Джак Ланс
Черен спомен (8)

7

Избърса сълзите от очите си. Чу вятъра, който вилнееше отвън, и почувства как в главата й се надига буря. Къде е? Тези двама души й се струваха като призраци, тази къща беше като театрален декор в някакъв сън. Бореше се да остане будна.

— Аз съм… — прошепна, надявайки се, че като се опита да си каже името, то ще се върне при нея.

Но нищо не дойде. Сякаш се намираше на таван и търсеше нещо ценно сред разхвърляните вехтории.

Беше непозната за самата себе си. Тази мисъл болеше повече от буцата на главата, която бе като драскотина в сравнение със зиналата бездна в паметта й.

Как беше свършило всичко в онази гора? Какво се бе случило с нея?

Нещо ужасно.

То продължаваше да клокочи като ехо от дълбок, тъмен кладенец, пълен с тайни и зли духове, отекващ неспирно вътре в нея.

— Къде съм? — попита тя плахо.

— Уайтмонт — отговори Стивън. — Това е едно село близо до Олфорд.

Очите й се разшириха.

— Аз съм в Шотландия?

— Да — рече изненадано Стивън. — Ти не знаеше ли?

Не се отпускай сега. Стой нащрек.

— Чувала съм за Уайтмонт и Олфорд, и… — Сърцето й прескочи един удар. — … Познавам това място… аз…

Изведнъж, необяснимо, почувства сигурност във всичко, което я заобикаляше. Зелените хълмове с дървета, селските къщи, полята — всичко това й беше познато, разбра тя сега. Сякаш й беше даден първия краткотраен поглед към нейното собствено съществувание.

— Аз съм някъде оттук! — каза тя, едновременно с изненада и облекчение. Най-сетне имаше нещо, за което да се хване.

— Сериозно ли говориш? — попита Стивън. — Ако се съди по акцента ти, има логика. От друга страна тук не виждаме толкова много хора със слънчев загар…

— Стивън! — сопна се Елън и го прекъсна. Беше се върнала от кухнята с купа гореща вода и парче плат. Седна отново при младата жена. — Нека първо да се погрижа за раните на бедното момиче. Предлагам да си държиш устата затворена за момент.

— Да — отговори младата жена на Стивън, сякаш Елън не беше казала нищо. — Но всичко останало е все още загадка. Единственото нещо, което знам, е, че дойдох от гората горе в планината.

Елън, цялата превърната в слух, внимателно докосваше подутината с мократа кърпа.

— Продължавай — рече Стивън, пренебрегвайки строгия поглед на жена си.

Тя повдигна рамене.

— Там дойдох в съзнание през нощта.

Стивън се намръщи и се почеса зад тила.

— Какво искаш да кажеш?

— Каквото казах. Имаше поток, чух вода. После започнах да вървя, катерих се…

Сякаш отново преживя онези първи стъпки, в които един чужд свят бе изпълнен със страх и зло. Поклати глава като да прогони демоните.

— Стой мирно, миличка! — изкомандва Елън.

— Но… — заекна Стивън. — Ти какво правеше там?

— Ето това не знам. И все още не знам собственото си име.

Стивън я погледна напрегнато.

Тя опита да се съсредоточи.

— Мисля… мисля, че не бях сама. Като че ли нещо ме търсеше, отгоре. Дойде от небето…

Беше силно, настойчиво чувство, въпреки че не откриваше в него смисъл. Тя въздъхна и отново разтърси глава.

— Говоря глупости, нали?

Стивън нито потвърди, нито отрече твърдението й. Държеше устата си затворена, изпълнявайки заповедта на съпругата си.

Същата мисъл се върна при нея, мисъл, която не можеше да потисне.

— Нещо ужасно се е случило там — почти прошепна тя. — Нещо ужасно.

— Но какво? — попита Стивън с раздразнение в гласа.

— Просто не знам — отговори тя и сълзите отново напълниха очите й.

Впери поглед покрай Стивън. Каквото и да беше, то оставаше скрито от погледа и ума й, дълбоко в някакъв забравен спомен.