Дарън Шан
Чиракът на вампира (29)

Глава двайсет и осма

Влажната от росата трева поглъщаше шума от стъпките ми. Стигнах до последната каравана, спрях и се ослушах.

Чуваше се тихо дрънчене, сякаш някой разтърсваше тежки вериги.

Пристъпих напред.

От двете страни на клетката имаше лампи и благодарение на тях ясно виждах всичко. Малките хора вече бяха докарали от купола човека вълк, тъй като номерът му беше минал. На пода лежеше парче месо, което по принцип беше достатъчно да погълне изцяло вниманието на звяра. Но тази вечер беше различно. Сега той гледаше в друга посока.

Пред клетката стоеше едър мъж. В ръцете си държеше големи клещи и с тях се опитваше да пререже синджира, с който беше заключена вратата. Дебелата верига обаче не поддаваше, непознатият изруга под нос и вдигна клещите към следващата брънка.

— Какво правиш? — извиках аз.

Мъжът подскочи изплашено, изпусна клещите и се обърна.

Вече се бях досетил, че е Ре Ве.

В първия момент се смути, но като видя, че съм сам, се поокопити.

— Не се приближавай! — заповяда той.

— Какво правиш? — попитах отново.

— Освобождавам горкото измъчено животно — отвърна зеленият воин. — И най-страшният хищник не бих държал в такава клетка. Нечовешко е. Пускам го на свобода. Обадих се в полицията, ще бъдат тук сутринта, но реших преди това сам да свърша част от работата.

— Не го прави! — извиках аз. — Да не си луд? Това е див звяр! Ако го освободиш, ще избие всичко живо в радиус от пет километра!

— Така смяташ ти! — отвърна подигравателно Ре Ве. — Но аз не ти вярвам. Опитът ми показва, че животните реагират спрямо отношението към тях. Ако се държиш с тях като с жестоки зверове, те се превръщат в такива. Но ако се отнасяш към тях с уважение, обич и човечност…

— Не си даваш сметка какво правиш — прекъснах го. — Човекът вълк не е обикновено животно. Отдръпни се, преди да е станала беля. Ела да поговорим. Може да…

— Не! — извика той. — Приключих с говоренето!

Обърна се отново към клетката и хвана синджира. Пъхна ръцете си през решетките и успя да издърпа единия му край навътре. Човекът вълк го наблюдаваше мълчаливо.

— Спри, Ре Ве! — Изтичах към него, на всяка цена трябваше да му попреча да отвори вратата. Сграбчих го за раменете и се опитах да го блъсна настрани, но нямах сили. Ударих го няколко пъти в ребрата, но той само изсумтя и удвои усилията си.

Посегнах да хвана ръцете му, но решетките на клетката ми пречеха.

— Пусни ме! — извика Ре Ве и извърна глава към мен. Очите му пламтяха налудничаво. — Няма да ме спреш! Ще изпълня дълга си. Ще освободя горкото животно. Справедливостта ще възтържествува. Ще…

Изведнъж замлъкна. Лицето му пребледня като на мъртвец, цялото му тяло се разтърси и след това застина като парализирано.

Чу се мляскане и трошене на кости, обърнах се светкавично и видях, че човекът вълк вече не е в ъгъла на клетката. Докато ние се карахме, той се беше приближил и отхапал двете ръце на природозащитника точно под лактите!

Ре Ве смаяно падна на земята. Вдигна ръце и като хипнотизиран загледа шурналата от чуканчетата под лактите кръв.

Опитах се да измъкна дланите му от устата на човека вълк — можеха да ги пришият обратно на мястото им, — но той отскочи назад и стисна зъби. За миг ги сдъвка и те вече не ставаха за нищо.

— Къде са ми ръцете? — прошепна Ре Ве.

Обърнах се отново към брадатия мъж. Взираше се в чуканчетата със странно изражение на лицето, явно все още не усещаше болката, която неминуемо щеше да го връхлети.

— Къде са ми ръцете? — повтори той. — Няма ги! А бяха тук. Откъде се взе тази кръв? Защо виждам костите си? — Изведнъж изкрещя с цяло гърло: — Къде ми са ръцете?

— Ела — пристъпих към него. — Трябва да те превържем, преди да ти изтече кръвта.

— Не ме докосвай! — изпищя Ре Ве. Понечи да ме отблъсне, но изведнъж осъзна, че вече няма ръце. — Ти си виновен! Ти го направи!

— Стига, Ре Ве, човекът вълк го направи — възразих.

— Вината е твоя — настоя той. — Ти открадна ръцете ми. Ти, зло чудовище такова, ти ми взе ръцете! Моите ръце! Ръцете ми!

Той закрещя отново. Направих крачка към него, но зеленият воин неочаквано се шмугна край мен и хукна. Тичаше из лагера, вдигнал окървавените чуканчета високо над главата и крещеше с цяло гърло:

— Ръцете ми! Ръцете ми!

Поколебах се дали да го догоня, страхувах се да не ме нападне. Реших да потърся господин Крепели или господин Длъгнест — те щяха да знаят какво да правят с него, — но в този миг зад мен се чу ръмжене и аз застинах.

Обърнах се бавно. Вратата на клетката зееше отворена, а човекът вълк стоеше на прага! Беше успял да свали синджира и да се освободи.

Не смеех да си поема дъх, звярът зина зловещо и дългите му остри зъби проблеснаха в мрака. Огледа се първо наляво, после надясно, протегна ръце, сграбчи решетките и ги разтърси. След това се сниши и се приготви за скок.

Затворих очи и зачаках края.

Усетих как се приземи на метър от мен. Наум вече редях предсмъртната си молитва. Със следващия си скок той изведнъж се озова зад гърба ми. Очаквах всеки миг да впие зъби във врата ми и да ми отхапе главата.

Но нищо не се случи.

Бавно завъртях глава и премигах от изненада — звярът гонеше някой сред караваните. Беше си намерил друга жертва.

Замаяно поех след него. Усмихнах се, наум благодарях на боговете. Не можех да повярвам колко близо бях до смъртта. Когато той скочи във въздуха, бях сигурен, че…

Препънах се в нещо.

Сведох поглед и видях раница. Вероятно я беше захвърлил човекът, след когото беше хукнало чудовището. Едва сега се замислих кой ли можеше да бъде този нещастник.

Вдигнах раницата. Беше пълна с дрехи. Обърнах я насам-натам и отвътре падна бурканче. Взех го, свалих капачката и ме лъхна аромат на мариновани лукчета!

Сърцето ми замря. Затърсих етикет с името на собственика, молех се маринованите лукчета да не означаваха това, от което се страхувах.

Молитвите ми останаха нечути.

Етикетът беше надписан с детски почерк: „Тази раница принадлежи на Сам Грест“. Под адреса пишеше „Долу лапите!“ и аз се усмихнах накриво, като се сетих какво се беше случило само преди няколко минути с Ре Ве.

Моментът не беше подходящ да проявявам чувството си за черен хумор.

Сам беше тук! Вероятно се беше промъкнал с идеята на сутринта да потегли с цирка и сигурно ме беше видял и проследил. Точно него бяха зърнали искрящите очи на звяра, докато се готвеше за скок. И сега Сам тичаше с всички сили из лагера, за да спаси живота си.

Човекът вълк беше по петите на Сам!