Дарън Шан
Чиракът на вампира (6)

Глава пета

Дните и нощите отминаваха в постоянно движение. Скитахме от град на град и от село на село. Не се чувствах добре с господин Крепели. Колкото и да беше внимателен към мен, не можех да забравя, че той беше вкарал вампирска кръв във вените ми и заради него нямаше как да остана при семейството си.

Мразех го. Понякога, денем, си представях как забивам остър кол в сърцето му, докато спи. Можех да го направя, но знаех, че сам нямаше да оцелея. За момента се нуждаех от Лартън Крепели. Но когато се научех да се оправям самостоятелно…

Единственото ми задължение беше да се грижа за Мадам Окта — да й намирам храна, да репетирам с нея, да почиствам клетката й. Не ми беше по сърце — мразех паяка почти колкото и вампира, — но господин Крепели заяви, че след като съм го откраднал, трябва да се грижа за него.

Понякога я пусках от клетката и репетирахме номерата й, но го правех без желание. Вече не ми беше интересна и с течение на времето си играех все по-малко с нея.

Пътуването си имаше и хубава страна — посещавах нови места, виждах какви ли не забележителности. Обичах да пътувам. Но тъй като се движехме само нощем, нямаше как да видя кой знае какво.

Един ден, докато господин Крепели спеше, ми писна да стоя вътре. Оставих му бележка на телевизора, в случай че станеше, преди да се върна, и излязох. Нямах почти никакви пари и не знаех къде да отида, но беше без значение. Искаше ми се просто да се измъкна от хотела и да се помотая сам.

Градът беше голям, но относително спокоен. Минах през няколко детски магазина и си поиграх на безплатните автомати в тях. Никога не съм бил добър на компютърните игри, но благодарение на новите ми вампирски рефлекси и умения бях непобедим.

Превъртях играта със състезателните коли, повалих всички противници в двубоите и унищожих корабите на извънземните.

След това се поразходих. Имаше много фонтани, статуи, паркове и музеи, които разгледах с интерес. Обикалянето по музеите ми напомни за мама — тя обичаше да ме води по музеи — и ме натъжи: винаги се чувствах самотен и нещастен, когато се сетех за мама, татко и Ани.

Накрая попаднах на група момчета, които играеха хокей на трева — два отбора от по осем човека. Повечето бяха с пластмасови стикове, един-двама държаха дървени. Вместо шайба използваха стара избеляла топка за тенис.

Спрях се да ги погледам и след малко едно от момчетата се приближи към мен.

— Откъде си? — попита то.

— Отдалече — отвърнах. — С баща ми сме в хотела.

Беше ми неприятно да представям господин Крепели за мой баща, но това беше най-правдоподобното обяснение.

— Хей, този тук е от „Далече“! — обърна се хлапето към приятелите си, които бяха спрели да играят.

— Да не е от семейство Адамс? — обади се един от тях и всички се разсмяха.

— Защо пък да съм от семейство Адамс? — попитах обидено.

— Да си се поглеждал наскоро в огледало? — отвърна той.

Сведох поглед към прашния си костюм и веднага разбрах защо се смееха: изглеждах като герой от „Оливър Туист“.

— Изгубих си куфара с дрехите — излъгах. — Нямам други. Утре ще ми купят.

— И добре ще направят — усмихна се момчето, което първо се беше приближило, и ме попита играя ли хокей. Кимнах и то ме покани да се включа. — Ела в нашия отбор — връчи ми един стик. — Резултатът е две на шест за тях. Казвам се Майкъл.

— Дарън — представих се и аз и размахах стика във въздуха, за да го пробвам.

Навих си крачолите до коленете и затегнах връзките на обувките. Междувременно ни вкараха още един гол. Майкъл изруга силно и започна да побутва топката към средата на игрището.

— Ще помогнеш да я вкараме в игра? — попита той.

— Разбира се!

— Хайде, тогава! — извика Майкъл, отправи топката към мен и се затича напред, като очакваше, че ще му я подам обратно.

Отдавна не бях играл хокей, в училище обикновено можехме да избираме между хокей и футбол, а аз не пропусках възможността да поритам, но щом стиснах стика и топката полетя към мен, се почувствах все едно не е минал и ден от последното ми излизане на терена.

Ударих няколко пъти топката отляво-отдясно, за да проверя дали не съм забравил как да я владея, и вдигнах глава.

Между мен и вратаря имаше седем играчи. Нито един от тях не излезе да ме пресрещне. Не виждаха смисъл да се напъват, все пак ни водеха с пет гола.

Отправих се към вратата. Едно едро момче — капитанът на противниковия отбор — се опита да ме спре, но лесно му се изплъзнах. Подминах още двама, преди да се осъзная, и с лекота измамих четвъртия. Петият направи шпагат и насочи стика си към коленете ми, но аз го прескочих, заобиколих шестия и стрелях, преди седмият и вратарят да разберат какво се случва.

Ударих топката леко, но въпреки това тя изненада вратаря и прониза мрежата в горния десен ъгъл. Рикошира в стената и я хванах във въздуха.

Обърнах се ухилен към съотборниците си. Те все още бяха в другата половина на игрището и смаяно се взираха в мен. Занесох топката в средата и я сложих в центъра, без да кажа нито дума. После се обърнах към Майкъл и отбелязах:

— Три на седем.

Той премига объркано и след това се усмихна.

— Супер! — извика Майкъл и намигна на съотборниците си. — Момчета, май се очертава хубав мач…

В началото се позабавлявах да диктувам темпото, тичах назад да помагам на защитата, подавах на съотборниците си с точни пасове. Отбелязах няколко гола и асистирах за четири. Противниците ни се ядосаха и настояха да им отстъпим двама от най-добрите си играчи, но положението им с нищо не се подобри. Дори и да останех сам с вратаря, пак щях да ги разпердушиня.

После играта загрубя. Капитанът на противниковия отбор — Дани — постоянно се опитваше да ме фаулира, но аз бях твърде бърз и отскачах над стика и протегнатите крака. После той започна да се блъска в мен, да ме настъпва по пръстите, да ме ръга с лакът в ребрата. Не ме заболя от ударите му, но се подразних. Не обичах хора, които не умеят да губят.

Но когато ме уцели там, където най-много боли, чашата преля. Дори и вампирското търпение си имаше граници. Изкрещях и се строполих на тревата, превит на две.

Дани се изсмя и отпраши с топката.

Надигнах се бесен от гняв. Той беше почти пред нашата врата. Втурнах се след него. Избутах всички по пътя си, и съотборници, и противници, и щом го настигнах, замахнах със стика към краката му. Ударът щеше да е опасен, дори и ако беше нанесен от обикновен човек. А когато стикът беше в ръката на вампир…

Чу се силно хрущене. Дани изпищя и се строполи на земята. Играта спря веднага. Всяко от момчетата можеше да различи дали някой крещи от непоносима болка, или се преструва.

Още в същия миг съжалих за стореното, искаше ми се да можех да върна времето назад. Погледнах стика, надявах се да го видя счупен, молех се страшното хрущене да се беше чуло от него. Но стикът си беше цял-целеничък.

Бях счупил и двата глезена на Дани.

Стъпалата му бяха извити под странен ъгъл и кожата около глезените беше разкъсана. Сред кървавата плът се белееше костта.

Майкъл се наведе да погледне раната. Изправи се с ококорени от ужас очи.

— Счупил си му краката! — ахна той.

— Без да искам — изхлипах аз. — Той ме удари в… — посочих слабините си.

— Счупил си му краката! — повтори Майкъл и отстъпи крачка назад. Останалите също се отдръпнаха.

Те се страхуваха от мен.

Въздъхнах, хвърлих стика и си тръгнах, ако бях изчакал да дойдат възрастните, само щях да се забъркам в още по-голяма каша. Нито едно от момчетата не се опита да ме спре. Страхуваха се. Плашех ги до смърт. Аз, Дарън Шан… чудовището.