Дарън Шан
Чиракът на вампира (12)

Глава единайсета

Сам живееше на около километър от нашия лагер с родителите си, двама по-малки братя и една сестричка, три кучета, пет котки, два папагала, костенурка и аквариум с тропически рибки.

— Вкъщи сме като в Ноевия ковчег — засмя се той. — Затова гледам да не се задържам там. Мама и татко нямат нищо против. Според тях децата трябва да са свободни да изразяват индивидуалността си. Оставят ме да правя каквото си искам, стига вечер да се прибера у дома. Дори не ги интересува, ако понякога не отида на училище. За тях училището е потисническа система, която си поставя за цел да стъпче духа и да унищожи изобретателността на детето.

Ето такива ги говореше през цялото време. По думите му никой не би се досетил, че всъщност беше по-малък от мен.

— Значи вие двамата сте в цирка, а? — попита Сам, премятайки в устата си мариновано лукче — обожаваше мариновани лукчета и навсякъде си носеше пълно пластмасово бурканче.

Бяхме се върнали в края на поляната. Евра лежеше на тревата, аз седях на един нисък клон, а Сам се катереше на дървото над мен.

— Що за цирк е това? — продължи с въпросите той, преди да успеем да му отговорим. — По караваните няма надписи. В началото помислих, че сте обикновени туристи. Но след като ви наблюдавах известно време, реших, че трябва да сте пътуващ цирк.

— Ние сме властелините на ужаса — обади се Евра. — Посланици на уродливостта! Господари на провидението!

Нарочно говореше така, за да покаже, че и той може да си кълчи езика със сложни думи, като Сам. Искаше ми се и аз да добавя някоя завъртяна фраза, но пък никога не ме е бивало с тях.

— Значи правите фокуси? — попита Сам възторжено.

— Не, плашим хората.

— Плашите хора? — Отвори смаяно уста и над главата ми се посипаха парченца лук, едва успях да се дръпна навреме. — С двуглави чудовища, уроди и страшилища?

— Общо взето — отвърнах. — Но нашите артисти наистина са необикновени, не са просто хора, които изглеждат различно.

— Страхотно! — Той хвърли поглед към Евра. — Веднага забелязах, че имаш дерматологически проблеми — после проверих значението на „дерматологичен“ в речника и разбрах, че е говорил за кожата на момчето змия, — но не си и представях, че ще има и други като теб в трупата.

Извърна глава към лагера, очите му блестяха от любопитство.

— Невероятно — въздъхна той. — И какви други чудати екземпляри на човешката раса са намерили убежище при вас?

— Ако питаш какви са другите артисти — обадих се аз, — отговорът е: „Най-различни“. Жена с брада например.

— Човек вълк — допълни Евра.

— Мъж, който яде желязо и стъкло.

Изброихме целия списък, като Евра спомена и неколцина, които не познавах. Трупата на цирка не беше постоянна, а непрекъснато се променяше. Артистите идваха и си отиваха в зависимост къде се играеха представленията.

Сам беше наистина впечатлен и за първи път откакто се бяхме запознали като че ли не му достигаха думи. Слушаше мълчаливо с широко ококорени очи, смучеше мариновано лукче и от време на време клатеше глава, сякаш не можеше да повярва на ушите си.

— Невероятно — повтори той замечтано, щом свършихме. — Сигурно сте най-щастливите момчета на света. Живеете в истински цирк, обикаляте света, имате достъп до невероятни тайни. Какво ли не бих дал да съм на ваше място…

Усмихнах се. Ако знаеше цялата истина, едва ли щеше да иска да бъде на моето място.

— Хей! — възкликна изведнъж той. — А дали няма начин да ме уредите да дойда с вас? Не ме е страх от работа, умен съм, свикнал съм да нося отговорност. Ще ви помагам. Може ли да тръгна с вас? Като помощник? Моля ви…

С Евра се спогледахме и се усмихнахме.

— Едва ли, Сам — отвърна момчето змия. — С нас не пътуват деца. Ако беше по-голям или пък ако родителите ти искаха да се присъединят към цирка, тогава щеше да е друго.

— Но те няма да имат нищо против — настоя той. — Даже ще се зарадват. Все повтарят, че пътуването разширява кръгозора. Ще са доволни, че ще обиколя света, ще преживея приключения, ще видя чудни, загадъчни места.

Евра поклати глава.

— Съжалявам. Първо трябва да пораснеш.

Сам въздъхна и недоволно ритна един клон. По главата ми се посипаха листа.

— Не е честно — замърмори той. — Винаги казват: „когато пораснеш“. Къде щяхме да сме сега, ако Александър Велики беше чакал да порасне? Ами Жана Д’Арк? Ако и тя беше чакала да порасне, англичаните щяха да завладеят и колонизират Франция. Кой решава кога човек е достатъчно голям, за да взема сам решения? Всеки случай трябва да се разглежда индивидуално.

Дълго не спря да мърмори, оплакваше се от големите и „покварената система“, обясняваше, че е крайно време децата да се вдигнат на революция. Все едно слушахме луд политик по телевизията.

— Щом някое дете иска да отвори фабрика за шоколад, нека го направи — не спираше Сам. — Ако реши да стане жокей, какво по-хубаво от това? Ако мечтае да бъде изследовател и да потегли за островите на канибалите — прекрасно! Но днес ние сме робите! Ние…

— Сам — прекъсна го Евра, — искаш ли да видиш змията ми?

Сам се ухили до уши.

— Дали искам! — изкрещя той. — Откога чакам да ми предложиш! Хайде, да вървим!

Скочи от дървото и се затича към лагера, напълно забравил за речите си. Ние го последвахме по-бавно, като се смеехме тихо, изведнъж се почувствахме много по-големи и по-умни, отколкото бяхме.