Дарън Шан
Чиракът на вампира (19)

Глава осемнайсета

Цял следобед лагерът жужеше от напрегната подготовка. Всички се суетяха напред-назад като мравки. Една голяма група издигаше купола, в който се изнасяха представленията. Виждах го за пръв път и бях доста впечатлен: висок и червен, украсен с изображения на артистите.

Двамата с Евра не се спряхме нито за миг — помогнахме при забиването на колчетата, които придържаха купола, подредихме столовете вътре, оправихме сцената, изкарахме реквизита, донесохме празни консервени кутии, болтове и железа за номера на Рамъс Търбуха, включихме се в преместването на клетката на човека вълк и така нататък.

Задачите бяха много, но се отмятаха с невероятна скорост. Всеки знаеше мястото си и какво се очакваше от него, нямаше и помен от паника и хаос. Работехме в екип и нещата вървяха спокойно и гладко.

Рано следобед се появи Сам. Мислех да го помоля да ни помогне, но Евра каза, че само ще се пречка и го отпрати. Сам беше разочарован и си тръгна нацупен, подритвайки празна консервена кутия. Стана ми мъчно за него, но веднага се сетих как мога да оправя настроението му.

— Сам! Почакай малко — извиках след него. — Ей сега се връщам — рекох на Евра и хукнах към караваната на господин Длъгнест.

Почуках на вратата и тя веднага се отвори. Господин Длъгнест застана на прага и преди да обеля и дума, ми подаде два билета за представлението.

Зяпнах ги смаяно, после вдигнах поглед към него.

— Но как разбрахте…

— Имам си начини — отвърна собственикът на цирка.

— Само че нямам пари — предупредих го.

— Ще ти ги прихвана от заплатата — отговори той.

— Но вие не ми плащате заплата! — премигах объркано.

— Така ли? — усмихна се господин Длъгнест. — Колко умно от моя страна!

Връчи ми билетите и затвори вратата, преди да успея да му благодаря.

Изтичах при Сам и му ги дадох.

— Какво е това? — попита той.

— Билети за представлението довечера — отвърнах. — Един за теб и един за Ре Ве.

— Еха! — извика Сам и веднага ги прибра в джоба, сякаш се страхуваше да не му ги грабне някой или че може да се изпарят пред очите му. — Благодаря, Дарън.

— Пак заповядай — рекох. — Само че е доста късно. Започва в единайсет и ще свърши към един през нощта. Ще успееш ли да дойдеш?

— Разбира се — кимна той. — Не е проблем да се измъкна от къщи. Мама и татко си лягат с кокошките — в девет и половина са вече под завивките.

— Ако те хванат — размахах предупредително пръст, — не им казвай къде отиваш.

— Гроб съм — закле се Сам и хукна да търси Ре Ве.

До началото на представлението нямахме миг почивка, спряхме само за десетина минути колкото да хапнем нещо. След вечеря Евра отиде да приготви змията си, а аз се включих в паленето на свещите в купола. Окачихме пет големи свещника над местата за сядане и Малките хора поставиха един над сцената.

Магс — жената, която продаваше играчки и лакомства в антрактите — ме помоли да й помогна и в следващия един час подреждах паяжини от захарен памук, ядливи „стъклени“ статуетки и пакетчета с кичури от козината на човека вълк. Сред сувенирите имаше и нови, които не бях виждал до този момент, например фигурка на Кормак Гущера. Ако отчупиш част от нея, веднага порастваше нова. Попитах как става, но Магс не можа да ми отговори.

— Това е от изобретенията на господин Длъгнест — рече тя. — Той сам изработва повечето играчки.

Отчупих главата на една фигурка и се опитах да надникна вътре, но на нейно място веднага израсна нова глава.

— Издържат два-три месеца — каза Магс. — След това се развалят.

— Казваш ли го на хората, които си ги купуват? — попитах.

— Разбира се — отвърна тя. — Господин Длъгнест държи да знаят за какво дават парите си. Той не би се съгласил да мамим клиентите.

Половин час преди началото на представлението ме повика господин Крепели. Когато влязох, тъкмо се обличаше.

— Излъскай клетката на Мадам Окта — заповяда той, — след това си изчеткай костюма и се пооправи.

— Защо?

— Ще излезеш с мен на сцената — отвърна вампирът.

Очите ми грейнаха.

— Ще участвам и аз?

— Ще получиш съвсем малка роля — охлади ентусиазма ми той. — Ще изнесеш клетката и ще командваш Мадам Окта, докато плете паяжина върху устните ми.

— Обикновено това го прави господин Длъгнест, нали?

— Така е — кимна господин Крепели, — но тази вечер не ни достигат хора, така че ще се наложи и той да излезе на сцената със свой номер. Освен това, ти си по-подходящ за мой асистент.

— Защо? — полюбопитствах.

— Защото си по-зловещ — отговори той. — Както си блед и с този кошмарен костюм, все едно си изскочил от филм на ужасите.

Думите му ме смаяха. И през ум не ми минаваше, че изглеждам зловещ. Завъртях се бързо към огледалото — не можеше да се отрече, че наистина бях малко страшничък. Заради отказа ми да пия човешка кръв бях ужасно блед, а овехтелият костюм ми придаваше още по-призрачен вид. Отбелязах си наум на сутринта задължително да си намеря други дрехи.

Представлението започна точно в единайсет. Не очаквах да се появят много посетители — все пак се намирахме насред нищото и не беше имало достатъчно време за разгласа, — но куполът беше пълен.

— Откъде се взеха толкова хора? — прошепнах в ухото на Евра, докато господин Длъгнест представяше човека вълк.

— Откъде ли не — отвърна той тихо. — За нас винаги има публика. Освен това, макар да ни го каза едва тази сутрин, господин Длъгнест вероятно е планирал представлението още от пристигането ни тук.

Гледах номерата от кулисите и се забавлявах дори повече от първия път, тъй като сега познавах артистите и се чувствах част от семейството на „Циркът на кошмарите“.

След човека вълк излезе Ръкокракия Ханс, а подир него Рамъс Търбуха. След първия антракт на сцената се качи господин Длъгнест — номерът му беше изключително странен, той се стопяваше във въздуха пред очите на хората и неочаквано изплуваше в другия край на купола, като никой не успяваше да види кога и как се е преместил. След него беше Труска, а после бяхме ние с господин Крепели и Мадам Окта.

Осветлението беше слабо, но благодарение на вампирските си способности различих лицата на Сам и Ре Ве сред публиката. Те направо се шашнаха, като ме видяха, но ръкопляскаха най-силно от всички. Едва успях да скрия гордата си усмивка — господин Крепели ми беше поръчал да се правя на нещастен и мрачен, за да впечатля посетителите.

Стоях отстрани, докато той обясняваше колко смъртоносна е Мадам Окта, а след това отворих вратата на клетката и един от синьоробите доведе козата.

Когато паякът заби отровните си зъби в четириногото, изведнъж се чу силен гневен вик. Недоволният възглас дойде от Ре Ве и аз веднага си дадох сметка, че не биваше да го каня на представлението — бях забравил колко обича животните, — но вече беше късно.

Дойде и моят ред да командвам Мадам Окта със свирката, бях малко притеснен, усещах погледите на всички в купола върху мен. За пръв път излизах пред публика и в първите няколко секунди се страхувах, че устата ми ще пресъхне или ще забравя мелодията. Но щом засвирих и установих мисловна връзка с Мадам Окта, бързо се успокоих и си възвърнах увереност.

Докато тя плетеше паяжина около устните на господин Крепели, изведнъж ми мина през ума, че стига да исках, сега съвсем лесно можех да се отърва от него. Като й заповядам да забие отровните си зъби в плътта му!

Мисълта ме потресе. Неведнъж бях заявявал, че желая смъртта му, но не го казвах сериозно, а и след като се присъединихме към „Циркът на кошмарите“, жаждата ми за отмъщение безследно изчезна. Сега обаче животът му беше в ръцете ми. Само една дребна грешка от моя страна и вампирът щеше да е мъртъв. Спокойно можех да обясня, че е било нещастен случай. Никой нямаше да успее да докаже вината ми.

Паякът сновеше нагоре-надолу и наляво-надясно, отровните му зъби искряха на светлината на свещите. От излъчваната от тях топлина ми стана горещо. Целият се облях в пот. Нима не можех да оправдая погрешно изсвирената нота с изпотените си пръсти?

Мадам Окта плетеше паяжината си около устата му. Господин Крепели стоеше с прибрани до тялото ръце. Нямаше да успее да я спре. Беше достатъчно да изсвиря само една фалшива нота, за да изчезне мисловната ми връзка с паяка и тогава…

Но не го направих. Устоях на изкушението. Не знаех защо го пощадих. Може би защото се страхувах, че господин Длъгнест ще разбере истината. Или защото се нуждаех от господин Крепели, за да ме научи как да оцелея. Или пък защото просто не исках да стана убиец.

А може би — колкото и невероятно да звучи — бях започнал да харесвам вампира. Все пак той ме беше довел в „Циркът на кошмарите“ и ме беше изкарал на сцената. Ако не беше господин Крепели, нямаше да познавам нито Евра, нито Сам. Освен това се държеше добре с мен.

Каквато и да беше истинската причина, така или иначе не позволих на Мадам Окта да го убие и накрая двамата се поклонихме заедно и слязохме от сцената.

— Колебаеше се дали да не ме убиеш — рече тихо господин Крепели, когато се скрихме зад кулисите.

— Какво искате да кажете? — направих се на две и половина аз.

— Знаеш много добре — отвърна той. Замълча за миг и добави. — Нямаше да успееш. Предварително изцедих по-голямата част от отровата. А останалото отиде за убиването на козата.

— Значи сте ме проверявали? — Изведнъж в мен отново пламна старата омраза. — Тъкмо си мислех колко добре се държите с мен! А всъщност вие не ми вярвате и сте ме подложили на изпитание!

Лицето му беше сериозно.

— Исках да разбера дали мога да разчитам на теб.

— Чуйте ме тогава — изръмжах и се надигнах на пръсти, така че да го погледна право в очите. — Само сте си загубили времето с това изпитание. Този път не ви убих, но ако някога отново ми се отвори същата възможност, ще се възползвам от нея!

Обърнах му гръб и излетях навън, бях толкова бесен, че не останах да гледам номера на Кормак Гущера и края на представлението. Макар дълбоко в себе си да усещах, че в думите на господин Крепели имаше някаква логика, се чувствах горчиво излъган и предаден.