Джак Ланс
Черен спомен (32)

31

При първите слънчеви лъчи Джонатан стоеше на главната улица в Гленвил и гледаше табелата с надпис РОЗА. Дъждът валеше върху него и се чувстваше премръзнал до кости. Вятърът малко беше отслабнал, но не много.

Натисна звънеца до вратата и зачака. Стомахът му бе свит. Огледа подозрително сивата, тъмна улица, мрачните къщи. Плътни, бълбукащи потоци вода изчезваха в уличните шахти. Едва ли някога се бе чувствал по-самотен.

Чу звука от дърпането на резето. Входната врата се открехна. Грейс Дугал, облечена в розов халат над кремава нощница, го погледна с изумление.

— Съжалявам, че те събудих, Грейс — извини се Джонатан. — Не бих дошъл толкова рано, ако не беше спешно. Трябва да поговорим.

Понеже тя го гледаше така, сякаш не може да го познае, Джонатан почувства как отчаянието му расте. Трябваше да я убеди.

— Грейс, моля те. Умолявам те.

Тя кимна.

— Влез.

Той влезе да се скрие от дъжда и вятъра и затвори вратата зад гърба си.

— Трябва да поговорим, Грейс — започна и веднага мина на въпроса: — Рейчъл изчезна. Отвлякоха я. Мисля, че е същият човек, който е убил Елизабет Крейг.

Застанал в преддверието, с яке, от което се стичаше вода, Джонатан накратко описа всичко, което се беше случило през последните няколко часа. Майката на Джени го слушаше, сякаш се намираше далече в облаците.

— Само се надявам да е още жива. — Опита се да го каже доколкото можеше равно. — Трябва да ти задам един въпрос, Грейс. — Погледна я многозначително. — Джени и Рейчъл са разговаряли за нещо преди… преди да се случи всичко. Ако искаме да открием кой е отвлякъл Рейчъл и кой може би е убил Джени, трябва да знаем това. Рейчъл не можеше да си спомни. Има амнезия.

Забелязал изненаданото й изражение, той въздъхна дълбоко.

— Мисля, че не ти казахме за амнезията, но точно сега нямам време да ти обяснявам. Но ако има някой, освен Рейчъл, на когото Джени би се доверила напълно и на когото би казала всичко, това си ти. Също така ти каза на Рейчъл, че Джени работи по някаква следа. Затова те питам, Грейс, какво ти каза тя? Моля те, знаеш ли нещо?

Изправена в коридора, майката на Джени го гледаше, сякаш не разбираше въпроса му.

— Разбираш ли какво ти казвам? — попита той с глас, в който отчаянието взимаше връх.

Грейс мълчеше.

— Най-напред не вярвах — продължи Джонатан със същия тон. — Но сега мисля, че си била права. Някой ти е отнел Джени. Точно както друго момиче, на име Пола, е било отнето от родителите си и както на мен ми откраднаха Рейчъл. Не вярвах, но сега е прекалено късно. Ако не можеш да ми помогнеш, Грейс, всичко свършва. Тогава не мога да направя нищо повече за Рейчъл.

Гледаше я решително, подканвайки я с очи. Грейс продължаваше да мълчи. Джонатан усети как надеждата в него постепенно се стопяваше като пламъче на угасваща свещ.

— Всичко е свързано с онова, по което е работила Джени — опита един последен удар той. — То я е убило. А сега, без твоята помощ, същото ще се случи и с Рейчъл.

Грейс поклати глава — първият признак, че го слуша.

— Трябва да отидеш в полицията — тихо каза тя.

Джон стисна юмруци.

— Полицията няма да направи нищо. Другото момиче, което споменах. Пола — и нея не са открили. Не вярвам на полицията. Имал съм неприятен опит с нея в миналото. Освен това, няма време, Грейс.

Тя не прибави нищо и той опита друга тактика:

— Със сигурност знаем, че Рейчъл е преследвала нещо, което е започнало или преди, или след погребението. Говореше, че е видяла някакъв демон. Още от четвъртък упорито твърди, че Джени е все още жива и трябва да я намерим. Може би през цялото време е била права. Може би наистина някакъв демон е отнесъл нея и Джени. Вече съм готов да приема всичко, тъй като изчерпах всички възможности.

Грейс взе дясната ръка на Джонатан и я притисна между двете си длани.

— Джени никога не е споделяла кой знае колко — гласът й прозвуча неочаквано твърдо. — Дъщеря ми следваше свой път. Рейчъл беше единственото изключение. Между двете имаше нещо много специално. — Погледът на Грейс се зарея настрани. — Тя работеше върху този случай с момичето, което спомена. Мислеше за него денем и нощем.

— Да — потвърди Джонатан. — Случаят с Пола Декърс.

Грейс кимна.

— Точно той. Шефът на Джени дойде да се срещнем. Той беше един от първите.

— Чарли Уотърс?

Тя поклати глава.

— Не, шефът й. Мартин Страхан.

Джонатан не го познаваше. Но това не променяше нещата.

— И?

— Според Мартин тя често обсъждала този случай с Дейв Пукас, неин приятел, който работи в полицията в Грампиан. Отговаря за връзките с пресата.

— Дейв Пукас?

— Да, ходихте ли при него?

Джонатан поклати глава.

— Никога не съм чувал за него.

— На погребението Дейв дойде при Рейчъл и мене. Заговорихме се и той каза, че има подозрения.

Джонатан затаи дъх.

— Каза ли ти за какво се отнасят подозренията му, Грейс?

— Не знам. Трябваше да ходя някъде. Рейчъл разговаряше с Дейв, когато си тръгнах. Оттогава не мога да се отърся от чувството, че не разполагам с пълната картина, че пропускам нещо, някаква нишка. — Тя отклони очи. — И понякога се питам дали искам да узная. Изгубих я и не мога да направя нищо, за да я върна.

Джонатан размисли трескаво.

— Пукас е приятел на Джени, работи в полицията, казваш.

— Да, много често работеха заедно. Понякога Дейв й помагаше в разследванията.

— Имаш ли телефонния му номер? — попита Джонатан.

 

 

След като Грейс му даде номера на полицията в Грампиан, Джон позвъни в централата и помоли да го свържат с офицер Дейв Пукас. Когато го информираха, че този служител ще дойде на работа едва в девет часа, Джон помоли за домашния му номер. Отказаха да удовлетворят молбата му, но когато Грейс взе телефона и спомена името на дъщеря си, полицейският администратор се смили и му даде номера.

След минута Джон говореше с Пукас, който бе събуден от позвъняването му и с не много любезен глас попита кой, по дяволите, се обажда в шест сутринта.

— Казвам се Джонатан Лаудър — представи се Джон. — Приятел съм на Джени Дугал и Рейчъл Сондърс. Непременно трябва да се видя с вас.

— Защо? Какво се е случило? — попита по-трезво Пукас.

— Мога ли да дойда при вас?

— Да дойдете при мен? По това време? Първо ми кажете за какво става дума.

— Миналата нощ беше убита лелята на Рейчъл. А сега Рейчъл изчезна. Страхувам се, че животът й е в опасност.

Пукас издаде звук, който Джон не успя да дешифрира. Но човекът вече изглеждаше напълно буден.

— Добре. Елате.

 

 

Пътуването през дъжда и поривите на вятъра отне само половин час. Единственото, което Джонатан можеше да направи, беше да се моли да не е прекалено късно. Но в сърцето му се прокрадваше страхът, че тя вече е мъртва.

Пристигна на адреса на Пукас, слезе от колата, но спря за момент, преди да отиде до входа. Наистина ли полицията сега беше единствената му възможност? Определено изглеждаше така и това го караше да се гневи. Когато напусна армията, негов приятел бе нападнат, ограбен и закаран в болница с тежки наранявания. Малко преди това Джон беше имал неприятен спор с този същия приятел. Някакъв полицейски инспектор бе открил в това мотив и бе заподозрял Джон в участие в нападението. Инспекторът очевидно нямаше вяра на бивши войници — което технически не се отнасяше до Джон, тъй като той беше служил във военното разузнаване — но той никога не забрави унижението да бъде арестуван и отведен с белезници.

Преодолей го, укори се. Това няма нищо общо с онова неприятно преживяване. Става въпрос за Рейчъл.

Джон позвъни на звънеца. Вратата се отвори и го поканиха с кимане да влезе да се скрие от дъжда.

Въведоха го в дневната, където седна на един стол. Пукас се настани на дивана срещу него. Беше дебел мъж на около трийсет и пет, с червеникава коса и набола брада.

— Казваш, че лелята на Рейчъл е била убита? А Рейчъл е изчезнала?

Джонатан предаде каквото се бе случило с възможно най-големи подробности, доколкото помнеше. Пукас още не беше научил за смъртта на Елизабет Крейг от удушаване и остана шокиран. Но не се спря да обсъжда това. Разбираше, че в момента главната грижа на Джонатан беше Рейчъл.

— Знам, че си говорил с нея на погребението — каза Джонатан, — Грейс Дугал ми каза.

— Да, така е — призна Дейв Пукас и започна да му разказва за какво бяха разговаряли с Рейчъл.