Дарън Шан
Чиракът на вампира (3)

Глава втора

— Виж го само: мъж на години, а в скаутска униформа! — изсумтя презрително господин Крепели и обърна жертвата ни.

— Вие били ли сте скаут? — попитах аз.

— По мое време нямаше скаути — отвърна той.

Потупа мускулестото бедро на мъжа и доволно отбеляза:

— Доста кръвчица има в него.

Господин Крепели намери вена на крака, драсна леко с върха на нокътя си и направи малък разрез. Бликна кръв и той веднага долепи устни о раната, и засмука, за да не се похаби и капчица от „скъпоценната червена течност“, както я наричаше.

Стоях смутено отстрани и го наблюдавах. За трети път участвах в подобно нападение, но все още не можех да гледам спокойно как вампир смуче кръв от безпомощен човек.

Бяха изминали почти два месеца от „смъртта“ ми, но още не бях свикнал напълно с промените. Не можех да повярвам, че с предишния ми живот е свършено, че сега съм наполовина вампир и никога няма да бъда отново човек. Знаех, че трябва да загърбя човешката си страна, но ми беше трудно да го сторя.

Господин Крепели вдигна глава, облизвайки устни.

— Добра реколта — пошегува се той и се отдръпна. — Сега е твой ред.

Пристъпих към него, но изведнъж се спрях и поклатих глава.

— Не мога.

— Не се глези! — изръмжа вампирът. — И предишните два пъти отказа. Време е да опиташ.

— Не мога! — извиках.

— Нали пиеш животинска кръв?

— Не е същото. Това е човек!

— И какво от това? — ядоса се господин Крепели. — Ние не сме хора! Трябва да се научиш да възприемаш хората като обикновени животни, Дарън. Вампирите не могат да живеят само на животинска кръв. Ако не пиеш човешка кръв, силите ще те напуснат. И ако продължиш да се инатиш, ще умреш!

— Знам — измънках нещастно. — Толкова пъти сте ми го казвали… Знам, че стига да не прекалим с количеството, не нараняваме хората, но въпреки това… — свих рамене.

Той въздъхна.

— Добре, тогава. Не е лесно, особено, когато си само наполовина вампир и жаждата ти за кръв не е толкова силна. Ще ти позволя да се въздържиш и този път. Но скоро трябва да го направиш. Не заради мен, а заради самия себе си.

Обърна се и почисти кръвта, която се процеждаше по бедрото на мъжа. След това събра слюнка в устата си и внимателно я пусна да капне върху раната. Разтърка я с пръст и се дръпна настрани.

Разрезът мигновено се затвори. Остана само малък белег, който човекът вероятно дори нямаше да забележи, щом дойдеше в съзнание.

По този начин вампирите се грижеха за безопасността си. За разлика от филмите, в които изсмукваха всичката кръв на жертвите си, в действителност го правеха много рядко, само ако умираха от глад и не успееха да се овладеят. По принцип се ограничаваха — оттук по малко, оттам по малко. Понякога нападаха хора на открито, както току-що бяхме направили ние, или пък късно през нощта се промъкваха в нечия спалня, в болнична стая или пък в полицейския арест.

Жертвите почти никога не разбираха, че са станали плячка на вампир. Когато се събудеха, не помнеха нищо друго, освен че ги е връхлетял червеникав силует. Не можеха да си обяснят защо са припаднали, нито пък какво се е случило с тях, докато са били в безсъзнание. Ако намереха белези по тялото си, най-често си мислеха, че са следи от извънземни.

Ха! Извънземни! Малцина знаеха, че в дъното на историите за НЛО стояха вампирите. Това беше съвършеното прикритие. Когато се събудеха и откриеха странни белези по телата си, хората по целия свят виняха за тях въображаемите извънземни, а не вампирите.

Господин Крепели беше упоил треньора на скаутите с дъха си. Вампирите издишваха специален газ, от който човек губеше съзнание. Когато господин Крепели искаше да упои някого, пълнеше шепите си с този газ и след това ги разтваряше пред носа и устата на жертвата. Тя веднага заспиваше и не усещаше нищо в следващите двайсет-трийсет минути.

Господин Крепели огледа белега, за да се увери, че раната е зараснала. Той се грижеше за жертвите си. Доколкото имах наблюдения, беше добър човек — като изключим факта, че всъщност беше вампир!

— Хайде — изправи се той, — все още е доста рано. Дай да ти намерим някой заек или лисица.

— Нали не ми се сърдите, че не пих от кръвта му? — попитах.

Господин Крепели поклати глава.

— Все някога ще се научиш. Щом изгладнееш достатъчно.

— Няма! — измърморих едва чуто зад гърба му. — Няма да се науча! Няма да пия човешка кръв! Никога!