Д. М. Томас
Белият хотел (11)

VI
Лагерът

След хаоса и притеснеността на кошмарното пътуване те се изсипаха на малкия прашен перон, разположен някъде из пущинаците на географията. С усилие преминаха по тясно мостче, после откриха, че е хубаво да дишат чист въздух и да ги водят без тормоз и формалности. Отвън имаше редица от чакащи автобуси.

Младият лейтенант, който отговаряше за автобуса на Лиза, заекваше силно и това разведри атмосферата, докато той четеше списъка. Усмихваше се стеснително, когато смехът на пътниците му показваше, че е сбъркал някое от трудните имена. Особени проблеми му създаде името на Лиза. Под тънък пласт пот — денят бе много горещ — една бяла резка преминаваше през бузата и челото му, а единият му ръкав безполезно лежеше в джоба на униформата.

След като автобусът потегли сред облак прах, той се намести в празното място пред Лиза.

— Извинете ме — каза той с усмивка.

— Не се безпокойте — усмихна се тя в отговор.

— Името ви, изглежда, е полско? — осведоми се той и тя потвърди това.

Всъщност изпитваше неудобство поради грешката си. Понеже бе решила да не използва еврейското си име Беренщайн, нито пък немското Ердман — заради тормоза, който бе изтърпяла, когато трябваше да показва документите си, — тя смяташе да се назове с моминското си име Морозова. Но по някаква странна причина се бе назовала с моминското име на майка си — Конопницка. Твърде късно беше вече да се направи каквото и да било. Младият лейтенант я попита как е минало пътуването във влака.

— Ужасно! Ужасно! — каза Лиза.

Той кимна съчувствено и добави, че в лагера поне ще могат да си починат. Не било дворец, но имало всички удобства. След време щели да ги изпратят по-нататък. Лиза му каза, че той никога няма да разбере колко много значи да чуеш приятелски глас. После се загледа в еднообразната пустиня под палещото небе и не чу следващия му въпрос за това с какво се е занимавала в предишния си живот. Наложи се той да го повтори. Зарадва се, щом научи, че е била певица. При все че не разбирал много от музика, тя му доставяла удоволствие и една от задачите му била да организира концерти в лагера. Може би Лиза би се съгласила да участва? Тя отвърна, че би се радвала да го стори, стига другите да решат, че гласът й става за това.

— Казвам се Ричард Лайънз — рече той, като й подаде лявата си ръка през облегалката.

Несръчно тя я пое точно с ръката, с която не трябваше да го прави. Името пробуди един спомен и тя с учудване откри, че е познавала чичо му. Беше се запознала с него по време на една почивка в Австрийските Алпи.

— Той си мислеше, че сте мъртъв — каза тя, а лейтенант Лайънз отвърна с крива усмивка:

— Не съвсем! — и потупа празния си ръкав.

Разбира се, че познавал хотела, където тя била отседнала; често ходел там на ски.

— Прекрасно място е — каза той.

— Да, но и това тук също — промълви тя, като погледна отново към пясъчните дюни. — В прекрасен свят живеем.

Възползва се от случая и го попита какво трябва да предприеме, за да открие роднините си. Той измъкна бележник и молив от горния си джоб и като използваше умело лявата си ръка, за да държи бележника, а също и за да пише в него, написа името „Беренщайн“. Обеща да направи справка.

— Можете да бъдете сигурна, че вашите роднини също така ще прегледат новите списъци — каза той.

Тя му благодари за неговата любезност и той отвърна, че няма защо и че се радва, че й е бил полезен.

Извини й се, защото трябваше да мине през целия автобус и да си поговори приятелски и с някои от другите пътници.

Преумореният Коля спеше и главата му се бе търкулнала върху рамото й. Тя промени положението си, за да му е по-удобно. Гърдата много я болеше. Обаче скоро се наложи да го събуди, защото автобусът спря. Въпреки умората си пътниците възкликнаха възторжено, понеже видяха оазис — зелена трева, палми, бистра вода. А и самата сграда приличаше повече на хотел, отколкото на транзитен лагер. Лиза и синът й получиха самостоятелна стая. Изпълваше я приятен мирис на дърво. Големите греди бяха кедрови, а малките — елови.

Коля скоро излезе да проучи какво има навън заедно с Павел Шчаденко, но Лиза бе толкова уморена, че веднага се хвърли в леглото. В полуздрача на настъпващата вечер тя се събуди от плахо почукване на вратата. Помисли си, че е Коля, който се чуди дали това е тяхната стая. Понеже не бе разопаковала багажа, тя отиде да отвори вратата, както си бе гола. Беше лейтенантът. Червейки се, задето я вижда без дрехи, той се извини, че е прекъснал почивката й, трябвало да се досети, че тя ще си легне рано. Заекването му я караше да се чувства неудобно. Той просто искал да й каже, че не е открил никакъв Виктор Беренщайн в списъците, но имало една Вера Беренщайн. От полза ли й бе тази информация?

— Разбира се! — отвърна тя и му благодари.

Той се изчерви отново и й каза, че ще продължи да търси името на съпруга й. Освен това си мислел, че сигурно ще й е любопитно да научи, че има още някой с нейната необичайна фамилия: една жена на име Маря Конопницка.

— Но това е майка ми — възкликна тя възхитено.

Той много се зарадва и обеща да направи още справки.

Дните отминаваха мълниеносно. Тя все се заглеждаше по масите, докато се хранеха, и все виждаше лица, които й се струваха познати. Веднъж дори си помисли, че е зърнала Зигмунд Фройд: един старец с плътно бинтована челюст, който ядеше — или по-скоро се мъчеше да яде — сам. Той я изпълваше със страхопочитание и затова тя не се решаваше да го заговори. Освен това можеше да се окаже, че не е Фройд; за този старец се говореше, че е дошъл от Англия^[1]. Но нима би могла да сбърка благородното изражение на лицето му? Почувства се почти сигурна, като го видя с усилие да подръпва от една пура през малкия отвор на устата си. Изпита дяволито желание да му изпрати една картичка (с изглед от транзитния лагер, нямаше други в наличност) със следния текст: „Фрау Ана Г. Ви поднася своите почитания и бихте ли й направили честта да изпиете чаша мляко с нея?“

Може би щеше да го накара да се усмихне, като му напомни за главния готвач в белия хотел. Докато се чудеше дали да купи картичка, тя изневиделица разбра, че старият, мил, лекуващ се от алкохолизъм свещеник в нейния дневник бе Фройд. Странно как не беше съумяла да види това навремето! Бе толкова явно. После я обхванаха горещина и хлад, защото самият той, в дълбоката си мъдрост, сигурно го беше прозрял и може би си мислеше, че тя му се подиграва. Следователно едва ли щеше да е тактично да му изпрати картичка, която да събуди спомена за онова време.

Тя мина покрай него един ден, докато го караха в количка към медицинското отделение. Главата му бе клюмнала и той не я видя. Изглеждаше ужасно болен и нещастен. Ако му разкриеше коя е, щеше да постави под още по-сериозни съмнения точността на диагнозата му и това можеше да го направи още помрачен. Най-добре бе да стои настрана и да се моли лекарите да успеят да му помогнат. Те определено бяха много компетентни. Младият, претоварен с работа лекар, който я бе приел, беше експедитивен, но внимателен. Ала въпреки това тя потръпна, когато той преглеждаше болезнените части на тялото й.

— Какво според вас не е наред? — попита той, когато тя се отстрани от допира му.

— Анагнорисис — въздъхна тя.

Лекарствата, които й предписа, облекчиха болката й.

Почувства се достатъчно добре, за да отиде на езиков курс — учеше врата до врата с Коля. Тя искаше да научи иврит както трябва. Единственото, което знаеше, бе цитатът, който беше научила от г-жа Кедрова и който гласеше на иврит:

Много води не могат угаси любовта,

Нито реките могат я потопи…

Езиците винаги й се бяха удавали и преподавателите й бяха доволни от нейния напредък.

Но, изглежда, не бе нужно да си евреин, за да попаднеш тук, щом като майка й беше в списъците.

На втората вечер (тя смяташе, че е втората) младият лейтенант се приближи до нейната маса и стеснително я помоли за един танц. Понеже сред преселниците имаше много музиканти, в това число и няколко души от Киевската опера, те бързо бяха създали танцов оркестър. Докато се хранеха, цареше дух на щастлива общителност. Съпружеските двойки не се самоизолираха егоистично, а правеха така, че и многото вдовици и вдовци да споделят общото веселие. Лиза не смяташе, че ще може да танцува заради болката в хълбока си, но не искаше да обиди стеснителния млад офицер, който бе проявил толкова отзивчивост. Те някак си изтанцуваха валса: той — с една ръка, а тя — горе-долу с един крак! Смяха се за това. После отиде да се разходи с него в прохладната вечер. До оазиса той й показа прекрасни момини сълзи. Не му пречеше кървенето й.

Това, което бе наистина изумително (за което всички се съгласиха, че е чудо), беше „нелегалната преселница“, която се появи няколко седмици след първия влак от Киев. Тя закуцука из лозето, а гроздоберачите престанаха да работят и я загледаха изумени. Люба Шчаденко бе в стаята си тази сутрин заедно с децата и със свекърва си и дочу шум от драскане по вратата. Отвори я и видя в краката си малка черна котка, която мяукаше насреща й жалостиво. Беше тяхната котка Васка — мършава като скелет и с лапи, целите в кървави рани, но без съмнение — Васка. И скоро тя се сви на кълбо, мъркайки, в ръцете на Надя и заблиза мляко от една паничка. Някак си, следвайки изумителния инстинкт, който притежават котките, тя бе пропълзяла през улици и пустини и бе изкачила планини, за да ги намери отново. Скоро костите й се покриха с месо и тя заскача из лагера, където стана любимката и „талисманчето“ на всички.

Черната котка зае полагащото й се място в шумното честване на гроздобера. Имаше изобилна реколта и гроздовете бяха крехки. За пръв път Лиза опита гласа си: само че тихо и в общия хор на една трапезна песен. Гласът й беше дрезгав и му липсваше сигурност, но тя не бе недоволна. Няколко души даже се обърнаха и като че ли се чудеха кой пее толкова приятно първи глас.

Където и да идеше човек, попадаше на Васка! Тя дори прекъсна филмовата прожекция една вечер. Макар че често показваха безинтересни, лошо направени документални филми, Лиза обикновено ходеше на тези прожекции, защото това й помагаше да учи езика. Онази вечер, в която Васка се появи, тя и Люба гледаха документален филм за селището в Емаус^[2]. Показваха затворническата болница, в която били постигнати големи успехи в излекуването на закоравели престъпници. Сред посетените и интервюирани пациенти имаше един човек, който се стори познат на Лиза: симпатичен на вид мъж с очила. Обграден беше от въоръжена охрана, когато го водеха от една сграда в друга. Показаха го как играе с деца в залата за отдих, но дори и там въоръжената охрана го следеше внимателно. Коментаторът го назовава по име — Кюртен — и като че ли очакваше името да е добре известно на публиката. Лиза си помисли, че го е чувала и че е възможно да е виждала снимката му във вестниците, но не можеше да се сети във връзка с какво. Тъкмо се канеше да прошепне на Люба, когато екранът изневиделица се изпълни с Васка… Васка в силует! Публиката се събуди и се смя до сълзи. По някакъв начин котката се бе промъкнала в прожекционната и сега спокойно си миеше лицето на екрана! Публиката заръкопляска за още — беше много по-забавно от филма!

А една сутрин имаше четири черни и бели котенца; мяукащи и мокри, те дърпаха цицките на Васка. Люба каза, че е чудо, тъй като я бяха обезплодили… Но котенцата бяха без съмнение истински и, разбира се, Васка стана още по-голяма героиня откогато и да било. Всички деца в лагера се защураха около най-новите преселници и се опитваха да подкупят Надя да им даде едно котенце, да си го гледат.

Но най-голямото от всички чудеса бе — както каза Люба, смеейки се, — че никой не знаеше къде е бащата.

Стани, любезна моя, прекрасна моя, и дойди. Защото, ето зимата се измина, и дъждът престана и отиде си; цветята се явяват по земята; времето на птичето пеене пристигна и гласът на гургулицата се чува в нашата земя. О, гълъбице моя, в пукнатините на скалата, в скришните места на стръмнините, нека видя лицето ти, нека чуя гласа ти; защото гласът ти е сладък, и лицето ти е прекрасно. *

Този цитат беше в писмо, което дойде от съвършено неочакван източник. Тя бе на полето, когато някой донесе пощата; щом видя познатия (макар и позабравен) почерк, трябваше да напусне дългата редица на берачите на паберки и да се втурне в единственото налично скрито място: тоалетните. Толкова много емоции от мъртвото минало я обхванаха, че изпитваше нужда да отиде там. През годините, прекарани в Киев, беше виждала често името на Алексей във вестниците, а също — и портрета му, на който той бе застанал „мирно“ сред редици униформени мъже. После беше прочела за ареста му и за сензационните му признания. Сърцето й се изпълни с радост. Значи не го бяха разстреляли, а му бяха позволили да участва в преселението.

Той й пишеше, че бил затворник за кратко време в Емаус и че сега е нов човек. В момента бил в едно селище в планините на Бетар^[3]. Условията били тежки, но те се мъчели да изградят по-добър живот. Когато открил името на Лиза в списъците, веднага почувствал, че още я обича и че иска тя да дойде при него и да сподели живота му.

Защото не желаеше приятелката й да замине, Люба наблегна на добрите страни на предложението на Алексей. Разбира се, той не бе казал нищо за брак, но законите на новата им родина не поощряваха формалното обвързване.

Обаче Лиза му отговори, че е твърде късно. Тя също още го обичаше. Но ако отидеше да живее с него, винаги щеше да ги преследва образът на едно дете. Прекалено много неща тежаха на съвестта и на двама им.

Един ден тя с вълнение чу сребърния глас на Вера Беренщайн по радиото. Колкото и необичайно да беше, Вера пееше религиозна песен, музикално оформление на Псалм 23. Гласът й изглеждаше по-прекрасен от всякога. После, благодарение на приятелските си връзки с Ричард Лайънз Лиза можа да чуе сребърния глас по един пращящ телефон. Вера потвърди, че съпругът й не бе пристигнал още. Тя беше развълнувана и зададе множество въпроси за сина си. Всъщност Лиза го подготвяше за срещата с истинската му майка: споменаваше името й често и сякаш случайно; отдаваше се на спомени за нея.

Това беше трудно за нея; много по-трудно от леката работа, която бе започнала да върши на полето. По тази причина си поплакваше насаме. Трудно беше, защото тя се чувстваше майка на Коля, а и той я чувстваше като такава; ала сега трябваше да го подготви да се върне при жената, която го бе родила. Нямаше да е толкова трудно да се раздели с Виктор, ако той действително пристигнеше. Вътрешно се радваше, че него още го няма, и това я изпълваше с угризения. При все че го обичаше много, душата й не го виждаше като истинския и вечния й съпруг. Сякаш за да изкупи вината си, тя се стремеше да помага на хората колкото се може повече.

Опита се да помогне на стареца, когото смяташе за Фройд. Ричард я остави да се рови из документите на хората, които се бяха преместили в селищата. Отначало не можеше да си спомни как се бе казвала по мъж дъщерята на Фройд. Но когато откри една Софи Халберщат с малък син на име Хайнц, тя реши, че именно тези хора й трябват, и написа кратко писмо на фрау Халберщат. Като че ли беше възнаградена за стореното добро, защото попадна на документите на старата си приятелка от Петербург Людмила Кедрова. И когато се върна в стаята си, по силата на едно от ония странни съвпадения намери оставено на леглото й писмо. Бе от Людмила, която пишеше, че открила името на Лиза в списъците и ужасно се радвала, че е в безопасност. Самата Людмила не се чувствала още достатъчно добре и не можела да пътува надалеч, но се надявала да се видят скоро. Лекували гърдата й с радий; било болезнено и постоянно й се гадело. Това беше странно, защото Лиза си мислеше, че си спомня, че бяха отрязали гърдата й, за да спасят живота й. Тя се разтревожи, но се надяваше, че това не значи, че и другата й гърда е заразена.

В един жежък безветрен ден Ричард Лайънз я откара с военен джип надолу по брега на езерото. Майка й искаше да се срещнат в някое тихо място. Той спря джипа под сянката на няколко смокинови дървета и й каза да мине от другата страна на дюната. От върха на дюната тя погледна към езерото, отвъд което бяха хълмовете на Юдея, и видя една жена. Жената стоеше с извърнато лице и изглеждаше изцяло потънала в съзерцание на облака червен прах на хоризонта над рамото й. Не потрепваше дори и крайчецът на роклята й. Когато жената обърна лицето си към Лиза, тя видя, че цялата му лява половина е от мъртва кожа.

Тръгнаха по брега заедно. Не знаеха какво да си кажат. Накрая Лиза наруши мълчанието, като каза, че й е жал за изгореното лице на майка й.

— Да, но аз си го заслужавам; а пък тук лекуват чудесно. Дъщерята позна онзи глас отпреди половин век и сърцето й заби силно.

Жената вторачи поглед в лицето на Лиза и започна да разпознава чертите на детето си. Щом забеляза кръстчето, тя рече:

— Нали е мое? Радвам се, че си го запазила.

Но между тях все още имаше неудобство и свян.

За да прекъсне мъчителното мълчание, Лиза я попита за условията в нейното селище, което се намираше до Кана^[4]. Майка й отвърна с тъжна усмивка:

— Е, в никакъв случай не е най-долният кръг на ада. Лиза също се усмихна от учтивост, но бе озадачена; сетне си спомни досадния навик на майка си да не отговаря на въпросите на другите направо.

— Леля ти се кани дойде — каза майка й.

— О! Кога?

— Скоро.

Врана прелетя над езерото с хапка хляб в клюна.

— А също и Юрий ще е тук много скоро. — Прекрасните, изпълнени с копнеж светлокафяви очи на майка й погледнаха настрани към Лиза. — Трябва да опознаеш брат си. Разбира се, той ревнуваше, когато ти се появи. Много сте различни. Няма съмнение, че той прилича на баща си.

Лиза хвана майка си за ръка. Ръцете им бяха неловки и непохватни.

— Знаеш ли, че баща ти е тук? — попита майка й. — В изолация е.

— И кога ли не е бил! — каза Лиза.

Закачливата й забележка ги разсмя и разруши преградата помежду им.

Лиза каза:

— Поддържаш ли връзки с него?

— О, да.

— Ще го поздравиш ли от мен?

— Да, разбира се. О, неговите роднини — а и моите — те поздравяват и много искат да се запознаят с теб.

Младата жена кимна със задоволство. Бяха влезли в крачка, докато вървяха тихо по пясъка. Лиза отвори уста да зададе въпрос, но реши да не го прави. Беше още твърде рано. Освен това я измъчваше само любопитство; не бе чак толкова важно да узнае. Единствено важна и ужасна беше смъртта и сега Лиза знаеше, че тя не ги засяга, защото майка й не бе умряла, а бе емигрирала.

Но като че ли по интуиция майка й въздъхна и каза:

— Предполагам, че знаеш какво се случи.

— Известни са ми само фактите, но не и обстоятелствата. Но няма нужда да говориш за това, ако не искаш. Не е чак толкова важно. За мен шокът щеше да бъде също толкова голям, ако ти се бе случило на монахински събор.

Майка й се засмя:

— Това би било малко вероятно! Не, аз мога да говоря за това. Чичо ти е много свестен човек. Не му бе леко с Магда. Той беше здрав и нормален, но нейните желания си имаха съвършено друга насока. Тя не можеше да направи много за него. Никой не бива да я вини за това; когато разбра какъв е проблемът й, бе вече много късно. И двете бяхме ужасно невинни, когато се омъжихме. Млади и невежи като новоизлюпени пиленца! Разбираш ли?

— Да — каза Лиза. — Да, започва да ми става ясно.

— Тя знаеше в какви отношения сме — поне в началото — и аз имах чувството, че дори изпитва облекчение.

Тя погледна дъщеря си с тревога.

— Така че всъщност — каза Лиза, за която неяснотата започваше да се разсейва, — когато вие тримата… тя наистина е искала…? — Тя погледна майка си, изчерви се и отново отмести погледа си настрани.

— Да, вероятно. Тя го предложи. Франц и аз изпитвахме голямо неудобство. Но после тя поиска всичко да спре — предполагам, защото беше самотна и ревнуваше — и затова чичо ти и аз трябваше да се срещаме тайно. Това беше непростимият ни грях.

— Баща ми знаеше ли?

— Знаеше, но не говорехме за това. Не спяхме заедно от… горе-долу от раждането на Юри. Е, не е точно така — разбира се. Понякога — много рядко — се случваше… Той беше много зает — с работата, шпионажа и любовницата си. Не го интересуваше какво правя, стига открито да не нарушавах благоприличието.

Слънцето прежуряше жестоко и Лиза се почувства зле. Силите й я напуснаха, след като изслуша изповедта на майка си. Тя попита дали могат да поседнат; имаше една скала, която хвърляше малко сянка. Те седнаха, като облегнаха гърбовете си на нажежената скала. Майка й я попита загрижено дали се чувства добре и Лиза отвърна, че малко й се вие свят, защото са вървели в горещината. Майка й я попита жадна ли е и когато Лиза отговори утвърдително, разкопча роклята си и прегърна дъщеря си с ръка, за да я привлече към гърдите си. Първите освежителни капки охладиха кръвта на Лиза и на нея спря да й се вие свят. Тя отмести устните си и положи ръка почтително върху едрата бяла гърда, увенчана с оранжевото зърно.

— Помня го! — каза тя с усмивка.

Майка й се усмихна в отговор и каза:

— Пий колкото искаш. Винаги съм била надарена с много мляко.

— Но как…? — попита Лиза и майка й отвърна с въздишка:

— Тук пристигат толкова много сирачета. Никога няма достатъчно кърмачки. Така и аз мога да бъда полезна.

Лиза засука доволно първо от едното зърно, а после и от другото. Ръката й, която прегръщаше майка й под роклята, усети твърдата кост и тя мислено се усмихна, защото разбра, че майка й все още носи старомоден корсет. Когато Лиза свърши и майка й си закопча роклята, тя разтвори блузата си и даде на майка си да суче. Чувстваше се много щастлива, докато устните сучеха от гърдите й. Като галеше все още гъстата руса коса на майка си, тя каза, че й завижда, задето кърми бебета. Докато закопчаваше блузата си и се червеше от въпроса на майка си, тя обясни, че има мляко заради младия английски лейтенант. Каза, че той й е много симпатичен, че, изглежда, има нужда от храна и грижи и затова буди у нея майчински чувства.

Понеже се почувстваха освежени и подкрепени, те станаха и започнаха отново да се разхождат по брега на езерото. Маря Конопницка каза:

— И аз чувствах, че се грижа за чичо ти почти по същия начин. Мислех си, че не причинявам на никого ненужна болка. Утешавах го. Разбира се, ние отчасти заблуждаваме самите себе си.

— Да, видях те да го утешаваш! — каза младата жена, като се усмихна дяволито и погледна с крайчеца на очите си.

— Знам! За малко щяхме да получим сърдечен удар. Можехме само да се молим, че не си разбрала нищо, защото беше много малка. Но очевидно не си била чак толкова малка! Прости ми, Лиза, миличка. Даже не ни минаваше през ум, че си все още на яхтата. На Соня й беше строго наредено да…

— Не, не исках да кажа за онзи път, а за беседката! — тя се усмихна закачливо, но майка й бе сериозна и озадачена.

— Ние никога не сме правили нищо в беседката или на друго място, където някой можеше да ни види. Почти винаги го правехме на яхтата, ако баща ти беше на работа и леля ти предпочиташе да си остане вкъщи. Винаги много внимавахме.

Но просветлението я накара да се изчерви леко:

— Чакай! О, да, сега си спомням! Да, само веднъж! О, това беше много глупаво от наша страна! Ти видя ли ни? Че ти едва можеше да вървиш тогава! Да, разбира се, че си спомням! Аз рисувах на брега, нали така? Не можех да се съсредоточа… Картината трябва да е била ужасна! Нали беше много горещ ден? Почти като днешния. След това дойдоха леля ти и чичо ти и Магда искаше да се пече на слънце. Франц и аз отидохме да се поразходим из имението. О, да, Господи!

Тя се усмихна и червенината върху неизгорената половина на лицето й се сгъсти:

— Нали само се целувахме?

Лиза енергично и палаво поклати глава:

— Ти беше само наполовина съблечена!

— Нима? Боже мой! Истина е. Спомням си! Сигурно сме били луди!

Изведнъж тя избухна в гръмък смях и Лиза съзря бисерно белите равни зъби, които си спомняше толкова добре.

— Трябва да призная, че между нас имаше много силно физическо привличане. Разбира се, помъчих се да се самоубедя, че съм влюбена. И, представи си, дори цитирах Пушкин: „Познаваш ли ревнивите мечти / и любовта, и бурното вълнение“^[5] и тъй нататък, по цели томове! Винаги е трудно за нас, жените, да си признаем, че изпитваме само физическо желание. Ти вероятно би намерила повече сили да ни простиш, ако знаеше, че между нас е имало безсмъртна любов. Уви, не мога честно да кажа, че беше така.

— Не, ти не ме разбра правилно — рече Лиза. — Аз нямам какво да ви прощавам. Просто намирам, че е интересно — тя отново улови майка си за ръката. — Всъщност аз го разбирам. Колко вълнуващо е било да пътуваш във влака, за да се срещнеш с любовника си, и да знаеш, че той също пътува към теб и също се вълнува от срещата! Някога мислех много за това.

— Да! — призна майка й, като се усмихна тъжно.

— Движещи се по картата линии, които се приближават! Поболявали сте се от желание… не сте имали сили да чакате! О! И какво голямо удоволствие сте получавали от това, че е било забранено!

Майка й кимна утвърдително.

— Да, и това също. Беше голям грях.

— Е, дори и да е било, бъдещето, а не миналото, е важно. Знам, че звучи банално, но е вярно.

Майка й се спря, обхвана главата си с ръце и по тялото й пробягнаха тръпки.

— Пожарът! Това бе ужасно, ужасно!

Тя дълго не можеше да се овладее. После свали ръцете си и каза със слаб глас:

— Мисля, че беше през втората нощ. Не бяхме се виждали от три месеца и бяхме погълнати един от друг. Знаеш какво е — когато си в леглото с някого, сетивата ти не са така чувствителни, изолирана си от всичко вън от теб. До нас не достигна нито звук, нито мирис. После, когато свършихме, усетихме дима и започнахме да кашляме. Чу се тътнене зад вратата. Франц отиде да я отвори и навън беше просто ад.

Сгърчи се, като че ли пламъците я обгръщаха отново; самата тя бе като пламък.

— Е, минало е — каза Лиза, като пое ръката на майка си.

Постепенно жената се успокои.

— Както и да е — продължи Лиза, — мисля, че щом има някаква любов, има и надежда за спасение. — Пред нея изникна образът на щик, който проблясваше над разтворени бедра, и тя бързо се поправи. — Щом има любов в сърцето.

— Нежност.

— Да, точно така!

Те отидоха по-нататък по брега. Слънцето не беше толкова високо на небето и денят бе станал по-прохладен. Враната отново прелетя ниско над езерото. Лиза я побиха тръпки. Тя се спря.

— Това Мъртво море ли е? — попита тя.

— О, не! — отвърна майка й със звънък смях и обясни, че езерото се подхранва от реката Йордан, която пък се подхранва от потока Херит^[6]. — И както виждаш, водата му е винаги чиста и прясна.

Дъщеря й кимна с голямо облекчение и двете жени поеха по-нататък.

Бял беше вятърът, който вееше от хълмовете. Слънцето залезе над пустинята и светлината му се промъкна през далечна прашна буря във вид на кръгове; после наподоби и роза.

Разходката им по брега на езерото ги отведе до малко село и те отидоха в една кръчма, за да хапнат нещо. Двете жени се чувстваха неудобно, защото в кръчмата имаше само мъже — рибари, които си говореха за днешния си улов на чаша вино. От учтивост мъжете не обръщаха никакво внимание на пришълките. Кръчмарят, който ги посрещна любезно, бе много стар, ръцете му трепереха и реакциите му бяха забавени. Той се дотътри до масата им, за да им налее пак вино в чашите и спря, след като беше напълнил две трети от чашата на Лиза. Тя постави ръката си върху чашата, за да покаже, че не иска повече. Но кръчмарят подхвана гостолюбивото си действие отново и виното протече по ръката на жената, а после заструи методично и по масата. Тя не отмести ръката си и кръчмарят продължи да налива. Лиза му благодари със сериозно изражение на лицето, но когато той се помъкна с празната бутилка, двете жени се запревиваха от беззвучен смях. Майката на Лиза не знаеше къде да се дене: тя ту се хващаше за корема, ту се гърчеше на стола си, ту поставяше ръка пред лицето си, за да прикрие протеклите от очите й сълзи, ту хапеше устни, после сочеше мократа ръка на Лиза и я обхващаше нова конвулсия.

В кръчмата имаше телефонна кабина. Лиза все още се задушаваше от смях, когато влезе в нея и вдигна слушалката. Поиска да я свържат с номера, който й беше дала майка й. Когато баща й отговори, тя откри, че отношенията им са си останали направо същите, както едно време.

— Как си, татко?

— Много добре. А ти как си?

— О, при мен всичко е наред.

— Имаш ли нужда от пари?

— Не, имам си достатъчно.

— Е, обади ми се, ако ти трябва нещо. И внимавай, грижи се за себе си.

— Да. И ти също.

Но в края на краищата тя бе поговорила с него по лошата телефонна линия, а някой ден може би дори щяха да разговарят истински.

Когато Лиза се върна в лагера, вече светеше пълна луна в небе, обсипано със спокойни звезди. Нямаше обаче и помен от спокойствие в сцената, която тя завари там. Навсякъде из района на лагера и надалеч в пустинята имаше палатки; някои от тях вече бяха готови, а други ги опъваха в момента. Палатките се простираха до самия хоризонт. Млади офицери ръководеха грандиозната операция. Лиза съзря Ричард Лайънз; слабото му лице бе лъснало от пот на лунната светлина, а белегът му изглеждаше сиво-син. Той тичаше насам-натам и със здравата си ръка направляваше дейността на усърдните си помощници: палката му ту се появяваше, ту изчезваше като магическата пръчица на шаман. Той забеляза Лиза, нареди на сержанта си да продължава „да действа“ и дойде при нея.

— А, ето я Р-р-розата Саронова! — каза лейтенантът с усмивка.

Това беше закачливият и обичлив прякор, който й бе измислил. Той обясни, че повече от дузина влакови композиции са пристигнали днес. Всеки ден идвали все повече и повече. Строели нови сгради по възможно най-бързия начин, но в тях веднага се настанявали хора и все имало нужда от още. Обаче не можели, а пък и не искали да откажат на никого, защото тези хора нямало къде другаде да отидат. Като затъкна палката в колана си, той измъкна пакет цигари от джоба си, отвори го, взе цигара, постави я в устата си, извади кутия кибрит, драсна клечка, запали цигарата, постави кибрита и цигарите обратно в джоба си — и всичко това направи с ловката си лява ръка. Той пуфкаше цигарата си и гледаше заедно с Лиза осветената от луната, безмълвна и неистова сцена.

— „Там, гдето шатри Израилеви блестят в нощта“^[7] — изрецитира той.

Много хиляди преселници чакаха, застанали до жалките си дървени куфари и стиснали завързаните си с връв парцалени торби. Изглеждаха безразлични, а не скръбни; бяха мършави като скелети, а не просто слаби; изпълваше ги търпение, а не гняв. Лиза въздъхна:

— Защо става така, Ричард? Създадени сме, за да бъдем щастливи и да се радваме на живота. Къде е причината за злощастията?

Той поклати глава озадачено и издиша цигарен дим.

— Дали наистина сме създадени, за да бъдем щастливи? Ти си непоправима оптимистка, момичето ми!

Смачка цигарата и измъкна палката си.

— Съвсем сме закъсали откъм милосърдни сестри — каза той. — Можеш ли да ни помогнеш?

Посочи с палката си към отделението за нещастни случаи. Вън от него бяха извадени походни легла. Между тях се суетяха бели фигури.

— Да, разбира се — отвърна Лиза.

Тя забърза към отделението, дори затича и точно тогава осъзна, че през целия ден не бе имала болки нито в яйчниците, нито в гърдата.

Усети мирис на бор. Не можеше да разбере откъде идва… Той я тревожеше по някакъв тайнствен начин, но също така я караше да се чувства щастлива.