Умберто Костантини
За богове, за хорица и полицаи (30)

XXIX

Вече от доста време господин Чавес, погълнат от многобройните си задължения в Дружеството, не бе участвал лично в рецитал. Особено през последните месеци, твърде зает, от една страна, с постъпките за наемането на недвижимия имот (който благодарение на нашия неуморим председател принадлежеше на агенцията за недвижими имоти ДЕЛОС) и с опитите, все още безуспешни, да получи банков кредит, за да закупи тази стара къща на „Теодоро Вилардебо“, господин Чавес бе разполагал с много малко време, за да се отдаде на любимото си призвание.

Знаехме, че е нежен, чувствителен поет, главно романтичен, и е излишно да казвам, че нетърпението ни да го чуем бе много голямо. Когато той свърши встъпителните си думи, госпожа Джанело и господин Фругони тихичко станаха от последния ред и седнаха два реда по-напред, за да не изпуснат нито дума от многообещаващия рецитал. Госпожица Кищернмахер бе впила очи в подиума, в състояние на транс, а госпожа Цимерман бе вдигнала ръка да въдвори тишина, макар че никой не беше проговорил, нито се бе чул някакъв шум.

Кой по-добре от красноречивия господин Чавес — сигурен съм, че и другите мислеха същото — можеше да закрие тазвечерния рецитал, минал под знака на всеобща любовна екзалтация, както се осмелявам да го окачествя. Особено след драматичната композиция, така прекрасно изпълнена от госпожа Цимерман, бе очевидно (витаеше във въздуха, както се казва) желанието на всички присъстващи да продължат в този дух, да задълбочат това чувство и да го пренесат на крилата на нежните стихове, с благозвучния глас и непринуденото изящество на нашия председател, към сияйни висини и пламенен отклик, или казано по друг начин, към онзи прекрасен финал, изпълнен с вълшебство и дълбоко разбиране, който всички усещахме, че ще остане незабравим.

Помнех добре някои от прекрасните му поеми, и по-специално една много кратка, за целувката, която ми се стори изключителна по замисъл и много сполучлива по форма. И не се съмнявах ни най-малко, че стиховете, които щеше да ни прочете тази вечер, ще са достойни побратими на онази поема, както и съвършени примери за неизчерпаемото му любовно и романтично вдъхновение. И така всички с истинско благоговение се приготвихме да слушаме господин Чавес.

Не без съжаление сега трябва да разкажа какво стана по-нататък. Още със заглавието на първото стихотворение господин Чавес доста ни изненада и — неприятно ми е да повтарям — някак ни разочарова. Ще бъда откровен — не стихотворение с такова заглавие очаквахме от него. Но ще се постарая да обясня това, което би могло да се изтълкува като твърде субективна преценка. Поемата се наричаше „На един селянин от Кастилия“ и бе посветена на покойния му баща.

Сериозен, съсредоточен, потънал в спомени, сякаш нищо от случилото се тази вечер не бе го засегнало, господин Чавес започна да рецитира наизуст своята много испанска селска поема. В строги звучни стихове, чийто отчетлив ритъм авторът подчертаваше с крак — като че ли се опитваше да наподоби монотонните удари на мотиката по коравата земя — бяха описани живите спомени от детството му, прекарано в едно малко селце в Самора. И тъй, вместо привлекателните романтични образи, които всички очаквахме, без особено въодушевление от наша страна, пред притъпеното ни внимание се изправи нещо, което в онзи момент не можеше никого да заинтересува — приведени над безводните поля гърбове, груби жени, споделящи наравно с мъжете тежката работа над браздите, строги вечери около грубовати семейни трапези, кратки почивки, групи жътвари, тръгнали в ранни зори, и съскане на коси, и подвиквания, и камбанен звън за вечерня, и молитви на навъсени селяни край пресен гроб. И все от този род.

Започнах да мисля, че това може би е хитро начало, за да подчертае после контрастния тон на следващата поема, написана несъмнено в прекрасната романтична линия, която всички познавахме. Но за наше разочарование последва второ стихотворение, озаглавено „Мотиката“, после трето, „Снопи зряло жито“, и четвърто „Смъртта на сеяча“. И пак засъскаха коси, пак се появиха сведените гърбове и суровите жени, и групите жътвари, потеглили в зори, и вечерните камбани, и молитвите, и безмълвната смърт.

Публиката започна да проявява очевидни признаци на умора. Не трябва да се забравя, че това беше последният поет за тази вечер, след повече от два часа рецитал. Започнаха да поскърцват столове, да се виждат барабанещи пръсти върху коленете, погледи, проследяващи хвърчащото насекомо в двора. После неочаквано от последните редове долетя звучна провлечена прозявка, която можеше да бъде само на Мастандрея. Здравата го наругах наум, защото бях сигурен, че и господин Чавес го е чул от подиума.

Едва тогава забелязах, че вентилаторът, който продължаваше да пръска освежителни струи в цялото салонче, въпреки широкия размах на перките не стигаше до мястото, където се намираше нашият председател, а той навярно повече от всеки друг страдаше от потискащата задуха. Тогава си спомних, че при слизането си от малката сцена госпожа Цимерман се бе спънала във вентилатора и неволно бе променила положението му. Веднага щом разбрах това, изчаках господин Чавес да свърши своята „Смъртта на сеяча“, и тъй като седналите на първите редове не си бяха дали сметка за положението, станах да отстраня тази малка неприятност. Така че отново бях принуден да обезпокоя господин Паско и непознатата госпожица, а също и майката на госпожица Кищернмахер. Но не бях изминал и половин метър, когато наистина се случи нещо много забавно.

Може би поради някакъв незабележим наклон на пода, или поради някой по-силен „удар на мотиката“, като че ли от само себе си стойката на вентилатора се помръдна и се премести с няколко сантиметра надясно. Това бе достатъчно, за да може въздушната струя да облива господин Чавес. Така че аз се върнах, като пак обезпокоих майката на госпожица Кищернмахер, непознатата госпожица и господин Паско. Стигнах до мястото си и седнах малко засрамен (тъй като никой не би могъл да си обясни сега защо така неочаквано се бях изправил на крака), докато господин Чавес, който може би бе отгатнал моето намерение, се усмихваше, сякаш споделяше учудването ми от необяснимото помръдване на злополучния вентилатор.

Е, добре, дали защото сега ветрецът от вентилатора, който обливаше тялото и лицето му, го откъсна с чудната си свежест от напечените поля на Самора, пълни с приведени селяни и съскащи коси, дали звучната прозявка на Мастандрея му напомни за умората на слушателите, но истината е, че от този момент нататък господин Чавес напълно промени както държането, така и репертоара си.

Той радостно потри ръце, сякаш едва в този миг се готвеше да започне, огледа събралите се с открита подкупваща усмивка и помоли да го извиним, но ако управителният съвет не възразявал, щял да направи малка промяна в програмата. Вместо „Житната нива на господаря“, както бе обявил — а който пожелае, ще може да прочете по-късно стихотворението в протоколната книга — той изпитвал желание, за което се извинява, да прочете нещо друго.