Дарън Шан
Чиракът на вампира (15)

Глава четиринайсета

В караваната ни очакваха господин Длъгнест, господин Крепели и господин Абдъс. Евра трепереше като лист, първоначално аз не бях кой знае колко притеснен, но когато видях разтревожените лица на господин Длъгнест и на господин Крепели и си дадох сметка колко са напрегнати, също застанах нащрек.

— Влизайте, момчета — покани ни господин Абдъс, все едно караваната беше негова. — Сядайте, разполагайте се като у дома си.

— Ще остана прав, ако нямате нищо против — отвърна Евра, като безуспешно се опита да прикрие тракането на зъбите си.

— И аз ще постоя прав — присъединих се към него.

— Както желаете — кимна господин Абдъс. Единствено той беше седнал. — Много съм слушал за теб, Дарън Шан — продължи предводителят на Малките хора. В ръцете си премяташе странен часовник във формата на сърце. В паузите между думите ясно се чуваше тиктакането му. — Огън момче. Забележителен младеж. Жертвал всичко, за да спаси приятеля си. Малцина биха го направили. В наши дни хората са егоисти. Чудесно е да видиш, че на света все още се раждат герои.

— Не съм герой! — възразих аз, макар да се изчервих от комплимента.

— Напротив — настоя той. — Само един герой би дал всичко за доброто на другиго.

Усмихнах се гордо. Зачудих се защо Евра се страхуваше толкова от този симпатичен, макар и странен мъж. В господин Абдъс нямаше нищо плашещо.

— Лартън спомена, че отказваш да пиеш човешка кръв — смени темата господин Абдъс. — Напълно те разбирам. Отвратителна гадост. Не мога да я понасям. С изключение на детската кръв, разбира се. Тя е изключителен деликатес.

Намръщих се.

— Забранено е да се пие кръв от деца — казах. — Те са малки. Лесно можеш да ги убиеш.

Очите му запламтяха, усмивката му стана още по-широка, но той спокойно попита:

— И какво от това?

Полазиха ме тръпки. Ако това беше шега, то тя беше проява на изключително лош вкус, но все някак щях да я преглътна (та нали допреди малко се бях заливал от смях заради горкия Брадли). Ала изражението му ясно показваше, че е напълно сериозен.

Изведнъж разбрах защо всички се страхуваха толкова от него. Господин Абдъс беше зъл! Не просто лош или извратен, а наистина дяволски зъл. Той беше от хората, които без да им мигне окото, биха обрекли на смърт хиляди само за да се насладят на писъците им.

— Знаеш ли — изведнъж рече господин Абдъс, — струваш ми се познат отнякъде. Срещали ли сме се преди, Дарън Шан?

Поклатих глава.

— Сигурен ли си? — настоя той. — Изглеждаш ми много познат.

— Не… не бих забравил подобно нещо — запелтечих аз.

— Човек невинаги може да се довери на паметта си — усмихна се господин Абдъс. — Тя е лъжливо зверче. Както и да е, няма значение. Сигурно те бъркам с някой друг.

Устните му се извиха във вълча усмивка (нима беше възможно допреди миг да го бях смятал за симпатичен?) и нещо ми подсказа, че той изобщо не е убеден в думите си. Аз обаче бях сигурен, че греши. За нищо на света не бих забравил подобно чудовище.

— Да се върнем на работата — въздъхна господин Абдъс. Пръстите му се свиха около сърцевидния часовник и за миг като че ли засияха и се сляха с циферблата. Премигах смаяно и когато погледнах отново, илюзията — защото това най-вероятно беше просто илюзия — беше изчезнала безследно.

— Момчета, видяхте ме като идвах с Малките хора — продължи той. — Те са отскоро при мен и не са съвсем наясно какво да правят. Обикновено аз оставам с тях, за да ги науча как да се държат, но сега нямам време, чакат ме другаде. Малките хора са умни и бързо ще се ориентират, но ми се иска двама добри, отговорни младежи като вас да им помогнат да свикнат. Задачата не е тежка. Най-важното е да им намирате храна. Те са винаги гладни.

Какво ще кажете? Вече имам позволението на вашите настойници — кимна към господин Длъгнест и господин Крепели, които изобщо не изглеждаха въодушевени, но явно се бяха примирили. — Ще помогнете ли на стареца и неговите Малки хора?

Хвърлих поглед към Евра. Личеше си, че предложението изобщо не му е по вкуса, но въпреки това той кимна. Последвах примера му.

— Великолепно! — извика господин Абдъс. — Сигурен съм, че младият Евра Фон много добре знае какво обичат моите любимци. Ако изникнат някакви проблеми, обърнете се към Хайбърниъс и той ще се погрижи.

След тези думи той ни отпрати с махване на ръката. Евра веднага заотстъпва към вратата, но аз не помръднах.

— Извинете — събрах всичката си смелост, — но защо ги наричате „малките хора“?

Господин Абдъс бавно се извърна. С нищо не показа, че въпросът ми го е изненадал, макар че видях как ченетата на господин Длъгнест и господин Крепели увиснаха.

— Защото са малки — обясни той добродушно.

— Да, ясно — кимнах. — Но нямат ли си друго, истинско име? Като чуя „малките хора“, веднага се сещам за елфите и за феите.

Господин Абдъс се усмихна широко.

— И те наистина са елфи и феи. По целия свят се разказват легенди за дребни, вълшебни създания. Тези истории все са тръгнали отнякъде — а именно от дребните ми верни приятели.

— Искате да кажете, че тези джуджета със сини роби са елфи? — възкликнах смаяно.

— Не — поклати глава той. — Елфи не съществуват. Преди хилядолетия неуките прости хора са видели тези джуджета — както ти грубо се изрази — и са ги нарекли елфи, феи, горски духчета. И след това си измислили истории за тях — откъде идват, какви са, какви вълшебни способности притежават.

— И какви са тези способности? — попитах заинтригувано аз.

Усмивката му угасна.

— Подочух, че обичаш да задаваш въпроси — изръмжа господин Абдъс, — но дори и не ми мина през ума, че си чак толкова любопитен. Не забравяй, Дарън Шан: любопитството е убило котката.

— Но аз не съм котка — отвърнах дръзко аз.

Той се надвеси над мен с потъмняло лице и изсъска:

— Ако продължиш така, може и да се превърнеш в котка. Нищо на този свят не е вечно, дори и човешката форма.

Часовникът в ръката му засия отново, обагри се в червено като истинско сърце и аз благоразумно реших, че е време да си тръгвам.

— Марш в леглото и хубаво да се наспиш — рече ми господин Крепели, преди да изляза. — Тази вечер няма да има уроци.

— И утре заран не се успивайте, момчета — добави господин Абдъс. — Малките хора винаги изгладняват рано сутрин и човек никога не знае, какво може да им мине през ума — и през зъбите — ако останат без храна.

Изхвърчахме навън и на бегом се върнахме в палатката, строполихме се на земята и се заслушахме в оглушителното тупкане на сърцата си.

— Ти луд ли си? — попита Евра, след като възвърна дар словото си. — Трябва да си превъртял, че да разпитваш господин Абдъс и да се държиш така с него!

— Да — кимнах замислено, и аз се чудех откъде бях събрал толкова смелост. — Сигурно съм луд.

Евра поклати глава. Макар да беше рано, легнахме си веднага и в продължение на часове се взирахме в тавана. Когато най-накрая заспах, сънувах господин Абдъс и сърцевидния му часовник. Само че в съня ми той не беше часовник, а истинско човешко сърце. Моето сърце. И когато господин Абдъс го стиснеше…

Умирах от болка.