Дарън Шан
Чиракът на вампира (20)

Глава деветнайсета

На сутринта все още не се бях успокоил. Евра на няколко пъти ме питаше какво ми има, но аз мълчах. Не исках да знае, че съм си мислел дали да не убия господин Крепели.

Момчето змия ми каза, че след представлението се е видял със Сам и Ре Ве.

— Сам беше във възторг — рече той. — Направо беше запленен от Кормак Гущера. Трябваше да останеш да го гледаш. Когато си отряза краката…

— Следващия път — прекъснах го. — А Ре Ве как е?

Евра се намръщи.

— Изобщо не е доволен.

— Заради козата ли?

— Не само заради нея. Казах му, че сме я взели от кланицата, че така или иначе е била обречена. Но той се тревожеше най-вече за човека вълк, за моята змия и за паяка на господин Крепели.

— Че какво им е? — зачудих се.

— Безпокоеше се, че не се отнасяме добре с тях. Не бивало да ги държим затворени. Излъгах го, че само паякът е в клетка, че по принцип човекът вълк е кротък като агне. Показах му змията и му обясних, че спи с мен.

— Повярва ли ти за човека вълк?

— Така ми се стори — кимна Евра. — Макар че си тръгна изпълнен с подозрения. Интересуваше се как ги храним. Разпитваше ме какво им даваме, колко често, откъде го намираме. Ще трябва да внимаваме с него. Може да създаде доста проблеми. Добре че си тръгва след ден-два.

Денят мина спокойно. Сам се появи чак късно следобед, но нямахме настроение за игри. Времето беше облачно и тримата бяхме уморени. Сам постоя около половин час и после се прибра вкъщи.

Малко след залез ме повика господин Крепели. Не исках да го виждам, но реших да не го дразня с неподчинението си. Все пак ми беше настойник и вероятно можеше да ме отведе от цирка.

— Какво искате? — подхвърлих грубо, щом влязох вътре.

— Ела тук да те огледам хубаво — отвърна вампирът.

Стисна ме за брадичката с кокалестите си пръсти, наклони главата ми назад и вдигна клепачите, за да погледне бялото на очите ми. Заповяда да отворя уста да ми види гърлото. След това ми измери пулса и провери рефлексите. Накрая попита:

— Как се чувстваш?

— Уморен.

— Отпаднал? Замаян?

— Леко.

Той изсумтя.

— Пиеш ли достатъчно кръв?

— Колкото трябва — отвърнах.

— А човешка?

— Не — прошепнах.

— Добре — въздъхна господин Крепели. — Приготви се, излизаме.

— На лов ли? — попитах.

Той поклати глава.

— При един приятел.

Пред палатката се качих на гърба му и той се затича. Когато напуснахме очертанията на лагера, вампирът хвръкна и очертанията на предметите около нас се размиха.

Не обърнах внимание накъде хвърчим. Безпокоях се как изглеждам. Бях забравил да си потърся нови дрехи и сега колкото повече се замислях, толкова по-зле ми се струваше костюмът: беше раздран на десетина места, а цветът беше един нюанс по-сив от праха и мръсотията. Отвсякъде висяха кончета и при най-малкото движение се посипваха косъмчета и мъх.

Не бях суетен, но и не исках да приличам на скитник. На сутринта трябваше задължително да си намеря нови дрехи.

Стигнахме до някакъв град и господин Крепели забави ход. Спря в задния двор на висока сграда. Понечих да го питам къде сме, но той ми даде знак да пазя тишина.

Вратата беше заключена, вампирът положи длан до дръжката и с другата ръка щракна с пръсти. Вратата веднага се отвори. Поехме по дълъг тъмен коридор, след това се изкачихме по стълбите до ярко осветено преддверие.

В другия си край то беше преградено с остъклена стена. Господин Крепели се огледа, за да се увери, че сме сами, и натисна звънеца.

Иззад стъклената преграда се появи силует. Вратата се отвори и излезе мъж в бели дрехи, с рижа коса и зелена маска на устата. Приличаше на лекар.

— Какво мога да… — поде той, но изведнъж възкликна: — Лартън Крепели! Какво правиш тук, стари дяволе?

Свали маската и се ухили.

— Здравей, Джими — протегна ръка господин Крепели. — Отдавна не сме се виждали.

— И честно казано, не очаквах да те видя никога повече — отвърна Джими. — Чух, че са те убили. Казаха ми, че някакъв твой стар враг е успял да забие дървен кол в прогнилото ти сърце.

— Човек не бива да вярва на слуховете — поклати глава вампирът. След това сложи ръка на рамото ми и ме побутна напред. — Джими, да ти представя Дарън Шан, мой спътник. Дарън, това е Джими Ово, мой стар приятел и най-добрият патолог на света.

— Здравейте — обадих се аз.

— Радвам се да се запознаем — пое ръката ми Джими. — Ти също ли си… И ти ли си от тях?

— Вампир е — рече господин Крепели.

— Само наполовина — поправих го гневно. — Не съм истински вампир.

— Моля ви! — потрепери Джими. — Не го изричайте тук. Знам какви сте и нямам нищо против, но от тази дума направо ми настръхва косата — той потрепери престорено. — Сигурно се дължи на вампирските филми, които обичах да гледам като малък. Знам, че не сте като онези чудовища, но ми е трудно да забравя изградения в представите ми образ.

— Какво означава патолог? — полюбопитствах.

— Човек, който прави аутопсия на мъртъвци, за да разбере от какво са починали — обясни Джими. — Не на всички се прави аутопсия, а само на тези, които са умрели при подозрителни обстоятелства.

— Това е градската морга — добави господин Крепели. — Тук се съхраняват труповете на хората, които са починали в болницата или на път за нея.

— Там ли ги държите? — посочих помещението отвъд стъклената преграда.

— Тъй вярно — отвърна бодро Джими и ни даде знак да го последваме през вратата.

Настръхнах. Очаквах да видя десетки маси, отрупани с изкормени тела. Но нямаше нищо подобно. Вътре ни очакваше само един труп, покрит от главата до петите с чаршаф. Иначе помещението си беше съвсем обикновено — просторно, добре осветено, с големи шкафове до стената и най-различна медицинска апаратура.

— Как върви работата? — попита господин Крепели и с Джими се разположиха на столове край масата с мъртвеца. Не обръщаха никакво внимание на умрелия и аз реших, че е най-добре да последвам примера им.

— Спокойно е — отговори патологът. — Времето е хубаво, няма много катастрофи по пътищата. Нито пък епидемии, хранителни отравяния, срутили се сгради. Между другото, преди няколко седмици оттук мина един твой приятел.

— О? — отвърна възпитано господин Крепели. — Кой?

Джими си пое шумно дъх през носа и изсумтя.

— Гавнър Пърл? — извика доволно вампирът. — И как е старото куче? Още ли е толкова тромав?

Двамата заобсъждаха стария си приятел Гавнър Пърл, а аз любопитно се огледах, чудех се къде ли държаха труповете.

Изчаках в разговора на възрастните да настъпи пауза и зададох въпроса си. Джими стана и ми каза да го последвам. Приближи се към големите шкафове до стената и дръпна една от вратичките.

Чу се съскане и навън изскочи облак студен въздух. Когато той се разпръсна, видях покрито с чаршаф тяло и изведнъж осъзнах, че това не бяха обикновени шкафове, а хладилни камери!

— Държим ги тук, докато не дойде някой роднина да си ги прибере — обясни патологът.

Огледах се и набързо преброих вратичките по стените.

— Всички ли са пълни? — попитах.

Джими поклати глава.

— В момента имаме само шестима гости, без онзи на масата. Напоследък е доста спокойно, но дори и в най-натоварения период повечето камери остават празни. Рядко се запълват и половината. Просто обичаме да сме подготвени за най-лошото.

— А имаш ли прясна кръв в наличност? — намеси се господин Крепели.

— Чакай да проверя — отвърна той. Разтвори една голяма тетрадка и прелисти няколко страници. — Трийсетгодишен мъж. Загинал при автомобилна катастрофа преди осем часа.

— И нищо по-прясно?

— Боя се, че не.

Вампирът въздъхна.

— Е, и това ще свърши работа.

— Чакайте малко! — обадих се възмутено. — Нима ще пиете кръв от мъртвец?

— Не — отвърна господин Крепели. Бръкна под наметалото и извади няколко малки бутилки, в които съхраняваше запасите си от човешка кръв. — Дойдох да ги напълня.

— Не може да го направите! — извиках аз.

— Защо? — попита той.

— Не бива. Не е честно да пиете от мъртвец. Освен това кръвта вече ще се е развалила.

— Няма да е в най-доброто си състояние — съгласи се вампирът, — но за бутилиране става. А по първа точка категорично не съм съгласен: трупът е най-подходящ за храна, тъй като бездруго кръвта вече не му трябва. От жив човек не мога да източа достатъчно кръв, за да напълня бутилките — ще го убия.

— Но може да вземете по малко от неколцина — възразих.

— Така е — отвърна той. — Но отнема време и е по-трудно. Освен това е рисковано. Най-лесно е да се използва мъртвец.

— Дарън не говори като вампир — отбеляза Джими.

— Все още се учи — изсумтя господин Крепели. — Заведи ме при трупа, моля. Нямаме цяла нощ на разположение.

Знаех, че няма смисъл да споря, така че стиснах зъби и мълчаливо ги последвах.

Патологът извади тялото на висок рус мъж и дръпна чаршафа. На главата зееше голяма рана и кожата беше неестествено бяла, иначе мъжът приличаше на заспал.

Господин Крепели направи дълъг дълбок прорез по гърдите, така че да се покаже сърцето. Подреди бутилките до трупа, измъкна отнякъде маркуче и пъхна единия му край в гърлото на първата бутилка. След това закрепи другия към сърцето на мъртвеца, хвана сърцето в юмрук и запомпа.

Маркучът бавно се изпълни с кръв и тя закапа в бутилката. Когато шишето се напълни, господин Крепели премести маркуча в следващото.

Вдигна първата бутилка, отпи глътка и примлясна, все едно дегустираше вино.

— Добра е — изсумтя той и облиза устни. — Може да я използваме.

Напълни осем бутилки и се обърна към мен със сериозно изражение на лицето.

— Дарън, знам, че не искаш да пиеш човешка кръв, но вече е време да преодолееш страха си.

— Няма! — отсякох.

— Хайде, Дарън — изръмжа господин Крепели. — Този човек е мъртъв. Кръвта вече не му трябва.

— Не мога! — извиках жаловито. — Не мога да пия от труп!

— Но ти отказваш да пиеш и от жив човек! — избухна господин Крепели. — Все някога ще трябва да го направиш. Това е най-добрият начин да започнеш.

— Хей, момчета — обади се Джими, — ако наистина смятате да го правите, по-добре да изляза…

— Млъкни! — сряза го вампирът и впи пламтящите си очи в мен. — Пий! Ти си чирак на вампир. Време е да започнеш да се държиш като такъв.

— Нека не е сега — примолих се. — Някой друг път. Когато излезем на лов. От жив човек. Не мога да пия от труп. Гади ми се.

Господин Крепели въздъхна и поклати глава.

— Някоя нощ ще разбереш колко си бил глупав. Надявам се само да не е твърде късно да се спасиш.

Той благодари на Джими Ово за помощта му и двамата заговориха за миналото и общите си приятели. Докато те си бъбреха, аз стоях нещастен отстрани и се питах колко ли ще издържа без човешка кръв.

Когато свършиха, слязохме долу. Джими дойде да ни изпрати. Беше ми симпатичен, съжалявах, че се запознахме при такива мрачни обстоятелства.

На връщане господин Крепели не обели нито дума, а когато пристигнахме в лагера ядосано ме свали на земята и размаха пръст в лицето ми.

— Ако умреш, вината няма да е моя!

— Добре — отвърнах аз.

— Глупаво момче! — измърмори той и сърдито се отправи към ковчега си.

Аз останах да погледам изгрева. Размишлявах за положението си, чудех се какво щеше да стане, когато силите ме напуснеха и започнех да умирам. Вампир, който не можеше да пие кръв — щеше да е смешно, ако изходът не беше смърт.

Какво трябваше да направя? Този въпрос ме държа буден дълго след като слънцето се показа. Какво трябваше да направя? Да загърбя принципите си и да пия човешка кръв? Или да остана верен на човешката си същност и да… умра?