Дарън Шан
Чиракът на вампира (7)

Глава шеста

Когато се прибрах, вече се беше стъмнило. Господин Крепели беше станал. Обявих, че трябва веднага да напуснем града, но не му обясних защо. Той хвърли поглед на лицето ми, кимна и започна да събира багажа.

Почти не разговаряхме. Мислех си колко е гадно да си наполовина вампир. Господин Крепели усещаше, че се е случило нещо, но не ме притискаше с въпроси. Не за пръв път ме виждаше с увесен нос. Беше свикнал с лошите ми настроения.

Намерихме изоставена черква, в която да се подслоним. Господин Крепели се излегна на една дълга пейка, а аз си направих легло от купчина мъх и трева на пода.

Събудих се рано и разгледах черквата и гробището край нея. Надгробните плочи бяха стари, напукани и покрити с трева. За да не скучая, почистих няколко гроба, оплевих тревата и измих плочите с вода, която носех от близкия поток. Работата ми помагаше да не мисля за случилото се на хокея.

Наблизо имаше заешка дупка. Животните постепенно преодоляха страха си и се промъкнаха наблизо да ме наблюдават. Любопитни дребосъчета, особено малките.

В един момент се престорих на заспал и две зайчета се приближиха на половин метър от мен. Изведнъж скочих и извиках: „Па!“, и те хукнаха презглава, като едното направо се претърколи обратно в дупката.

Това доста ме развесели.

Следобед намерих едно магазинче и купих месо и зеленчуци. Върнах се в черквата, запалих огън и извадих изпод пейката на господин Крепели торбата със съдовете. Отворих я и извадих каквото ми трябваше. Сложих го внимателно на земята и натиснах металната издутина отгоре.

Съдът започна да расте като гъба. За пет секунди се превърна в истинска тенджера, която напълних с вода и сложих на огъня.

Всички тенджери и тигани в чантата бяха такива. Господин Крепели ги беше получил преди години от някаква жена на име Евана. Тежаха си колкото обикновени съдове, но тъй като се сгъваха, бяха по-лесни за носене.

Направих яхния, както ме беше научил господин Крепели. Той смяташе, че всеки трябва да може да готви. Останките от морковите и зелето изнесох до заешката дупка.

Когато се събуди, господин Крепели се изненада, че го очаква вечеря — е, за него беше по-скоро закуска. Подуши носещия се от къкрещата тенджера аромат и се облиза.

— Ще взема да свикна — пошегува се той, прозя се, протегна се и позаглади с длан късата си рижа коса. След това се почеса по дългия белег на лявата буза. Винаги така правеше, когато ставаше от сън.

Често се чудех откъде ли му беше останал този белег, но още не го бях питал. Някоя вечер, щом съберях смелост, щях да му задам въпроса.

В черквата нямаше маса, така че се наложи да държим чиниите в скута си. Извадих две сгъваеми чинии от торбата, разгънах ги и донесох ножове и вилици. Разсипах яхнията и започнахме да се храним.

Когато привърши, господин Крепели обърса устни с копринена кърпичка и смутено се покашля.

— Беше вкусно — похвали ме той.

— Благодаря — отвърнах.

— Ъъъ… аз… мисля, че… — Вампирът въздъхна. — Не ме бива с увъртанията, така че ще питам направо: какво се случи вчера? Защо беше толкова разтревожен?

Взрях се в полупразната си чиния, не знаех дали искам да му отговоря. След това на един дъх избълвах цялата история. Господин Крепели ме изслуша внимателно. Когато свърших, той мълчаливо помисли малко.

— Трябва да свикнеш — рече. — Факт е, че сме по-силни от хората, по-бързи и по-издръжливи. Ако си играеш с тях, може да ги нараниш.

— Не исках да го нараня — отвърнах. — Стана случайно.

Господин Крепели сви рамене.

— Виж, Дарън, ако продължиш да общуваш с хората, няма никакви гаранции, че това няма да се повтори. Колкото и да се опитваш да си обикновено момче, истината е, че не си. Все ще стане някоя беля.

— Искате да кажете, че вече не мога да имам приятели, така ли? — Кимнах тъжно. — Това и сам го разбрах. Затова съм толкова тъжен. Започнах да приемам мисълта, че никога няма да се върна у дома да видя старите си приятели, но едва вчера си дадох сметка, че няма да имам и нови. Само вие ми оставате. Не мога да имам други приятели, нали?

Той потърка белега и облиза устни.

— Не е така — отговори господин Крепели. — Можеш да имаш приятели. Просто трябва да внимаваш, за да…

— Но това не е достатъчно! — прекъснах го. — Нали вие сам го казахте: все ще стане някоя беля. Опасно е дори да се здрависам с някого, тъй като мога да раздера китката му с ноктите си.

Поклатих бавно глава.

— Не! — отсякох. — Няма да рискувам живота на другите. Твърде съм опасен. А и без това няма как да имам истински приятели.

— Защо?

— Истинските приятели нямат тайни един от друг. Как да кажа на някого, че съм вампир? Ще трябва да лъжа и да се преструвам. Ще ме е страх, че ще разберат истината и ще ме намразят.

— Всеки вампир се сблъсква с този проблем — обади се господин Крепели.

— Но не всеки вампир е дете! — извиках. — На колко години сте станали вампир? Били сте вече голям, нали? — Той кимна. — За възрастните приятелството не е толкова важно. Татко веднъж ми каза, че с годините човек свиква с факта, че няма много приятели. Има си работа, хоби и други задължения, които запълват времето му. Но за мен приятелите бяха най-важното нещо в живота ми след близките. А вие ми отнехте семейството, като вкарахте отровната си кръв във вените ми. Сега дори ме лишавате от възможността да имам истински приятели. Благодаря ви много! — извиках гневно. — Благодаря ви, че ме превърнахте в чудовище и опропастихте живота ми!

Едва сдържах сълзите си, но бях твърдо решен да не се разплача пред него. Забодох последното парче месо в чинията, пъхнах го в устата си и яростно задъвках.

Господин Крепели посрещна изблика ми с мълчание. Не знаех дали е ядосан, или пък ме съжалява. За миг се уплаших, че съм прекалил. Ами ако станеше и кажеше: „Е, щом е така, прав ти път, оправяй се без мен“? Какво щях да правя тогава?

Тъкмо се канех да се извиня, когато той рече с изненадващо мек глас:

— Съжалявам. Не биваше да те превръщам в полувампир. Това беше лоша идея. Твърде малък си. Изминало е много време, откакто бях момче и съм забравил какво е да си на твоята възраст. Изобщо не се замислих колко ще ти липсват приятелите ти. Сгреших, като вкарах от моята кръв във вените ти. Дълбоко сгреших. И…

Замълча. Изглеждаше толкова нещастен, че го съжалих. Но после си спомних какво беше сторил с мен и омразата ми лумна отново. След това обаче видях, че се е просълзил и съжалението пак надделя.

Бях адски объркан.

— Е, безсмислено е да плачем за миналото — казах накрая. — Не можем да върнем времето назад, нали?

— Да — въздъхна господин Крепели. — Ако можех, бих си взел ужасния дар. Но няма как да го направя. Вампирясването е нелечимо. Заразиш ли се, не можеш да станеш отново човек. Ала все пак — като че ли размишляваше на глас той, — дяволът не е толкова черен, колкото изглежда. Може би…

Замислено присви очи.

— Може би какво? — обадих се.

— Може и да ти намерим приятели — отвърна господин Крепели. — Не е задължително да си само с мен през цялото време.

— Не разбирам — вдигнах озадачено вежди. — Нали току-що се съгласихме, че е рисковано да съм сред хора?

— Не говоря за хората — усмихна се той. — А за същества с особени способности. Такива като нас, с които можеш да споделиш тайната си…

Приведе се към мен и ме хвана за ръцете.

— Дарън, какво ще кажеш да се присъединим към „Циркът на кошмарите“?