Д. М. Томас
Белият хотел (3)

I
Дон Жуан

I

Сънувах, че дървета рухват в бурята зловеща,

бях там, един пуст бряг зададе се насреща,

умирах си от страх, побягнах, бях безсилна,

там имаше капак, не можех да го вдигна.

Историята със сина Ви почна

в един пътуващ нейде влак, по-точно

в тунела той провря ръка между бедрата

ми и дъхът ми секна, властна бе ръката,

отведе ме край езеро високо в планините,

хотелът беше бял, смарагдови — водите,

бях цяла пламнала, та как да спра тогава,

с разтворени бедра — какво ще ме застави

да дръпна роклята надолу, да отблъсна

ръката му и пъхнатите в мене пръсти —

два, после три. Кондукторът изтри стъклата,

поспря, надзърна вътре, продължи нататък

из влака, пръстите опипващи си спомням

как ме изпълваха с желание огромно,

той ме подкрепяше по стълбите, намерих

приемната, където спеше портиерът,

и грабнах ключа и нагоре се затичах,

усещах влага по бедрата да се стича,

дори не се съблякох, бе небето синьо,

щом приближи нощта, бял вятър се издигна,

дошъл бе от заснежени върхове и ледници

и без да станем от леглото близо седмица,

Професоре, там ме разчекваше синът Ви,

съсипана, чак днес на себе си аз идвам,

ще можете ли да помогнете, кажете,

Професоре, ще можете ли да ме разберете?

 

Бе, струва ми се, втората ни нощ,

когато задуха твърд и режещ като кремък вятър,

от лятната пагода покривът се свлече,

вълните придойдоха, давеха се вече

и чувахме как тичат келнери и гости,

държеше той гърдата ми, а после

зърното се поду под устните му впити,

крещяха хора вън и тръшкаха вратите,

като че бяхме там на кораб бял в морето,

той продължаваше да смуче без почивка,

доплака ми се чак, зърната ме боляха,

разтеглени от ненаситните му устни,

поред ги смучеше, подуха се и двете,

май някакви прозорци се строшиха,

той ме изчука пак, а горе в планините

са едри като кленови листа звездите,

сияят чисти, можете ли си представи

как падат в езерото, чухме пак гълчава,

съзвездието Лъв звездите си удавя,

един от пръстите му в миг прилепна плавно

до хуя му, аз бях достатъчно широка

и шеметът кръстоса се във сто посоки,

извличаха телата, чухме как ридаят,

в тъмата пръстът му ме разрани накрая,

бе стигнал чак до дупката на моя задник.

Погалих с нокът мястото, където членът,

надебелял и сякаш чужд, се беше скрил във мене,

светкавица проблесна — криволица бяла,

преминала за миг и мигом отлетяла.

Преди гърмът да се стовари над хотела,

отново тъмнината всичко бе превзела

и май билярдната се беше наводнила.

Той дълго все не можеше да се изпразни,

прекрасно бе. Сега когато Ви разказвам,

Професоре, аз цялата се изчервявам,

а не изпитвах даже капка срам тогава

и виках, час след като взе да ме оправя,

врати се тръшкат, чухме, сигурно телата

от езерото внасяха, а онзи вятър

бе още много силен, тъй заспахме

и здраво другия насън държахме.

Съвсем бе черна, помня, котката спасена,

почти се сливаше с елховото зелено,

стояхме голи на прозореца и в мрака

една ръка полека ровеше в листака,

дошла бе там след наводнението вече,

усетих нея нощ как струйка кръв потече,

той ми показа разни снимки, аз попитах:

„Ами ако почервенеят в миг елите?“

Не казвам, че стояхме само във леглото,

облякохме се щом свалиха тази котка

и слязохме да хапнем, дансингът — в средата,

аз губех равновесие сама по стъпалата

и сякаш роклята ми мигом се разкъса,

почувствах полъх свеж, а роклята бе къса,

отблъсквах уж ръцете му неуморими,

„Как да не те докосвам, рече той, кажи ми,

аз трябва, моля ти се, много ти се моля“,

усмихваха се скришом двойките околни,

облиза пръстите си, те лъщяха свити,

ръката гледах как отрязва тлъстините

и хукнахме към храстите, ветрец безгласно

погали кожата ми, бе така прекрасно,

не чувахме хотелския оркестър вече,

но сякаш цигани засвириха далече,

утробата ми, както от кръвта бе свита,

той просто пръсна през нощта, а пък звездите — тъй едри,

че не стигна място за луната

и сякаш падаха звезди при нас, в кревата,

край езерото бе мъждива светлината,

понякога над нас светкавици внезапни

проблясваха над бялата планинска шапка.

II

Един цял ден прислугата оправяше кревата.

Излязохме от белия хотел щом пукна се зората

и с яхта плувахме над езерната бездна.

От ранина, та чак додето взе денят да чезне,

там плувахме — три мачти под платното бяло.

Навря синът Ви в мен под нашето одеяло

изцапана ръка до китката, пък ето —

синееше, съвсем безоблачно небето.

Хотелът бял преливаше в зелените дървета,

а те се сливаха с безкрая на морето.

„Еби ме, моля те, му казах аз отново.

Не ме е срам.“ Бе само слънцето виновно.

А нямаше къде да легнем в този кораб.

Там бе навсякъде претъпкано със хора —

ядяха, пиеха и искаха да видят

нас — скрити под одеяло двама инвалиди.

Тогава сякаш треска почна да ме дави

от непресекващия напор на сина Ви.

Професоре, той действаше като бутало —

напред-назад. Едва бе слънцето залязло,

но всички гледаха не пурпурния залез,

а как сто огнени езика като хали

изскачаха от белия хотел, отдето

сред боровете лумна огън до небето —

едно крило гореше, всички се тълпяха

на корабния нос и гледаха с уплаха.

Синът Ви дръпна ме отгоре си, проникна

внезапно в мене, бе тъй сладко, виках,

но кой ще чуе в тази суматоха?

Видяхме хората как падат и как скачат

от най-високите етажи на хотела.

Тъй друсах се додето се изпразни в мене.

Тела висяха край хотела овъглени.

Той се надърви пак, нахвърлих се отново

и, знайте, беше блаженство върховно,

крилото изгоря, чак виждаха се стаи,

но как е почнало кой можеше да знае?

От слънцето е, каза някой, сякаш с леща

подпалва още влажните чаршафи през стъклата

или прислужничките (пушенето беше забранено)

запалили и са заспали уморени,

или пък планината е послужила за лупа.

 

Не мигнах тази нощ, така бях разранена,

че мислех си — разкъсано е нещо в мене.

Дълбоко в мен остана цяла нощ синът Ви,

бе нежен, не помръдна. Близките си мъртви

оплакваха жените на широката веранда.

Какво разбирате от женски кърви гадни?

Усещах час по час как тръпки ме побиват

вълни щом вземе езерото да разлива.

До заранта лежахме тъй, неразделени,

Заспала най-подир, аз станах Магдалена^[1],

издялана върху носа на кораб, плуващ

в море бездънно, страшни вихри вдишвах вече,

забучена връз риба меч, а времето насече

повърхността ми, сред айсбергите вятър

фучеше във началото на светлината.

Най-първо беше мек ледът и кит провлачи

приспивна песен към корсета ми, обаче

как плач на китове от вихри побеснели

да различа в безкрайните извивки бели?

Ледът се врязваше във мене постепенно,

защото бяхме ледоразбивач и вече

бях изоставена, гърдата ми — отсечена.

Родих зародиш дървен, сучещ сняг, додето

лети с раззината уста сред ледовете,

фъртуната се преобърна, сбрала ветровете,

изтръгна матката ми, просто я помете,

видях я как се завъртя в снега и мрака,

не знам дали сте виждали летяща матка.

Наистина бе облекчение огромно

събудена да видя — слънцето напича

и гали мебелите със лъчи спокойни,

синът Ви посред тях се вглежда нежно в мене;

щастлива, че и двете ми гърди са цели,

изскочих на балкона. Вредом край хотела

ухаеше на борове и на зелено,

наведох се надолу, той дойде зад мене

и тъй навътре ми го вкара, че сърцето,

неразмразено, се разтвори като цвете.

Коя бе дупката не знам, но потрепери

хотелът, та дори и планината. Черни

светкавици пред погледа ми се явиха,

преди там всичко беше бяло и бе тихо.

III

Приятели хотелски от смъртта отнети…

Жената беше продавачка на корсети

и като занаята си приятничка и пълна.

И само наши бяха нощите бездънни,

звезди заляха непрестанно, меко

и портокалова горичка спусна се полека,

лежахме двамата, изпълнени със сладост

и със сърца безмълвни гледахме как падат,

как, съскайки, угасват в езерото черно

като загърнати в платно безброй фенери.

И знайте, имаше и мигове, когато

лежахме двама, вслушвайки се в тишината,

тъй, без да се докосваме, отпуснати

и пръстите му галят нежно устните —

те, казваше, били на папрати прилични,

където като малък бил лудял и тичал

и шепнешком за Вас той много довери ми.

Стояхте с майка му до нас неуморими.

Сред залези, разбити от планински глетчер,

хотелът бял се преобръщаше, а вечер

тресяха се гърдите ми, додето той разбива

с езика залезите в джавкащата моя слива.

Щом глътнех спермата, тя мляко бе след малко —

или тъй смучеше, че най-подир потече мляко.

Гърдите ми от мляко бяха напращели.

След любовта следобед бяхме прежаднели,

обърна чаша вино той, пресегна се и в мрака

едва се разкопчах, от мене рукна мляко

дори преди да сключи устни над зърното

(той можеше да суче само от едното).

Подадох другото на стария свещеник,

а гостите ни зяпнаха, донейде удивени,

ала с усмивка насърчителна и блага —

та само любовта хотелът бял предлага

на по-приемлива цена. Ухилен до ушите

бе главният готвач, застанал до вратите.

Бе много млякото за двамата и значи

постави чаша пред гърдите ми готвачът,

изпи го и ми каза, че е много вкусно,

похвалихме го ние за добрата кухня —

изискано меню сред бликащото мляко,

донасяха се чаши, искаха каймака,

оркестърът бе жаден, слаба — светлината,

та масло плисна по дърветата оттатък

големите прозорци, масло над водите,

отецът още сучеше, по майка си въздишащ,

умираща в бордея, как да я забрави?

А другата гърда пък хранеше сина Ви,

под масата усещах — пръстите му като корени

се впиват във бедрата ми — разтворени.

Препуснахме нагоре. И под пръта му, Ви казвам,

почти веднага аз достигнах до оргазъм

преди да почнем всъщност, старият свещеник

повел бе сред дърветата тълпа опечалени

към хладния планински склон, запяха псалми,

те спускаха се към брега, той сви дланта ми

и мушна мойте пръсти в мен, до него, вътре,

приятелката ни и тя напъха свойте пръсти,

неописуемо, безумно бе, ей Богу,

не бях изпълнена, а бяха в мен тъй много.

Отвънка труповете караха в каруци,

дочувахме как трополят, как тези звуци

потъват в тишина, реших полата й да махна,

убиваше й тъй, пристегната в колана,

оставих го да свърши в нея, бях щастлива,

защото, почувствах, любовта прелива

от езерото стихнало до небесата,

до стаята хотелска и до планината,

видях скърбящите, край изкопа събрани,

отдолу, под върха, ветрецът лек довя ни

от портокалов цвят и рози полъх сладък,

които от вселената на тайните изпадат,

жени се свличаха в калта обезумели,

заби църковната камбана зад хотела,

над него всъщност, там, по склона по-нагоре.

Свещеникът бе почнал вече да говори,

самотен мъж се беше спрял насред водите,

край мрежите, притиснал шапка до гърдите си,

чухме гръмотевица, върхът тогава

за миг се закрепи от скръбните им химни,

във въздуха увисна, свлече се лавина,

зарила мъртви и скърбящи като лава.

Заглъхна ехото, не мога да забравя

как тишината мигом след това се спусна,

как езерото бяло тази нощ изсмука

до капка светлината, бе безлунен мракът,

синът Ви стигна, мисля, до самата матка,

крещя жената от наслада и дори захапа

гърдата ми така, че млякото изби на капки.

IV

Окървавен чаршаф бе езерото тази вечер.

Облякохме се, тръгнахме към оня връх,

изсечен зад белия хотел, по стръмната пътека.

Опирах се върху ръката му полека.

Сред борове високи, покрай храсти ниски

разбрах — ръката му ме търси и ме иска.

До църквата за отдих спряхме в тисовете стари.

Пасеше и се пулеше към нас едно магаре.

Той тъкмо ми го вкарваше, там се показа

калугерка с кош мръсни дрехи и ни каза:

„Студеният поток тук всеки грях измива,

не спирайте. Потокът в езерото цял се влива

и слънцето го всмуква, като дъжд да го изрони.“

Тя дрехите переше и поехме пак по склона

към пояса на студовете вечни все нагоре.

Залезе слънцето тогаз съвсем навреме

и влязохме в обсерваторията заслепени.

Кълна се, че синът Ви, вярвайте ми само,

се възхищава от звездите, просто са в кръвта му,

ала като погледнах в телескопа аз самата

изобщо нямаше звезди, те бяха по земята;

разбрах, звездите падали като снежинки

да наебат земята, езерото, всичко.

Бе вече късно да се връщаме в хотела,

та пак се любихме, заспахме сетне отмалели.

Усещах — образите му неясни се преливат

и чувах — с всичка сила пеят планините,

те като китовете пеят песни щом се срещнат.

 

Небето цяло на парцали падна там нощеска.

Лежахме сред върховна тишина пропита

с ликуващите вечни стонове, с които

била зачената вселената отдавна.

Захрупахме звезди — по шепа сняг, щом взе да зазорява.

Бе побеляло всичко, езерото също,

хотелът бе изчезнал, той насочи телескопа

към езерото и така разчете отвисоко

каквото бях написала с дъха си по стъклото.

Премести после окуляра, еделвайсът появи се,

полюшващ се между далечни ледове планински,

показа ми де били паднали парашутисти,

а после в синевата сякаш слънцето проблесна,

блестеше всъщност катарама от корсета

на нашата приятелка. Личеше си лилава

следа от палеца му на бедрото й масивно

и той се развълнува, аз почувствах — диво

желание го връхлетя. Висеше на въжето

кабинката на лифта, лудо блъскаше сърцето

ми, стенех, сипеха се от небето гости,

върху гърдите ми езикът му задумка просто,

не знаех, че зърната ми тъй бързо се подуват,

жените падаха по-бавно, все едно че плуват,

издул бе вятърът поли и фусти пъстри,

мъжете падаха сред тях, щях цяла да се пръсна,

жените сякаш литват, а не падат ми се стори —

танц, в който с лекота повдигаха мъже танцьори

ефирни балерини над главите си тъй плавно…

Мъжете първи на земята трябваше да паднат,

сред езерото и в гората падаха жените,

след тях посипаха се тихи и блестящи ските.

На слизане се спряхме да отдъхнем край потока

и ясно виждахме от толкова високо

как бързо в езерото рибките се стрелкат —

безброй златисти и сребристи перки.

Тъй утробата ми сперматозоида дири.

А труповете в езерото рибките изгризват.

Дали съм много сексуална? Често се улавям

, че все за туй си мисля, сякаш че не Господ

водите пълни с пощурели риби, хвърлящи хайвера,

с фурми отрупва палмите, със гроздове — лозите,

бика към прасковата кара да налита

и сливата — да тръпне от смрадта на вола,

а слънцето луната да покрива. Да, синът Ви,

мъжкар разгонен, срути той сдържаността ми.

Великолепен персонал, обслужване подобно

не бях сънувала, не млъкна телефонът

дори за миг, не млъкна и звънецът също,

та даже младоженци трябваше да връщат.

Прииждаха все повече щом само тръгне някой,

намери се местенце за едни, които плакаха,

че ги отпращали, а през нощта проточено

жената взе да вие, раждането почваше.

В леглото слушахме протяжните й вопли,

прислугата се грижеше бельото да е топло,

възстановено бе за дни крилото изгоряло,

помагаше и тука неуморно персонала.

С лице в чаршафите една прекрасна заран

поемах мощните му тласъци със задник,

дочухме стържене. Да, на прозореца стоеше

готвачът веселяк и боядисваше го в бяло,

той смигна ни с лице сияйно и разгорещено.

Да, все едно ми беше кой от двамата е в мене,

той правеше пържоли кървави и вкусни,

бе сокът му естествен и приятно бе да чувствам,

че някой друг е част от мен, от мен наистина,

защото в белия хотел не пускат егоисти.

Там езерото може всеки сипей да залее,

сред сипеите диви лебеди се реят,

тъй снежнобели там са лебедите диви

че снежните върхари чак изглеждат сиви.^[2]