Дарън Шан
Чиракът на вампира (18)

Глава седемнайсета

Следващите дни минаха спокойно. С Евра бяхме доста заети покрай осигуряването на храна за Малките хора. На няколко пъти се опитах да заговоря тайнствените създания със сини роби, но не успях да изкопча и дума от тях.

Невъзможно беше човек да ги различи един от друг. Само един — или една, или едно — изпъкваше сред останалите, тъй като беше по-висок, друг пък беше по-нисък, а трети накуцваше с левия крак. Но останалите бяха абсолютно еднакви.

Сам прекарваше все повече време в лагера. Не го вземахме с нас, когато излизахме на лов, но му позволявахме да помага с другите задачи. Той се трудеше неуморно, тъй като искаше да ни впечатли и да си заслужи мястото в цирка.

Рядко виждах господин Крепели. Той знаеше, че трябва да ставам рано да търся храна за Малките хора и не ме закачаше. Нямах нищо против, и без това ми беше дотегнало да слушам постоянните му натяквания за пиенето на човешка кръв.

Рано една сутрин се появи Кормак Гущера и пристигането му предизвика голямо вълнение.

— Трябва да го видиш — Евра ме хвана за ръката и ме повлече след себе си. — Той е най-невероятният цирков артист на всички времена.

Кормак беше отишъл право при господин Длъгнест и когато стигнахме пред караваната, около нея вече се бяха събрали доста хора — тупаха го по гърба, разпитваха го как е и къде е бил. Той се усмихваше, здрависваше се и отговаряше на въпросите. Макар да беше знаменитост, славата не беше замаяла главата му.

— Евра Фон! — извика той, когато забеляза момчето змия. Приближи се и го прегърна. — Как е любимото ми двуного влечуго?

— Добре съм — отвърна Евра.

— Сменял ли си си скоро кожата? — попита Кормак.

— Не, от доста време не съм.

— Обещал си да ми дадеш старата си кожа, не забравяй — размаха пръст той. — Страшно е скъпа. В някои страни кожата от хората змии струва повече от злато.

— Цялата ще ти я дам — увери го Евра и ме побутна напред. — Кормак, това е Дарън Шан, мой приятел. Той е отскоро в цирка и никога не те е виждал на сцената.

— Никога не си виждал Кормак Гущера? — престори се на изненадан той. — Не може да бъде! Мислех, че няма човек на този свят, който да не е гледал номера ми!

— Дори и името ти не съм чувал — обадих се аз.

Той се тупна по гърдите, сякаш го беше свило сърцето.

— Какво можеш да правиш? — попитах нетърпеливо.

Кормак вдигна поглед към събралите се:

— Да му покажа ли?

— Да, да! — развикаха се всички ентусиазирано.

Гущерът се обърна към господин Длъгнест, който стоеше в края на тълпата. Собственикът на цирка въздъхна и кимна.

— Щом искаш — рече той. — Иначе няма да те оставят намира.

— Добре — каза Кормак. — Направете ми място!

Хората отстъпиха веднага. Понечих и аз да се дръпна, но той сложи ръка на рамото ми и ме спря.

— Току-що пристигам след дълго пътуване — заговори той високо — и съм изморен, затова няма да изпълня целия номер. Ще ви покажа нещо кратко.

Сви дясната си ръка в юмрук и след това изпъна показалец.

— Дарън, би ли захапал пръста ми?

Хвърлих поглед към Евра и той ми даде знак да се подчиня.

— А сега — продължи Кормак, — стисни зъби!

Захапах го леко.

— По-силно! — заповяда той.

Стиснах малко по-силно.

— Хайде, момчето ми! — извика Гущера. — Стисни здраво зъби! Покажи, че си акула, а не мишка!

О, така ли? Сам си го просеше!

Отворих уста и щракнах здраво челюсти със злорадото намерение да му изкарам акъла от болка. Но вместо това едва не изкарах своя акъл от изненада, тъй като пръстът остана в устата ми!

Отстъпих смаяно и изплюх отхапания показалец. Обърнах се веднага към Кормак, но той, вместо да се разпищи, се разсмя и вдигна високо ръка.

От отхапаното не течеше кръв, виждаше се само бяло назъбено чуканче. И — чудо невероятно — още в същия миг пред очите ми започна да израства нов пръст!

Помислих си, че си въобразявам или имам халюцинации, но пръстът продължи да расте и след няколко секунди достигна нормалната си дължина. Кормак почака още малко и после го сви и отпусна, за да покаже, че нищо му няма.

Тълпата се развика одобрително и аз усетих как сърцето ми успокоява бумтенето си.

Погледнах към земята, където бях изплюл отхапания пръст — той вече беше започнал да се разлага и за по-малко от минута се превърна в купчинка сива пепел.

— Извинявай, че те изплаших — потупа ме по главата Кормак.

— Няма нищо — отвърнах. — Вече трябваше да съм се научил да очаквам неочакваното в „Цирка на кошмарите“. Може ли да пипна новия пръст?

Той кимна. Пръстът беше същият като останалите.

— Как го правиш? — възкликнах смаяно. — Фокус ли е?

— Нищо подобно — отвърна той. — Затова ме наричат Кормак Гущера: както на гущера му израства опашка, щом му я откъснеш, на мен ми израстват нови крайници — пръсти, ръце, крака. Родителите ми го установили, когато веднъж, без да искам, съм си отрязал носа с кухненски нож. Всяка част от тялото ми може да се поднови. С изключение на главата. Досега не съм се пробвал да я отсека. По-добре да не предизвиквам съдбата.

— Боли ли? — попитах.

— Малко — отвърна Кормак. — Новият пръст започва да расте в мига, в който бъде отрязан старият и болката се усеща не повече от две-три секунди. Все едно…

— Хайде, стига! — прекъсна го господин Длъгнест. — Нямаме време за подробни обяснения. Достатъчно се размотавахме. Ако не се размърдаме, хората ще ни забравят или ще решат, че циркът се е разпаднал.

Той плесна с ръце да привлече вниманието и гръмогласно извика:

— Чуйте ме внимателно! Край на почивката! Довечера ще има представление!