Умберто Костантини
За богове, за хорица и полицаи (39)

XXXVIII

— Брей мамка му…

— Това е безобразие!

— Истинско минаване.

— Ще видят тия копелета! С какво право… Но няма да ме изиграят пак тия мръсници! Продължи оттук.

— А сега къде отиваме?

— Връщаме се в гаража. Ама че мръсници.

— Така ли мислите, Шефе?

— Заповед отгоре. Чу ли го, приятел? Ще го накарам аз тоя Гусо да напълни гащите, кълна ти се.

— Гусо ли беше?

— А кой друг?

— Странно, нали?

— Не е толкова странно.

— Какво, Шефе?

— Нищо, аз си знам.

— Толкова труд на вятъра.

— Да, наистина на вятъра. Внимание. Коли 41, 70 и 72. Връщаме се в гаража.

— Чу ли?

— Изглежда заповед отгоре.

— Но с кого си мислят, че имат работа тия педерасти.

— И навсякъде е така, братле.

— Нямат срам от нищо.

— Какво ще ги е срам!

— Как ли псува Шефа, а?

— Знаеш ли? Не трябваше да се съобразяваме с тях.

— Ами да, пък после да се оплакват на арменския поп.

— Кажи на оня „Фиат“ да се отдръпне.

— Отдръпни се, мамка ти. Отдръпни се, ти казвам.

— Странно, че Шефа…

— Някой се е намесил.

— От войската ли?

— Кой го знае. Подай ми една цигара.