Дарън Шан
Чиракът на вампира (17)

Глава шестнайсета

Паднах настрани и си навехнах ръката. Изкрещях от болка и се опитах да се отдръпна от надвесената над мен космата фигура, но преди да успея, мъжът клекна до мен.

— Хей, хлапе, удари ли се? Добре ли си? — Гласът му беше топъл и нежен, веднага разбрах, че не ме грози никаква опасност, изражението му подсказваше загриженост, а не гняв. — Не исках да ви изплаша толкова. Само се шегувах, колкото леко да ви стресна.

Изправих се и потърках лакът.

— Добре съм — отвърнах.

— Сигурен ли си? Нали не е счупена? Знам едни билки, които помагат за зарастване на счупено.

— Счупеното не се лекува с билки — обади се Сам. Той се беше приближил и сега стоеше до Евра.

— Да, да, така е — съгласи се бързо непознатият, — но билките могат да те извисят до такива райски кътчета в съзнанието, където земните грижи като счупените кости не са нищо повече от прашинки на картата на вселената. — Той замълча и погали брадата си. — Е, освен това изгарят мозъчните ти клетки и…

Смаяната физиономия на Сам показваше, че дори и той не беше схванал смисъла на дългото изречение.

— Нищо ми няма — казах аз и завъртях длан. — Само е навехната. След малко ще се оправи.

— Радвам се да го чуя, хлапе — въздъхна мъжът. — Щеше да ми е много зле, ако те бях наранил. Лошо е да причиняваш болка на другите.

Огледах го по-внимателно. Той беше едър, набит, с гъста черна брада и дълга рошава коса. Дрехите му бяха мръсни и явно от доста време не се беше къпал, тъй като вонеше отвратително. Именно от него идваше странната миризма, която бяхме усетили. Но иначе изглеждаше толкова кротък, че чак се засрамих, задето се бях изплашил.

— От тук ли сте, момчета? — попита той.

— Аз съм от тук — кимна Сам. — А тези двамата са с цирка.

— Цирк ли? — усмихна се непознатият. — Наблизо има цирк? О, как съм го пропуснал? Къде е? Обичам да ходя на цирк. Клоуните са ми любими.

— Този цирк е друг — обясни Сам. — В него има само страшилища.

— Страшилища? — Мъжът се взря в него, след това обърна поглед към Евра, който очевидно беше част от трупата — личеше си по разноцветните люспи по кожата. — Ти от цирка ли си, хлапе?

Евра кимна срамежливо.

— Нали не се държат зле с теб? — свъси вежди непознатият. — Не ви бият, не ви държат гладни, не ви насилват?

— Нищо подобно — усмихна се момчето змия.

— И сте там по своя собствена воля?

— Да — кимна Евра. — Там сме, защото го искаме. Циркът е нашият дом.

— А, добре, това е хубаво — грейна отново мъжът. — Какви ли не истории съм чувал за тези пътуващи циркове. А ти… — Той се плесна по челото. — О, забравих да се представя! Толкова съм глупав понякога. Казвам се Ре Ве.

— Ре Ве ли? Странно име — отбелязах аз.

Той се прокашля смутено.

— Ами — сниши глас до шепот, — това е съкратено от Реджи Веджи.

— Реджи Веджи? — разсмях се.

— Да. — Мъжът нещастно сбърчи чело. — Истинското ми име е Реджи. В училище ми викаха Реджи Веджи, тъй като съм вегетарианец. Но на мен прякорът не ми харесва и затова ги помолих да ме наричат Ре Ве. Само един-двама се съгласиха обаче… — Споменът явно го натъжи. — И вие може да ме наричате Реджи Веджи, ако искате.

— Ре Ве ми звучи добре — уверих го аз.

— И на мен — съгласи се Евра.

— На мен също — обади се Сам.

— Страхотно! — поободри се Ре Ве. — Е, вече знаете моето име. Я да чуя вашите!

— Дарън Шан — представих се аз и протегнах ръка.

— Сам Грест.

— Евра Фон.

— Евра фон какво? — попита Ре Ве, също както мен при запознанството ми с Евра.

— Просто Фон — отвърна той.

— О — усмихна се мъжът, — супер!

Ре Ве беше от зелените воини, които протестираха срещу прокарването на нов път. Заедно с другите природозащитници, той беше обиколил цялата страна надлъжи и нашир, за да се бори за спасяването на гори, езера, животни и исторически забележителности.

Предложи ни да ни покаже лагера на зелените воини и ние веднага се съгласихме. Гарата можеше и да почака. Не всеки ден се появяваше възможност да надзърнеш в истински бивак на воини.

През целия път Ре Ве говореше за опазването на околната среда. Разказа ни за раните, нанесени на майката природа, за изсичането на горите, замърсяването на реките, отровения въздуха, унищожаването на животните.

— И всичко това става тук, в нашата страна! — горещеше се той. — Дори не става дума за неща, които се случват другаде. Ето какво сами причиняваме на родината си!

Зелените воини се опитваха да се противопоставят на алчните богаташи, които увреждаха земята. Природозащитниците обикаляха по градове и села и обясняваха колко голяма е опасността, раздаваха брошури и книги със съвети как да пазим околната среда.

— Но обясненията не са достатъчни — обяви Ре Ве. — Добре е като начало, но е нужно много повече, за да постигнем целта си. Трябва да спрем замърсяването и унищожаването на природата. Да вземем това място например: искаха да прокарат път през стара погребална могила, в която друидите са полагали мъртъвците си преди хиляди години. Представяте ли си? Да унищожат историята само за да спестят на шофьорите десетина-двайсет минути!

Той поклати глава тъжно.

— Живеем в побъркани времена. Като си помисля само какво причиняваме на нашата планета… Бъдещите хора, стига изобщо да ги има, ще ни обявят за глупави варвари.

Ре Ве беше страшно запален по опазването на околната среда и след като го изслушахме, Сам, Евра и аз също станахме ревностни природозащитници. Дотогава не се бях замислял за тези неща, но след няколко часа в компанията на зеления воин си дадох сметка, че е трябвало. Както каза Ре Ве, хората, които сега не мислеха и не действаха, нямаха право да се оплакват, когато светът се сгромолясаше над главите им.

В бивака на зелените воини беше интересно. Хората — към двайсетина души — спяха в собственоръчно направени колиби от клони, трева и храсти. Повечето бяха мръсни и миришеха като Ре Ве, но бяха весели, любезни и гостоприемни.

— И как спряхте прокарването на пътя? — попита Сам.

— Прокапахме тунели под земята — обясни Ре Ве. — Повреждахме изпратените машини. Предупредихме медиите. Богатите клечки не обичат камерите. Един новинарски екип от телевизията струва колкото двайсет зелени воини.

Евра се поинтересува дали е участвал в ръкопашен бой. Ре Ве отвърна, че природозащитниците са против насилието, но по тона му разбрахме, че той изобщо не е доволен от това.

— Според мен — рече той тихо, — в нашата битка трябва да важи принципът „око за око“. Ако аз бях начело, за нула време щяхме да разпердушиним тези пуяци!

Ре Ве ни покани да останем за обяд. Храната не беше особено вкусна — нямаше месо, само зеленчуци, ориз и плодове, — но хапнахме доста, за да не го обидим.

Имаше и гъби — големи и странни на цвят, — но той не ни даде да ги опитаме.

— Още сте малки — усмихна се Ре Ве.

След обяда си тръгнахме. Природозащитниците си имаха работа и ние не искахме да им пречим.

Ре Ве ни покани да наминем отново, като добави, че най-вероятно зелените воини щели да си заминат след няколко дни.

— Тук битката е почти спечелена — обясни той. — Време е да отлитаме към нови бойни полета. Краят на войната е още далеч.

Махнахме му за довиждане и поехме обратно към цирка.

— Странен тип е този Ре Ве — отбеляза Сам след малко. — Представете си само: да се откажеш от всичко, за да защитаваш природата и животните.

— Прави това, в което вярва — отвърна Евра.

— Знам — кимна Сам. — И се радвам за него. Хубаво е да има повече хора като него. И все пак е странно да живееш така, нали? Трябва да си много отдаден на каузата си. От мен едва ли ще стане зелен воин.

— И от мен — съгласих се.

— От мен пък би станало — обади се момчето змия.

— Не вярвам — изсумтях презрително.

— Защо? — нацупи се Евра. — Ще си взема змията, ще тръгна с Ре Ве и ще участвам в борбата.

— Няма да стане — настоях аз.

— Защо?

— Защото не смърдиш достатъчно! — разсмях се аз.

Евра се намръщи, но после се ухили и призна:

— Да, малко воняха.

— Миришеха по-зле, отколкото краката ми, когато не съм си сменял чорапите една седмица! — възкликна Сам.

— И все пак — обади се момчето змия, — има много по-лоши начини да прекараш живота си. Бих искал да съм като Ре Ве, когато порасна.

— И аз — кимна Сам.

Свих рамене.

— Е, сигурно и аз мога да свикна.

Бяхме в добро настроение и през целия път обратно към лагера обсъждахме природозащитниците и Ре Ве. Дори не подозирахме какви неприятности щеше да ни създаде симпатичният зелен воин и каква трагедия, макар и неволно, щеше да причини.