената и я прегърна буйно със здравата си ръка.

— Чудно^[3]! — каза тя. — Великолепно! — Призна, че се просълзила на сцената с писмото. — Като че ли я чувах за пръв път!

Щедрите й похвали трогнаха Лиза толкова много, че тя дори не беше в състояние да й благодари. Още не бе се съвзела от онзи момент в края на операта, в който сълзи се бяха появили и на собствените й очи. Тогава трябваше да каже на изпълнения с разкаяние Онегин, че още го обича, ала неговото признание е дошло прекалено късно и тя ще остане вярна на съпружеския си обет. При фразата „А щастието бе възможно и толкоз близко!“ Лиза си спомни един студент в Петербург, когото беше обичала с цялата си пламенна душа — така, както Татяна е обичала Онегин. И също като Онегин младежът бе отхвърлил щедрия дар на нейната любов и бе потиснал собствените си благородни импулси в името на една мечта, на една илюзия за свобода. Още докато пееше, Лиза беше обзета от необичайни спомени. За момент имаше опасност пеенето й изцяло да им се подчини. Това я караше да се ядосва на самата себе си. Не ще и дума, че беше хубаво публиката да плаче, но певецът трябваше да е невъзмутим и със сухи очи.

Обаче тя се почувства отново щастлива, понеже бе преодоляла успешно това страшно изпитание. Доволен, диригентът й кимна; сеньор Фонтини й каза „Браво!“, макар и с траурна физиономия; а мосю Моро, първата цигулка, изрази одобрението си, като почука по инструмента си с лъка. Неколцина оркестранти изръкопляскаха и после всички се пръснаха, за да си пийнат по нещо. Следобед отново щеше да има репетиция. Вера и Виктор я поканиха да дойде с тях в любимата им малка trattoria^[4], разположена в една задна уличка, където можеха да ги обслужат веднага и да им сервират хубава и евтина храна. Вера заяви, че изобщо не смята да тръгва с обедния влак. След като чула Лиза, и дяволът не бил в състояние да я накара да напусне Милано преди тазвечерното представление. Виктор беше очевидно във възторг, задето си е променила решението: той я прегърна и я целуна силно по устата пред очите на сценичните работници.

По време на лекия обяд Лиза поиска мнението им и те й дадоха идеи, които тя намери за отлични; чудеше се всъщност как сама не се е досетила за същото.

Приятният им професионален разговор бе нарушен от появата на мършав парцалив хлапак. Той се приближи до масата им и протегна ръка за милостиня. Отблъскваща екзема обезобразяваше лицето му. Преди келнерите да успеят да го изгонят навън, Лиза му даде всичките дребни пари от чантата си. От всички видове страдания страданието на децата й причиняваше най-голяма болка. Новите й приятели тъжно се съгласиха с нея, а Виктор каза, че именно това било оптимистичното в съветския експеримент.

— Нищо не може да се промени веднага и все още съществува чудовищно неравенство. Но най-сетне сме поели в правилна посока.

Вера беше съгласна с него, а Лиза ги слушаше, силно впечатлена от трезвия им ентусиазъм. Продължиха да разговарят за музика и политика, но най-вече за музика; после стана време да се връщат за следобедната репетиция. Вера се извини, като каза, че ще се прибере в хотела да си почине. Последва любовно боричкане между Онегин и предишната Татяна, от което на Лиза й стана неудобно и тя се отдръпна от тях.

Когато завесата се вдигна за първото й представление, тя откри, че нервността й е изчезнала. Личните й чувства не се намесваха, докато пееше „А щастието бе възможно и толкоз близко“. Затова пък забеляза, че откликва все по-естествено и с все по-голямо удоволствие на драматичния глас и на жестовете на Беренщайн. Накрая публиката прие поклоните им със сърдечни (макар и не бурни) аплодисменти. Зад кулисите всички се завтекоха да я поздравяват, но тя най-високо оцени един безмълвен жест на Онегин — той събра палеца и показалеца си, така че се получи кръгче, сякаш искаше да каже: „Този път стана. Оттук нататък няма да имаме проблеми!“ Тя искрено похвали изпълнението му. На репетициите пеенето му не й се нравеше особено, но на самото представление постепенно бе започнало да й харесва. Гласът му, разбира се, бе навлязъл в своята есен и той със сигурност го знаеше, ала дрезгавостта, която беше последица от това, като че ли го правеше още по-одухотворен и по-богат. Беренщайн отклони похвалата й и недоволно сви рамене.

— Свършено е с гласа ми вече — каза той. — Не мога да стигам високите тонове. Това е лебедовата ми песен.

— Глупости! — възкликна Серебрякова и го хвана здраво под ръка.

Като се наведе, той прошепна в ухото на Лиза:

— Уредили сме малко тържество в нашия апартамент. По случай твоето първо представление и заминаването на Вера. Ела на всяка цена.

В нашия апартамент! Безочието им я изуми. Според нея една такава връзка предполагаше известна дискретност. Обаче с благодарност прие поканата им, понеже бе започнала (с три часа закъснение, така да се каже) да усеща изключителното напрежение на отминалото събитие. Нямаше да е зле да се поотпусне, като си пийне. И така, след като се преоблякоха, те се натовариха на лимузините и почти мигновено пристигнаха в хотела. „Техният“ апартамент беше на втория етаж и се оказа много по-просторен и по-елегантен от нейния. Дори и цветята бяха повече. Той бързо се напълни (и даже препълни) с гости: въздухът натежа от цигарен дим и шумни разговори; наоколо бързаха келнери с подноси с вино.

Лиза изпи няколко чаши и разказа на Виктор как се е тревожила, че е твърде стара за ролята на Татяна. Той се заля от смях и каза, че последната му партньорка в Киев се появила на сцената в стол с колелета. Ала самият той определено бил най-старият Онегин в историята на операта!

— Ти си тъкмо на подходяща възраст. На колко години си? Тридесет и пет? Тридесет и шест? Е, на тридесет и девет си още много млада и лесно можеш да минеш за осемнадесетгодишна девойка! Да! Да! Въобще не се шегувам! Но един белокос старец на петдесет и седем, който играе двадесет и осем годишен младеж, наистина иска от публиката да повярва в невероятното. Слава Богу, че италианците от малки ги учат да вярват в чудеса!

И той отново се заля в смях.

Вера грациозно се приближи и Лиза й обясни защо се смеят.

— Но ти си още млада и зелена, скъпа Лиза! — каза Вера. — И гласът ти наистина е станал много по-добър, откакто те слушах във Виена. А още тогава той толкова ми хареса! На всяка цена трябва да дойдеш в Киев! Нали така, Виктор? Ще разкажа на директора на операта за теб веднага щом се прибера. Разбира се, той вече е чувал за теб и ще бъде във възторг, че си се съгласила да пееш в Киев. Ще отседнеш у нас. Сигурна съм, че ще се намери място за теб, макар че… — зелените й очи затанцуваха. — Ще си имам бебе. Това е тайна. Знаете само ти и Виктор. Моля те, не казвай на никого. Затова се връщам у дома — да си почина. Но никак не ми се ще да оставя Виктор сам. Грижи се за него — много те моля! И двамата се радваме толкова много… Едва ли не съм доволна, че паднах и си счупих ръката, макар че… — за момент усмивката й помръкна — можеше да е нещо много по-сериозно. Нали виждаш, и без това нямаше да изкарам целия сезон! Първо си мислех, че ще ми е тежко да се разделя с работата си за известно време, но сега разбирам, че изобщо не е така. Никога не съм се чувствала толкова щастлива! Значи ще се грижа за малкото си бебенце, когато дойдеш в Киев!

Радостта й се предаде и на Лиза, а Виктор се усмихваше засрамено. Лиза си каза, че моралната страна на нещата изобщо не я засяга; в края на краищата те се държаха с нея мило и великодушно и тя изпитваше дълбока симпатия към тях. Тя притисна ръцете на Вера в своите и й каза, че се радва за нея и че с удоволствие ще ги посети, дори и ако не получи ангажимент в Киевската опера. Но според тях това изобщо нямало да е проблем: в родината й щели да я посрещнат с отворени обятия. В този миг Лиза беше отвлечена от сеньор Фонтини, който я представи на две богати почитателки на операта — дами, чиито кости шумоляха от старост като сухи листа. Те изпаднаха в такъв невероятен възторг, че на нея й стана неудобно. Тя изпита облекчение, когато директорът извика на всички да млъкнат. Постепенно глъчката замря и той подхвана реч, в която приветствията му към отличната фрау Ердман се преплитаха с изпълнените му със съжаление прощални слова към чудесната Серебрякова. Всички вдигнаха чаши, пиха наздравици, а язвителният диригент призова дивата да изпее нещо за сбогом. Призивът му получи шумно одобрение. Виковете ставаха все по-настоятелни, понеже Серебрякова се противеше на опитите да я отведат до пианото, където Делоренци, диригентът, я очакваше нетърпеливо. (Всъщност не беше някакво малко пиано, а роял. Освен това бе част от мебелировката на апартамента. И при Лиза имаше такъв.)

Накрая прекрасната звезда (бялото на гипса й се открояваше в почти елегантен контраст на фона на семплата й черна копринена рокля) с усмивка остави тълпата от приятели и поклонници да я докара до пианото. Там размени няколко думи с Делоренци. Той засвири навяващото спокойствие, познато на всички встъпление на „На музиката“ от Шуберт и тогава сопранът пое към висините. Гостите не бяха съгласни тя да се отърве само с една-едничка кратичка песен. И след като Виктор измъкна отнякъде изпокъсан лист с ноти за Делоренци, Вера им подари една покъртителна украинска балада. Публиката беше омагьосана от повтарящите се и същевременно изпълнени с вариации брънки, образуващи веригата на мелодията, от отчетливото и кристалночисто звучене на всяка фраза и от искрения копнеж по плодородния бащин край. Всеки един от тях можеше да се закълне, че когато най-най-последната от множеството последни фрази бе погълната от тишината, гласът на певицата продължаваше да пее само в сърцето му. Въздействието на песента беше толкова силно, че изобщо не бяха в състояние да ръкопляскат. Диригентът стана от стола си, изправи се на пръсти (бе твърде дребен) и я разцелува по двете бузи.

Лиза страдаше ужасно. Беше й трудно да остане в стаята, докато Вера пееше, тъй като получи страшен пристъп на задъхване. Помисли си, че ще умре. Състоянието й нямаше нищо общо с онова, което бе чула да казва след Шуберт един от оркестрантите:

— Ето това се казва глас!

Лиза не изпитваше завист. Знаеше, че не може да съперничи на тоя глас — най-съвършения, който й беше отредено да чуе тук, на земята, а вероятно — дори и в отвъдното. Към Серебрякова чувстваше не само уважение, но и симпатия — даже бе успяла да се влюби малко в нея за един ден.

Беше й зле отчасти поради горещината, дима, шума и блъсканицата. Но в много по-голяма степен пристъпът й бе предизвикан от вестта, че Вера очаква дете. Всъщност беше започнала да се задъхва, докато Вера възторжено споделяше тайната си. По някаква причина тя я бе разстроила твърде много. Когато Вера свърши баладата, Лиза отиде при нея и с пресеклив глас й благодари за великолепното пеене и за приятното прекарване. Каза й още, че трябва да си легне, защо димът е започнал да вреди на гласа й.

— Нима няма да дочакаш вестниците? — запита Вера, силно разочарована.

Лиза се почувства в безопасност в собствения си апартамент: шумните разговори от долния етаж едва проникваха през плътния килим. Тя отвори прозореца и загълта хладния нощен въздух. Започна да се пооправя. Нима съм злобна стара мома, без да го съзнавам? — запита се тя, докато се събличаше. Отново прекара много лоша нощ — през цялото време се въртеше и не можеше да си намери място. Едва когато утринната светлина започна да се промъква през пердетата, тя се унесе и засънува, че стои над дълбок ров, пълен с много ковчези. Точно под себе си виждаше Вера — голото й тяло лежеше под стъкления капак на ковчега й. Докато я оплакваше сред тълпа от други опечалени, отгоре се зачу тътен: тя знаеше, че поток от падащи камъни и пръст ще се изсипе и ще я погребе жива. Но преди да се случи това, иззвъня телефонът и я събуди. Беше Вера, която я питаше дали е добре, защото се чувствало, че едва си поема дъх и е разстроена. Лиза й обясни, че е сънувала лош сън, и й благодари, задето я бе събудила.

— Е, остави го лошия си сън — току-що ни донесоха вестниците. Рецензиите са отлични! Не те лъжа! Но, разбира се, ти точно това заслужаваш. След малко ще слезем да закусим — влакът ми тръгва след един час. Побързай и ела при нас. Ще донесем и вестниците. Виктор иска да ти каже „добро утро“.

След малко дълбокият глас на Виктор напевно й пожела „добро утро“. После затвориха телефона. В много по-ведро настроение Лиза скочи от леглото, втурна се в банята и бързо се облече. Когато приятелите й влязоха в трапезарията, тя вече беше там и ги чакаше. Дадоха й вестниците, отворени на рубриката с рецензиите. Но преди тя да започне да чете, Вера постави ръката си върху нейната и каза:

— Само не забравяй, че тукашните критици са абсолютни безобразници. Повярвай ми, рецензиите са наистина хубави. По-хубави са от моите. Не е ли така, Виктор?

След кратко колебание Виктор кимна утвърдително.

На Лиза рецензиите никак не й се видяха хубави.

„Със съжаление трябва да констатираме, че дори и с една ръка Серебрякова е по-добра от двуръката Ердман“ — твърдеше един критик. Според друг гласът й беше „необработен и провинциален“ и тя бе пяла по-скоро „разчувствано, отколкото с чувство“. Определено имаше и положителни оценки: така например наричаха я „компетентната фрау Ердман“, говореха за „смелите й опити“ и за „високия й експресивен потенциал“, признаваха, че в сцената с писмото нейната Татяна е трогнала всички.

— Не те лъжа — рецензиите наистина са много хубави! Не забравяй, че са ги писали миланските критици! — не преставаше да я увещава Вера.

Тя отново хвана ръката й и я стисна силно, за да я накара да повярва на думите й. Двамата с Виктор виждаха колко е разстроена.

 

 

Но не рецензиите я бяха разстроили. Всъщност въобще не бяха лоши. Още във Виена я бяха предупредили за ужасните похвати на миланските критици и тя знаеше, че има зрънце истина в казаното от Вера. Не, Лиза просто беше преживяла невероятен потрес; това я караше да се ядосва на самата себе си, на глупостта си. Някакъв критик пишеше:

„Изключителният музикален и драматичен синхрон на Беренщайн и Серебрякова несъмнено се дължи на дългата им съвместна работа в Киевската опера, но също така (и това се разбира от само себе си!) на факта, че ги свързва брачен съюз.“

Сега Лиза си спомни, че съвсем наскоро бе видяла името на Виктор в една статия за Серебрякова. Разбира се, „Серебрякова“ беше само псевдоним. Нещата бяха толкова очевидни. Защо бе стигнала до такова погрешно заключение? По-късно откри, че всичко е съвсем ясно написано в програмата, която й бе дал сеньор Фонтини още при пристигането й, но погледът й някак се беше плъзнал покрай тези редове.

Вера изпи набързо кафето си, скочи на крака и се наведе да прегърне и целуне Лиза. Докато мъжът й намяташе на раменете й червена пелерина и я закопчаваше точно под шията й, тя каза на Лиза, че се надява да се видят в Киев през идната година.

— Не идвай да ме изпращаш. Изяж си закуската. Желая ти всичко най-хубаво. Ще държим връзка.

През първия си почивен ден Лиза отиде на литургия в Миланската катедрала, но огромната сграда потисна духа й и тя реши да не ходи повече там. Атмосферата й се видя твърде казионна. Тя предпочиташе да е в някакво малцинство, да се намира на периферията; беше й много по-лесно да вярва в Бога при такива условия. Дори и във Виена имаше прекалено много католици, ала все пак там присъствието на църквата не се усещаше с такава неумолима осезателност. Лиза не можеше да вярва в общоприети и осветени от абсолютна гаранция неща. Даже и „Тайната вечеря“ на Леонардо, която тя отиде да види в един недалечен манастир, я изпълни с хлад. Картината бе прекомерно симетрична. Никой на този свят не се хранеше като Христос и учениците Му.

Изглежда, че колкото по-близо до Бога беше човек, толкова по-трудно му бе да вярва в Него. Именно затова Юда Го беше предал, а и Петър се бе отрекъл трикратно от Него, преди да пропее петелът. Когато се връщаше от „Тайната вечеря“, Лиза мина покрай една от онези зловонни тенекиени кутии, в които мъжете задоволяват естествените си нужди. При все че ускори крачка и извърна глава, тя зърна две загорели, маслинено мургави лица, които стърчаха над стените на писоара; притежателите им явно бяха унесени в разговор. Преди да успее да пропъди светотатствената мисъл от ума си, тя видя двамата мъже като Исус и Юда: бяха запретнали хитоните си и кротко беседваха, застанали един до друг, след Тайната вечеря. Сигурно е било трудно за намиращия се непосредствено до Него Юда да Го възприема като Син Божи. А може би това беше направо непосилно за Мария, която бе до Него на небето. Но не бе ли естествено да се заключи тогава, че и самият Той не вярва? И седнал там горе като Борис Годунов, най-вероятно се измъчва от всеобщия свещен фалш?

Моментът на светотатствени съмнения отмина, но тя продължи да се чувства ужасно угнетена. Преди да напише картичка на леля си, внимателно огледа илюстрованата й страна. Представляваше мъглива репродукция на мистериозната Света плащаница, съхранявана в Торино. И друг път беше виждала подобни репродукции и се бе чудила дали това е наистина плащаницата на Христос, ала тук този въпрос придобиваше изключителна важност, защото реликвата беше съвсем наблизо. Лиза реши, че може би ще надмогне духовната си криза, ако отиде да я види. През един друг почивен ден тя взе влака за Торино.

Придружаваше я дубльорката й Лучия. Нейният катастрофален провал в ролята на Татяна беше причина за спешната телеграма до Лиза. А иначе Лучия пееше в хора. Бе гарвановокоса ломбардка с прекрасни алени устни и блестящи черни очи, скрити под дълги мигли — очевидно я бяха избрали заради красотата й, а не заради гласовите й данни. Изобщо не им бе минало през ум, че Серебрякова (за която злите езици приказваха, че е здрава като кобила) може да пропусне някое представление. Както и да е, Лучия беше получила от съдбата големия си шанс и го бе проиграла. На всичко отгоре я бяха освиркали пред очите на гордите й родители и на шестимата й братя и сестри. Лиза знаеше какъв ужасен удар е било това за младата жена; тя реши да се сближи с нея и доколкото може, да й върне вярата в собствените й сили. Понеже не искаше Лучия да я помисли за надменно-снизходителна, отначало подходът й беше изцяло делови и професионален — тя каза, че иска да отрепетира някои арии с нея. Както можеше да се очаква, момичето бе първо резервирано и даже малко обидено. Ала тъй като страстно обичаше музиката, следобедите в апартамента на Лиза постепенно станаха за нея толкова интересни и полезни, че елементът на враждебност в поведението й напълно изчезна. Двете през цялото време разучаваха клавира и репетираха заедно. Самата Лиза откри, че й е приятно да помага на момичето да преодолее недостатъците в техниката си. Лучия всъщност имаше обещаващ глас и бързо напредваше под нейно ръководство. Ако се наложеше да пее в ролята на Татяна отново, може би щеше да се справи доста сносно.

Това беше от значение за Лиза, понеже пристъпът й на задъхване през първата нощ (който за щастие се оказа краткотраен) я изправяше пред възможността да не е в състояние да пее на някое представление. И така, дори като се изключеше състраданието — имаше солидни професионални причини за помощта, която тя оказваше на дубльорката си.

Двете станаха много добри приятелки. В чувствата на Лучия имаше голяма доза преклонение, а в тези на Лиза — майчинска нежност, защото Лучия бе едва двадесетгодишна. Беше дълбоко религиозна и познаваше Торино добре. Затова, когато Лиза я попита дали би дошла с нея на „поклонение“, тя се съгласи с удоволствие.

И сега пред тях беше не оригиналната плащаница (в желязната си обковка тя бе останала скрита от очите им, докато коленичеха в Торинската катедрала), а едно много точно копие, което висеше на стената в музея, на него личаха следите от гвоздеите, белезите от бичуването, дори и самите черти на Христос. Тези следи се бяха появили не на фотографията на Секондо Пиа, а на негатива й. Вперила поглед в изображението и обляна в сълзи, една монахиня непрестанно се кръстеше и шепнеше:

— Ужасно! Ужасно! Ужасно! Какви зли хора! Какви зли, зли хора!

Лиза също се почувства дълбоко трогната. Макар че бяха слаби и измъчени, тялото и лицето бяха изпълнени с достойнство, а ръцете благопристойно прикриваха срамните части. След като разгледа запечатаното от фотографа, тя се увери, че това наистина е Исус.

После се върнаха в катедралата и в изповедалнята Лиза призна на свещеника, че след като е видяла копие на фотографията на Светата плащаница, тя вече не вярва в Христовото възкресение. След кратък размисъл свещеникът отвърна, че тя не бива да прави такива кардинални изводи на основата на една съмнителна реликва.

— Ние не твърдим, че това е Светата плащаница — каза той. — А само, че може да е. Това, че оспорвате истинността на реликвата, не е причина да се съмнявате във възкресението.

— Но, отче, аз съм сигурна, че плащаницата е истинска — промълви Лиза.

В гласа на свещеника пролича учудване:

— Тогава защо казвате, че сте загубили вярата си?

— Защото човекът, когото видях, е мъртъв. Напомня ми за хербаризирани цветя.

Свещеникът я посъветва да си отиде вкъщи и на спокойствие да се отдаде на молитва.

Лиза се изповяда повторно — пред Лучия: двете седяха на една пейка край реката и си хапваха хляб и сирене; топлеше ги слънцето, чиито лъчи проникваха през лекия воал на облаците. Тази изповед беше изцяло издържана в светски дух. Тя разказа на момичето за някои от ударите, които съдбата й бе нанесла. Спомена студенината на баща си и (макар и да не беше толкова важно) на брат си, както и това, че се бе провалила в първоначално избраната си кариера — балета — донякъде поради лошото си здраве, но най-вече поради липса на талант. Каза й още за разтрогнатия си брак и как въпреки всичко не може да се освободи от чувството, че е омъжена за цял живот. Тя завиждаше на Лучия за обичта на многобройните й роднини и за младостта й, която откриваше пред нея толкова много изгледи за семейно щастие. Поради късното почване и продължителното си заболяване Лиза никога нямаше да е нещо повече от добра певица, докато Лучия можеше поне да се надява, че един ден ще е звезда.

— Но как сте могли…? — Смутено от собствената си дързост, момичето наведе глава.

— Искате да кажете — да живея без любов? О, мъча се повече да не мисля за това. Но никак не беше лесно. Повярвайте ми — аз не съм лишена от… страсти. Но човек може да потисне много, като се задълбочи в работата си.

— Никога не бих могла да се задълбоча до такава степен — каза момичето с въздишка. Тя погледна крадешком годежния си пръстен.

— Проявявате голяма мъдрост, мила моя — каза Лиза.

Те замълчаха. Лиза беше смутена от нелепата мисъл, че католическата църква не би се решила да изложи изображението на Христос, ако ръцете му не прикриваха срамните Му части така тактично и в същото време така многозначително.

— Добре, че Рим е толкова далече — каза тя на Виктор. — Ако отида там, ще стана атеистка като теб!

Той заяви, че не бил атеист. Не можело човек да е отраснал в Кавказ и да е съзерцавал нощното небе с хилядите чисти, ярки звезди, без да има проблясък на религиозно чувство.

Думите му изпълниха Лиза с копнеж по ведрото спокойствие на планините. За един ден можеше да отиде до Комо и да се върне обратно. Тя попита Виктор дали би желал да я придружи. Очите му светнаха, оживени зад очилата с рогови рамки от спомена за снежните върхове на родната му Грузия.

В безоблачен юнски ден те пиеха чай на терасата на един хотел. Оттам се виждаха искрящите води на езерото на фона на прозрачни планински върхове. Тя се чувстваше толкова лека, че би могла да отхвръкне от терасата и да полети над езерото. Хладният свеж вятър щеше да я понесе. Виктор също се чувстваше щастлив, защото бяха в планината и защото тази сутрин беше получил писмо от Вера. Като се изключело това, че й липсвал, тя била в чудесно разположение на духа. Със същата поща Лиза бе получила подарък от нея: пейзаж от Херсон на Леонид Пастернак^[5]. Тя беше споделила с Вера, че си спомня за тази част от черноморското крайбрежие с много обич. Подаръкът бе затрогващ знак на внимание.

Докато отпиваха чай от чашите си, Виктор препрочиташе писмото си. Разсмиваха го отделни пасажи, които четеше на глас на Лиза.

„Купих си специален корсет, скъпи. Ще съм тлъста като прасе, когато си дойдеш.“

Колко много се радвал, каза й той, че ще има дете толкова неочаквано и — така да се каже, — в есента на живота си. Ужасно много му липсвала Вера, щяло да бъде направо непоносимо, ако Лиза не му правела компания. Първата му жена и десетгодишният им син били убити през Гражданската война. Върху къщата им паднал заблуден снаряд. Все още му било трудно да говори за това. Преди да открие Вера, не вярвал, че може да получи още щастие от живота.

Отидоха да се разходят с въжена железница. Той продължи да приказва за жена си и за бъдещето им дете, като от време на време спираше, за да посочи някоя красива гледка. Тя не помнеше друг път да е бил толкова словоохотлив. Всъщност без посредничеството на Вера контактът с него й се бе удавал трудно. Говореше твърде малко, освен когато беше пиян, а жена му недвусмислено се бе изказала по този въпрос. Ала днес в планината той се беше поотпуснал, при все че тематичният му диапазон можеше да съперничи по теснота с железопътната линия. На самата Лиза не й се говореше твърде: тя само се усмихваше и кимаше, докато очите й попиваха природните красоти.

В града слязоха късно следобед. И на двамата никак не им се щеше да се втурнат отново на гарата. Виктор предложи да проверят дали има свободни стаи в прекрасния хотел, където бяха пили чай.

— Свободни сме до утре вечер — започна да я уговаря той. — В края на краищата не сме част от имуществото на Фонтини! Макар и той да си мисли, че сме му роби! Същото смята и онзи арогантен дребосък Делоренци! Права си за Милано. Ужасно място! Е, да вървят по дяволите! Тази нощ оставаме тук!

След първоначалната изненада Лиза се „нави“.

— Чудесно! — възкликна той и се завтече в хотела.

Когато се появи отново, сияещото му лице показваше, че е успял.

— Но аз не си нося никакви вещи — припомни си тя внезапно.

— Какво ти трябва?

Тя помисли за момент.

— Всъщност само четка и паста за зъби.

— Почакай ме тук.

След три минути той се върна с два книжни плика.

— Ето го багажа ни — засмя се той. — На мен ми трябваха и принадлежности за бръснене!

В асансьора и двамата се забавляваха с подозрителните погледи, които бяха получили от регистраторката и от носача на багаж. След като се настаниха в стаите си, слязоха да вечерят с удоволствие и без да бързат. В трапезарията имаше много хора, но тя беше така обширна и стените й бяха така високи, че клиентите изпитваха нужда да вечерят мълчаливо или пък да разговарят полугласно. Виктор бе превъзмогнал пристъпа си на словоохотливост, но мълчанието им беше дружеско, а не неловко. През френските прозорци виждаха спокойното езеро, чиято повърхност леко се набраздяваше с настъпването на здрача. След това се разходиха по брега му. Нощта се спускаше бързо сред планинските върхове, накрая те си „личаха“ само по липсата на звезди, защото тези светила изпълваха останалата част от небосвода. Лиза почувства как се освобождава от Светата плащаница и как вярата й възкръсва. Колкото и банално да звучеше, Виктор все пак беше прав — човек не можеше да съзерцава такива звезди, без да повярва, че има нещо.

Пред вратата на стаята й той я изненада, като я целуна силно по устата.

— Отдавна искам да го направя! — засмя се той. — Устните ти са такива… прелестни и съблазнително изрязани! Вера ще ми прости! Нали не ми се сърдиш? Довиждане до утре.

Той изобщо не проявяваше любопитство към миналото й. Заинтригува го само една забележка, която тя направи случайно на закуска — че вероятно е „наполовина еврейка“. По време на спокойното им пътуване до Милано тя откри, че споделя с него неща, които никога не бе казвала никому. Понеже не обичаше да говори много, той беше добър слушател, а и тя изпитваше облекчение, че разговаря с човек, който я разбира, но не й е особено близък. Общо взето, излетът до Комо я възстанови и освежи, така тя беше в състояние да изкара без напрежение последните две седмици от сезона.

Седмица преди края, непосредствено преди едно дневно представление, тя заяви, че има пристъп на мигрена. Лучия зае мястото й и успешно преодоля изпитанието. Затова Лиза си позволи да страда от мигрена и вечерта. Лучия пя отново. Виктор и сеньор Фонтини, както и Делоренци бяха изумени от скрития напредък на дубльорката.