Д. М. Томас
Белият хотел (10)

Спалният вагон

Той се събуди може би за десети път през тази нощ и простена мислено, щом разбра, че все още не се е зазорило. Заслуша се в шумоленето в стената. Никога повече нямаше да го чуе. Устата му бе суха от вълнение, искаше му се да заповяда на слънцето да изгрее, за да могат да започнат пътуването си. Първото му „местене“ бе чисто и просто от единия край на града до другия. А и промяната беше жалка: заживяха в този коптор. Но днес щяха да прекосят граници, пустини, планински вериги — и това щеше да трае много дълго. Утре вечер щеше да спи във влака! Искаше му се пътуването да започне час по-скоро. Сигурно вече бе настъпило утрото и майка му щеше да се раздвижи скоро?

 

 

Двамата с Павел щяха да играят на карти във влака. Жалко, че другите нямаше да дойдат: по-весело беше, когато правеха каре. Павел си го биваше, но не бе много забавно човек да е само с него. Щяха да му липсват другите от тайфата. Както и още няколко неща: да тършува наоколо, да показва какво може да отмъкне, без да го хванат, и да не ходи на училище. Да, да ходи отново на училище би било ужасно, при все че майка му така би се зарадвала… Не че не го занимаваше дори и сега, но, за щастие, след няколко часа се уморяваше и го пускаше навън. Щеше ли да му липсва тази стая? Да, малко — макар и да бе коптор, тя му беше дом. Но куп други неща щяха да го накарат да я забрави много бързо.

Обаче сигурно щеше да му липсва Шура. Шура бе наистина най-добрият му приятел. Макар че се питаше дали Шура не предпочита Павел пред него. Не му се искаше да си признае, че изпитва малко ревност. Майка му каза, че може би и на другите деца ще им разрешат да тръгнат по-късно. Щеше да му е жал, че няма да може повече да ходи на гости у Шура, защото там винаги имаше нещо за ядене. Симпатична му беше и майката на Шура — тя бе млада и енергична. Щеше му се собствената му майка да не е толкова стара. Неудобно му беше, че си има майка старица. Освен това тя страдаше от много лоша кашлица, която дълго време не й минаваше. Той се надяваше, че тя няма да умре. Чуваше я да кашля сега от другата страна на завесата. Хубаво, това може би означаваше, че е почти време за ставане.

Странното при спането бе, че човек губеше представа кое време е. Можеше понякога да разбере, като погледне към прозореца, но сега не го виждаше от завесата, спусната напряко на леглото му. Беше тъмно като в рог. Мина му през ума ужасяващата мисъл, че може да е само около полунощ! В никакъв случай! Изглеждаше някак много късно, а той знаеше, че ще станат много рано, още по тъмно.

Обърна се на другата страна и се опита да накара времето да побърза, като си представи мястото, закъдето щеше да замине. Въображението му получаваше помощ единствено от библейските истории, които майка му понякога му разказваше, но от тях нямаше много полза. Бяха толкова скучни. Най-добре бе да съсредоточи мислите си върху пътуването. Той обичаше влаковете. Майка му каза, че когато пътувал с влак за пръв път, му станало лошо и бил много досаден — това станало, когато бил бебе. Не го помнеше. Най-дългото му пътуване бе чак до Ленинград. Бе спал в една стая в нещо, което някога е било истински дворец. През онази ваканция беше само на пет-шест години, но помнеше много неща от нея. Имаше един възрастен човек и един по-млад и когато бе погледнал над летвата на прозореца, с учудване бе видял вода. Спомняше си също, че е бил на кораб някога, но беше много неясно. И все пак спомените бяха странно нещо, защото той всъщност си мислеше, че си спомня първия си рожден ден. Спомняше си как баба му го бе държала на ръце, за да духне свещта на тортата. И все пак това беше много по-рано от времето, когато майка му и баща му го бяха завели на кораба. Може би той само си въобразяваше, че си спомня първия си рожден ден, защото имаше снимка оттогава в албума. Баба му го бе вдигнала, за да духне свещта, а баща му също беше там и се усмихваше.

Той си представи звука на колелетата на влака, който ги беше откарал до Ленинград и обратно, и го съедини с шумоленето на хлебарките в стената. Получи се странна мелодия. Обичаше да слуша различни звуци и — особено нощем — да се опитва да ги долови в тишината; приятно му бе също да запомня звуци. В класа беше едва ли не най-лошият ученик по музика, бе казал на родителите си, че мрази музиката, и това ги беше разочаровало. И почти не бе излъгал: мразеше онази музика, която го караха да изучава. Всичките онези скучни ноти. Ала (и това беше голяма тайна!) той щеше да стане композитор, когато порасне. Майка му щеше направо да се изуми. Разбира се, ако доживееше дотогава. Той се размърда разтревожено.

И баща му беше стар, но това нямаше значение, стига да се върнеше. Припомни си раздялата с баща си — не бе се събудил напълно, когато той го целуна и прегърна. Каза му още да бъде добро момче и да се грижи за майка си. Това беше най-лошият спомен в живота му, така както ваканцията в Ленинград бе най-хубавият. Не само онази нощ, но и седмиците след това, когато другите деца го измъчваха и го наричаха с лоши имена (казваха, че баща му е предател). Това бе, преди да затворят бащите и на някои от тях, после стана дори още по-зле. Набиха го. Тогава трябваше да се преместят. Но той беше сигурен, че баща му не е предател. И майка му не се съмняваше в това. Все пак не можеше да разбере защо баща му трябваше да отиде в затвора… Нима защото бе пътувал в чужбина преди много години? Или пък защото беше поставил една опера за някакъв жесток цар? Нямаше съмнение, че затворът, където и да се намираше той, щеше да бъде превзет скоро и когато баща му се върнеше, щеше да ги търси, а тях нямаше да ги има тук! Изведнъж това, че заминаваха, престана да му изглежда толкова хубаво. Представи си как баща му чука на вратата и след това се извръща с тъжно лице.

Чу майка си да кашля отново и вече бе ясно, че е напълно будна. Скоро тя щеше да стане, да запали огъня и да приготви закуската. Сега той се сгуши и се наслади на топлината на леглото. Тя спря да кашля и отново настана тишина, като че ли се канеше да стане. Той зачака да чуе познатите звуци: стона на леглото, скърцащите дъски на пода, въздишката на жената, шумоленето и шушкането на дрехите й, докато се обличаше, и стърженето на обувките й. Но те не последваха, чуваха се само покашлянията й и той отново се унесе. Сънува, че баща му се е върнал и че те тримата се возят на шейна през някакви заснежени улици.

Старата жена лежеше и си мислеше за многото неща, които тепърва трябваше да свърши. После тя се измъкна от леглото, като трепереше, защото бе студено есенно утро и още беше тъмно. Щом като ставаха толкова рано, щяха да успеят да си намерят места във влака. Опита се да долови звуци от раздвижване на горния етаж, но Шчаденкови още не бяха станали. Облече се бавно и й стана малко по-топло, но продължи да трепери. Всъщност несигурността и мрачните предчувствия я караха да трепери, а не студената нощ. И тя знаеше това: та нали си бе скътала топли дрехи точно за такъв случай, а бе приготвила също и топло долно бельо за Коля, беше го сложила на стола до леглото му. Щяха да прекарат една или дори две нощи във влака и можеше наистина много да застудее. Тя шляпаше наоколо по чорапи, защото не искаше да събуди Коля с тракането на обувките си. Нека си поспи до последната минута. Щеше да бъде смазан от умора след пътуването.

Запали свещта, която бе пазила за Коледа, след това разпали огъня в печката с последните дървени трески. На светлината на огъня и на свещта можеше да се види, че не е толкова стара въпреки побелелите й коси и скованите движения. Сигурно не бе прехвърлила петдесетте. Само на Коля му се струваше, че е стара, а по-голямата част от времето — и на самата нея. Когато огънят се разгоря силно, тя внимателно обу обувките си, наметна палтото на раменете си, тихо повдигна резето на вратата и опипом се измъкна на двора. Отвори вратата на нужника. Докато бе клекнала над дупката и се опитваше да не вдишва отвратителната миризма, тя чу шумолене зад гърба си, нещо дълго и сиво с неясни контури се промъкна покрай краката й и изскочи навън през вратата, която тя се беше научила да оставя полуотворена за подобни излизания. Бе цяла в тръпки и все още усещаше мекото докосване на плъха до глезена си, когато откъсна парче от „Украинское слово“, обърса се бързо, изправи се и дръпна надолу роклята си. Пое си дълбоко дъх едва когато излезе отново на двора. Въздухът не беше чист, защото Подол издишваше постоянен мирис на гранясала мазнина и гнилоч от бунищата, но бе свикнала с него, а и в сравнение с оня в нужника й се струваше чист и хубав. После отново влезе вкъщи.

Като се мъчеше да не вдига никакъв шум, съблече палтото си, разкопча роклята си и изля част от водата за миене в легена. Постара се обаче да остане достатъчно в кофата. Водата бе ценна: един от тях трябваше всеки ден да я носи от Днепър. Тя смъкна роклята през раменете си и се изми. Сега вече чуваше Шчаденкови да се движат горе, до нея достигаше трополенето на бързащи крака. Утешително беше, че щяха да пътуват заедно с Люба. Тя сложи каквото бе останало от картофените обелки в тигана. Палачинките ще затоплят стомаха на Коля за пътуването. Изпита удоволствие от мириса, когато обелките зацвъртяха.

Време бе да събуди сина си. До неотдавна бе шепнала в ухото му и бе го разсънвала с гъделичкане. Но напоследък той беше станал срамежлив и затворен и тя раздели стаята с една стара завеса, за да му даде възможност да се почувства поне малко независим. Сега просто застана до отвора на завесата и го извика по име. А когато той изпъшка, тя му каза, че закуската е почти готова.

— Имаме палачинки — опита се да го съблазни тя.

При все че той изпъшка отново и се обърна на другата страна, тя знаеше, че много скоро ще скочи от леглото. Вълнуваше го мисълта за пътуването.

Докато се занимаваше със закуската, той се появи по панталони и потник, подуши вкусните палачинки и седна на масата. Каза му, че трябва първо да се измие, но преди това ще е добре да иде до тоалетната, защото имаха малко вода и нямаше да му стигне за две измивания. Не се съмняваше, че бяха запазили здравето си през последните три години, макар и да живееха сред такава мръсотия, именно защото бяха поддържали личната си хигиена. Като мърмореше, че не му се ходи още, той навлече сакото си над потника и шумно отвори вратата.

Докато седяха и ядяха палачинките, той я попита отново какво според нея ще е онова място, където отиват. Тя можеше да му поднесе само остатъци от уроците на детството си — горички от благоуханни портокалови дървета, ливански кедри… Исус, вървящ по езерото… „Аз съм роза Саронова…“^[1] Географията и Светото писание се объркваха в съзнанието й и й бе трудно да нарисува убедителна картина. Чувстваше се безнадеждно невежа. Открай време бе скарана с географията. Започваше да се развиделява и тя отправи поглед навън към потискащия двор с вечните му камари от смет и към задните входове на съседните блокове.

— Ще бъде рай в сравнение с това, Коля — каза тя. — Ще видиш. Ще бъдем много щастливи там.

Но Коля не изглеждаше никак убеден. Беше много разстроен, защото двамата му най-добри приятели, Щура и Бобик, не бяха евреи и не можеха да дойдат с тях. А тя знаеше също, че той ужасно се тревожи, че баща му няма да може да ги намери.

— Не се тревожи — каза тя. — Ще ни намери. Ще има списъци на хората, които са емигрирали. Когато се върне в Киев, той ще разбере къде точно сме и ще дойде направо при нас.

Тя се опита да направи гласа и изражението си убедителни и бегло докосна разпятието на шията си. Никога не можеше да намери подходящ момент, за да му каже, че баща му няма да се върне. Щеше да му го каже, когато се настаняха някъде на безопасно място, надалеч, където можеха да започнат нов живот.

След като закусиха, тя изми съдините с последната останала вода, избърса ги и ги прибра в изпочукания куфар. Макар че в стремежа си да оцелеят бяха продали или заложили повечето си вещи, трудно можеха да наблъскат всичко, което притежаваха, в един куфар. Коля трябваше да седне върху него, за да щракнат ключалките. После тя завърза куфара с връв, за да не се разтвори по пътя. За щастие той бе в състояние да издържи доста блъскане. Струваше скъпо навремето: нали го бе купила с част от парите, които баща й й даде за седемнадесетия й рожден ден. Мислено се върна към заминаването си от Одеса преди повече от тридесет години и й прилоша — точно както и тогава. В гърдите си усещаше едновременно празнота и оловна тежест.

Освен куфара имаха и увит в хартия пакет, също завързан с връв. Той съдържаше шише вода, лук и картофи. Коля бе откраднал тези продукти преди няколко дни по време на всеобщ грабеж. От страх за него тя се поболя, но накрая реши да ги запази. Надали щеше да е лесно да се докаже, че са били откраднати някакви зеленчуци, а би било почти пак толкова опасно да ги върнат обратно. Тя повери пакета на Коля и му каза да го държи здраво и да внимава да не го изтърве.

После облякоха палтата си и застанаха един срещу друг в несигурност. Знаеше, че не бива да показва колко е уплашена.

— Сбогувай се с хлебарките — пошегува се тя.

Изглеждаше, че Коля всеки момент ще се разплаче, и тя разбра, че той бе все още само дете, макар и да се правеше на възрастен. Прегърна го и каза, че всичко ще е наред и че се радва, че той ще е там, за да се грижи за нея.

Като оставиха багажа си в малкия коридор, те се изкачиха по стълбите, за да видят дали Шчаденкови са готови. Но Люба и децата търчаха наоколо още съвсем неоправени. Заради трите си деца и старата си свекърва, за която трябваше непрекъснато да се грижи, Люба изглеждаше преуморена дори още преди започването на дългия ден. По пода бяха разхвърляни дрехи и тя се мъчеше да облече най-малкото си дете Надя. Както винаги, Павел и Олга не си мърдаха пръста да й помогнат, старата мърмореше в ъгъла и — на всичко отгоре — Надя се разрева, защото току-що бе разбрала, че ще трябва да заминат без котката Васка. Майка й се стараеше да я убеди, че на Васка няма да й е зле и че ще се прехранва хубаво от остатъците в задните дворове. Но Надя беше неутешима.

— Мога ли да помогна с нещо? — запита Лиза, но Люба поклати отрицателно глава.

Най-добре било те двамата да тръгнат веднага и да запазят някое празно купе; тя и нейните хора щели да дойдат по-късно. Не й стигал умът как да закара свекърва си до гарата, но все някак си щели да се справят. В края на краищата не им било за пръв път.

Лиза зърна обущарските сечива, които лежаха в едно сандъче. Тя погледна Люба въпросително, а приятелката й се изчерви и сведе очи. Лиза знаеше, че няма смисъл да казва нищо — Люба щеше да вземе сечивата на мъжа си, при все че шансът Ваня да намери семейството си отново, дори и да го пуснеха някой ден, беше един на един милион. Лиза изпита и чувство на вина, защото не бе останало нищо от Виктор. Бяха продали всичко, за да си купят храна. Обаче на нея й бяха върнали колетите и писмата, което означаваше почти сигурната му смърт, докато мъжът на приятелката й — доколкото на нея й бе известно — беше все още жив някъде. Бяха го арестували и осъдили, защото се бе оплакал пред един клиент от лошокачествените материали, с които трябваше да работи.

Усещаше се раздвижване и в съседните блокове.

— Най-добре е да тръгнете — каза Люба. — Може пък да ви провърви и да няма още много народ.

Коля нетърпеливо се запромъква към вратата, ала Лиза все още се колебаеше. И все пак най-добре изглеждаше да отидат рано и да заемат места. Двете побелели жени се прегърнаха и Люба пророни няколко сълзи. Тя беше много емоционална. Докато Люба си бършеше очите, Коля измъкна от джоба си старото тесте карти, за да покаже на Павел, че не го е забравил. После майка му го последва надолу по стълбите, те взеха куфара и пакета и излязоха на тясната уличка, която водеше към главната улица. Сутринта бе настъпила, но все още тъмнееше.

Изумиха се, когато излязоха на улицата. Цял Подол беше в движение. Вместо да се придвижат бързо, те трябваше да си проправят път в една огромна, трудноподвижна опашка, широка колкото цялата улица. Приличаше на грамадната тълпа, напредваща бавно към киевския футболен стадион, в която Лиза веднъж се бе озовала. Но онази маса се състоеше от мъже и техните ръце бяха свободни. А тази тук пъплеше бавно нагоре по Глубочица и — така да се каже — бе помъкнала на гръб къщите си: стари шперплатови куфари, плетени кошници, дърводелски сандъци… И понеже физически здравите мъже се бяха оттеглили с армията, тук имаше инвалиди, сакати, както и жени с плачещи деца. Старците и прикованите на легло болни бяха понесли леглата си и вървяха пешком. Някои от стариците бяха нанизали плетеници лук около вратовете си като огромни огърлици. Пред Лиза и сина й здравеняк юноша носеше на гръб много стара бабичка. Няколко семейства, изглежда, се бяха обединили и бяха наели кон и каруца за старците и багажа си. В Подол живееха най-големите бедняци, но даже и те притежаваха повече, отколкото можеше да се носи на ръце. Отпред се беше струпал толкова много народ. Лиза разбра, че ще има късмет, ако намери места във влака за тях двамата. И дума не можеше да става за цяло купе за Люба и челядта й.

Куфарът бе много тежък — прекалено тежък за Коля, който я зарадва с любезността си, като предложи да си разменят товарите. Отначало тя бе доволна, че има дълги паузи, през които стълпилите се отпред като че изобщо не помръдваха. Тогава можеше да сложи куфара на земята. Той беше много по-хубав от куфарите на всички други хора и на нея й стана неудобно от това. После, при едно от принудителните спирания, се случи нещо ужасно: старица с мръсна забрадка изскочи от един двор, сграбчи куфара и избяга с него обратно в двора. Крещейки, Лиза и Коля се добраха до пътната врата. Но двама мускулести мъжаги се появиха от другата страна на стената и препречиха входа. Зад тях имаше цяла купчина багаж. Лиза се моли и плака, но не успя да трогне мъжете. Тълпата се придвижваше бавно напред, без да ги погледне. Наоколо нямаше нито полиция, нито войници, към които Лиза да може да се обърне. Тя се отдръпна от вратата; сълзи се стичаха по лицето й. Коля плахо положи ръката си в нейната и тълпата ги понесе. Тя спря да плаче и избърса очите си, но се почувства обхваната от безнадеждност, когато си спомни за безценните съкровища — дрехите, писмата, албума с фотографиите, пейзажа от Леонид Пастернак и други скъпи на сърцето й неща, които толкова грижливо бе подредила предната нощ.

До прозорците на къщите се бяха притиснали лица, които гледаха надолу към гъстата тълпа преселници. Някои явно ги съжаляваха, но други се смееха и се подиграваха. Сега войници се мотаеха пред външните врати и внимателно наблюдаваха минаващите. Неколцина извикаха към една млада жена пред Коля:

— Komm waschen!^[2]

Те сочеха към двора зад тях, като че ли искаха да кажат: „той има нужда от чистене“. Момичето обърна глава към тях и по такъв начин зърна Лиза, но не показа, че я е познало. Лиза обаче я позна веднага: тя беше дъщерята на първия виолончелист в Киевската опера. Извика я по име — Соня — и момичето погледна отново към възрастната жена, като видимо напрегна паметта си. Накрая я позна, макар че бе много променена. Лиза се опасяваше, че тя ще откаже да говори с нея. И изобщо не би й се разсърдила за това. Беше пределно ясно, че за да спаси семейството си, Виктор бе използвал като разменна монета свободата и дори живота на някои музиканти от операта, между които бе и бащата на момичето. Но, изглежда, Соня се зарадва, че е попаднала на позната, макар и не близка, и се спря, за да могат те да стигнат до нея.

Тя попита Лиза знае ли по кое време влакът трябва да отпътува. Тревожеше се, че може да замине без тях. Отново почти бяха престанали да се движат и младата жена се изправи на пръстите на високите си обувки, за да види какво става отвъд тълпата. Невъзможно бе да се види нещо друго освен сива маса от глави и каруци, отрупани с вехтории. Тя въздъхна от раздразнение. Куфарът й беше тежък и тя бе уморена.

— Умно сте решили да пътувате с малко багаж — каза тя, като с кимване посочи пакета на Коля.

Лиза изля мъката си за откраднатия им куфар. Те нямаха нищо.

— Е, помъчете се да не се тревожите — каза младата жена. — Чух слух, че ще изпратят багажа отделно и ще го поделят поравно, когато пристигнем в Палестина.

Слухове, само слухове стигаха до тях, откакто Коля и Павел бяха дотърчали вчера, викайки, че има обява на оградата и че тълпи народ са се събрали около нея. Лиза и Люба, които шиеха заедно, изтичаха навън и си проправиха път през развълнуваната тълпа, за да прочетат обявата. Както обикновено, бяха използвали евтина сива амбалажна хартия и текстът бе написан с печатни букви на руски, украински и немски. Заповядваше се на всички чифути, живеещи в град Киев и околностите му, да се явят в осем часа сутринта на 29 септември, понеделник, на ъгъла между улиците „Мелниковска“ и „Дохтурова“ (близо до гробището). Трябваше да носят документи, пари, ценности, а също и топли дрехи, бельо и т.н. Всеки чифутин, който не изпълни заповедта и бъде открит другаде, подлежеше на разстрел.

Колкото и странно да беше, всекидневните, обикновени думички („топли дрехи, бельо и т.н.“) всяваха повече ужас от студената и презрителна дума „чифутин“. Хората четяха декрета полугласно и като че ли не можеха да го разберат.

— В гето, гето — промълви някой и една старица започна да стене.

— Обвиняват ни за пожарите — каза един белобрад старец.

Хората до него инстинктивно погледнаха към центъра на града, където въздухът все още пареше поради недоугасените пожари.

Немците бяха влезли в града преди седмица като победоносни освободители от руското робство и бяха посрещнати с хляб и сол. Украински и еврейски бръснари подстригваха косите на вежливи немски офицери. Никой не се натъжи от факта, че немски генерали, а не шефове от компартията и привилегировани актьори и музиканти, заживяха в луксозните апартаменти на „Крешчатик“. Но след като новите обитатели удобно се настаниха при картините и роялите, „Крешчатик“ бе превърнат в ад. И немци, и украинци станаха на пух и прах от експлозиите. Както всички други, и Лиза отиде да види огромния пожар, изгарящ историческия център на града, където някога бе живяла.

Без съмнение Червената армия (която винеше нацистките варвари — като че ли имаше някаква вероятност те да се самовзривят!) носеше отговорност за експлозиите. Няколко войници бяха останали в немския тил, за да детонират бомбите. Обаче се разнесе слух, че били виновни евреите. Именно затова бил оповестен този декрет: немците обвинявали евреите и щели да ги изпратят в гето, най-вероятно в Полша. Но дори и виновните да бяха евреи, защо бе нужно да се наказват всички за делото на малцина?

Докато двете жени стояха пред сивата амбалажна хартия, Люба Шчаденко направи едно благородно предложение. Тя изведе Лиза от тълпата и прошепна:

— Ти не си длъжна да отидеш. Ти не си еврейка. Мога да се грижа за Коля вместо теб. Няма дори и да забележа още едно дете.

Лиза избухна ядно: нима Люба можеше да си помисли, че тя би изпратила сина си в гето сам! Но веднага бе покорена от великодушието на приятелката си. Сълзи се появиха в очите й. Колко много дължеше тя на тази жена! Когато отведоха Виктор и тя трябваше да напусне апартамента им заедно с Коля, Люба Шчаденко, бедна вдовица, която вършеше шивашки услуги в операта, се притече на помощ и й предложи стая в малката си порутена къща. Една жена, която тогава почти не познаваше! Каза, че го прави, защото Виктор й дал работа, когато останала без стопанин и била бременна с Надя. Значи чисто и просто си плащала дълга! Но това „плащане“ не приключи със стаята, която държаха без какъвто и да било наем. Тя постоянно намираше на Лиза поръчки за шиене, за да не гладуват. А сега направи това предложение! Тя беше повече от светица — направо ангел. Лиза стисна ръцете й и каза:

— Не! Но благодаря! Всички ще заминем заедно.

Слава Богу, запристигаха по-добри новини. Изобщо не ставало и дума да ги изпращат в гето. Нима немците не бяха почтен и цивилизован народ? На Лиза това й бе добре известно, защото беше преживяла половината си живот сред приятелски немски гласове. Даже и комунистите говореха само добро за немците през последните няколко години преди войната. Ами когато „Крешчатик“ бе взривен, немците бяха изложили на риск своите — бяха изпратили взводове по целия град да предупредят хората да напуснат домовете си! Тогава спасяваха старци, деца, инвалиди — същите тези хора, които сега уж щяха да изпратят в гето! Не, щяха да ги евакуират по-далеч в тила, в безопасност. Но защо, попита някой, евакуират първо евреите? Отговорът дойде бързо, уверено:

— Защото евреите се родеят с немците.

Но все пак как можеше да се обясни безчувственият брутален тон на прокламацията? „Всички чифути… Всеки чифутин…“ Но това звучеше грубо единствено на самите евреи; за немците беше просто неутрално описание като „топли дрехи, бельо и т.н.“. И вижте — отбеляза една млада жена, — те бяха написали улица „Мелниковска“ и улица „Дохтурова“, а такива улици нямаше; явно ставаше дума за „Мелникова“ и „Дехтерьова“; сигурно заповедта бе преминала през ръцете на лош преводач. Той или тя й бе придал неприятния тон.

Лиза знаеше, че немската версия носи точно същия тон, но го премълча. Не знаеше какво да мисли. Нейната пророческа дарба бе изчезнала като плътта по костите й. Тя можеше само да се надява и да се моли, че вещаещите гибел грешат. После, само след час, когато те бяха започнали да си стягат багажа, добрата новина се разпространи като светкавица из цял Подол: изпращаха ги в Палестина.

Мъчително отминаха цели часове, но краят все още не се виждаше. Заприщването пред тях (на каквото и да се дължеше то!) продължаваше; в същото време отзад ги притискаше маса народ. Беше ужасно за майките с малки деца и Лиза се затревожи дали Люба Шчаденко ще се справи. Тя и Коля трябваше да ги изчакат и да им помогнат; почувства се виновна. Но все пак тогава изглеждаше разумно да тръгнат и да заемат места. Тя помогна на една изтормозена жена наблизо: трябваше да се оправя с четири деца, като най-голямото бе на десет-единадесет години, а най-малкото — на осемнадесет месеца. Лиза пое това дете (малко момиченце) от майката, за да си отпочинат ръцете й. Бебето пищеше и Лиза се опита да му поговори по бебешки, но това нямаше никакъв ефект. Тогава тя изтананика една мелодия, която превърна писъците в хлипания. Беше много грозно бебе, обезобразено от заешка устна, освен това миришеше. Трябваше да му се сменят дрешките. Но как можеше да стане това в тази тълпа? Сигурно майката изобщо не бе забелязала нищо, защото хората от Подол бяха свикнали с всякакви миризми и с всевъзможни паразити. Лиза винаги се бе чувствала не на място сред тях и освен с Люба не беше общувала почти с никого. Сега бебето, което носеше, започна да пищи отново и майката си го поиска назад. Лиза с облекчение й го даде. Ала изпитваше толкова силен гняв, че бедните малки деца и старците трябваше да страдат така — без съмнение поради нечия некадърност.

Коля бе отегчен и раздразнен — а и как би могло да бъде иначе? Тя се опита да си припомни игри на думи, за да го развлече, но той не прояви никакъв интерес. Когато се застояха на едно място за (поне!) двадесет минути, тя го убеди да покаже на Соня номерата си с карти и той неохотно се съгласи. Използва куфара на младата жена като маса. Соня се усмихваше мило на номерата, докато погледът й пробягваше над главите на хората пред тях.

Тя сподели с Лиза колко й е мъчно, задето не могла да вземе виолончелото на баща си. То било единственият й приятел в мрачни дни. Лиза сведе очи. Искаше да каже, че й съчувства, но не можеше да намери подходящите думи.

Придвижваха се по няколко сантиметра на всеки две минути и след това спираха за пет. Когато стигнаха до дългата стена на еврейското гробище, слънцето бе високо в небето и прежуряше жестоко. Лиза се задушаваше в прояденото си от молци зимно палто, но се страхуваше, че някой ще го грабне, ако се съблече. Тя позволи на Коля да махне своето, но му каза да го държи здраво и обеща да му даде да пие вода, когато се настанят във влака. Откритите складове на „Лукяновка“ бяха много близо до гробището, така че не им оставаше много път. Без съмнение тълпите щяха да се придвижат скоро? Колко зле бе организирано всичко!

И наистина успяха да преминат малко напред. Сега вече можеха да видят бариера от бодлива тел и редици немски войници и украински полицаи от двете страни на улицата. Както на всички железопътни гари, и тук царяха невероятен шум и бъркотия, защото освен пътниците имаше и едно огромно множество хора: руси и украинци, които бяха дошли да изпратят роднини, приятели или съседи или пък да им помогнат при пренасянето на багажа и настаняването на инвалидите. Някои от тях се опитваха да си проправят път назад през тълпите, други пък — също толкова решително — се бяха устремили напред, за да качат близките си благополучно на влака. Имаше дори съпрузи и съпруги, които се сбогуваха: нищо чудно, че беше нужно толкова много време, за да изминат няколко метра.

Коля тежко въздъхна от раздразнение и майка му разроши косата му успокоително. Скоро вече нямаше да може да прави това, защото той я бе стигнал на височина и продължаваше да расте като фиданка. Дъщерята на виолончелиста Соня предаде съобщение от предните редици, че един пълен влак току-що е заминал и че се очаква да дойде друг от резервен коловоз. Хората във влака били натъпкани като сардели в коридорите и за тях пътуването щяло да е много неудобно.

Трябваше да притиснат гърбовете си до стената на гробището, за да пропуснат един файтон. Файтонджията размахваше камшика си яростно, за да си отвори път. След като бе оставил товара си до бариерата, той искаше да си намери други пътници. През отвора, който се получи за момент, те можаха да видят, че багажът се трупа на купчина вляво. Изглежда, Соня щеше да се окаже права: щяха да изпратят багажа отделно в друг влак и да го поделят поравно, когато пристигнеха на местоназначението си. Или пък може би трябваше да поставят етикети с имената си? Този проблем вече не се отнасяше до Лиза, но много хора около нея бяха в паника и някои правеха импровизирани етикети от парчета връв и хартия, откъсната от пакетите им.

Бяха твърде закъснели обаче, понеже имаше внезапно придвижване напред. Човекът, който отговаряше за трудната операция по бързото и експедитивно подреждане на багажа, беше висок, красив казак с дълги черни мустаци. Трудно бе човек да не се възхити от представителния му вид и авторитетното му държание, а също така и да не изпита мъничко съчувствие към войниците и полицаите, които трябваше да контролират ругаещата, сърдита тълпа. Лиза и синът й най-сетне преминаха през бариерата. Очаквания влак никакъв го нямаше: чисто и просто същите тълпи отново чакаха в едно малко по-различно място, но създаваха впечатлението, че знаят, че са с една степен по-близо до целта. Също като опашките пред кината едно време — когато човек преминаваше от улицата в претъпканото фоайе. Сякаш за да потвърдят това сравнение, от хората отнемаха „топлите им дрехи“. Един войник се приближи, учтиво свали палтото на Лиза от гърба й и също така взе палтото, което Коля бе преметнал през ръката си.

Никой не бе й правил такъв жест от дните, когато пристигаше в театъра за галапредставления.

Тя потръпна, но съвсем не защото й беше студено. Дори и без палтото й бе все още задушно. Странни в случая бяха откъслечните картечни изстрели, идващи отнякъде наблизо. Надали това можеше да бъде причина за безпокойство, но тези звуци все пак всяваха тревога. Наоколо се надигна вълна от паника, която се изрази в особено внимание към дребните неща. Например Соня си сложи още един пласт червило. Сигурно не стреляха по хора — или може би само по ония, които се бяха опитали да избегнат заповедта за депортирането и сега бяха заловени. Плачеха деца и това носеше облекчение, защото бе понятен човешки звук. Разбира се, беше един от ония ясни дни, когато звуците достигаха безпрепятствено от ученията на немците и дори от фронтовата линия. Лиза прегърна Коля и го попита иска ли да пие вода. Той изглеждаше зле и беше блед. Коля кимна.

Тя отвори техния пакет и му даде чаша и шишето с водата. Обмени със Соня няколко глави лук и картофи за мухлясал хляб и две малки парченца сирене. И други хора седяха на багажа си и ядяха. Епизодът някак си се бе разделил на две части: повишена тревога и дори паника, ала също и пози от излет сред природата. Един самолет кръжеше ниско над главите им; картечните изстрели все още се чуваха от време на време, но хората или не ги долавяха, или не мислеха за тях, докато ядяха храната си.

Войниците пропускаха по няколко души на един път. Преброяваха една група, отпращаха я, чакаха известно време, отпращаха друга група. Когато Лиза се опита да преглътне малко парче сирене, но откри, че то засяда на гърлото й, съзнанието й прие онова, което й бе известно още откакто бяха прекосили бариерата: че щяха да ги разстрелят. Тя скочи на крака като млада двадесетгодишна жена, издърпа и Коля и се втурна назад към бариерата с него. Все още мнозина се мъчеха да се измъкнат навън, докато хорската маса продължаваше да се блъска навътре. Като влачеше сина си за ръката, тя си проби път до мястото, където се разпореждаше високият казак.

— Извинете, аз не съм еврейка — каза тя задъхана.

Той поиска да види паспорта й. Тя порови в чантата си и по Божия милост измъкна един стар паспорт, който й бяха издали при пристигането й в Русия. Там бе написано, че името й е Ердман и че по народност е украинка. Той й каза, че може да си върви.

— Ами тоя? — попита казакът, като посочи момчето.

— Син ми е. И той е украинец.

Но той настоя да види документите му и когато тя излъга, че са загубени, казакът грабна чантата й и намери купоните за храна.

— Беренщайн! — възкликна той — Еврейче! Връщай се обратно!

Казакът избута Коля и той се изгуби в борещата се тълпа. Лиза се опита да се промуши покрай него, но той й прегради пътя с ръката си.

— Ти не си чифутка и няма нужда да ходиш отсреща, бабке        — каза той.

— Но аз трябва да отида! — отвърна му тя със задавен глас.

— Моля ви!

Казакът поклати глава.

— Само за чифутите е.

— Аз съм чифутка — извика тя, като се мъчеше да се провре покрай ръката му. — Наистина! Баща ми беше чифутин. Моля ви, повярвайте ми!

Той се усмихна мрачно, като все още й преграждаше пътя.

— Mayim rabbim lo yukhelu lekhabbot et-ha-ahavah u-neharot lo yishtefuha!^[3] — изкрещя тя.

Казакът сви рамене презрително, свали ръката си и й кимна да премине. Тя съзря бледото лице на Коля и с блъскане се добра до него. Той се хвърли в прегръдките й.

— Какво става, мамо? — попита той.

— Не знам, скъпи.

Тя стоеше и го люлееше в прегръдките си. Огромен войник се приближи до едно момиче, което стоеше до тях, и каза:

— Ела да спиш с мен и ще те измъкна оттук.

Лицето на момичето не промени замаяното си изражение и след малко войникът се отдалечи. Лиза се втурна след него и го задърпа за ръкава. Той се обърна.

— Чух какво поискахте от онова момиче — каза тя. — Аз ще го направя. Само ни измъкнете, мен и сина ми.

Той погледна безучастно надолу към побърканата стара жена и се извърна отново. Двамата се озоваха в една група, която се мъчеха да накарат да се нареди на опашка. Коля запита дали отиват към влака сега. Тя се съвзе и му каза: да, сигурно, но във всеки случай тя ще е зад него и той не бива да се бои. Групата им започна да се движи напред. Никой не казваше нищо. Известно време вървяха безмълвно между редици от немци. По-нататък можеха да се видят още войници с кучета на каишки.

Сега те бяха в един дълъг, тесен коридор, образуван от два реда войници и кучета. Войниците си бяха навили ръкавите и всеки от тях размахваше гумена палка или пък голяма пръчка. Удари се посипаха от двете страни върху главите, гърбовете и плещите им. Кръв се стичаше в устата й, но тя почти не усети нито един удар, защото се мъчеше да заслони някак главата на Коля. Тя усети безжалостните удари, които попаднаха върху него — включително и хрущенето на една палка в слабините му, — но почти не забеляза всички онези, които попаднаха върху собственото й тяло. Неговият вик бе само частица от един всеобщ вик, примесен с щастливите подвиквания на войниците и с лая на кучетата, но тя го отдели от другите и той й прозвуча по-силно дори и от нейния собствен. Той се спъна, тя го стисна за мишците и не му даде да падне. Те тъпчеха направо по паднали тела, върху които се бяха нахвърлили кучетата.

— Schnell, schnell^[4] — смееха се войниците.

Изблъскаха ги на място, обградено с кордон от войска, в тревист квадрат, по който бяха разхвърляни различни видове облекло. Украинските полицаи хващаха хората, удряха ги и крещяха:

— Събличайте се! Бързо! Schnell!

Коля се бе превил на две от болка и хлипаше, но тя с треперещи ръце посегна към яката на ризата му.

— Бързо, скъпи! Направи, както казват.

Понеже тя видя, че всеки, който се колебаеше, получаваше ритници или удари с бокс или палка, смъкна роклята и комбинезона си, а след това свали обувките и чорапите си, докато помагаше на сина си, защото ръцете му трепереха и той не можеше да се справи с копчетата на ризата и с връзките на обувките си. Един полицай започна да я бие с палката си по гърба и плещите, защото в паниката си тя не можеше да разкопчее корсета си достатъчно бързо, и полицаят, който все повече и повече се ядосваше на тъпата старица с увиснали гърди, откъсна корсета от тялото й.

— Сега, когато се бяха съблекли, настъпи моментно спокойствие. Отвеждаха нанякъде една група голи хора. С усилие Лиза напипа чантата си сред свалените дрехи, измъкна кърпичка от нея и внимателно обърса част от кръвта и сълзите от лицето на Коля.

В чантата тя зърна паспорта си и бързо взе едно решение. Сред белите фигури на замаяни, обезумели хора, тя забеляза един немски офицер, който имаше вид на началник. Решително отиде при него, пъхна паспорта си под носа му и каза на немски, че тя и синът й са там по недоразумение. Дошли да изпратят някого и не могли да се измъкнат от тълпата.

— Вижте! — каза тя — Аз съм украинка, омъжена за немец.

Мръщейки се, офицерът промърмори, че стават прекалено много такива грешки.

— Облечете се и идете да седнете на онази могила.

Той посочи към едно място, където седяха шепа хора.

Тя се завтече назад и каза на Коля да се облече бързо и да дойде с нея.

Всички на могилата бяха безмълвни, полудели от ужас. Лиза откри, че не може да свали поглед от сцената, която се разиграваше пред тях. Една по една, групи залитащи хора излизаха от коридора; те крещяха и бяха целите в кръв. Върху всеки един от тях се нахвърляше полицай, нанасяше му още удари и смъкваше дрехите му. Сцената се повтаряше отново и отново. Някои се смееха истерично. Други остаряваха за минути. Когато пророческата дарба (или проклятие) беше изневерила на Лиза по такъв ужасен начин и мъжът й бе отведен без каквото и да било предизвестие, косата й побеля за една нощ: старата поговорка се оказа вярна. Но сега същото ставаше пред очите й. Във втората група след тяхната тя съзря Соня; нейната гарвановочерна коса побеля за времето, в което я съблякоха и я изпратиха на разстрел. Лиза видя същото да се случва отново и отново.

Имаше отвесна стена от пясъчник, отвъд която се чуваха изстрелите. Караха хората да се подредят в къси редици и ги отвеждаха през отвора, който набързо бяха пробили в стената. Стената скриваше всичко от очите им, но, разбира се, хората знаеха къде се намират. Десният бряг на Днепър е прорязан от дълбоки дерета и точно това дере бе огромно, величествено, дълбоко и широко като планинска клисура. Ако човек застанеше на единия му край и извикаше, надали щяха да го чуят на другия. Склоновете бяха стръмни и дори на места полегати, на дъното течеше малък поток с чисти води. Наоколо имаше гробища, гори и поземлени участъци. Местните хора наричаха дерето Бабий Яр. Коля и неговите приятели често бяха играли в него.

Тя видя, че когато отвеждаха мъжете и жените през отвора, те без изключение прикриваха с ръце срамните си части. Така правеха и повечето деца. Някои мъже и момчета изпитваха неописуема болка от ударите, които им бяха нанесли там, но в повечето случаи се касаеше за инстинктивен свян — като онзи, поради който Коля не желаеше тя да го види без дрехи. След като се бе съблякъл, той също беше поставил ръцете си там отчасти поради болката, но и от естествено чувство за благоприличие. В тая поза бяха погребали Христос. Жените се мъчеха да прикрият и гърдите си с ръце. Бе ужасно и странно, че чувството им за благоприличие не ги напускаше дори и когато ги отвеждаха на разстрел.

Коля все още държеше стиснатите си ръце между бедрата. Беше се изгърбил напред и продължаваше да трепери. Не можеше да спре, макар че тя го прегърна, затопли го и се опита да му прошепне утешителни думи. А той не казваше нищо. Уплахата го бе лишила от способността да говори.

Тя знаеше, че не бива да губи присъствие на духа, дори и когато Люба Шчаденко излезе от коридора, олюлявайки се, хванала здраво най-малкото си дете Надя. Устата на тригодишното момиченце беше отворена широко в беззвучен стон. Лицето на Люба бе цялото в кръв, също както и лицата на Олга и Павел, които залитаха след нея. Нямаше и помен от старата Шчаденко. За миг, точно след като измъкна роклята през главата си, Люба като че ли впи изпълнен с упрек поглед направо в приятелката си на могилата. Но тя не би могла да забележи нищо в този момент. След като се съблече, започна да разкопчава копчетата на Надината рокля, но пипаше прекалено бавно. Един полицай грабна детето ядосано, пренесе го като торба с картофи до пясъчниковата стена и го изхвърли през нея.

— Ave Maria, gratia plena… Ora pro nobis…^[5] — Лиза мълвеше молитвите на своето детство, а сълзите напираха изпод клепките й.

Никой не би могъл дори да си представи сцената, протичаща в момента. След виковете, писъците и тракането на картечниците Лиза не чу нищо. Като в ням филм — само белите кълба на облаците преминаваха по синьото небе. Тя дори повярва, че нищо ужасно не става от другата страна на стената. Защото нищо не би могло да бъде по-лошо от това — или пък толкова лошо. Тя не знаеше къде отвеждат хората, но тях сигурно не ги убиваха. И тя сподели това с Коля.

— Само ни плашат. Ще видиш! Ще си отидем у дома и там ще са и Павел, и другите. И косъм няма да е паднал от главите им!

На нея открай време й беше трудно да убие дори и хлебарка. Просто нямаше смисъл да се избиват всичките тези хора. Немците ги подреждаха, стреляха над главите им на другия край на дерето, смееха се на шегата си, казваха им да си облекат чисти дрехи и да отидат да седнат във влака. Бе лудост, но не толкова голяма, колкото другата. Тя продължи да вярва в нея наполовина, дори и след като чу един украински офицер да произнася думите:

— Първо ще застреляме евреите и после ще ви пуснем навън.

Тези думи той каза на една млада жена, която тя някога познаваше слабо — Дина Проничева, актриса в киевския куклен театър. Лиза я позна, когато тя излезе от коридора, олюлявайки се. Двама души на преклонна възраст — изглежда, нейните родители — махнаха на Дина от една друга група и сигурно й казваха да се помъчи да се измъкне. Вместо да свали дрехите си, Дина се запъти към украинския офицер, който стоеше пред могилата, и Лиза чу как тя настоя да я пуснат навън. Показа му съдържанието на чантата си. Действително не приличаше на еврейка — даже Лиза имаше по-еврейски вид заради дългия си нос. Фамилията на Дина бе руска и тя говореше украински. Командирът й повярва и каза, че ще я пусне навън по-късно. Дина сега приседна по-нататък, в по-долната част на могилата. Като повечето хора там тя беше обгърнала главата си с ръце: от уплаха, от скръб или може би от страх някой да не я познае и да не извика с надеждата да спаси собствената си кожа: „Тя е мръсна чифутка.“

Лиза си спомни една молитва, която бе научила от бавачката си като защита срещу кошмари:

— Ти, който си Спасител…

Има неща, които са до такава степен невероятни, че би трябвало да е възможно човек да се събуди от тях. Но макар че молитвата й помогна малко, кошмарът продължи. Това беше свят, в който изхвърляха малки деца през една стена като торби с жито в кола; в който биеха бялата мека плът, тъй както селянките бухат мръсното си пране; в който черният камшик свистеше върху черния лъснат ботуш на отегчения офицер, стоящ пред могилата.

„Ти, който си Спасител…“

Чувстваше се безпомощна да помогне на Коля. Единствено можеше себично да се моли да избият всички други с милосърдна бързина и да пуснат тези на могилата да си идат у дома. И тя произнасяше тази себична молитва през цялото време. Но нито за момент не съжали, че не беше приела предложението на Люба и не бе останала. Сега й беше ясно защо не биваше никога да има деца. Но все пак мисълта, че Коля, нейният син, би могъл да е тук с чужди хора — може би в оная група деца от сиропиталището, — беше сто пъти по-ужасна от ужаса на смъртта.

Тя премина в транс, всичко, което се разиграваше пред нея, ставаше бавно и без звук. Може би бе оглушала в прекия смисъл. Беше по-тихо от най-тихата нощ. И облаците преминаваха по небето със същия ужасен, леден, нечовешки бавен темп. Имаше също и промени в цвета. Сцената се оцвети в бледомораво. Тя видя как кълбестите облаци се струпаха на хоризонта, после се разцепиха на три части и като постоянно променяха формата и цвета си започнаха пътешествието си по небето. Те не знаеха какво става. Мислеха си, че е обикновен ден. Биха се изумили. Малкото паяче, което се качваше нагоре по стръкчето трева, си мислеше, че то е просто обикновено стръкче полска трева.

Следобедът, който изобщо не можеше да се схване като част от времето, отиваше към своя край; започна да се стъмва.

Изведнъж се приближи една отворена кола, в нея седеше висок, добре сложен, елегантно облечен офицер с бич за езда в ръка. До него имаше руски военнопленник.

— Кои са тия? — запита той полицая чрез своя преводач, като посочи към могилата; там вече седяха около петдесет души.

— Наши хора са, украинци. Изпращачи са. Трябва да ги пуснем.

Лиза чу офицера да вика:

— Застреляйте ги веднага! Ако някой от тях се измъкне и се разприказва в града, нито един евреин няма да се весне утре.

Тя хвана ръката на Коля и я стисна здраво, докато преводачът превеждаше заповедта на офицера дума по дума. Момчето започна да се задъхва и ръката му затрепери силно, но тя я хвана още по-здраво. Прошепна:

— Бог ще се погрижи за нас, миличък, ще видиш.

Внезапна, остра неприятна миризма й показа, че той не е могъл да удържи естествената си нужда. Тя го прегърна силно и го целуна, сега сълзите, които бе потискала през по-голямата част от деня, потекоха надолу по бузите й. Откакто седяха на могилата, Коля не бе проплакал и не бе продумал изобщо.

— Хайде де! Да вървим! Ставайте! — извика полицаят.

Хората се вдигнаха, като да бяха пияни. Същевременно бяха тихи и се държаха изключително благоприлично: човек би си помислил, че току-що са ги поканили учтиво да си вземат нещо за ядене от шведската маса на някой ресторант. Може би защото бе вече късно, немците не си направиха труда да разсъблекат тази група, а ги поведоха облечени през отвора.

Лиза и Коля бяха между последните. Те преминаха през отвора и се озоваха в една пясъчникова кариера, чиито стени фактически бяха надвиснали над тях. Бе вече почти тъмно и тя не можеше да види кариерата добре. Един след друг ги отвеждаха бързо наляво по една много тясна тераса.

Вляво от тях се намираше стената на кариерата, а вдясно — дълбока пропаст. Терасата явно беше специално изсечена за целите на екзекуцията и бе толкова тясна, че когато вървяха по нея, хората инстинктивно се накланяха към пясъчниковата стена, за да не паднат долу. Коля не се държеше на краката си и щеше да падне, ако майка му не стискаше мишницата му.

Наредиха им да спрат и да се обърнат с лице към дерето. Лиза погледна надолу и й се зави свят, струваше й се, че е много нависоко. Под нея имаше море от тела, облени в кръв. От другата страна на кариерата тя едва можеше да види картечниците и няколко войници. Немските войници си бяха запалили огън и, изглежда, си правеха кафе на него.

Тя стисна силно ръката на Коля и му каза да си затвори очите. Той няма да почувства никаква болка и когато отидат в рая, тя все още ще е с него. Видя как очите му се затвориха. Помисли си дали да му каже, че татко му и истинската му майка вече го чакат там, но реши, че моментът не е подходящ. Един немец изпи кафето си и се запъти към една картечница. Тя зашепна „Отче наш“ и чу слабия глас на сина си, който казваше молитвата заедно с нея. Не видя, а по-скоро усети, че телата падат от терасата и че потокът от куршуми се приближава към тях. Точно преди да ги достигне, тя дръпна Коля за ръката, извика „Скачай!“ и скочи с него от терасата.

Стори й се, че пада цяла вечност — пропастта, изглежда, бе много дълбока. Когато стигна дъното, загуби съзнание. Тя си бе у дома, беше нощ, лежеше на дясната си страна и почти сънуваше, а хлебарките шумоляха по стените и под леглото. Шумоленето на хлебарките изпълни съзнанието й. После започна да разбира, че звукът идваше от масата хора, които помръдваха леко, докато застиваха, или пък се притискаха още по-плътно от движенията на онези, които бяха още живи.

Бе попаднала в кървава баня. Лежеше на дясната си страна, а дясната й мишница образуваше неестествен ъгъл под нея. Не я болеше. Не можеше да помръдне или да се обърне, защото нещо друго, най-вероятно друго тяло (може би Коля), притискаше дясната й ръка. Не усещаше никаква болка никъде. Освен шумоленето имаше и други странни подземни звуци: монотонен хор от стенания, хрипове и ридания. Тя се опита да извика сина си по име, но никакъв глас не излезе от гърлото й.

Когато се стъмнеше, щеше да намери Коля, те щяха да изпълзят от дерето, да се промъкнат в гората и да избягат.

Някакви войници застанаха на терасата, осветиха телата с фенерчетата си и изстреляха патрони от револверите си по онези, които изглеждаше, че са още живи. Но някой недалеч от Лиза продължи да стене толкова силно, колкото и преди.

След това тя чу някакви хора да вървят близо до нея, по самите трупове. Бяха немци. Навеждаха се и взимаха вещи от мъртъвците, като от време на време стреляха по ония, които все още показваха признаци на живот.

Един есесовец се надвеси над някаква стара жена, която лежеше на едната си страна, понеже видя нещо да проблясва. Ръката му се допря до гърдите й, когато дръпна разпятието, за да го измъкне. Тогава, изглежда, усети искрица живот. Пусна разпятието и се изправи. Отмести крака си назад и запрати тежкия си ботуш в лявата й гърда. Тя промени положението си от силата на удара, но не издаде нито звук. Все още недоволен, той пак вдигна крака си и ботушът му попадна в слабините й. Отново единственият звук бе счупването на костта. Най-после, доволен, той измъкна разпятието. Тръгна си, като си проправяше път през труповете.

Жената, чиито викове бяха останали заключени в гърлото й, продължи да крещи. Виковете й се превърнаха в стенания, но все още никой не я чуваше. В тишината на дерето един глас извика отгоре:

— Демиденко! Хайде, почвай да копаеш!

Дочу се тракане на лопати, а после — глухи удари от падащите върху телата пръст и пясък, и те се приближаваха все повече и повече до старата жена, която бе още жива. Започна да я засипва пръст. Непоносимо беше да те погребат жива. Тя извика с ужасен и мощен глас:

— Жива съм. Моля ви, застреляйте ме!

Гласът й излезе само като задавен шепот, но Демиденко го чу. Той махна част от пръстта от лицето й.

— Хей, Семашко! — извика той. — Тая е още жива!

Семашко, който се движеше леко за човек с такова тегло, се приближи към тях. Той погледна надолу и разпозна старата жена, която се бе опитала да се измъкне, като го подкупи.

— Изчукай я тогава! — засмя се той.

Демиденко се изхили и почна да разкопчава каиша си. Семашко остави пушката си и издърпа старата жена в почти хоризонтално положение. Главата й се търкулна наляво и погледна направо в отворените очи на едно момче. Тогава Демиденко разтвори краката й.

След малко Семашко му се присмя и Демиденко се оплака, че е много студено и че старата жена е много грозна. Той оправи дрехите си и си взе пушката. С помощта на Семашко намери отверстието и те се смяха, защото той пъхна там щика внимателно, почти нежно. Старата жена не издаде нито звук, макар че, както виждаха, тя още дишаше. Все така деликатно Демиденко наподоби тласъците на половия акт, а Семашко се закиска и му отвърна ехото в дерето, понеже тялото на жената се стягаше и отпускаше, стягаше и отпускаше. Но след тези конвулсии нямаше и следа от реакция и изглеждаше, че е престанала да диша. Семашко замърмори, че си губят времето. Демиденко завъртя острието и го заби надълбоко.

През нощта труповете застиваха. Нечия ръка променяше положението си с милиметър и така главата на другиго се извръщаше малко настрана. Чертите на лицата незабележимо се изменяха. Пушкин нарича това „трепета на спящата нощ“, но той описва нощното притихване на един дом.

Човешката душа е далечна страна, която никой не може да достигне или опознае. Повечето от мъртвите бяха бедни и необразовани. Но всеки един от тях бе сънувал сънища, беше имал видения и бе преживял поразителни неща, дори и пеленачетата (а може би именно пеленачетата). Макар че повечето бяха живели само в бедняшкия Подол, животът и историята им бяха толкова богати и сложни, колкото и на Лиза Ердман-Беренщайн. Ако един Зигмунд Фройд беше слушал и си бе водил записки от Адамово време, то той не би изучил изчерпателно даже една-единствена група или един-единствен индивид.

А това бе само първият ден.

Една жена все пак се измъкна от дерето, след като се стъмни. Беше Дина Проничева. И когато се улови за един храст, за да излезе, тя наистина се озова срещу едно момче по потник и панталони, което също се бе промъквало нагоре сантиметър по сантиметър. То изплаши Дина, като прошепна:

— Не бой се, госпожа! И аз съм жив.

На Лиза някога й се бяха присънили тези думи, когато беше на минерални бани в Гащайн с леля си Магда. Ала никак не е за чудене, защото тя имаше дарба на ясновидка и, естествено, частица от нея продължи да живее с оцелялата Дина и с това малко момче, което се тресеше и трепереше цялото. Казваше се Мотя.

Мотя бе застрелян от немците, докато предупреждаваше жената да се пази. Той гледаше на нея като на своя майка и я обичаше, защото тя се държеше мило с него. Дина оцеля и беше единствената свидетелка и авторитет за това, което Лиза видя и почувства. Но то се бе случило тридесет хиляди пъти, винаги по същия начин и винаги различно. А и живите никога не могат да говорят от името на мъртвите.

Тридесетте хиляди станаха четвърт милион. Четвърт милион бели хотели в Бабий Яр. (Всеки от тях си имаше свои собствени Фогел, мадам Котен, католически свещеник, проститутка, младоженци в медения им месец, поет воин, пекар, главен готвач, цигански оркестър.) Най-долните слоеве се сбиха в компактна маса. Когато немците пожелаха да погребат убитите, булдозерите не успяваха да отделят вече сиво-сините трупове един от друг. Най-долните слоеве трябваше да се взривят с динамит, а понякога се налагаше да се ползват и секири. С малки изключения, тези слоеве се състояха от голи трупове; по-нагоре труповете бяха по бельо, а още по-нататък — изцяло облечени: беше направо като при различните скални формации. Евреите бяха на дъното, след тях ги следваха украинци, цигани, руси и т.н.

Бе създаден огромен строителен обект с най-разнообразни задачи. Копачи копаеха земята; ченгелджии изтегляха труповете; златотърсачи (Goldsuchern) събираха скъпоценности. Беше странно и трогателно, че почти всички жертви, включително и голите, бяха успели да опазят по нещо със сантиментална стойност и да го отнесат със себе си в дерето. Имаше даже и занаятчийски сечива. Много от скъпоценностите трябваше да бъдат измъквани от самите трупове. Коронките, които Лиза си бе направила скоро след връщането си от Милано, се смесиха с нечии други коронки — включително и с някои от челюстите на четирите престарели сестри на Фройд — и се превърнаха в партида златни слитъци.

Гардеробиерите събличаха всички дрехи с добро качество; строителите издигаха гигантски клади; огнярите разпалваха огньовете, като възпламеняваха косите на хората; ровачите ровеха из пепелта, за да открият злато, незабелязано от златотърсачите; и градинарите отнасяха пепелта в ръчни колички, за да я разхвърлят из околните поземлени участъци.

Задачата беше ужасна. Охраняващите можеха да изтърпят зловонията само като се наливаха с водка по цял ден. Руските военнопленници не получаваха никаква храна (ала тежко им, ако се поддадяха на изкушението!); от време на време хващаха някой пощурял от възхитителния аромат на печена плът да пъха ръката си сред пламъците, за да измъкне парче месо; за такова варварство самият той добавяше към съблазнителния аромат, понеже го сготвяха жив като рак. Накрая пленниците разбраха, че и те ще отидат в огъня, след като бъде изгорен и последният труп: по-точно ония от тях, които доживеят дотогава. Охраняващите знаеха, че те знаят: това бе предмет на закачки между двете групи. Един ден пристигна закрит камион, пълен с жени. Когато пуснаха газта, се чуха обичайните думкания и крясъци; но не след дълго настана тишина и вратите можеха да се отворят. Измъкнаха отвътре повече от стотина голи момичета. Пияната охрана направо легна от смях.

— Хайде! Пробвайте ги! Кръстете им путките!

Почти се задавяха с водката си: смешното идеше от туй, че момичетата били сервитьорки от киевските нощни заведения и, следователно нямало как да са непорочни девици. Даже един или двамина от пленниците поизкривиха изпосталелите си лица в усмивка, докато трупаха момичетата — и мъртвите, и все още живите — на кладата.

Когато свърши войната, усилието да бъдат унищожени мъртвите бе продължено, но от други ръце. След известно време Дина Проничева спря да признава, че е избягала от Бабий Яр. Инженери заприщиха с бент устието на дерето и като докараха вода и кал от съседите кариери, създадоха едно зелено, застояло и вонящо на гнилоч езеро. Бентът се спука; огромна част от Киев потъна в кал. Но и две години след това, също както в Помпей, продължиха да изкопават хора, застинали в последните си пози.

Никой обаче не счете за нужно да омиротвори дерето с паметник. Запълниха го с бетон и отгоре построиха магистрала, телевизионен център и многоетажен жилищен блок. Труповете бяха погребани, изгорени, удавени и погребани отново под бетон и стомана.

Ала това нямаше нищо общо с гостенката, душата, ранената от любов невеста^[6], йерусалимската дъщеря^[7].