Умберто Костантини
За богове, за хорица и полицаи (40)

XXXIX

— Ах, тези младежи, тези младежи! — каза, поклащайки глава, добродушният господин Чавес. А госпожица Кищернмахер добави, че вината не е тяхна, на младите, а се корени в липсата на истински духовни водачи в един свят, лишен от Самадхи.

Аз предпочетох да замълча. Помня, че неволно сравних моята тъжна и самотна младост (изпълнена с мечти, с тревоги и несподелена любов, с дълги преходи пеша, за да спестя няколко дребни монети) с днешната свободна младост, без предразсъдъци, неудържимо привличана от силни преживявания и опасности.

Тъкмо щях да кажа нещо в този дух на Ирене, когато госпожа Цимерман, вече на път да излезе, внезапно се обърна, хвана ме под ръка и ми каза:

— Знаете ли защо карат като луди? Защо взимат колите от бащите си и правят щуротии? Бунт, драги, просто бунт. Всичко се дължи на лошото възпитание, нали ви казвах?

Но Мастандрея изглежда не бе съгласен с педагогичната гледна точка на госпожа Цимерман, защото пухтейки от жегата и от внезапната уплаха, каза, че „всички са безделници“, че би трябвало да ги натикат в затвора, и то „без много психология“.

Всъщност това невъздържано и съвсем неинтелектуално избухване на непоправимия Мастандрея предизвика всеобщ смях и донякъде ни помогна да се отърсим от напрежението, което — макар да знаехме, че е без значение, че е просто младежка лудория — бе предизвикало у нас за няколко мига неприятното и толкова близко скърцане на гуми.

Никой не спомена случая повече. Бих казал дори, че имаше нещо като негласно споразумение — след блестящото изказване на Мастандрея — по никой начин той да не се споменава. Като че ли това пронизително скърцане, проникнало неуместно в уютното ни салонче, напомняше, така да се каже, за един грозен, насилнически, жесток свят, който сякаш дебнеше около скъпата ни Полимния, но с който ние нямахме и не искахме да имаме нищо общо. Така че твърде скоро и без особени усилия забравихме случая.

Продължихме бавно към улицата и мило се сбогувахме до следващата сряда. Ирене усмихнато ми показа своето акациево клонче, притиснато между листата на тетрадката й. От една съседна къща долитаха звуци на пиано. Нощта бе топла и тиха. През клоните на дърветата се виждаше прекрасното чисто небе, осеяно със звезди.