Джак Ланс
Черен спомен (44)

43

Слънцето залязваше, когато тя излезе от болница Брадфийлд. Прекоси паркинга, където беше паркирана колата й, и се настани зад кормилото.

Някой мигновено отвори вратата откъм седалката до шофьора.

Първата й мисъл беше, че е крадец. За части от секундата видя юмрук. Удари я като чук между очите. После изгуби съзнание.

Когато се събуди, главата й сякаш всеки миг щеше да се пръсне.

Долови движение и видя, че се намира в своята тойота, а мъжът до нея седеше зад волана. Беше купчина мускули и в първия момент не го позна. Пулсиращото главоболие блокираше всякаква свързана мисъл. Пред очите й се носеше мъгла и й отне известно време, преди тя да се вдигне. После видя кой е.

Лестър Къминг.

Рейчъл пое шумно дъх.

Той погледна към нея:

— Здрасти, Рейчъл.

Искаше да направи нещо, но откри, че не може. Ръцете й бяха завързани отзад с нещо като кабелна връзка. Опита се да ги издърпа. Лестър я изгледа накриво и поклати глава.

Тя скръцна със зъби от яд.

— Какво, по дяволите, правиш, Лестър? Веднага ме развържи! Превъртя ли?

Тези резки думи я оставиха без дъх и воля за борба. Седеше запъхтяна. В това нямаше смисъл. Никакъв смисъл.

— Лестър, какво правиш? — попита малко по-тихо.

Той гледаше пътя напред, но отговори.

— Бяхме сключили сделка — каза той. — Не си забравила, нали?

Тя го погледна с очи като дупки:

— Сделка ли?

— Да. На погребението. Помниш ли?

— За какво говориш? — каза бързо тя.

Той въздъхна.

— Знаех си, че сигурно ще се стигне до това: ще ти влезе през едното ухо и ще излезе през другото. Ти беше така уклончива, когато ми се обади онзи ден. Както и да е, какво се опитваше да докажеш? Не че има кой знае какво значение.

Тя не можеше да си спомни никаква сделка. Все още не помнеше нищо от погребението.

— Какво искаш от мен?

Но той не отговори, сякаш споразумението, което вече бяха сключили, би трябвало да е достатъчно ясно. Продължаваше да гледа съсредоточено напред в пътя…

Лестър беше ударил лицето й отстрани. Болеше ужасно. И я беше завързал. Защо? Накъде пътуваха? Какви, за бога, бяха намеренията му?

Тя се опита да си спомни за какво може да са разговаряли на погребението. Напразно. Нищо не помнеше.

За първи път погледна през стъклото. Пътуваха по тесен път. От двете страни видя неизменните зелени поля, а надолу по пътя — безкрайни редици от хълмове. Нямаше къщи, нито насрещно движение. Сякаш светът беше опустял и бяха останали сами.

Но съдейки по пейзажа, който летеше покрай тях, все още се намираха някъде сред Грампианските възвишения. Напред ги очакваше краят на планинска Шотландия. Дали смяташе да кара през Инвърнес към западния бряг?

— В Глазгоу ли ме водиш? — попита тя.

Той я погледна — веждите му бяха вдигнати изненадано.

Значи не беше това. Помисли за това какво беше направил той, след като тя ги раздели с Джени. Бавно, сякаш неохотно, спомените започнаха да нахлуват. Още неща, които се бе опитвала да забрави — този спомен не бе споменавала на никого, дори и на Джон.

Един ден, седмица преди Коледа, Лестър беше позвънил на вратата й в Челмсфорд. Беше пристигнал чак от Глазгоу. Дори само това бе достатъчно да го направи психопат в нейните очи. Разкрещя се още докато стоеше пред вратата на апартамента й. После, когато извади нож от вътрешния джоб на якето си, в ума й не остана съмнение какво е наумил да прави с нея.

Ако точно в този момент покрай къщата й не бе минал някакъв човек, днес тя нямаше да е жива. Беше убедена в това. Но когато младежът се приближи, тя започна да вика към него, като жестикулираше буйно. Когато мъжът дотича, Лестър офейка. Седмици след този инцидент тя бе стояла ужасена в дома си, въпреки че беше поставила допълнителни ключалки на вратите. Но Лестър повече не се появи.

Но къде я водеше сега?

Изведнъж й просветна. Не можеше да е сигурна, но кой знае защо това й се стори единственото възможно обяснение.

— Отиваме във Форт Уилям, нали? — каза тя и това изобщо не прозвуча като въпрос.

Лицето на Лестър не издаваше нищо.

Ако не беше попаднала в целта, той несъмнено щеше да се издаде, фактът, че устата му остана стисната, показваше, че вероятно бе права.

— Защо отиваме във Форт Уилям, Лестър? — В този миг я разтърси една мисъл. — Отиваме да видим Джени — каза тя, правейки последния интуитивен скок.

Още веднъж той сякаш не я чу. Гледаше напред замислено, сякаш почти бе забравил присъствието й в колата.

Следващата й мисъл беше логично продължение на първата, колкото и налудничава да й се струваше.

— Водиш ме при нея.

Той й хвърли поглед:

— Тук позна.

На Рейчъл й прилоша.

Значи все пак е още жива. Не мога да си спомня погребението, защото то никога не се е случвало. Всички искаха да повярвам в това, но излъгаха.

През цялото време го е знаела. Мислено видя серията от лица и имена; всички бяха твърдели обратното.

Тя е претърпяла инцидент. Погребана е. Ти беше на погребението и произнесе надгробна реч. Стоеше до гроба й.

Нищо ли от това не беше вярно?

— Какво искаш да кажеш? — попита, главно за да го накара да продължи да говори. — Тя е мъртва, нали?

— Не — каза той отчаяно. — Не е мъртва.

— Какво говориш, Лестър? — Продължаваше да го гледа внимателно, търсейки в движението на мускулите му възможност за пробив.

— Тя трябва да ме остави на мира. Ти си единствената, която ще послуша. Ако й кажеш, може би ще си отиде.

Лестър зави надясно и тесният път започна да се спуска надолу. Караше по хълмовете и в този миг Рейчъл погледна насреща. Видя друга кола, която приближаваше. Лестър сви вляво, за да я пусне да мине.

— Ще я видим, после ти ще направиш така, че тя да си отиде. Това е сделката ни. И, дяволите да го вземат, най-добре е да изпълниш своята част от нея.

Още откакто Рейчъл беше отворила очи в онази гора, тя упорито настояваше, че Джени е жива. Сега Лестър твърдеше същото и й хрумна, че нейното странно убеждение може би беше дошло не от Марси Тремейн, а от Лестър Къминг.

Ако това бе вярно, договорката, в която беше влязла с Лестър, бе останала в нея като ехо, въпреки че не помнеше самото погребение.

— Ходихме заедно в планината — обясни Лестър. — Е, отне известно време преди тя да е готова на тази стъпка. Тръгна за Форт Уилям в петък и трябваше да се срещнем там. Но тя отмени ходенето на два пъти — премести датата за събота, после за неделя. Накрая се съгласи да се видим там в понеделник. За мен нямаше значение. Всичко щеше да е наред. Щяхме отново да сме заедно. Тя също го искаше. Прекарахме прекрасен ден. Но после, в последния момент, тя ти позвънила и ти си я посъветвала да спре да се вижда с мен. Тя те послуша, винаги те е слушала. А после…

Той млъкна, но Рейчъл изведнъж прозря ужасната истина. Джени беше отишла в планината да се катери и бе отменила ходенето с Алисън Фланаган, защото поради някаква причина бе решила да се види отново с Лестър Къминг. Но все още е имала сериозни съмнения за Лестър; борила се е с нещо. По тази причина беше позвънила на Рейчъл. Последните й телефонни обаждания в деня на нейната смърт трябва да са се отнасяли за това. Как мислиш, Рейчъл, трябва ли да скъсам с него завинаги или не? Рейчъл я бе посъветвала да сложи край.

— Пак сте се скарали — каза Рейчъл. — Бил си подъл и жесток с нея. Искал си да си я върнеш, но тя е отказала.

Лестър блъсна с длан кормилото.

— Направих всичко за нея, по дяволите. Какво повече можех да направя? Да, бил съм глупав. Признавам, че от време на време избухвах. Но тя можеше да ми прости; можеше да започнем наново. Но тогава, точно когато си мислех, че можем да забравим миналото, ти развали всичко. Проклета да си, ти си виновна. — Той стисна юмруци. — Господи!

Лестър я погледна — очите му бяха стъклени от затаена омраза.

— Ти я уби — изфуча той.

Тогава Рейчъл видя всичко с кристална яснота.

— Не, не съм аз — заяви тя. — Ти си бил. Разгневил си се. Ударил си я. Тогава тя е паднала от скалата. Или може би нарочно си я хвърлил от ръба. Било е или нещастна случайност, защото не си могъл да овладееш гнева си, или истинско убийство.

— Трябваше да си държиш устата затворена, мръсна кучко!

Поради някаква причина, която Рейчъл не можеше да разбере, Лестър бе запазил властта си над сърцето на Джени. Защо — това беше може би единственото нещо в Джени, което Рейчъл никога нямаше да може да проумее. Докато Джени беше ровила в миналото на Рейчъл, несъмнено възнамерявайки да се срещне с Греъм Хорн, онзи уикенд се бе намесил Лестър. Това бяха „двете неща“, за които споменаваше в имейла си от петък, 11 юни. Борбата на Джени дали да даде или не последен шанс на Лестър в крайна сметка бе отнела живота й, защото беше приела съвета на Рейчъл да приключи връзката им. Рейчъл се почувства така виновна, сякаш самата тя я бе убила.

Лестър се намръщи.

— Всяка нощ я чувам, виждам я. Тормози ме непрекъснато. Дойде дори и на собственото си погребение. Никой не я виждаше, само аз. Не мога да го понасям повече. Това трябва да приключи веднъж завинаги. Ти си единствената, която ще послуша. Ти ме набърка в тази каша, затова ти ще ме измъкнеш от нея. Не беше трудно да те открия, толкова известна стана напоследък.

Телевизията, новинарските сайтове и вестниците все още бяха пълни с разкази за онова, което се бе случило в и около къщата, която Рейчъл винаги щеше да нарича в себе си „леговището“. Но нейното име бе внимателно изключено от тези разкази. Беше помолила Дейв Пукас да запази името й в тайна. Той беше обещал и бе удържал на думата си. Но Лестър вероятно беше намерил други начини да разбере за главната роля, която бе изиграла в тези събития.

— Предположих, че охраняват къщата на леля ти — осведоми я той, — затова реших да те причакам пред болницата. Не те помолих любезно да дойдеш с мен, защото щеше да откажеш. Това беше единственият начин.

— Какво ще правиш с мен? — попита предпазливо Рейчъл.

— Връщаме се обратно на мястото, където стана всичко. Ще отидем в планината. Само това знам засега. Всичко трябва да свърши където тя умря. А твоята работа е да направиш така, че да свърши.

Как очакваше тя да нагласи всичко? Дори не бе сигурна за какво говори. Знаеше само, че той, а не Греъм Хорн бе убил Джени. А тя беше загинала, защото той не бе успял да овладее гнева си.

Рейчъл беше съвсем наясно, че може да убие и нея, ако тя не постигне каквото той иска — да го освободи от духа на Джени, който витаеше непрекъснато около него. Не й пукаше дали ще умре. Част от нея вече беше умряла. Несъзнателно или не, тя бе осъдила Джени на такава съдба.

Затова ако всичко така или иначе щеше да свърши зле, то трябваше да свърши зле и за Лестър Къминг. Без да мисли за последиците, тя се поизправи на седалката, напрегна мускули и се метна върху Лестър, като го удари с главата си с всичка сила. Той извика изненадан и изгуби контрол над автомобила.

Тойотата кривна, после излезе от пътя и се понесе надолу по склона. Рейчъл изпищя, когато колата се откъсна от земята и падна като гюле. Приземи се рязко, с оглушителен трясък.

Рейчъл премигна. Лежеше с лице надолу в скута на Лестър.

Навсякъде я болеше — беше жива, но със сигурност имаше няколко счупени кости.

Чу как Лестър извика отново — звукът странно й напомни за виковете на Греъм Хорн, след като го бе ударила с тухлата в окото.

Дясната му ръка се вдигна към тила й и тя изкрещя.

После неочаквано ръката му се отхлаби. Сетне я пусна съвсем и лицето й отново падна в скута му.

Успя някак си да завърти глава.

На задната седалка, която сега беше отгоре, се бе появила млада жена с червена къдрава коса.

Духът на Джени Дугал сякаш плуваше над тях.

Същевременно Лестър се задави, сякаш някой го душеше. Очите му се оцъклиха и лицето му стана лилаво малко преди да спре да диша.

— … обичам те — Рейчъл чу духът да казва, след което се отдалечи бавно и изчезна.