Джак Ланс
Черен спомен (43)

42

Осем дни по-късно Рейчъл седеше на перваза на еркерния прозорец в дневната на Ардроу Хаус. Брадичката й се подпираше на коляното, а двете й ръце бяха увити около краката.

Страхуваше се да остане сама. Защото всяка вечер той връхлиташе от черното небе. Крилато създание с вълча глава и кървавочервени очи. Една птица от ада, която вечно я преследваше. Нямаше нито една нощ, в която да не се събуди окъпана в пот.

Рейчъл се смъкна от перваза и взе синия си летен пуловер и ключовете на колата.

Доста бързо бяха намерили колата й на мястото, което бе посочила Марси Тремейн — близо до разнебитена къща на арендатори, недалече от черния път, водещ до неговата къща. Мобилният й телефон бе открит в тойотата. Списъкът с входящи и изходящи обаждания разкри, че Джени й бе звънила три пъти в деня на смъртта си, 14 юни — в 7:23, в 8:11, и в 9:26 сутринта. Това беше последното й обаждане. Няколко часа по-късно бе намерена мъртва. Какво бяха обсъждали през онзи ден тя и Джени, си оставаше загадка.

Джон беше търсил номера й цели трийсет и седем пъти между вторника, когато бе напуснала Старото колело, и четвъртъка, когато Стивън Маккензи я бе прибрал в дома си. Не бе отговорила на никое от тези обаждания. Което би могла да стори поне до момента, когато е оставила тойотата до арендаторската къща. Може би във вторник нарочно си е била изключила телефона. Защо бе решила да се затвори за Джон, също оставаше загадка, тъй като паметта й за последните дни още не се беше върнала. Няколко седмици от живота й бяха заличени. И нямаше други имейли или съобщения на телефона, които да могат да дадат отговори.

Рейчъл затвори зад гърба си вратата на Ардроу Хаус и седна в тойотата. Пое по селския път, който излизаше на главното шосе; през цялото време умът й бе потънал в мисли.

Тя все още нямаше спомени от приблизително две седмици преди смъртта на Джени — най-сетне беше приела факта, че приятелката й вече не е между живите — до събуждането й в гората край Уайтмонт. Един психиатър, Алън Бикъринг, бе нарекъл състоянието й ретроградна амнезия. Според него, случилото се с нея бе съвсем обичайно за човек, претърпял катастрофа или силно травматизиращо преживяване. Такъв човек не си спомня катастрофата или самото преживяване, както и определен период от време, вариращ от няколко часа до няколко седмици.

След няколко минути тя пристигна в болница Брадфийлд в Абърдийн. Паркира колата, влезе вътре и тръгна право към стаята на Джонатан, където го прегърна и целуна силно.

Той се усмихна слабо:

— Продължавай да го правиш и ще ме заболи на друго място.

Тя се усмихна, нямаше настроение.

— Рискува всичко за мен — прошепна Рейчъл за кой ли път.

Той повдигна рамене:

— Голямата любов изисква големи жертви — отвърна и самото изговаряне на тези думи сякаш изцеди всичките му сили.

Беше в по-тежко състояние, отколкото искаше да признае. Ножът бе засегнал важни за живота органи и вече му бяха направили няколко операции. Неврохирурзите не можеха да гарантират, че няма да има постоянна увреда вследствие на раната. Рейчъл умираше от тревога за него, но Джонатан изглежда по-малко се интересуваше. Държеше се както винаги весело и насмешливо.

— Какво прави днес? — попита я той.

— Спах.

— Браво на тебе.

— Не, не е браво. Трябва да съм тук, при теб.

— Ти прекарваше тук почти по двайсет и четири часа цяла седмица. Трябва ли да спра да ти повтарям, че и твоите батерии се изтощават и е съвсем нормално да поспиш?

Беше прав, знаеше го. Изтощението й правеше трудно овладяването на емоциите. На моменти избухваше в сълзи. Сега имаше опасност да се случи същото.

— Ще си стъпя отново на краката — каза Джонатан. — А, една сестра каза, че Дейв Пукас щял да се отбие по-късно. Не знам какво иска този път. Толкова много хора дойдоха да ме посетят, че им изгубих дирята.

Рейчъл кимна. Бе преживяла същото. По същия начин беше объркала Джени с Марси. Тази, която бе още жива, се оказа Марси, не Джени.

Какво ли може да й е минало през ума, когато на 23 юни, сряда, след като напусна хотела на Ед Лайънс в ранни зори, тя бе намерила Марси?

Не можеше да си спомни; беше сигурна обаче, че е разбрала, че къщата е леговището, където самата тя някога е била пленница. Преминавайки по стъпките на Джени — която в разследването си на случая с Пола Декърс беше открила тайната, пазена от Рейчъл дванайсет години — внезапно се бе върнала към най-тежката травма от миналото си.

— Ще отида за няколко минути да видя Марси. Веднага се връщам.

— Поздрави я от мен — поръча Джон.

Рейчъл взе асансьора и се качи три етажа нагоре. Влезе в стаята, където лежеше младата жена с червена къдрава коса. Вдигна ръка да я поздрави.

— Как си?

— С всеки ден малко по-добре — отговори Марси.

Рейчъл взе стола до леглото.

— Ще се оправиш, Марси.

Марси беше последната плячка на демона от Уайтмонт. Работеше за Роял Мейл. Всяка сутрин доставяла пощата в Инвърури — градът, където живеела. Вършела с удоволствие тази работа от осем години. Беше щастливо омъжена, с двама синове — Анди, на три години, и Патрик — на пет.

В четвъртък, на 17 юни, докато Рейчъл Сондърс е била в Челмсфорд и оплаквала внезапната смърт на Джени Дугал, Марси изчезнала безследно. Греъм смъкнал пощальонката от колелото й в ранните часове на деня. Бил я, ритал я и я унижавал, накрая я заключил. Кошмарът на Марси траял единайсет дни като в преизподнята. Цяло чудо било, че успяла да оцелее толкова дълго.

Марси й бе казала, че в някакъв момент чула в къщата да влиза човек, който не бил Хорн. Това било в срядата, когато Рейчъл я открила в леговището. Ослушвайки се от дупката под стълбището, тя разбрала, че не е Греъм — стъпките били твърде леки.

Тогава с цялата си сила започнала да рита вратата и да крещи за помощ. Рейчъл отворила и намерила Марси, но не успяла да я освободи от белезниците. Решила да отиде да потърси клещи, но Марси я предупредила, че той щял да се върне всеки момент, затова Рейчъл трябва да отиде да се обади в полицията.

Ако не била направила грешката да остави мобилния си телефон в колата, паркирана зад къщата на арендаторите, всичко щяло да се развие по съвсем различен начин. Ако се била обадила веднага на телефон 999, можеше да спаси и Марси, и себе си, и да спести всичко, случило се по-късно. Но първо е трябвало да отиде до колата.

Рейчъл беше затворила вратата на дупката и Марси, останала отново в мрака, чула леките й стъпки да се отдалечават и заглъхват.

После чакала Рейчъл и полицията. Надявала се със затаен дъх да дойдат полицаите, но те не идвали. Дошъл само Греъм, който бил открил, че някой е влизал в къщата. След това Марси започнала да се страхува, че Рейчъл в крайна сметка няма да се измъкне. Греъм вероятно я бил убил преди тя да успее да се обади.

Но Рейчъл не била мъртва. След като Марси я отпратила, тя дошла на себе си след часове, в глуха доба, близо до бреговете на поток. Какво се беше случило? Странно, но се бяха върнали някакви спомени за това, макар и мъгляви.

Беше тичала, постоянно поглеждайки нагоре, търсейки крилатия силует с вълчата глава. После се бе подхлъзнала по стръмно надолнище, беше се преметнала и главата й се бе ударила в нещо твърдо. Когато най-сетне отвори очи, беше нощ, а по цялото й тяло имаше охлузвания и синини. На главата си напипваше огромна цицина.

В и около леговището на Греъм Хорн полицията беше намерила останки от още шест жени. Четири от тях бяха изчезнали от Абърдийн, една от предградието Питъркатър, една от Инвърури, всичките след 1998 година — годината, в която Хорн бе пуснат от психиатричната клиника. Вероятно във всичките тези случаи беше действал бързо като светкавица, отпрашвайки с плячката си, без да оставя следи, защото полицията се бе оказвала объркана при всяко от тези изчезвания — и това продължило по този начин до смъртта на Хорн от изстрела в главата му. Шестте тела бяха открити заровени дълбоко под варела за бензин отвън до къщата. Рейчъл знаеше имената им и все още не можеше да понася мисълта за мъките, които бяха изтърпели.

Пола Декърс не беше открита. Греъм я бе отвлякъл по времето, когато се предполагало, че е в психиатричната клиника. Ако той е бил нейният похитител. Не беше признал нищо. Нямаше и твърди улики, които да показват някаква връзка между него и Пола Декърс.

Ако полицията намереше доказателство, че той я е отвлякъл и убил — за Рейчъл не съществуваше съмнение в това — тогава останките на Пола Декърс щяха да бъдат намерени на друго място, не в къщата, просто защото Греъм не е живял там по времето на извършване на престъплението. В полицията бяха отворила отново случая и се надяваха някой ден да успеят. Това нямаше да облекчи болката на Рой и Франсис, но поне след всичките тези години щяха да могат да оплачат дъщеря си както трябва.

Рейчъл сложи длан върху ръката на Марси. Жената, която сякаш беше одрала кожата на Джени, изпитваше огромна благодарност към нея. Смяташе да продължи живота си, след като я изпишат от болницата, и се надяваше страховете й да се уталожат с времето. Рейчъл я увери, че това ще се случи — и за двете.

Марси беше дала в полицията показания, които помогнаха на Рейчъл да разбере какво точно се бе случило. Първо, смъртта на леля Елизабет. Хорн беше установил, че някой е влизал в къщата му. Марси не му бе казала нищо, но очевидно Рейчъл беше оставила някакви следи. По-късно Хорн казал на Марси, че е видял бяла тойота в края на горския път към къщата му, близо до разрушеното жилище на арендаторите. Отново се бе опитал да изкопчи информация от нея, но тя не казала нищо. Ала Хорн беше проследил регистрационния номер на колата и установил, че тя принадлежи на единствената жена, която бе успяла да избяга от сатанинските му желания. Знаел също така, че Рейчъл има роднина в Гленвил, леля; дори си спомнил името й отпреди дванайсет години, въпреки че Рейчъл не можеше да си спомни да му е казвала името на леля си. Така че той бе отишъл в къщата на Елизабет, измъчвал я, докато му даде нужната информация, после я убил. Така беше стигнал до Ардроу Хаус.

— Мислиш ли, че Греъм Хорн е бил обсебен от някаква демонична сила? — попита Рейчъл.

Марси кимна:

— Да, мисля. Няма друго възможно обяснение.

И това беше вярно. Крилатото същество с глава на вълк не беше реално, то беше рожба на изкривеното й чувство за реалност, зародило се от ужаса при отвличането преди дванайсет години. Беше говорила за това в болницата с Джонатан и другите, сред тях и с психиатъра Алън Бикъринг. Той бе изразил с думи случилото се по-добре от нея самата. Звярът беше нейният образ на Греъм Хорн. Вероятно Хорн — когото тя не бе виждала лице в лице до деня, в който го уби — е споменал името Абадон по времето, когато Рейчъл е била негова пленница. По същия начин къщата му се бе превърнала в ума й в „леговище“. Бикъринг твърдеше, че това е било последица от желанието й да забрави всичко за отвличането си. Не е искала да си спомня какво й е сторил Греъм Хорн. И вместо това умът й си бе изградил образа на демон, който не съществува и не би могъл да съществува. Беше потискала истината и същевременно бяха създадени фалшиви спомени.

Но едно нещо не беше илюзия — фактът, че Греъм Хорн беше обладан от сатанинска сила.

— Очите му — каза тя, — бяха така студени и пълни с омраза. Помислих си, че…

Тя се поколеба.

— … че това не са неговите очи — довърши Марси. Рейчъл я погледна смаяно.

— Да, точно така. — Горната й устна затрепери. — Онова нещо ми заговори. Не Хорн, а звярът в него. Той каза, че Хорн вече не струва. А той е вечен. Кълна се, че това не го каза Хорн. Онова сатанинско нещо говореше неща за Хорн. Гласът му беше… нечовешки. Не знам как да го обясня, но… разбираш ли?

— Напълно — отвърна Марси. — Чувала съм този глас, кръстила съм го за себе си „громоленето“. — Замисли се. — Понякога той не беше себе си — спомни си тя. — Имаше гневни избухвания. След това направо полудяваше. Блъскаше се в стените, риташе неща, наричаше ме с всякакви имена. И много ме удряше. Когато получаваше такива пристъпи, бях убедена, че ще ме убие. И вероятно нямаше да разбере, че го е направил, понеже в такива моменти не беше себе си. Питаш ме за моето мнение? Когато е излизал да преследва и убива жени, той е бил Абадон, не Греъм Хорн. — Марси замълча, после продължи: — Тези гневни избухвания никога не траеха много дълго, обикновено около час. Но бяха ужасни. В останалото време беше себе си, Греъм Хорн. Дни наред можеше да говори и да се държи нормално, сякаш всичко бе наред. Сякаш съм негова гостенка. — Тя поклати глава. — Ако щеш ми вярвай, един път се опита да ме утеши, избърса сълзите от лицето ми.

— В такива моменти Абадон сигурно е бил заспал — предположи Рейчъл.

— Нещо такова. Във всеки случай самият Хорн беше доста свестен тип. Знам, че е странно да го казвам — побърза да добави тя, — но трябва да е имало причина психиатрите да го изпишат от клиниката. Вероятно са смятали, че не представлява заплаха за обществото. Това, което не са разбрали е, че в него е имало друго нещо, което го контролира.

— Същото, каквото се е случило с теб, се случи и на мен — каза Рейчъл, — когато бях само на седемнайсет.

— Разбирам защо си се опитвала да отблъснеш онези спомени. И разбирам защо си вярвала, че той наистина е демон — защото онези изблици е трудно да се забравят. Бог ми е свидетел, аз никога няма да ги забравя.

— Да — кимна Рейчъл, — но не всички са съгласни с моята теория, че Хорн е бил обладан. Бикъринг не е съгласен, а той е психиатър от световна класа, поне така казва. Твърди, че агресивното поведение е присъщо на психозите и че пациентите в много случаи не си спомнят какво са правили. Дяволът ме накара да го направя — това е тяхното извинение много често. Бикъринг ми каза, че разполага с толкова информация за така нареченото демонично обсебване, че може да напише книга за него.

— Ще се получи интересно четиво — засмя се Марси.

Рейчъл се усмихна в отговор.

— Отнех ти много време, Марси. Нужна ти е почивка. Ще се върна при Джон.

— Разбирам. Той е прекрасен мъж, Рейчъл. Такива късметлии сте, че сте заедно. Благодаря, че се отби, и се надявам да го направиш пак, преди да ме изпишат.

— Можеш да разчиташ на мене — каза с чувство Рейчъл.

Тя излезе от стаята с решението да не казва на Марси за двете си срещи със Скот Хорн, братът на Греъм, преди два дни.

Скот й беше разказал неща, за които тя нямаше рационално обяснение. Като дете Греъм понякога можел да чете мислите на хората. А когато говорели за него в негово отсъствие, често се оказвало, че той знае какво са обсъждали. Понякога дословно. Греъм също така бил необичайно добър в откриването на изгубени предмети. Понякога казвал, че „Абадон“ — гласът, който чувал — му помагал в такива моменти.

А понякога бил жесток с хората без очевидна причина. Външно изглеждал като нормално малко момче в ранното си детство, но имало моменти, когато изведнъж изпадал в пристъп на ярост. Сякаш нещо или някой вътре в него го изпълвал с омраза.

Рейчъл слезе с асансьора и се върна при Джон. Седна до него и му се усмихна. После лицето й стана сериозно.

— Трябва ли да се страхувам, Джонатан?

— От какво? — попита той.

— От демона. Знам, че Греъм Хорн е мъртъв, но дяволът в него не е. Той е вечен. Затова се питам дали наистина всичко свърши?

Джон се пресегна и погали косата й.

— Говориш за това винаги, след като си била при Марси. Повтаряш едно и също нещо. Добре, този път ще ти угодя. Да приемем, че Греъм не е бил психически болен, а обладан от демон, както изглежда вярваш ти. Знаеш ли с какво се хранят такива демони? Поне на теория?

— Не знам, с какво?

— Със страх.

— Страх — повтори тя.

— Разбира се. Докато се страхуваш, той продължава да живее.

— А аз искам да имам свой живот. Не искам да се страхувам повече, Джон. Прекалено отдавна пъдя от главата си разни неща.

— И издигаш стени около себе си.

— И това. Искам да спра. Искам да съм свободна.

— Тогава защо да не сложим едно начало? — предложи той. — От днес ти си свободна. Това е първият ти ден без демона. Той напусна малката стаичка в ума ти и повече никога няма да се върне.

— Не е така просто, Джон. Вече не мога да забравя. Това, което преживях сега, ще остане с мен цял живот. Прекалено много неща се случиха. Винаги ще се страхувам — отговори обезсърчено тя.

Той взе чашата с вода от нощното шкафче и я предложи на Рейчъл.

— Ето как виждам аз нещата — продължи, като я изчака да отпие от водата, — има две неща, които можеш да направиш. Или пак започваш да се криеш, затваряш вратата на ума си и изхвърляш ключа… Но ако направиш това, демонът може някой ден да намери ключа и отново да те навести.

— Каква е другата възможност?

— Можеш да се омъжиш за мен и да живеем щастливо до края на живота си.

Тя не можа да сдържи усмивката си.

— Ще се радвам да обсъдим по-късно тази възможност. Сега искам да си сериозен.

— Никога през живота си не съм бил по-сериозен — закле се той. — Но на въпроса ти — още не съм сигурен каква е другата ти възможност. Ще трябва да я откриеш, но аз искрено желая да ти помогна. Наистина искам да го направим заедно.

— Този път ще бъде много дълъг — въздъхна тя. — Беше лесно да живея със забравени спомени. Това беше единственият начин да продължа живота си. Но сега… всичко се промени. Сякаш нищо не е същото вече. И не забравяй, че на съвестта ми лежат смъртта на леля Елизабет и Джени. Ако тогава не си бях държала устата затворена, сега те щяха да са при нас. Леля щеше да е жива, а Джени изобщо нямаше да ходи да се среща с Хорн. По един или друг начин той е научил, че тя ще ходи да се катери в планината. Вероятно я е проследил до Форт Уилям и я е убил. Хвърлил я е от скалите и е направил всичко да изглежда като инцидент. Той я е убил.

— Не можеш да си сигурна в това — изтъкна Джонатан. — Няма ни най-малка улика, която насочва към това. Може би дори не е познавал Джени. Наистина може да е било инцидент. — Той се прокашля. — А леля ти… е, знам, че това не е утеха, но трябва да си спомниш какво каза Хърб за болестта и страданията й.

Рейчъл оброни глава.

Джонатан хвана ръката й.

— Греъм беше убиец, но повече няма да има негови жертви. А ти спаси една от тях от сигурна смърт. Върна се в миналото си и това вече се изясни. Не обвинявай себе си. Безсмислено е и неоправдано.

— Добре казано — изтри една сълза тя. — Но не мога толкова бързо да го преодолея.

— Няма значение, че пътят ще е дълъг — стисна ръката й Джон. — Аз те обичам, Рейчъл, и съм готов дълго да тегля въжето.