Умберто Костантини
За богове, за хорица и полицаи (1)

Посвещение

Да посветя тази малка книга на двадесетина души, да кажа, че без тяхната храбра подкрепа и солидарност книгата не би могла да се напише, би прозвучало като чиста вежливост или поне като преувеличение. Но аз се чувствам задължен да поясня, че всичко това е абсолютно вярно — без благородната помощ на тези хора, книгата, а може би и авторът, нямаше да съществуват.

Писах я в извънредно тежък момент за страната и за мен, когато да разполагаш с маса, стол, светлина и малко спокойствие бе почти невъзможно, и трябва да призная, че винаги се намираше някой, който да ми осигури този „разкош“.

Не мога да забравя например простата дървена маса в една барачка, която благодарение на любовта на стопаните бе превърната в чудесно, удобно и незабравимо писалище; на него, за добро или за зло, се дължат XXXIV и XXXV глава.

Не мога да забравя малката стаичка, в която съжителствахме с една млада двойка, бебето им на месеци, едно куче и аз; а мисля, че и те няма да забравят досадното тракане на машина, което още от шест часа сутринта долиташе от кухнята (за свое оправдание мога да се закълна, че само няколко пъти забравих грижливо да затворя вратата и да поставя сгънато одеяло под пишещата машина).

Не мога да забравя онзи, който ревниво прибираше глава след глава копие от оригинала (много пресен беше споменът за трагичната съдба на Аролдо Конти), нито всички онези, които в трудните часове ми помагаха да продължа, снабдяваха ме с хартия, направиха едно странно приспособление (още непатентовано), за да мога да пиша с гипсирана ръка; онези, които прочетоха части от книгата и я харесаха много повече от автора, близките скъпи същества, които в определен момент решиха, че трябва да напусна страната (да не кажа, че направо ме изритаха), нито онези, които като приятели направиха възможно пътуването ми до Мексико.

Не мога да забравя и онзи, който, вече в Мексико, преписа на чисто целия роман, нито онзи, който ми вдъхна (и продължава да ми вдъхва) сили, за да продължавам да пиша.

Те наистина бяха много. Казах двадесетина души, но трябва да са били повече. На всички тях посвещавам тази книга. Тази история, в която има любов, хумор и поезия под страхотната заплаха на смъртта. Значи почти същото като в живота. Само че никога кратка история като тази не е била приписвана, и то съвсем справедливо, на толкова много автори.