Дарън Шан
Чиракът на вампира (27)

Глава двайсет и шеста

Обикалях унило, когато един от Малките хора ме потупа по гърба. Обърнах се — беше онзи, дето куцаше.

— Какво искаш?

Дребният мъж — ако изобщо беше мъж — в синята роба потърка корем. Показваше ми, че той и събратята му са гладни.

— Та нали преди малко закусихте? — измърморих.

Отново поглади корем.

— Рано е за вечеря.

Пак потърка корем.

От опит знаех, че нищо нямаше да го спре — щеше търпеливо да ме следва и да ми прави знаци, докато не се съгласях да отида да търся храна.

— Добре! — въздъхнах. — Ще видя какво мога да намеря. Но днес съм сам, така че не очаквай да се върна с пълен чувал.

Той отново потърка корем.

Изсумтях и му обърнах гръб.

Не биваше да излизам на лов. Бях адски отпаднал. Все още тичах по-бързо и бях по-силен от повечето момчета на моята възраст, но способностите ми не бяха както преди. Господин Крепели ми беше казал, че ако не пия човешка кръв, до една седмица ще умра. Знаех, че не ме е излъгал. Усещах как силите ми ме напускат. След няколко дни изобщо нямаше да мога да стана от леглото.

Опитах се да хвана заек, но не успях. Целият плувнах в пот от гонитбата и се наложи да седна да си почина. След това отидох да проверя за ударени от коли животни край пътя, но не намерих нищо. Накрая, тъй като бях уморен, но се страхувах да се върна в лагера с празни ръце (Малките хора можеха да решат да изядат мен) се отправих към ливадата с овце.

Овцете кротко си пасяха. Бяха свикнали с хора и едва вдигнаха глави, когато влязох и поех сред тях.

Потърсих някое старо или болно животно. Така нямаше да се чувствам толкова виновен, задето щях да го убия. Спрях се на една кльощава и замаяна на вид овца и реших, че тя ще ми свърши работа — изглеждаше така, сякаш нямаше да изкара още дълго.

Допреди седмица можех с едно движение да й счупя врата и смъртта й щеше да е мигновена и безболезнена. Но сега силите ми бяха намалели и твърде непохватно извих главата на горкото животно.

Овцата заблея пресекливо и понечи да побегне, но краката не й се подчиняваха. Падна на земята и заблея жаловито.

Отново се опитах да й прекърша врата, но пак не успях. Взех един голям камък и я довърших — грозно, мръсно убийство, заради което се срамувах от себе си, но въпреки това я сграбчих за задните крака и я повлякох.

Почти бях стигнал до оградата, когато усетих, че някой стои на нея и ме наблюдава. Пуснах овцата и вдигнах глава, очаквах да видя ядосан фермер.

Но не беше фермер.

Беше Ре Ве.

И беше направо побеснял.

— Как можа да го направиш? — извика той. — Как можа да убиеш невинното животно, и то по толкова жесток начин?

— Опитах се да й спестя болката — отвърнах. — Помъчих се да й счупя врата, но не успях. Бях готов да я оставя, но тя бездруго страдаше. Реших, че е по-добре да я довърша, отколкото да я оставя да се мъчи.

— Много великодушно от твоя страна — подхвърли зеленият воин подигравателно. — Да не очакваш да получиш Нобелова награда за мир за това?

— Моля те, Ре Ве — въздъхнах аз. — Не се ядосвай. Тя беше болна. Така или иначе, фермерът пак щеше да я убие. А дори и да беше оживяла, накрая пак щеше да свърши в кланицата.

— Това не те оправдава — отвърна той гневно. — Само защото другите са лоши, не означава, че и ти трябва да си като тях.

— Убиването на животни не е нещо лошо — възпротивих се аз. — Стига да е за храна, разбира се.

— Какъв ти е проблемът със зеленчуците? — възкликна природозащитникът. — Не е нужно да ядем месо. Не е задължително да убиваме.

— Някои хора се нуждаят от месо — възразих. — Не могат да живеят без него.

— Тогава ги остави да умрат! — изрева Ре Ве. — Тази овца на никого не е сторила зло. Ако питаш мен, убийството на овцата е по-голямо престъпление, отколкото убийството на човек. Ти си убиец, Дарън Шан.

Поклатих глава. Нямаше смисъл да споря с него. Възгледите ни за живота бяха напълно различни.

— Виж какво, Ре Ве — подех. — Не ми харесва да убивам. Едва ли би имало по-щастлив човек от мен, ако всички на този свят бяха вегетарианци. Но не са. Хората ядат месо и това е факт. Просто си върша работата.

— Е, ще видим какво ще кажат полицаите за това — отвърна той.

— Полицаите ли? — сепнах се. — Какво общо имат те?

— Убил си чужда овца — изсмя се грубо Ре Ве. — Да не мислиш, че ще ти се размине? За горките зайчета и лисици нищо няма да ти направят — за съжаление, — но за овцата ще те арестуват. Веднага ще повикам полицаите и здравните инспектори и те бързо ще ти видят сметката!

— Недей! — извиках. — Ти нали не харесваше полицаите? Бориш се срещу тях.

— Когато се налага — кимна той. — Но когато са на моя страна… — Отново се изсмя. — Първо ще те арестуват, после ще преровят целия ви лагер. Знам какво става там. Видях как се отнасяте с горкия косматко.

— Човека вълк?

— Да. Държите го заключен като див звяр.

— Но той наистина е див звяр.

— Не — поклати глава зеленият воин, — дивият звяр си ти!

— Слушай, Ре Ве — ударих го на молба, — няма защо да се караме. Ела с мен в лагера. Поговори с господин Длъгнест. Виж как живеем. Щом ни опознаеш, ще ни разбереш. Не е нужно да…

— Млъкни! — прекъсна ме той. — Спести си приказките. Отивам в полицията. Думите ти няма да ме спрат.

Поех си дълбоко дъх. Ре Ве ми беше симпатичен, но не можех да му позволя да унищожи цирка.

— Добре тогава — процедих. — Щом думите ми няма да те спрат, да видим дали действията ми няма да успеят.

Събрах всичката си останала сила и запратих овцата върху него. Тя го удари в гърдите и го събори от оградата. Първият му писък беше от изненада, но щом тупна на земята, закрещя и от болка.

Не му дадох време да се съвземе, а направо прескочих оградата и се надвесих над него.

— Как го направи? — ахна той.

— Няма значение.

— Никое хлапе не може да повдигне цяла овца — продължи Ре Ве. — Как…

— Млъкни! — срязах го аз и го зашлевих по брадатото лице. Той ме зяпна смаяно. — Слушай, Реджи Веджи — изръмжах омразния му прякор, — чуй ме добре. Забрави за полицията и здравните инспектори. Само да си си отворил устата и овцата няма да е единственият труп, който ще отнеса в лагера.

— Какво си? — прошепна той с разтреперан глас, в очите му се четеше ужас.

— Още една дума и ще те довърша — заклех се аз, забих нокти в пръстта от двете страни на главата му и я стиснах между дланите си, колкото да усети силата ми. — Изчезвай, Реджи. Върви при приятелите си природозащитници. Ходи протестирай срещу нови мостове и пътища. Не се бъркай в чуждите работи. Аз и събратята ми в цирка сме истински изчадия и за нас законите на хората не важат. Разбрали ме?

— Ти си луд — рече той тихо.

— Да — въздъхнах. — Но ти ще си по-луд от мен, ако решиш да се месиш.

Изправих се и метнах овцата на рамо.

— Няма смисъл да викаш полицаите — казах. — Преди да стигнат до лагера, от тази овца няма да е останало нито едно кокалче. Решавай какво ще правиш, Ре Ве. Остани или заминавай. Издай ме или си мълчи. От теб зависи. Само едно ще ти кажа: за мен и събратята ми няма никаква разлика между теб и тази овца. — Разтърсих трупа. — Ще те убием като псе в гората и окото ни няма да мигне.

— Ти си чудовище! — ахна зеленият воин.

— Да — кимнах. — Но аз съм малко чудовище. Почакай да видиш какви са другите.

Ухилих му се кръвожадно, ненавиждах се, задето постъпвах толкова подло, но знаех, че друг начин нямаше.

— Сбогом, Реджи Веджи — извиках аз и му обърнах гръб.

Не погледнах назад. Нямаше нужда. По целия път до лагера чувах ужасеното тракане на зъбите му.