Дарън Шан
Чиракът на вампира (25)

Глава двайсет и четвърта

Вечерта бях като пребит от умора. Евра ме предупреди да не спя в палатката, тъй като змията му била кисела заради болестта и можело да ме ухапе. Затова отидох при господин Крепели и си постлах на пода до клетката на Мадам Окта.

Заспах веднага.

По някое време сънувах, че нещо ми е заседнало в гърлото и ме души. Закашлях се и се събудих.

Над мен се беше надвесил тъмен силует, който поднасяше бутилка към устата ми и се опитваше да ме накара да отпия. Първата ми ужасяваща мисъл беше: „Господин Абдъс!“.

Счупих със зъби гърлото на бутилката, порязах си устните и течността се разля. Мъжът изруга, стисна ме здраво за брадичката и насила отвори устата ми, за да изцеди вътре остатъка от течността, но аз я изплюх.

Нападателят изруга отново, пусна ме и отстъпи назад. Сърцето ми се поуспокои — не беше господин Абдъс.

А господин Крепели.

— Какво правите, по дяволите? — извиках ядосано. Бях толкова вбесен, че не усещах болката от разранените си устни.

Той поднесе към очите ми малката бутилка — беше една от онези, в които държеше запасите си от човешка кръв.

— Опитвате се да ме накарате да пия кръв! — ахнах аз.

— Трябва да го направиш — отвърна господин Крепели. — Губиш сили, Дарън. Ако продължиш да упорстваш, до няколко седмици ще умреш. Щом не ти стига смелост да отпиеш сам, някой трябва насила да ти я налее в устата.

Едва не го убих с поглед. Той беше смутен и избягваше да ме поглежда в очите.

— Просто исках да помогна — измънка.

— Ако още веднъж опитате подобен номер — заплаших го, — ще ви убия! Ще почакам да изгрее слънцето и да заспите, и ще ви отсека главата!

Разбра, че говоря сериозно, и кимна мрачно.

— Няма повече — съгласи се вампирът. — Знаех си, че няма да стане, но бях длъжен да опитам. Ако беше поел поне няколко глътки, щеше да възвърнеш силите си и можеше да преодолееш страха си.

— Няма да пия човешка кръв! — изкрещях аз. — Не ме интересува дали ще умра. Няма да пия!

— Добре, добре — въздъхна той. — Направих всичко по силите си. Щом настояваш да продължаваш с глупостите, сам ще си носиш последствията.

— Това не са глупости… Аз съм човек.

— Не си — възрази меко господин Крепели.

— Знам — отвърнах. — Но искам да бъда. Искам да съм като Сам. Да имам семейство и обикновени приятели. Да остарявам като всички останали. Не желая да пия човешка кръв, да се крия от слънцето и да ме преследват ловците на вампири.

— Колко жалко — въздъхна той. — Защото точно такъв жребий ти е отредила съдбата.

— Мразя ви! — изръмжах.

— Колко жалко — повтори господин Крепели. — Защото няма как да избягаш от мен. — После добави: — Но ако това ще те успокои, и аз не те обичам. Превръщането ти във вампир беше най-голямата грешка в живота ми.

— Защо тогава не ме освободите? — изстенах жално.

— Не мога — отвърна той. — Ако можех, щях да го направя. Но си свободен да си тръгнеш, когато пожелаеш.

Изгледах го подозрително.

— Наистина ли?

— Наистина — кимна вампирът. — Нямам нищо против. Даже бих предпочел да заминеш. Така поне няма да си моя отговорност. Няма да те гледам как умираш пред очите ми.

Поклатих глава.

— Изобщо не мога да ви разбера.

Той се усмихна едва ли не нежно.

— Нито пък аз.

Засмяхме се и напрежението изчезна. Не одобрявах постъпката на господин Крепели, но разбирах защо се беше опитал да го направи. Няма как да намразите някого, който се мъчи да ви помогне и се грижи за вас.

Разказах му за приключенията си през деня, за изоставената гара и как Сам ми спаси живота. Споменах и как за малко не станахме кръвни братя.

— Добре че си се спрял навреме — каза господин Крепели.

— А какво щеше да стане иначе? — попитах.

— Кръвта ти щеше да замърси неговата. Той щеше да започне да жадува за сурово месо. Да обикаля по месарниците и да зяпа витрините. Да остарява по-бавно от обичайното. Промяната нямаше да е голяма, но щеше да е напълно достатъчна.

— За какво?

— Да го подлуди — отвърна вампирът. — Постоянно щеше да се чуди какво става с него. Да се страхува, че е зъл. Да търси безуспешно отговора на въпроса какво е променило живота му. И след десет години щяха да го затворят в лудница.

Побиваха ме тръпки от мисълта колко близо съм бил до опропастяването на живота на Сам. Ето заради това трябваше да остана с господин Крепели, докато не научех всичко за вампирите.

— А какво смятате за Сам? — попитах.

— Виждал съм го само един-два пъти — отговори господин Крепели. — Той идва през деня. Но изглежда симпатичен. Умен е.

— Помага на мен и на Евра — рекох.

— Знам.

— Работлив е.

— И аз така чувам.

Притеснено облизах устни.

— Иска да тръгне с цирка. — Лицето на господин Крепели посърна. — Мислех да говоря с господин Длъгнест, но забравих. Утре ще отида да го попитам. Според вас какво ще отговори?

— Ще те прати при мен. „Циркът на кошмарите“ приема деца само ако някой пълнолетен артист се съгласи да им бъде настойник.

— Може аз да му стана настойник — предложих.

— Още си малък. Затова ще трябва аз да го направя. Но аз няма да се съглася.

— Защо?

— Защото това е безумна идея! — избухна той. — Достатъчно неприятности си имам и с едно хлапе. В никакъв случай не бих се нагърбил с второ. Освен това, Сам е човек. Аз съм свързан с теб заради вампирската кръв във вените ти. Защо да рискувам заради един човек?

— Той ми е приятел — отвърнах. — Ще ми прави компания.

Господин Крепели изсумтя.

— Мадам Окта ти е достатъчна за компания.

— Не е същото! — извиках жалостиво.

— А какво ще стане — поде замислено той, — когато узнае, че си вампир? Мислиш ли, че ще те разбере? Че ще може да спи спокойно, ако разбере, че единственото желание на най-добрия му приятел е да пререже гърлото му и да му изпие кръвчицата?

— Но аз никога не бих го направил!

— Знам — кимна господин Крепели. — Но аз съм вампир. Знам какъв си наистина. Също както господин Длъгнест, Евра и останалите в цирка. Но как би те възприел един обикновен човек?

Въздъхнах нещастно.

— Значи няма да се съгласите да го вземем в цирка?

Вампирът понечи да поклати глава, но изведнъж се спря и вместо това кимна.

— Добре, може да тръгне с нас.

— Наистина ли? — взрях се смаяно в него. Макар съвсем искрено да се бях опитал да го убедя, изобщо не вярвах, че ще се съгласи.

— Да — рече господин Крепели. — Може да тръгне с нас и да помага на теб и на Евра със задълженията ви. Но прие едно условие. — Надвеси се над мен и ми се ухили злобно. — И него да направя полувампир!