Умберто Костантини
За богове, за хорица и полицаи (18)

XVII

При това любезно предложение от страна на скъпия господин Чавес всички по един или друг начин му изразихме най-горещата си подкрепа. Госпожа Цимерман каза енергично: „Точно така“ и плесна с ръце, сякаш за да ни напомни, че междучасието е свършило и ние трябва да се подредим по двама, да се преброим отляво надясно и незабелязано да заемем местата си при пълна тишина. Госпожа Джанело й отвърна с грациозен жест на послушна ученичка. При това, тъй като се намираше съвсем близо до вентилатора, няколко кичура от хубавата й черна коса се развяха във въздуха и закачливо докоснаха бузата на господин Фругони. После тя сладко се усмихна и непринудено хвана под ръка автора на „Призракът в талигата“, който я гледаше очарован. Не знам дали благодарение на разумните думи на госпожа Цимерман или на докосването на игривите кичурчета коса, господин Фругони сега се владееше много по-добре и изглеждаше почти весел. Двамата бавно се отправиха към дъното на салончето и седнаха съвсем близо един до друг на последния ред столове. Господин Мастандрея, както винаги не на място, изръмжа нещо подобно на „Гласувам за“ и добави шепнешком някаква грубост относно майката на автора на заплахите. Той опря патериците си на стената и се отпусна на един стол близо до вратата. Продължаваше обилно да се поти и вероятно за да не измокри ризата си от потта, която се стичаше по двойната му гуша, бе пъхнал в яката огромна кърпа на кафяви ивици, прилична на салфетка или лигавник.

Останалите наши членове, без да проявяват припряност, уплаха или нервност, също се приближиха и постепенно заеха празните места.

Във всичко това, в единодушното решение да продължим нашия рецитал, преодолявайки каквито и да било пречки, имаше някакво безмълвно съглашение. Съглашение, което аз бих се осмелил да определя така: нищо, нито неотдавнашното напрежение, породено от поведението на господин Фругони, нито наличието на някакви неприятни и абсурдни телефонни обаждания, нищо, абсолютно нищо не можеше да ни принуди да се откажем, дори временно, от онова, което за нас представляваше дълбоката същност на нашето Дружество — братството в поезията, достигнато посредством внимателното и проникновено изслушване на произведенията на приятелите ни.

Госпожа Цимерман се отправи към двора, отново плесна с ръце и повика ония, които по време на паузата бяха излезли да подишат чист въздух под глицинията или да изпушат една цигара.

— Хайде, че започва втората част — извика им тя.

Стори ми се, че вече никой не си спомняше за заплахите, които лековерно — твърде лековерно, според мене, бяха сметнати от някои за шега (госпожица Кищернмахер, за предизвикани от завист (госпожа Цимерман), за грешка (господин Паско и госпожа Цимерман), или както с голяма наивност ми прошепна на ухото младият Ромилио Соса, за обикновено отмъщение от страна на пренебрегнатата госпожа Фругони.

Аз също си наложих да ги забравя. Но докато с известен труд минавах между третия и четвъртия ред, за да заема мястото си (при това отново бях принуден да обезпокоя непознатата госпожица, която никъде не можах да открия на паузата), не преставах да мисля с известна тревога, признавам, за тези абсурдни заплахи с предполагаемо политическо съдържание. Политическо? — спомням си, че се запитах и незабавно си отговорих сам, че нашето Дружество беше определено и уставно аполитично. Тогава възприех тезата, че се касае за грешка (поддържана от непогрешимата госпожа Цимерман) и изведнъж си спомних, че на същата пряка на „Теодоро Вилардебо“ някога се намираше малък импровизиран клуб на Перонистката младеж. Ето каква била работата — си помислих със смях, докато нагласявах стола до този, който трябваше да заеме Ирене. Наистина беше смешно все пак, че някой е могъл да сбърка Полимния с онова, което се нарича низова организация, а господин Чавес или мен — с войнствените ръководители на тази бунтовна и неразбираема младеж на нашето време.

Машинално потърсих с очи господин Чавес. Стоеше, прав в дъното на салончето, до госпожица Кищернмахер, и внимателно преглеждаше списъка на ония, които щяха да четат стихове през втората част на рецитала (навярно припомняйки си някои от цветистите изрази, които щеше да употреби за представянето им).

Това малко забавяне ми даде време да превъзмогна неотдавнашните неприятни мигове и между другото, повече за собствено забавление, отколкото за нещо друго, да направя нещо като обзор на предполагаемото политическо членство или принадлежност на всеки от нас. Беше — признавам — доста забавно и невинно занимание. Но то ми послужи, не знам точно защо, мигновено да забравя страха и тревогата от заплахите. Мисля, че си заслужава да го изложа накратко.

Започнах, както е редно, от нашия председател. Господин Чавес, рекох си, е испанец, шеф на отдел „Продажби“ на голяма агенция за недвижими имущества и член на Ротари — клуб във Виля дел Парке. Освен смътните републикански идеали и споменаването на масонските ложи, които според него активно са спомогнали за извоюването на нашата независимост, никога не е изповядвал друга идеология, освен строго и здраво демократичната. За да бъда по-точен, споменаването на масонството бе направено на 25 май^[1], по време на вълнуващо патриотично събрание с литературно-музикална част, което проведохме в сътрудничество с Дружеството за подпомагане на Виля дел Парке и Съюза на търговците от улица „Куенка“. Беше смешно да се мисли, че господин Чавес би могъл да бъде обект на заплахи.

А господин Фругони? За господин Фругони се знаеше само, че е перонист по традиция, но не членува в никаква партия. Всъщност членуваше съпругата му (непозната за повечето от нас, но неведнъж споменавана на тези страници), която, както много скоро научихме, е активистка в един от кварталните клубове, и по-точно в действащия на ъгъла на „Куенка“ и „Ногоя“. Следователно, привърженица на най-правоверната официална политика и неподлежаща на никакво подозрение от политически характер. Що се отнася до самия господин Фругони, всеки би могъл да си даде сметка за един прост и ясен факт — многобройните задължения в магазина му „Лилиев цвят“, тежките затруднения от сантиментален и семеен характер, присъствието му на всички събрания на Дружеството, плюс задълженията му, произтичащи от длъжността му на ковчежник, които той никога не бе пренебрегвал, и най-вече старателната работа над дългите му поеми в гаучовски стил (които обикновено представяше написани с туш върху листове, имитиращи опъната кожа, и украсени с богати илюстрации) навярно не му оставяха много свободно време, за да го посвещава на някаква партия. И по този повод бих искал да прибавя още нещо — тези поеми, красиво изписани с релефни калиграфски букви с лявата му ръка, защото господин Фругони е левак, са гордостта на нашето Дружество; те са били представяни на фолклорни фестивали и конкурси и една от тях, озаглавена „Скелетът“, поставена в рамка от мимозови клончета, украсява стената на нашето салонче за събрания.

В това време господин Чавес бе прибрал в джоба си списъка на участниците, но все още се бавеше, разговаряйки с госпожица Кищернмахер. Успях да дочуя думите „звездно тяло“ и „карма“, както и благоговейното споменаване на имената Ани Безан и Блаватски.

Значи разговаряха на приятна за госпожица Кищернмахер тема и очевидно на господин Чавес нямаше да му бъде никак лесно да прекъсне рязко разговора, за да се отправи към подиума и да започне втората част на рецитала. В такъв случай ми оставаше още малко свободно време. Ирене още не бе заела мястото си до мене, така че докато чаках и за да се разсея, продължих занимателния си обзор.

Не ми се искаше да пропусна себе си и помислих, че ако наистина за мен можеше да се каже, че съм радикал, защото и цялото ми семейство от край време беше такова, освен дето гласувах и веднъж бях председател на изборна комисия по молба на мои роднини, никога не бях развивал никаква политическа дейност. Ако не се смята за политическа дейност — помня, че лукаво си помислих — внимателното четене на един открито опозиционен вестник като „Ла Пренса“ и унилите или шеговити коментари (макар и понякога пропити с искрено възмущение, не отричам) относно някои мерки на правителството или на военните, които обикновено си разменяме, като срещна по улиците съседи от моя квартал, Виля Девото.

В този момент в салона влезе и тихо зае мястото си на предпоследния ред младият Ромилио Соса. Спрях вниманието си на него. В принадлежността на Ромилио към перонисткото движение никой не се съмняваше. Но смешното в случая е, че той съвсем наивно беше убеден, че всички ние, тъй като ни смяташе за свестни хора, също трябва да сме такива. И си спомних, че веднъж много топло ме бе поканил да участвам в един от тези весели многолюдни митинги, които едно време се правеха и които той смяташе за истински отечествени празници.

До него, веейки си с някакво списание, седеше госпожа Цимерман. Тя непрекъснато питаше колко е часът и обясняваше на Ромилио дълбокия смисъл на стиховете, които щеше да рецитира тази вечер. В нейното политическо членство също никой ни най-малко не се съмняваше. Но аз си спомних благородното й коректно държане в Дружеството и признах, че с изключение на оня път, когато трябваше да й обърнем внимание, защото се бе опитала да продава бонове за паричната кампания на Комунистическата партия в клуба на Дружеството, тя никога не бе оказвала върху нас ни най-малко политическо или идеологическо давление. Спомних си, че при оня случай госпожа Цимерман в мрачна, но доблестна самокритика призна грешката си и оттогава, макар че от време навреме срещахме името й във вестниците, свързано с някое действие или изявление на Съюза на аржентинските жени, тя никога вече — трябва да признаем това — не бе нарушавала нашия устав.

След това продължих с господин Паско, който беше сляп, и колкото и да мислих, не можах да си припомня никакъв факт, който да ме насочи към политическите му идеи. Най-вероятно изобщо нямаше такива.

Господин Мастандрея бе извадил втора кърпа и сега бършеше челото си. Него, само по характера на многото му сонети, които бях чел, определих като странна смесица от консерватор, адвентист от седмия ден и някогашен бохем, с някои националистични, и дори бих се осмелил да твърдя, росистки^[2] уклони, макар той никога да не бе давал повод за това. Може би, помислих си аз, защото, както бе известно на всички, нашата бивша председателка, госпожа де Урдампийета, беше гореща привърженица на Сармиенто, чийто акварелен портрет, нарисуван и подарен от самата нея на Полимния по случай първата годишнина от основаването й, висеше до голямата снимка на авторката на челната стена в салончето.

С обичайния си такт и финес господин Чавес се извини на госпожица Кищернмахер, задето трябва да прекъсне толкова оживения разговор, с ласкав жест взе ръцете й в своите и накрая се отправи към подиума. Госпожица Кищернмахер се усмихваше трогната и възхитена. Вгледах се в нея, когато веднага след това, управлявайки сама стола си на колела, тя се придвижи между редовете, за да застане на обичайното си място на първия ред. Имах време да помисля за нея още няколко секунди. И си спомних, че ако наистина в едно поетично излияние, което ни бе прочела по случай годишнината от рождението на Гьоте, тя се бе проявила като противничка на нацизма, бе пределно ясно, че много повече я вълнуваха теософията и окултните науки, отколкото политиката.

Нашият председател отново държеше в ръка списъка на авторите за тази сряда (списък, който по правило в нашето Дружество се изготвя от секретарката и двама членове на ръководството в началото на всяка сбирка) и се готвеше да обяви първия поет от втората част на рецитала. И тук използвам случая да поправя един мой пропуск — според нашия устав, прочетените стихове трябва веднага да бъдат зарегистрирани в протоколната книга. Но за съжаление нашата секретарка госпожа Джанело, поради обстоятелства, които едва днес узнахме, води тази книга с доста голямо закъснение. Тъкмо мислех, че трябва да се разгледа този деликатен въпрос на следващото заседание на управителния съвет, когато Ирене, която бе позакъсняла, забързано влезе в салона, пристъпи на пръсти и седна до мене. Тогава сметнах за привършен обзора, който правех. Бях стигнал до щастливото заключение, че никой от нас не би могъл да бъде обект на тези предполагаеми (и вече почти забравени) заплахи. А още по-малко би могло да бъде Дружеството, чийто Управителен съвет винаги бе бдял за най-строгото спазване на точка пета от нашия устав, която забраняваше засягането на „политически или религиозни теми в обсъжданията, повдигнати от членовете“.

И така, отърсил се от всякакви тревоги, аз се приготвих да слушам. Пръв стана господин Паско, слепият. Господин Чавес го представи, като го нарече „нашия скъп поет на мрачните чувства“. После внимателно го хвана под ръка и го придружи до подиума.