Дарън Шан
Чиракът на вампира (13)

Глава дванайсета

Сам обяви, че змията е най-страхотното животно, което е виждал. Изобщо не се страхуваше и не се поколеба да я омотае като шал около врата си. Не спираше да разпитва: колко е дълга, с какво се храни, колко често си сменя кожата, откъде е, каква й е породата, дали изобщо змиите имат породи, колко бързо се движи.

Евра търпеливо отговори на всичките му въпроси. Той беше истински специалист по змиите. Знаеше абсолютно всичко за царството на влечугите. Дори успя да каже колко горе-долу са люспичките по кожата на змията!

След това разведохме новия си приятел из лагера. Показахме му човека вълк (в сенките на караваната на косматия звяр Сам притихна, личеше си, че ревящото чудовище в клетката го изплаши). Запознахме го с Ръкокракия Ханс. След това случайно попаднахме на Рамъс Търбуха, който репетираше номера си. Евра го попита дали ще ни позволи да гледаме и Рамъс се съгласи. Очите на Сам станаха на понички, когато видя как Рамъс раздроби със зъби една чаша, погълна парчетата, събра ги в корема си и след това ги изкара обратно през гърлото си.

Колебаех се дали да донеса Мадам Окта и да изнеса едно малко представление. Липсата на човешка кръв ми се отразяваше зле, колкото и да се тъпчех, коремът постоянно ме присвиваше от глад, а от време на време ми прилошаваше или изведнъж ми се завиваше свят. Не ми се щеше да припадна или пък да повърна, докато паякът е извън клетката си, знаех какво може да направи, дори и ако за секунда изгубех контрол над него.

На Сам изобщо не му се тръгваше, но вече се свечеряваше и господин Крепели скоро щеше да се събуди. А и нас с Евра ни чакаше работа, така че му казахме, че е време да се прибира у дома.

— Не може ли да остана още малко? — примоли се той.

— Вашите сигурно те чакат за вечеря — отвърна Евра.

— Ще хапна с вас — предложи Сам.

— Не знам дали ще се намери нещо за теб — излъгах.

— И без това не съм гладен — не се предаваше той. — Маринованите лукчета засищат.

— Добре тогава, остани — изведнъж се обади Евра. Извърнах се към него смаяно, но той ми намигна заговорнически.

— Наистина ли? — извика възторжено по-малкият ни приятел.

— Разбира се — кимна момчето змия. — Но ще ни помогнеш със задачите.

— Готов съм на всичко — обяви Сам. — Нямам нищо против да помогна. Какво трябва да се направи?

— Да нахраним и изкъпем човека вълк — отвърна Евра.

Усмивката на Сам се стопи.

— Чччовека вълк? — заекна той изплашено.

— Спокойно — усмихна се Евра. — Когато е нахранен, той обикновено е доста послушен. Рядко хапе хората, които се грижат за него. Но ако те нападне, помни едно: пази си главата и пъхни ръката си в гърлото му, по-добре е да загубиш ръка, отколкото…

— Май по-добре да си вървя — прекъсна го Сам. — Сега се сещам, че мама спомена за някакви гости за вечеря.

— О, жалко — въздъхна престорено момчето змия.

Сам си тръгна, като отдалеч заобиколи клетката на човека вълк. Изглеждаше толкова нещастен, че го спрях.

— Какво ще правиш утре? — попитах.

— Нищо.

— Искаш ли да дойдеш следобеда при нас?

— Иска ли питане! — извика той и след това сбърчи чело: — А ще трябва ли да помагам за храненето и чистенето на…

— Не — усмихна се Евра.

— Тогава ще дойда. До утре, момчета!

— Чао, Сам — отвърнахме ние в един глас.

Той ни махна, обърна се и затича.

— Симпатяга е, нали? — рекох.

— Добро хлапе — съгласи се Евра. — Малко прекалява с опитите си да се прави на умен и е страхливичък, но иначе е готин.

— Мислиш ли, че би си паснал с останалите в цирка?

Той изсумтя.

— Ще е като мишка в къща, пълна с котки!

— Защо? — премигах объркано.

— Животът в цирка не е за всеки. Няколко седмици без мама и татко, в които ще трябва да чисти тоалетни и да готви за трийсет-четирийсет човека… И ще избяга с писъци.

— Но ние се справяме без проблеми — отбелязах.

— Това е различно — обясни Евра. — Ние не сме като другите. Просто така сме устроени. Всеки си има място на този свят. Нашето о тук. Ние трябва да…

Той замълча и се намръщи. Взираше се над мен в далечината. Обърнах се да видя какво беше привлякло вниманието му. В първия момент не забелязах нищо, но след няколко секунди зърнах сред дърветата в далечината да проблясва светлина.

— Кой ли може да е това? — зачудих се.

— Не знам — отвърна момчето змия.

Гледахме как светлината — оказа се лъч от фенерче — се приближава. В гората се движеха силуети. Още не можех да ги преброя, но бяха поне шест-седем души. Когато най-сетне излязоха на поляната и се видяха по-ясно, изведнъж ме полазиха тръпки.

Групата беше от дребосъците със сини роби, които със Стиви бяхме видели на представлението да продават играчки и лакомства на публиката и да асистират при изпълнението на номерата. До този момент изобщо не се бях сещал за тези странни помощници с нахлупени на главите качулки. Бяха изминали няколко месеца от представлението и си имах други грижи.

Те излязоха от гората по двойки, подредени в колона. Бяха общо дванайсет, а най-отзад вървеше един по-висок човек, който държеше фенера.

— Откъде идват? — попитах тихо.

— Не знам — отвърна Евра. — Заминаха си преди няколко седмици. Нямам представа къде са били. Те не общуват с другите.

— А какво представляват всъщност?

— Те са… — поде той, но изведнъж замлъкна и очите му се разшириха изплашено.

Проследих погледа му — взираше се в последния, тринайсетия човек в групата, който вече беше достатъчно близо, за да се види ясно.

Дребосъците със сините роби минаха покрай нас мълчаливо. Загадъчният тринайсети човек беше облечен по-различно от тях. Не беше много едър, просто изглеждаше по-висок на фона на синьоробите. Беше с къса бяла коса, очила с дебели стъкла, жълт костюм и дълги зелени ботуши. Беше пълничък и вървеше със странно полюшване.

Щом наближи, той ни се усмихна благо. Аз също му се усмихнах в отговор, но Евра изглеждаше като вкаменен, дори не можеше да помръдне мускулите на лицето си.

Синьоробите и мъжът с фенера навлязоха в лагера, прекосиха го и в другия му край намериха свободно място на поляната, където да разпънат палатката си — вероятно носеха всичко необходимо под робите си — а по-едрият мъж се отправи към караваната на господин Длъгнест.

Огледах внимателно приятеля си. Той трепереше като трепетлика и макар че естественият цвят на лицето му беше такъв, че нямаше как да пребледнее, сега със сигурност беше няколко тона по-светъл.

— Какво ти става? — попитах го загрижено.

Момчето змия мълчаливо поклати глава, не можеше да отвори уста.

— Какво те изплаши толкова? Кой е този мъж?

— Той… То… — Евра се прокашля и си пое дълбоко дъх. Ужасът беше сковал гласните му струни. — Това беше господин Абдъс.

Колкото и да се опитвах, не успях да изкопча нищо повече от него.