Бо Онест
Списъкът (11)

10

Настана събота, навярно предпоследния ден от живота на техните врагове, но ако нещо тотално се объркаше неделята можеше да бъде краят и на техния живот. Според уговорката днес трябваше да посетят зоологическата градина, а там да чуят последните щрихи от плана на техния наставник. Натовариха се в колата и следвайки подробните указания от картата на София и с помощта на вездесъщата навигация скоро стигнаха до зоопарка. Паркираха на огромния паркинг, все още незает докрай от съботните посетители, купиха си билети и влязоха в необятния свят на животните. Поне два часа обикаляха и се любуваха на екзотичните видове, но после навалицата стана прекалено голяма и те решиха да прекратят разходката. До загражденията със зебрите под едно дърво си намериха закътана дървена пейчица и облекчено се отпуснаха на нея.

— Е, Иво, изпълнихме и твоето желание. Зоопарка, та зоопарка, сега нагледа ли се?

— Два дни да обикалям, няма да ми стигнат. Рядко някога в живота си човек може да види толкова същества събрани на едно място.

— Че е интересно, интересно е, но аз си предпочитам нашите видове по горите. С часове съм ги наблюдавал по нашия край — сърни, катерички, че и диви прасета. Ти знаеш ли, че България се слави като държавата с най-големите глигани в света? Нашите стигат и до 300 килограма, стават като булдозери.

— Възможно е, те се хранят предимно с жълъди, а тук имаме много дъбови гори.

— Имаме, но е до време. Помни ми думата, че до няколко години и горите ще изчезнат с този износ на дървен материал! Тази лакомия за пари ще съсипе цялата ни природа. Така, щом се нагледахме на животните нека да преминем на по-сериозни теми! Утре е решителният ден и ще бъде много напечено. Сега ме слушайте и попивайте всяка моя дума, а ако нещо не ви е ясно, питайте!

И така, вече се разбрахме, че ще обядваме в Унгарския, където непременно трябва да монтираме моето изобретение под масата на нашите мишени. Ще отидем по-късно, ще седнем и ще очакваме подходящ момент. Нашите автомобили няма да ги ползваме, ще отидем с такси и с такси ще си тръгнем. В службите има и кадърни момчета, непременно ще се сетят да прегледат записите и от предходните дни и по номерата на колите бързо ще ни открият. Всъщност след убийствата ще настане такова мащабно издирване, че ще бъдат проверени всички посетители, а и тези, които само са ползвали паркинга.

— Тогава те ще стигнат и до нас, и ние няколко пъти спирахме там.

— И да стигнат, нас сервитьорите няма да ни разпознаят, че въобще сме влизали вътре, още в понеделник ти ще си върнеш старата физиономия и ще махнеш тези разцветки от косата си, а и Командо вече няма да е с перука и с мустаци. Ако въобще ни извикат на разпит ще кажем, че сме идвали малко на гости и толкова, а когато и служителите в ресторанта не ни разпознаят, веднага ще ни пуснат. Но може и дори да не стигнат до нас, през изминалите дни стотици хора са посетили заведението, няма как да проверят всичките.

— Добре, разбрахме, че ще отидем и ще си тръгнем с такси. Давай нататък!

— Приемаме, че безпроблемно сме монтирали тръбата и сме се изнесли. Вечерта променяме номерата на едната кола, тази, с която аз после ще обикалям по медиите и с която ще ви взема след края на операцията, слагаме в нея лоста, който днес Валди трябва да донесе, а вие обличате полицейските униформи. Дотук нищо сложно! Аз ще взема пликовете с доказателствата, а вие по един пистолет за всеки случай, защото предполагам, че на Панчарево може да има и екшън. Около 21 часа слизаме към ресторанта и чакаме нашите хора да дойдат и да седнат, а те може и да са вече там, но това няма значение. В подходящия момент, аз ще преценя точно кога, ще активирам GSM-а, който е залепен за оръжието, а той ще възпламени зарядите. От тази минута насетне ще настъпи голяма суматоха, в миналото съм присъствал на подобни опустошения и мога да ви кажа, че е пълен хаос. Ние ще си седим в колата и ще чакаме удобния момент за вас, тоест докато дойдат няколко патрулни автомобила и отвън се задръсти с тях, а повярвайте ми, всички те ще са с отключени врати и с ключовете на таблото. Избирате си някоя, качвате се в нея и се изстрелвате към имението на Вълев. Досега нещо неясно има ли?

— Трябва да вземем и лоста с нас.

— Да, него го пропуснах. И двамата вече наизуст знаете пътя към Панчарево, карайте бързо, а ако пуснете сирената още по-добре. Всички силови структури вече ще са на крак и няма да правите впечатление, дори и по тротоарите да карате. В това време аз спокойно напускам мястото и тръгвам по моите задачи, а именно да информирам обществеността какви гадове са били убитите. След като мина през всички избрани адреси, подкарвам към „Орлов мост“ и ви чакам там, днес на връщане оттук ще се разберем точно къде ще спра, но трябва да е място, където мога да поседя поне един час, без да ме изгонят. Това е моята работа, а сега да се върнем към вашите задачи!

— Там в едно блокче край булеварда живее Ивайло, мой колега лекоатлет от миналото, заедно с бившата жена на един телевизионен водещ. Навремето съм ходил в тях, тогава той живееше с една друга актриса, но се сещам, че уличката зад блока е идеална за нашата среща.

— Сега ще минем оттам и ще ми я покажеш, нека и Командо да види мястото, защото не се знае кой от вас ще шофира.

— Добре, стигнахме до Панчарево, а там какво?

— Спирате пред портите и надувате сирената, на този призив малко хора не биха реагирали! Ако има звънец слизате и звъните или чукате, но там постоянно има охрана и ще ви чуят. Когато ви отворят се дръжте естествено, те са свикнали на такива посещения и няма да са нащрек. Представете се както ви дойде наум и накарайте безвратите да извикат съпругата на Вълев, само се моля тя да си е там. Когато се срещнете не пестете кървавите подробности, уведомете я, че съпругът й е тежко ранен и иска да я види. Нека легендата ви бъде, че е изпратил колата, за да може единият от вас да я откара до Унгарския, а другият да остане и да охранява къщата, докато дойде по-голяма бригада. В такъв момент тя не може да каже „не“, колкото и да го ненавижда ще изпълни съпружеските си задължения и веднага ще тръгне. Вие между вас се разберете кой ще я вози и кой ще остане там, защото който остане ще трябва да елиминира двете горили. Това няма да ви е трудно, и двамата сте обучени и ги превъзхождате многократно, пред вашите умения те ще са напълно беззащитни. Както и да е! Шофьорът я откарва до ресторанта, но на връщане вече кара бавно, за да спечели време на този, който е останал. Няма да стига до входа на заведението, защото вече може да са забелязали липсата на колата и ще го погнат, ще остави госпожата на 50 метра оттам и ще се оправдае с неотложни ангажименти. Когато тя слезе, той обръща колата и с пълна газ се връща в Панчарево. Ще са минали 20–30 минути и в това време този от вас, който е останал, вече ще е приспал охранителите, ще е взломил вратите на гаражите и ако всичко е така, както сме го чули на записа, ще чака с пълните чанти до главната порта. Натоварвате колата колкото можете и без много шум карате към мястото, където ще ви чакам аз. В общи линии е това, там ще прехвърлим парите в нашия автомобил, зарязваме полицейския и се прибираме в „Младост“.

— Шефе, ти защо не започнеш да пишеш сценарии за филми, твоето си е направо загуба на талант? Това, което си замислил са пълни два епизода на „Под прикритие“, а може да се създаде и цял игрален филм. Как обаче ще го наречем — „Ужилването“ вече съществува като име?

— Заглавие лесно ще измислим, но за да не го правим от затвора по-добре сега се стегнете! Имате ли въпроси?

— Ти толкова точно си предвидил всичко и така добре го разясни, че и малоумен би те разбрал. Ако не стане някоя засечка, а ние знаем, че почти винаги нещо се обърква, предполагам, че всичко ще мине като по вода. Командо, ти на коя позиция искаш да бъдеш — шофьор и придружител или нинджа в действие?

— Ако съм шофьор и тая Вълева седи до мен в колата, като нищо ще забележи, че съм с перука и с фалшиви мустаци. Колкото и да са под стрес, жените са наблюдателни и ако усети нещо подозрително не я знам как ще реагира. Карай ти, на теб и подходът към хубавиците е по-оригинален и ще можеш да я успиш, а остави мен да действам в къщата!

— Момчетата, които пазят там не са ни навредили с нищо, те само си вършат работата. Бъди по-нежен с тях и ако не се налага не ги убивай или осакатявай, просто ги обездвижи!

— Е, ако ми извадят оръжие може да се наложи и аз да стрелям, но предполагам, че ще ги сваря неподготвени и безпроблемно ще се доближа до тях.

— Точно така, нокаутирай ги и карай по план, като те знам как удряш те надали после ще помнят нещо.

— Ще се постарая. След това вадя чантите с парите, пренасям ги до портите и те чакам.

— Това е! Минавам, товарим ги и на „Орлов мост“ се прехвърляме при Робинзон.

— Точно така момчета, виждам, че се стиковахте. Ако нямате повече въпроси нека да тръгваме и Иво да ни покаже мястото, където ще ви чакам.

Качиха се в колата и подкараха, на „Орлов мост“ отбиха в една уличка, успоредна на „Цариградско шосе“.

— Виж тук колко е удобно! Закътано е, а тези автомобили са на живущите в блоковете. Ще спреш до контейнерите за смет и ще ни чакаш!

— Идеално е, а има и добра видимост. Добре, разбрахме се, тук ще ме търсите!

— Хайде тогава да се прибираме и на спокойствие да преговорим задачите си, а трябва да измислим и някакво оправдание пред Валди, може да се наложи скоростно да го напуснем.

— Ще му кажем, че спешно са ни се обадили от Х. и ни викат, не вярвам да се усъмни.

Прибраха се в апартамента и до късно следобед репетираха ролите си, а вечерта, когато домакинът им се прибра отново отидоха в близката пицария. Той си бе удържал на думата и като се прибра, с пъхтене изправи един як лост зад вратата на коридора и със заговорническа усмивка ги изгледа, но си затрая и нищо не попита. Когато влязоха в заведението Иво се огледа, но този път бившата му съпруга я нямаше, сигурно вече бе заела колянно-лакътна позиция върху нечии матрак и симулираше оргазми, за да си заработи нужния й алкохол, но на кой ли му пукаше? Поръчаха си вечеря, поговориха за свои си работи, но не се застояха до късно, хапнаха набързо и поискаха сметката. Прибраха се още преди полунощ, защото искаха да са свежи за утрешния ден, от него зависеше цялото им бъдеще.

* * *

На другата сутрин, така дългоочаквана от тях тримата, свежи и отпочинали се събраха около каната с ароматно кафе. Валди естествено бе на работа и в този момент бяха съвсем сами в жилището. Когато изпиха кафетата и приключиха със закуската застлаха масата с вестници и се заеха да заредят странното си оръжие. Робинзон внимателно разряза хартиените гилзи на ловните патрони и отдели компонентите им на отделни купчинки, запази и тапите.

— Момчета, виждате ли тези пластмасови контейнери, в които бяха сачмите? Наричат се концентратори и тяхното предназначение е след изстрела да задържат заряда по-дълго време в група, после се разпадат и облакът от олово продължава пътя си, но все повече се разширява в полет. За нашата работа тези хитринки няма да са необходими и ще ги махнем, там разстоянието е толкова близко, че няма нужда от тях.

Той раздели барута на две и с малка лъжичка изсипа едната купчинка в цевта, после взе една тапа и я натика до експлозива, като използва две по-дълги химикалки.

— Сега взимаме половината сачми и ги изсипваме отгоре, а за по-сигурно накрая ще запечатаме отвора с топчета хартия.

В следващите 4–5 минути повтори процедурата и с другия край на цевта, по този начин оръжието бе заредено окончателно.

— Готово! Пъхни СИМ-картата в телефона, но не слагай батерията, че някой може да набере грешен номер и без да иска да очисти нас! Вие също запаметете този номер, нека го имаме и тримата!

Когато поставиха СИМ-картата той взе телефона, избърса го с „Медикс“, за да изтрие отпечатъците и с изолирбанд го прикрепи в средата на тръбата, но над тирбушона, за да не пречи при завинтването. После внимателно вкара реотанчетата през дупчиците отстрани и когато достигна до барута също ги уви с изолирбанд, та да не се извадят при транспортирането. Капачето на телефона, под което щяха да сложат батерията оставиха свободно, за да е подвижно, то и без това се застопоряваше само на мястото си. Накрая напръска с хлориран препарат цялото си произведение, подсуши го внимателно и го сложи настрани.

— Ето, това е! Готови сме, но пак ви казвам, който го монтира под масата ще се постарае накрая двете дула да сочат точно към столовете на двамата, а уреда докосвайте само с ръкавици! Никак няма да е добре само да ги раним тежко и те да се разтичат из заведението с увиснали черва, а после докторите да ги закърпят, въпреки че ако се замисля май така ще ги накараме повече да страдат.

— Ясно, не се притеснявай! Който и да извърши монтажа ще се постарае да застопори тръбата точно.

— Мога ли да разчитам, че сте ме разбрали?

— Бъди спокоен, няма да се дъним!

Помотаха се още малко, погледаха телевизия и Робинзон си погледна часовника.

— Часът е вече 13, хайде обличайте се, променяйте си мутрите и да викаме таксито! Командо, свали този календар от стената и го навий на руло, трябва някак да внесем тръбата!

Направиха от календара нещо като тубус, жалко за голите мацки, които вечер разсейваха Валди и пъхнаха тръбата вътре, а краищата залепиха с тиксо.

— Е, сега наистина ще приличам на преподавател от Художествената академия, а вас ще представям като мои асистенти. Аз ще нося устройството, на мен най-ми отива, а вие ще обикаляте край мен и ще се държите почтително.

Облякоха се, извикаха такси и около 14 часа вече бяха пред ресторанта. Портиерът като ги видя се стрелна и отвори вратата на колата. Да се чудиш как възрастен човек успяваше да развие такава скорост.

— Добър ден господа, драго ми е отново да ви видя.

— Добър ден — една банкнота смени притежателя си — ще се намери ли маса за трима?

— Има свободни колкото искате, посетителите вече се броят на пръсти. Заповядайте!

Той ги въведе и щракна с пръсти на един сервитьор, а те се насочиха към най-подходящата за тяхната цел маса. Набързо си заеха местата, та да не ги настанят другаде и доволни от доброто местоположение се огледаха. Имаше още няколко двойки, но като цяло залата бе почти празна и техният замисъл би трябвало да успее.

— Какво ще желаете, господа, само аперитиви или ще обядвате?

— Никога не сме опитвали от този прословут унгарски гулаш, донесете ни три порции и нещо безалкохолно!

— Веднага!

Той изчезна в посока към кухнята и Робинзон заговорнически се наведе към останалите:

— Така! Сега ще се направя малко на шут и ще ви осигуря 2–3 минути, те са напълно достатъчни. Постарайте се, искам като се върна да ме зарадвате с добре свършена работа.

Той разпечата тубуса от двата края и го остави на масата, после се надигна, взе бастуна и куцукайки се отправи към вратата на заведението. Спря се там, взе от помощната масичка две чаши и почука с тях няколко пъти, за да привлече вниманието на присъстващите. В първия момент сервитьорите го загледаха на кръв, но си спомниха за огромните бакшиши, получени от неговата компания и си затраяха.

— Дами и господа, моля да ме изслушате! Няма да ви отнемам много време. С вас не се познаваме, но след като сме тук заедно, ви считам за приятели.

Всички присъстващи вдигнаха глави от чиниите си и го загледаха — странен човек, но добре облечен, с бастун и строги на вид очила. В това време Иво си сложи гумените ръкавици, извади тръбата от цилиндъра и зачака най-подходящия момент.

— Днес съм особено щастлив — продължи менторът им — защото успях да се сдобия с две много ценни за мен картини, които отдавна търся по всички търгове.

В това време Иво се огледа, видя, че всички са вперили погледи в мнимия интелектуалец и като грабна заредената тръба, с три скока се качи на подиума и се пъхна под масата. Пъхна батерията в телефона, активира го, сложи капачето и с лек удар заби винта точно в средата на плота. Приложи лек натиск и започна да навива, скоро резбата захвана, с всеки оборот тръбата се закрепваше все по-здраво и по-здраво. Завъртя още няколко пъти, нямаше нужда да е чак докрай и натъкми дулата да сочат точно към двата срещуположни стола. От мястото си чуваше, как приятелят му още говори, но вече бе готов, оставаше само да се върне безпрепятствено при Командо. Надникна изпод покривката и видя, че ораторът с красноречието си е приковал вниманието на всички. Изпълзя зад паравана и вече бавно и с нормални крачки се върна на мястото си и облекчено седна.

— И така, скъпи приятели, желая да почерпя всички присъстващи, моля поръчайте си каквото желаете на любезните сервитьори!

Робинзон се поклони и закуцука обратно, а от масите започнаха да му ръкопляскат. Заспалата обстановка се разведри, хората започнаха да вдигат наздравици в негова чест и с жестове да го поздравяват.

— Момчета, какво ще кажете, бях ли убедителен?

— Когато вчера казах, че можеш да пишеш сценарии за филми съм те подценил, сега се убедих, че направо можеш да играеш в тях.

— Не само да играе, трябва да му поверят главната роля.

— Хайде, хайде, стига сте се подигравали! Важното е, че отклоних вниманието и ви спечелих време. Гледам, че тубусът е празен, това значи ли, че и вие свършихте вашата работа?

— Да, всичко е наред! Твоята адска машина е закрепена здраво и сочи точно накъдето трябва.

— Тогава нека да хапнем и да се омитаме оттук, за съжаление този ресторант в бъдеще вече ще е недостъпен за нас.

Насладиха се на порциите си, от уважение към присъстващите изчакаха още малко и помолиха за сметката. На излизане отново взеха навития календар, навярно присъстващите мислеха, че придобитите картини са вътре и сред последни поздрави и усмивки напуснаха заведението. Отдалечиха се на безопасно разстояние, повикаха такси и се прибраха.

Оставаха около пет часа до началото на най-сложната задача от почти двугодишната им рискова кариера, задача, която Иво бе чакал с нетърпение. Постоянните тренировки и натоварвания, на които ги бе подложил техният наставник и десетките успешно изпълнени акции досега ги бяха закалили и физически и психически, но въпреки всичко днес той изпитваше леко вълнение, да се изправиш срещу хора на такива високи постове не бе лесна работа. А и операцията бе от две части и тази с убийствата бе по-лесната. Сега се бяха отпуснали по фотьойлите в големия хол на Валди и се препитваха един друг, така по-лесно наизустяваха множеството подробности. Мислеха да тръгнат около 20 часа и се надяваха дотогава домакинът им да не се е прибрал, защото иначе се налагаше да обличат униформите в колата. Засега всичко се развиваше по план, смъртоносният им уред бе монтиран и довечера за самите убийства не очакваха засечки. Нещата се усложняваха след това, предстоеше им кражба на полицейска кола, нападение над добре охраняваното имение на Вълев и куп други действия, всяко от които можеше тотално да се обърка. За последиците, ако ги хванеха тази нощ не си правеха илюзии, дори да не ги убиеха на място им се полагаше най-малкото доживотен затвор и то при тежък режим. При тези обстоятелства и тримата щяха да предпочетат смъртта, другото бе едно безкрайно съществуване в мизерни условия и при един постоянен тормоз. Някои птички не пеят в клетка! Бягствата от нашите затвори бяха почти невъзможни, особено ако не бяха въдворени на едно място. Те бяха свободолюбиви, едно такова развитие на нещата за тях бе абсолютно неприемливо. Отчаянието е най-големия враг на затворника! За съдебната система нямаше да има значение, че са премахнали двама доказани престъпници и са разбили цяла мрежа за наркоразпространение, законът бе ясен и категоричен — за предумишлено убийство лежиш до живот. В един по-справедлив свят ония отдавна трябваше да са с присъди, дъщерята на Иво да се радва на неизживения си живот, а те мирно да си практикуват професиите. Всъщност ако се издънеха Робинзон можеше и да се отърве, при тази задача повече рискуваха двамата му ученици, а ако ги заловяха те никога нямаше да го издадат. Тогава, с такъв приятел навън все имаха някакви шансове да надхитрят наложените мерки за сигурност.

Около 19 часа всичките преминаха през кухнята и многократно изпълниха упражнението с кръга, а след това пристъпиха към дегизировката, сега тя бе много важна, защото тази нощ никой не трябваше да ги разпознае. Накрая им остана само да облекат униформите, а менторът им взе решение да е с анцуг, с маратонки и спортна фуражка, но очилата и бастунът също трябваше да са му под ръка, когато слизаше от колата да пуска записите в пощенските кутии на медиите немалък брои камери неминуемо щяха да го запишат. В осем часа Валди все още не се бе прибрал и те се наканиха да тръгват, Командо грабна лоста и пъхна кутийката с вакса в джоба си.

— Готови ли сме, пичове?

— Готови сме, шефе!

— Хайде тогава да им покажем, че когато са решили да тровят хората за едната печалба, грешно са си направили сметката.

Той излезе и докара колата досами входа, а те набързо се натовариха в нея и затръшнаха вратите — време бе приключението да започне. Робинзон подкара към ресторанта, но когато стъпиха на „Цариградско шосе“ избра една пуста спирка и спря колата. Поиска кутийката с вакса от Командо, слезе и преправи регистрационните табели — тройката стана осмица, петицата — шестица. Върна се, вдигна им палец и продължиха надолу, няколко минути след осем часа спряха на предварително уточненото място — на около 30 метра от прозорците на Унгарския. Оттук идеално виждаха както входа, така и масата при подиума, но в този момент тя все още бе празна. За тяхно успокоение двамата гардове вече бяха заели своите места на малката масичка в ниското и бе явно, че големите шефове трябва да дойдат. Така мина почти половин час в напрегнато чакане. Вече наближаваше 9 часа и те с облекчение видяха как първият джип с допълнителни охранители се появи и спря на ъгъла, а след няколко секунди един полицейски автомобил докара Вълев, шофьорът му го изчакаха да влезе в заведението и отпътува. Нашите хора с погледи проследиха колата и отново насочиха вниманието си към сградата. През прозореца станаха свидетели как мишената им мина през цялата зала, тук-таме се поспираше и разговаряше, но накрая достигна мястото си, кимна на двамата си пазачи и седна.

— Иво, позицията му добра ли е?

— Точно според очакванията, едното дуло сочи натам.

— Добре тогава, нека да изчакаме и партньора му!

Не бяха минали и пет минути, когато огромен военен „Хамър“ се плъзна пред входа и от него слезе Янко Попов, пооправи си дрехите и последва Вълев. Нашите хора седяха като ловци на пусия, бяха се вторачили в огромните прозорци на залата и не смееха да мръднат. Ритуалът с поздравите и киманията се повтори, депутатът се спря да поговори и с управителя и най-после благоволи да се качи при съучастника си. Здрависаха се, казаха си нещо и той тежко седна срещу него. В колата се чу всеобща въздишка на облекчение, Робинзон се бръкна и извади телефона си.

— Готови ли сме за предстоящите събития, след две минути вътре ще бъде като в Сирия?

— Готови сме, но нека направим малка промяна в плана — обади се Иво и извади своя телефон — те убиха моето дете и е въпрос на чест аз да ги накажа!

За отшелника и Командо това бе поредната напечена мисия, но за него — личен въпрос.

— Прав си, моето момче! Действай!

Бащата на Деница, който след смъртта й бе извървял дълъг път и търпеливо бе чакал за този момент почти две години, влезе в указателя, намери запаметения номер, насочи погледа си към двамата виновници и натисна бутона.

В този миг Вълев и Попов се бяха привели през масата и си говореха отблизо, но долната част от торсовете им си беше точно на мястото. И двамата бяха охранени, с големи шкембета и представляваха идеални мишени за зарядите, които само чакаха да бъдат активирани. Обикновено минават 5–6 секунди докато се осъществи връзка между два телефона, а половината от това време вече бе изтекло. Сервитьорът тъкмо припкаше към тях с бутилка шампанско, когато импулсите сработиха и апаратът под масата зазвъня. Естествено, тримата отмъстители не чуха звука, но забелязаха озадачените погледи на своите жертви и се досетиха какво става. Миг след това се чу мощен глух тътен и столовете и на двамата се катурнаха назад, сякаш ги изтеглиха с невидимо въже. Ако някой е чувал как гърми ловна пушка знае за какво става дума, а сега звукът бе още по-силен — двата изстрела се сляха в един. Нашите наблюдатели гледаха като хипнотизирани, а в ресторанта всичко тръгна на забавен каданс и вече се наблюдаваше началния стадий на хаоса. Изуменият сервитьор изтърва бутилката и отскочи назад, а един от охранителите му се нахвърли и го събори на земята, навярно помисли, че той ги е убил. Хората се разпищяха и се юрнаха към изхода като зарязваха чантите и връхните си дрехи по масите, повечето от тях мислеха, че това е бомба, предназначена за всички. Вторият гард излая нещо в радиостанцията си и от джипа, който чакаше на ъгъла се изсипаха четирима мъжаги и с извадено оръжие се затичаха към вратата. Хората отвътре обаче бяха повече и не им дадоха възможност да влязат, мина поне минута, докато ония успеят да нахълтат.

А двамата убити представляваха гротескна гледка. Те бяха вече мъртви, но краката им още се тресяха в някакъв неземен ритъм, а телата неконтролируемо се гърчеха, всичко по земята около тях бе омазано с кръв, фекалии и със съдържанието на стомасите им. Подскачаха по подиума досущ наркомани на метадонова програма.

Ужасените посетители вече бяха напуснали помещението, половината вече се изнасяха с колите си, но имаше и такива, които стояха на безопасно разстояние и възбудено коментираха, някои дори снимаха с телефоните си. Хората от персонала също бяха избягали навън и навярно някои от тях вече се бе обадил на 112, защото първата полицейска кола с пусната лампа влетя от булеварда и закова до входа.

— Момчета, вашият час наближава, след малко тук ще се изсипят всички патрули, които са били наблизо.

— Приятели, видяхте ли какво стана? Аз съм се бил в две войни, но такава касапница не бях виждал.

— Във всяка цев бях сложил по 13 едри сачми, а разстоянието до телата им не бе повече от метър. Барутът също беше в повече и при тия обстоятелства не бива да се учудваш от пораженията. От такъв близък изстрел всичките им органи са станали на кайма, десетки вени са се разкъсали и затова количеството кръв е толкова голямо. Иво, доволен ли си?

— Вече да, тия бяха последните замесени в смъртта й, за които знаех. Въпреки неприятната гледка, честно ви казвам, че ми олекна на душата.

— Ти се бе отдал напълно на тази кауза и тя те разкъсваше отвътре, а гневът е лош съветник. Отмъщението, освен че е приятна емоция е и много завладяващо. То е по-силен мотив от страха! Прибирай вече меча в ножницата! Сега постигна своето и се надявам вече да си в мир със себе си. Всичко мина, повече няма смисъл да гледаш в огледалото за обратно виждане! Ето ги, няколко мига, те бяха разликата между триумфа и трагедията!

— Казах ви, че ми олекна, а ако ме питаш дали ми е жал за убитите, веднага ще ти кажа, че не. Въпреки убийствата за пръв път от години имам абсолютно чиста съвест. Само като си представя колко родители са на моето място, за да могат тия, а и още куп други гадове да лапат. Е, лапаха, лапаха и им приседна! Вярно е, че повечето мъже на мое място биха предпочели да не поемат подобни рискове, но аз не можех да оставя тази работа несвършена.

— Ти не си като повечето мъже, отдавна съм те преценил — обади се Командо.

— Момчета, сега е моментът да решим дали да продължим или да се откажем. Каквото искахме го постигнахме, сега можем да се сбогуваме с Валди и още тази вечер да потеглим към Х. Искам да знаете, че истинският риск тепърва предстои и не ви насилвам с втората част от плана.

— Нека да довършим! Ти сам каза, че от липсата на парите кукловодите ще ги заболи много повече, отколкото от смъртта на част от изпълнителите. Начинът за действие, който измисли, е добър и вярвам, че ще успее. Иво, ти какво ще кажеш?

— И аз съм „за“. По принцип моето си го постигнах и съм доволен, но животът продължава и ако разполагаме с повече пари, за нас е по-добре. Всичко се случва, може някой от нас да стъпи накриво и да го приберат, а с такива пари лесно ще уредим да го пуснат. Зная, че нашите магистрати са неподкупни, но все някой може да поддаде.

— Хубаво е, че и в трудни моменти чувството ти за хумор работи. Значи решаваме, че продължаваме по план.

— Ще се справите, момчета, преодолеете ли охранителите работата е почти свършена. Те нямат вашите специализирани умения, освен това ще са тотално изненадани, когато някакъв с униформа им скочи.

В този момент още две коли с мигащи светлини заковаха до първата и пасажерите им изтичаха вътре, а от съседната улица с вой се показаха още две.

— Хайде момчета, време е! Изчакайте и тези служители да влязат в ресторанта и свивайте едната! Командо, внимавай да не забравиш лоста, че вратите на гаражите с юмруци не можеш ги отвори! Желая ви успех и бъдете сигурни, че жив, умрял ще ви чакам на „Орлов мост“.

От последните пристигнали коли на едната дори вратата зееше отворена и двигателят й тихо мъркаше сякаш ги канеше да я подкарат. Иво погледна към партньора си и му кимна:

— Време е, приятелю, грабвай лоста и да вървим! Нека да свършим каквото сме планирали, а от утре пак ставаме примерни граждани.

— Ако откраднем парите малко трудно ще станем примерни, по-вероятно е да заживеем още по-бурно.

Излязоха и хвърлиха последен поглед към вътрешността на залата, но там всички служители на реда бяха напълно заети. В момента едни ограждаха подиума с жълта лента, други мереха с рулетка нещо по пода, като гнусливо бърчеха носове, но никой не поглеждаше навън. Двамата нехайно се отправиха към отворения автомобил, хвърлиха лоста вътре, качиха се и бавно го подкараха. Шофираше Иво, според уговорката той трябваше после да приспи вниманието на Вълева и да я докара дотук, а чак след това можеше да се върне и да помогне с нещо на Командо. На завоя хвърлиха един последен поглед назад, очакваха да видят тичащи след тях ченгета, но освен групичката зяпачи пред ресторанта нямаше друго движение. Мярнаха само колата, шофирана от Робинзон, отначало тя ги последва, но още на първата пряка се отклони и пое по своя маршрут. Вечерта бе суха и топла, с добра видимост, но трафикът както винаги бе натоварен и трябваше да внимават. Оставиха въртящата се лампа включена, все още не знаеха кой бутон я дезактивира, а и така превозните средства им правеха път и понеже знаеха пътя наизуст напредваха бързо. Не бяха минали и 15 минути, когато навлязоха в Панчарево, след малко пред тях изникнаха високите стени на имението.

— Е, дойде и нашето време, ще ги разтърсим ли както само ние си знаем?

— Че как, сега ще си припомня времената от Югославия и Камбоджа. И там рискувах живота си, но тук поне има за какво.

— Когато слезем вземи лоста и го скрий в храстите, вътре ще ти потрябва!

— Добре, хайде да започваме, че вече нямам търпение!

Двамата излязоха, пооправиха си униформите и зачукаха на вратата.

— Ида, ида, почакайте малко — отвътре се чуха забързани стъпки, подсилената врата се отвори и навън излезе единият от охраната.

— Здраве желаем! Какво има, шефът ли ви изпрати?

— Не точно! Налага се спешно да говорим с жена му, тя тук ли е?

— Тук е, някъде вътре по стаите. Сега ще я потърся.

— Извикай я, а после доведи и колегата си!

Той отиде да изпълни нарежданията, но не затвори след себе си, види се охраната наистина бе хлабава. Двамата останаха до колата и зачакаха, след няколко минути отвътре се чуха гласове, които приближаваха. На прага излезе симпатичната съпруга на Вълев, леко разчорлена, а като видяха и зачервеното лице на другия охранител веднага се досетиха, че са ги вдигнали от кревата. Иво се обърна към палавата вдовица и започна по сценарии:

— Госпожо, налага се спешно да поговорим, но насаме, това, което ще ви кажа, е предназначено само за вас. Елате, моля, малко настрани!

Дръпнаха се на 5–6 метра, той си придаде загрижен вид и добронамерено докосна лакътя й.

— Г-жо Вълева, имам много лоши новини! Преди двайсетина минути срещу съпруга ви бе извършен атентат и той, както и депутатът Попов са в тежко състояние. В момента им оказват първа помощ в Унгарския ресторант и той ни изпрати да ви информираме за инцидента, като изрично помоли да отидете колкото се може по-бързо при него. Състоянието му е нестабилно и не се знае доколко ще издържи, навярно иска да ви каже нещо важно.

Тя хлъцна и закри устата си с ръка, бе като парализирана, само стоеше и го гледаше.

— Аз ще ви откарам, не се притеснявайте, а колегата ще остане тук да чака подкрепление. Уведомете охраната и да тръгваме, а ако желаете вземете и някой от тях да ви придружи!

Едва тогава тя осмисли чутото и се раздвижи, въздъхна и двамата се върнаха при входа. Хлипайки, набързо разказа на момчетата какво се е случило и забърза навътре да облече нещо за пътуването, а когато след няколко минути отново се появи бе освежена и изглеждаше значително по-спокойна.

— Момчета, полицаят ще остане при вас, след малко ще дойдат и други негови колеги. Аз отивам до болницата, а вие тук си вършете работата!

Иво почтително й отвори вратата, кимна на Командо, качи се и подкара към центъра. Дотук всичко вървеше по план, точно както бе предвидил всезнаещият Робинзон. Щеше да е още по-добре, ако с нея бе тръгнал и любовникът й, но тя бе умна, дори в този момент не желаеше да отслабва охраната на къщата. Той спазваше инструкциите и не караше бързо, една нежелана катастрофа за миг щеше да провали всичко. Набързо й разказа какво се е случило, като спестяваше подробностите и я успокояваше, че навярно съпругът й ще се оправи. Тя и без това бе на ръба на нервна криза и точно сега на него не му трябваха истерии, за нейното душевно здраве можеха да се погрижат докторите на местопрестъплението. Пред тях в далечината вече се виждаше ресторанта, цялото пространство пред него бе осветено от мощни прожектори и от светлините на въртящите се полицейски лампи. Не трябваше да рискува и да кара чак дотам, като видя една пролука до тротоара отби колата и спря.

— Г-жо, налага се да докладвам на началството, затова ще ви помоля да слезете тук! Сама виждате каква лудница е пред заведението, там едва ли ще успея да обърна.

— Благодаря ви много, офицер, оттук и сама ще се оправя. Вършете си работата, а в едни по-добри времена може да пием по едно кафе!

— С удоволствие, вече знам къде живеете. Не се притеснявайте, каквото и да се случи с него, животът продължава!

— Така е! До скоро!

Тя слезе и забърза към мястото, имаше хубава фигура и наистина бе ефектна жена. Изчака я да завие зад ъгъла, направи обратен завой и се вля в трафика на път към приятеля си. На Командо нямаше да му бъде лесно с тези двамата, можеше да са го надвили, а дори и простреляли. На негова страна бяха предимството на изненадата, опитът и находчивостта му, но все пак като нищо можеше да се наложи и Иво да се намесва и да го измъква. Подкара по-бързо, вече нямаше търпение да види как са се развили нещата с най-необикновения обир за последните години. След малко Панчарево се показа в далечината и той намали скоростта, навлезе между първите къщи и спря, искаше да изключи тези мигащи лампи. Лесно откри конзолата със сирената и светлинната сигнализация, натисна това-онова и най-сетне светлините угаснаха. Наоколо стана по-тъмно, само осветлението от уличните лампи показваше пътя, но той почти бе стигнал, оставаше му още около километър. Когато наближи изгаси и фаровете, ако трябваше да спасява приятеля си по-добре да не обявява на другите своето присъствие. Спря в края на оградата, слезе и бързо тръгна към портите, сега бе сублимен момент и той бе благодарен, че в кобура има зареден пистолет. Тази униформа много ограничаваше движенията му и ако опреше до ръкопашен бой щеше да го затрудни, затова разчиташе и на оръжието. Стигна до портата и внимателно надникна към осветената зона, видя вратите и на двата гаража да зеят отворени и прецени, че всичко е наред. Точно в този миг приятелят му пъхтейки излезе от по-голямата клетка с два куфара и тръгна към него, Иво се показа на светлината и забърза да му помогне.

— Аверче, виждам, че си жив и здрав. Получи ли някакви наранявания?

— Не, всичко е наред и съм добре, но това едва ли може да се каже за пазачите. И двамата са живи, както ти обещах, обаче се наложи да ги понатупам.

— Щом ти си добре съм спокоен, това е най-важното, че после не знам какви обяснения ще давам на Петя. Ако се наложи и нея да вземам в харема ще ми дойде в повече. Виждам, че вече изнасяш!

— Вътре е като в Държавния резерв на Щатите. Куфарите са общо 10 и всичките са натъпкани догоре, казвам ти, че има милиони.

— Не виждам охранителите, какво стана с тях?

— И двамата съм ги завързал, а единия още спи. Ела да видиш този, любовникът, как съм го подредил!

Командо го заведе зад къщата и му посочи към голяма кучешка колиба, до нея седеше и мрачно гледаше единият пазач. Ръцете му бяха завързани зад гърба, а нашийникът на кучето бе стегнат на дебелия му врат, отделно здрав синджир го свързваше към халка, бетонирана в земята.

— Ето го нашият Шаро! Не ми създаде особени проблеми, веселата вдовица напълно го бе обезсилила. Другият лежи в безсъзнание при парите, но и той е завързан и няма как да избяга. После обаче трябва да го изтеглим дотук, защото мисля да подпалим гаражите.

— Това само ще привлече вниманието. Остави ги, достатъчно им навредихме!

— Ти не знаеш какво открих в малката клетка, затова говориш така. Там на един цял рафт са подредени пликове с наркотици, навярно има стотина килограма.

— Сериозно? Значи и съпругата е знаела, навярно тя там си държи колата.

— Знаела е, няма как да е другояче. В едното помещение дрога, в другото пари — ето един добър повод да повикаме пожарната. Това и за нас е добре, ако съм оставил някоя следа, огънят и обилната вода ще ги заличат напълно.

— Добре тогава, нека не губим повече време, а да товарим парите!

— До вратата вече съм пренесъл 6 куфара, иди докарай колата и започни да ги редиш в нея! Аз в това време ще извлека другия пазач на безопасно място и ще те чакам.

Иво на бегом отиде до колата, запали двигателя и я докара пред входа. Слезе и започна да товари куфарите, но повече от шест не успя да събере. Пъхна два в багажника и четири на задната седалка и пространството се запълни, когато Командо седнеше отпред мястото свършваше. След това, при прехвърлянето в другия автомобил ставаше още по-сложно, с Робинзон ставаха трима и мястото съвсем се смаляваше. Той затвори багажника и вратите и се отправи към гаража, в това време приятелят му се показа зад ъгъла.

— Довлякох го при другия, завързах му и краката. Там ще са на безопасно място, когато пожарникарите дойдат ще ги освободят.

— В опела се побраха само шест куфара, другите какво ще ги правим?

— Като седна ще сложа още един на коленете си, останалите ще ги изгорим. Хайде да приключваме тук и да изчезваме!

Изнесоха седмия куфар и разсипаха цяла туба с бензин в двете помещения, поляха и колите вътре.

— Вземи куфара, тръгвай и пали двигателя, аз идвам след секунда!

Иво се затича с парите, тежки бяха, мамка му, навярно сумата в него беше огромна. Сложи го до пасажерската врата и я отвори, качи се зад волана и стартира двигателя. Откъм гаражите се чу бучене като от силен вятър, Командо бе запалил бензина и той бързо се разгаряше. След секунди се появи на бегом, седна до него и сложи куфара на коленете си:

— Карай сега, но не звъни на 112, че после ще проверят номера, все ще се намери някой съсед да се обади.

Подкараха колата и напуснаха Панчарево, след няколко минути зад тях се виждаше само заревото от пожара.

— Сега остава Робинзон да е на мястото и да ни чака, когато се прехвърлим при него може да се каже, че успешно сме приключили.

— Като го знам какъв питбул е 100% ще е там, ако го няма значи е умрял.

Навлязоха в София и се поуспокоиха, Иво дори намали скоростта. Тъкмо мислеха, че най-трудното е минало, когато зад тях се лепна един полицейски „Опел“ и пусна лампите си.

— Какво им става на тия, не виждат ли каква ни е колата? Нали уж и ние сме от тях.

— Май искат да спрем, а това не е добре. Бързо звънни на шефа и го питай какво да правим!

Командо се обади на Робинзон и набързо му обясни каква е ситуацията, а ония отзад вече на два-три пъти пуснаха и сирената. Послуша го малко и затвори, после се обърна към Иво:

— Каза след 5–6 минути да му звъннем, а дотогава да удържим положението.

— Тогава трябва малко да се повъртя по улиците и да спечелим време, а ти бъди готов с телефона!

— Не мога да разбера как ни надушиха толкова бързо, надали е минал и час откакто откраднахме колата.

— Предполагам, че по GPS-а, открили са липсата и са обявили колата за издирване.

— Или пък нещо в разказа на Вълева ги е усъмнило. Както и да е, не трябва да се оставяме да ни хванат почти накрая. С този куфар върху мен не мога и да си извадя пистолета, едва успявам да говоря по телефона.

— Докато те не стрелят по нас и ние няма да стреляме, нека не трепем невинни хора! Време е да позвъниш отново, срокът, който шефът ни даде изтече, нека да видим какво е решил!

Командо се обади и се заслуша, след миг на лицето му грейна усмивка.

— Добре, вече сме близо и след няколко минути ще бъдем там.

Затвори и ухилен се обърна към Иво, който едва успяваше да избяга от преследващият ги автомобил:

— Пак е измислил нещо. Каза да навлезеш откъм централния вход на стадиона и да преминеш през „Орлов мост“, но да продължиш край канала. Изрично настоя още от входа на стадиона да започнеш да мигаш с фаровете.

— Явно иска да ни разпознае, да разбере коя кола е нашата. Сега заради покушението по центъра минават десетки полицейски коли и всички те са еднакви.

Иво насочи опела към оказания маршрут и увеличи скоростта. Когато достигнаха входа на стадиона започна да превключва светлините, но се движеха толкова бързо, че след секунди стигнаха „Орлов мост“ и го прекосиха, без да намаляват. Вдясно мярнаха отбивката, където бе срещата им с техния наставник, но продължиха покрай канала, такава беше уговорката. Командо се бе обърнал и гледаше назад, преследвачите им заради интензивното движение се бяха забавили на голямото кръстовище, но сега отново ги застигаха. В един момент внезапно изкрещя:

— По дяволите, видя ли какво се случи, една кола буквално ги помете?

— Как ще видя, нали гледам напред? Защо се радваш толкова, да не би да катастрофираха?

— От отбивката излетя един джип и се вряза в тях, почти ги избута в канала. Сега след нас няма никой, карай по-спокойно!

— Това се казва късмет! Тогава след малко ще направя обратен завой и да поемаме към мястото на срещата, че вече и други патрули може да са получили координатите ни.

Обърнаха, върнаха се на „Орлов мост“ и влязоха в отбивката, където трябваше да ги чака наставникът им. Пътьом видяха преобърнатата в канала полицейска кола, преследвачите им се катереха по ската и уплашено крещяха в радиостанциите си. В края на пресечката се виждаше и собствения им автомобил, но от Робинзон нямаше и следа, затова спряха и започнаха сами да прехвърлят куфарите.

— Оказва се, че пежото е по-просторно, събрахме ги и седемте, а има място и за още един човек. Получава се идеално, иначе някой от нас трябваше да хваща такси или автобуса.

— Още по-добре! Откарай сега крадената към кръстовището и я зарежи там, аз ще чакам тук и ще пазя парите! Дано дотогава и шефът да се върне и да се изнасяме, че много се застояхме в тази тясна уличка.

Иво изпълни заръката, откара полицейския автомобил до главния път и включи отново сигналните лампи, при тия обстоятелства бе по-добре да отклони вниманието на всички в друга посока, и без това заради катастрофата скоро тук щеше да гъмжи от полиция. Забърза обратно и застигна Робинзон, който също подтичваше към мястото на срещата.

— Къде се губиш бе човек, отиваме, а теб те няма?

— Нали трябваше да ви спасявам задниците, кой мислите ви отърва от ония настървени преследвачи?

— Ти ли им избута колата от пътя, Командо каза, че бил някакъв с джип?

— Естествено, че бях аз, нали ми се обадихте. Още като му чух треперещото гласче знаех, че нещо се е объркало и ще трябва да се намесвам. Ето го и него, вече се е качил и ни чака.

Двамата едва се наместиха в колата, когато видя куфарите Робинзон тихо подсвирна.

— Виждам, че и вие сте се справили, но честно казано не съм се и съмнявал. Как мина там?

— Това не са всички пари, и багажникът е пълен. Още не знаем колко са, навярно ще ги броим с дни.

— Лоша сделка за ония, приятели, двама мъртви, двама ранени, а и са с десетина милиона назад.

Нощна София беше попритихнала, но все пак по „Цариградско шосе“ имаше слабо движение, а от време на време се разминаваха и с някоя забързана полицейска кола.

— Момчета, сега Валди си е вкъщи, а има и любопитни съседи, не върви да разтоварваме. Когато стигнем аз ще остана да почистя номерата и ще спя в колата, а вие се прибирайте! Когато нашият домакин замине на работа ще се кача в апартамента и на спокойствие ще решим какво да правим.

— Добре шефе, прав си, че нощес някой трябва да пази ценния товар. Когато се наспим ще се съберем и заедно ще вземем най-правилните решения.

Докато разговаряха пристигнаха пред блока, паркираха до входа и тихо отвориха вратите.

— Хайде, лека нощ! Разбрахме се за всичко, нека сега малко да починем!

Оставиха го да почисти номерата от ваксата, а после да охранява парите, по-добра защита от него едва ли съществуваше. Влязоха тихо, навярно Валди отдавна спеше и се събраха в кухнята да отдъхнат на спокойствие.

— Трябва да накиснем униформите във вода и белина, някъде по пътя към Х. ще се отървем от тях! Ръкавиците, моята перука и мустаците ще сложим в отделен плик, тях може да изхвърлим и в контейнерите за смет в съседство.

— Прав си! Сега ще вляза в банята да върна отново естествения цвят на косата си, а ти съблечи всичко от себе си и го остави до вратата!

— Имаш ли с какво да почистиш боята?

— Да, фризьорката ми даде някакъв препарат.

— В такъв случай след половин час вече ще сме съвсем различни и се надявам да няма кой да ни разпознае.

— Сега и номерата на колата са старите, нищо не ни свързва със събитията от предния ден. Лягай си, на закуска ще поговорим и окончателно ще решим кога да се омитаме!

След този кратък разговор Командо отиде да спи, а Иво влезе в банята и се захвана с промяната на визията си. Всичките дрехи и обувките, които свали от себе си, заедно с тези на приятеля си накисна във ваната, като изля върху тях цял литър белина, за по-сигурно прибави и препарат за чистене на канали. Докато се занимаваше със себе си мина почти час, а през това време химикалите разтвориха всички техни биологични следи, които навярно бяха останали по плата. Накрая извади дрехите в дебел найлонов плик за боклук, изми ваната и се прибра в стаята си. Оставаха няколко часа до зазоряване и въпреки напрегнатите моменти от последните часове той не се чувстваше изморен, по-скоро изпитваше някаква еуфория. С премахването на Попов и Вълев той затвори кръга, сега всичките, които на гроба на дъщеря си се бе заклел да убие бяха мъртви и вече можеше да започне своя нов живот. След такъв ден човек трудно би спал спокойно, сега и двамата му приятели повече дремеха и изживяваха отново и отново необичайните събития, които сами предизвикаха. Оказа се, че напразно няколко месеца се бяха притеснявали относно софийската си задача, всичко бе протекло бързо и безпроблемно. Самите убийства, от които толкова се страхуваха се оказаха най-лесните, повече рискуваха след това при кражбата на парите. Обаче за допълнително поетия риск никак не съжаляваше, както казваше менторът им хората са заменими и лесно се намират други, готови на всичко заради някакви облаги, докато липсата на толкова пари много щеше да ядоса някого. Сега и те бяха обезпечени финансово до края на живота си, парите бяха толкова много, че обикновен човек дори трудно осмисляше какво представляват подобни суми. По някое време Иво чу, че оттатък Валди стана и започна да се приготвя за работа, но после се унесе и най-сетне успя да заспи.

Събуди го ярката светлина, нахлуваща в стаята и тихите гласове на двамата му приятели, долитащи от кухнята. После долови и миризмата на прясно сварено кафе и това окончателно го разсъни. Стана, разтегна се с няколко упражнения и влезе при тях.

— Добро утро приятели, как успяхте да се наспите толкова бързо?

— Я виж часа и си помисли дали е утро, вече минава обед! Отдавна сме на крак! Снощи сме създали сензацията на месеца, от сутринта новините бълват подробности за убийствата и последвалия пожар в имението. Споменаха и за катастрофата на „Орлов мост“, но без подробности, навярно от полицията си траят кого точно са преследвали.

— А относно нашите разкрития за далаверите на двамата, медиите казват ли нещо?

— Засега само намекват, но без да навлизат в детайли, сигурно проучват достоверността им. Представям си каква паника сме предизвикали в коридорите на властта, навярно определени хора шетат насам-натам и се опитват да омаловажат ролята на двамата в наркотрафика. Слава богу, че има опозиция, скоро пълният запис на разговора им ще излезе в някои вестници и повече хора ще разберат що за птици са били ония.

— Виждам, че седите до прозореца, колата ли пазите?

— Ами да, хвърляме й по един поглед, че апашите в „Младост“ и през деня работят. Направи си кафе и чуй историята на Робинзон, нека ти разкаже как снощи ни е отървал от ония, които ни гонеха!

— Да, интересно се получи — започна техният наставник — когато Командо ми се обади, че ви преследват знаех, че не разполагам с никакво време. Скоро щяха да се включат и други коли и работата ви беше спукана. Тъкмо приех обаждането и видях един тип от ония, видът, на които най-много мразя, че се е запътил към джипа си. Огромна златна верига на китката, цял будилник на другата и джип колкото автобус — ето ти трите признака за истинския комплексар. От врата му висяха толкова ланци, че биха задушили и ротвайлер. Отделно от това, въпреки късния час, на ниското му челце се мъдреха тъмни очила, големи почти колкото него, отдолу пък се открояваше нос, който някой по-невъзпитан човек би нарекъл клюн. Но раменете му, явно от фитнес залата бяха като товарен вагон. Абе пълно леке! Още като го мярнах идеята се зароди в главата ми, затова ви поръчах да сигнализирате с фаровете, трябваше да зная после към кого да насоча джипа. А трябваше да действам бързо, по-добре после да поискам прошка, отколкото дълго да чакам за позволение. Отидох при оня и най-учтиво го попитах има ли пълно автокаско, защото след малко мисля да му помеля колата. Той ме изгледа като гръмнат и ме насочи към най-близката лудница, на фона на неговите два метра може наистина да съм му се видял ненормален с моите приказки. Аз обаче не се отказах, спокойно го помолих да ми даде ключовете, защото ситуацията го изисква, въпросът е на живот и смърт и няма никакво време. Минутите летяха и аз се молех да ми посегне, че да имам повод да бъда по-груб с него. Така и стана, той запсува и ми се нахвърли, но то само с бодибилдинг не става, затова аз закономерно с два тупаника го приспах и най-сетне се добрах до ключовете. Иво, ти нали оня ден, докато обсъждахме къде да ви чакам, сподели, че в тези баровски кооперации живеел някакъв твой познат, бивш лекоатлет, да не би него да съм нокаутирал?

— Всичко е възможно, сега като се замисля, така както го описа може и той да е бил. Само ръстът му малко не отговаря, а и доколкото знам остави това жилище на бившата си съпруга. Тогава той се перчеше с мотори, но беше по-млад, сега може да е минал вече на джипове. Но и той да е бил, ако е мислел, че може да ти се опре значи е бил голям ентусиаст. Всъщност без да съм го видял няма как да бъда сигурен, така, че продължавай с разказа си!

— Ами в общи линии това е, после беше лесно, единствено се молех вече да не сте минали, но точно тогава ви забелязах да фучите отгоре. Спрях на пресечката с работещ двигател и когато прелетяхте край мен натиснах педала и с пълна газ се забих в опела с ченгетата, а той за малко да се преобърне във вадата. Бях с колан и нищо не усетих, но какви щети съм причинил на полицаите не мога да кажа.

— Нищо им нямаше, по-късно ги видях, че са живи и здрави.

— Дано, исках само да ги спра! После слязох и тръгнах към мястото на срещата, но пак се сетих за собственика на джипа, вече не бързах толкова и исках да му обясня така както се е накичил какво представлява в очите на другите. Той обаче още спеше, затова само го придърпах зад едни контейнери, оставих го в най-голямата помия и тръгнах към пежото.

— Истински Торквемада! Снощи ти наистина ни спаси, за кой ли път. Може би нямаше да ни хванат, но трябваше да изоставим колата, а с нея и парите, за които толкова рискувахме. Когато се приберем имаш едно черпене от нас.

— По-добре ми помогнете по къщата, не забравяйте, че съм новодомец! Какво има да ме черпите, нали вече съм милионер и мога да си позволя почти всичко.

— Почерпката е символ на уважение, не е подаяние, но щом искаш помощ за къщата ще я получиш — задължени сме ти. Сега остава да решим как ще процедираме нататък.

— Остави една бележка на кума си, че са ни повикали от Х. и спешно сме си тръгнали! Благодари му от всички и му пиши да си трае, че изобщо сме били тук, а по-нататък ще намерим начин да му се отплатим, човекът го заслужава. От София ще излезем по обиколни трасета, но и да ни спрат ние не отговаряме на описанието и не вярвам да ни тарашат. При първия водоем, край който минем ще изхвърлим униформите, телефоните и всичко, което може да ни уличи, мисля, че това е достатъчно.

— Тогава ще докарам и другата кола, та да разпределим парите. Иво, ти върви и пиши бележката!

Разбързаха се, пооправиха стаите и оставиха кратко съобщение за Валди, после напуснаха апартамента. Разпределиха се кой при кого ще пътува, хвърлиха по един последен поглед на нелегалната си квартира и потеглиха към Долни Богров, а оттам щяха през други селца да се отдалечат колкото се може повече от столицата. Точно след Богров се натъкнаха на малко водоемче, обградено от високи тополи, там спряха колите и се отърваха от всичко, което можеше да ги свърже с последната им и най-голяма авантюра. За всеки случай, преди да изхвърлят телефоните извадиха СИМ-картите и ги начупиха, а парченцата заровиха на различни места наоколо. Когато приключиха с всичко това, вече много по-спокойни се върнаха на пътя и продължиха по предварително уточнения маршрут. За тяхна изненада пътни блокади нямаше, навярно службите още не знаеха за откраднатите пари и работеха по други версии. След трийсетина километра излязоха на магистралата, подредиха се един зад друг и в късния следобед без произшествия пристигнаха в Х. Качиха се направо на вилата на Иво, трябваше някъде на спокойствие да изброят и да разделят парите. Спряха колите в дворчето, по-далеч от любопитните погледи на съседите и на няколко курса пренесоха всичкия багаж горе, а после се настаниха около масата и пуснаха телевизора. По всички канали течаха извънредни емисии и се говореше само за убийствата, но вече се съобщаваха и подробности за страничните занимания на двамата държавни служители. Отношението към тях се бе променило, никой от интервюираните хора не изказваше и грам съжаление, дори напротив, много хора благодаряха на убийците и ги приканваха да продължат. Валяха предложения за награди, за ордени, а един дядо дори прикани президента да им присъди званието „Заслужили герои на България“. Държавата приличаше на разбунен кошер, отвсякъде се сипеха обвинения, нападки и оправдания. Институциите както винаги си прехвърляха топката — едните не знаели, другите не можели, а третите щели да проведат щателно разследване. След година-две чакайте някакъв резултат! Въобще обичайните при такива гафове оправдания, но нашите хора тези приказки не ги вълнуваха — това, за което преди три седмици бяха отишли в столицата бе изпълнено, те си бяха свършили работата. Най-после Иво бе отмъстил на всички, скоро и Командо можеше вече да си тръгне към Варна, че сватба го чакаше, а Робинзон гореше от нетърпение да се захване с подредбата на новия си дом. За тях нещата се нареждаха добре, без да искат вече бяха и много богати, оставаше им само да решат какво ще правят с времето си в бъдеще.

— Хайде, взимайте си хартия и моливи и да започваме да броим, че като нищо ще откараме до полунощ!

Така и направиха, хапнаха по няколко сандвича и се заеха с пачките. Отначало наистина се затрудниха, много пари бяха това, но когато приключиха и с третия куфар вече им бе ясно, че във всичките сумите са еднакви. Тримата си разпределиха още един — последен, за да са сигурни, че никой от тях няма да е ощетен, но и в него имаше точно 1500000 лева.

— Ясно е, че във всичките има по толкова, стига сме си губили времето! Какво излиза — 7 куфара по един милион и половина, значи общо десет милиона и петстотин хиляди, добра сума за няма и месец работа.

— Ще си разделим точно по три милиона и половина. Направо не знам какво ще правя с толкова пари.

— Много са, наистина. Доскоро мислех, че тези, които вече имахме ни правят богати, а стана така, че сега са в пъти повече. Лошото е, че в банка не можем да ги внесем, ще се наложи да ги скрием. Май ще се наложи да отлея някоя бетонна шахта в градината и да я използвам като трезор.

— Прав си, така е най-сигурно! Ако я замаскираш добре трудно някой ще я открие.

— С камерите, прожекторите и немската овчарка, която мисля да си взема ще е невъзможно крадец да припари до тях.

— Аз ще ти купя кученцето, искам да ти направя подарък задето ни спаси в София. Още отпреди го бях решил, но сега напълно си го заслужи. Ще видя, може и за мен да взема някои вълк. Командо, ти как ще се подсигуриш?

— Нали видяхте какви подземия имам, някои от помещенията дори на вас не съм ги показал. Само да стигна благополучно до Варна и пачките ще потънат вдън земя.

— Значи въпроса с парите е решен, остава да ни кажеш кога ще ти гостуваме за сватбата, че отдавна не сме виждали Петето, започна да ни липсва.

— Нали обещахме на шефа да му помогнем по къщата, значи след 3–4 дни ще потегля към морето и ще ви се обадя оттам за точните дати.

— Аз се шегувах момчета, не ми трябва вашата помощ, нали цяла бригада работи за мен. Сега съм богат, мога и от Китай работници да си докарам.

— Нека не парадираме с парите, почти винаги след обир тъпаците правят именно тази грешка. Започват да харчат като луди и точно затова ги хващат. И без това си живеем добре, какво повече можем да искаме?

— Искам да ви предупредя, че ония от София ще са бесни, с кражбата им дадохме основателна причина да ни търсят с всички средства.

— Точно така, ще се покрием за известно време, а след това ще видим. Обаче искам да помогнем някак на Валди, стига се е трепал от сутрин до вечер за нищо.

— Аз мисля, че на него така си му харесва. Абсолютен работохолик! Той нали работи в автосервиз, какво ще кажете тихомълком да го купим и да му го прехвърлим?

— Това ще е страхотен подарък за него. Тези дни ще му се обадя и ще го подпитам колко може да струва, но подробности няма да му съобщавам. Ако е мераклия, след два-три месеца благодарение на нас може да стане горд собственик. Все ще измислим някаква легенда — я наследство, я от лотарията, но ще му се отчетем подобаващо.

— Тогава ти се заеми с подробностите, а като стане време за плащането се обади!

— Окей! Ако искате пийте по една чаша вино и да си лягаме, а сутринта ще отидем да видим как върви ремонтът на хасиендата.

Нарязаха си мезе, разляха вино в чашите и до късно си правеха планове за живота от днес насетне. Когато се запътиха към леглата навън вече се зазоряваше и птичките започваха да пеят, но на тях не им пукаше, вече не им се налагаше да бързат заникъде.