Джак Ланс
Черен спомен (31)

30

Рейчъл се събуди в пълен мрак. Очите й бяха завързани. Китките й също бяха вързани зад гърба. Едва можеше да се движи.

Седнала по този начин, облегната на стената, усещаше гърба си студен и мокър. Ръцете я боляха, толкова стегнато се впиваха въжетата около китките й. Вдигна глава и остра болка прониза врата й. Цялото й тяло беше измръзнало; имаше чувството, че седи върху леден блок. Бикините и тънката тениска бяха всичко, с което бе облечена.

Започна да се пита какво се беше случило, как така всичко бе станало толкова невероятно бързо. Силуетът, който беше видяла в дневната: къде ли е сега? От колко време е тук?

Макар да не виждаше нищо, чувството й за мирис бе изострено. Измъчваха я миризмата на плесенясало дърво и тъмнината. И една противна смрад на разложение, която говореше за гниещи трупове и й напомняше за — какво?

Тази миризма…

Изведнъж нещо забравено проблесна пред нея, ясно и остро, и се заби в ума й. Изведнъж й стана трудно да диша. Стисна зъби.

Как е могла да забрави? Пред мисления й взор започнаха да се появяват образи подобно на надигаща се вълна, която всеки момент щеше да се разбие отгоре й.

Вървеше под моста Кълейн в Абърдийн; беше хванала прекия път през тунела, за да се прибере вкъщи по-бързо. В тунела бе тъмно като в рог, но оттатък каменната арка една улична лампа кимаше с блясъка си. Вдигна яка. По черните стени се стичаше вода, звукът й напомняше капещи кранчета. Напред беше ярката светлина на лампата — като леко намигване сред нощния мрак. В онзи същия момент звярът се надигна зад нея.

Какво беше чула най-напред? Кашлящи, гърлени звуци или шумоленето на разперващи се крила? Може би и двете едновременно. Паниката я стисна за гърлото. Изпищя и хукна, без да поглежда назад.

Беше като да газиш през блато — не стигаше доникъде. Ярката светлина, онова намигване оставаше отчайващо далече, а нещото, което се бе надигнало зад нея, почти я достигаше.

За миг почувства адска болка в главата. После нищо. Когато се свести с пулсиращо главоболие, очите й бяха завързани и тя беше завързана и подпряна до стена като тази, до която бе подпряна сега. Усетила беше същата противна воня. И освен собственото си дишане не чуваше нищо друго.

— Хей? — каза предпазливо в тъмното.

Тишина. Точно както тогава. Единственото, което чуваше, бе много далече и то беше вятърът и дъждът.

— Има ли някой? — извика по-силно.

Не получи отговор.

Беше ли Джени в тази стая с нея? А Пола? Вонята на разлагащи се тела я задушаваше. Стомахът й се свиваше и се бореше да си поеме въздух.

Онази нощ бе отвлечена от демон. Беше се събудила сред този ад и седеше на същия вмирисан под.

Никой не научи. Това беше нейната тайна, нейният белег.

Сама, все сама, освен когато звярът идваше. Не му трябваха врати, просто се появяваше сякаш от нищото. Въпреки че беше със завързани очи, знаеше кога е там и я гледа втренчено. Не говореше, само издаваше от време на време онези кашлящи, гърлени звуци, ниски и заплашителни като на вълк. Когато я докосваше, тя не усещаше човешка плът, а нещо като груба кожа. Нещо нечовешко. Не й даваше вода или храна и се страхуваше, че я очаква ужасна смърт.

Беше преди много време.

Тя беше само на седемнайсет години.

Днес, в тази същата стая, тя се запита дали животът на Пола Декърс не беше завършил по същия начин. А на Джени? Рейчъл се страхуваше от най-лошото. Усещаше, че всеки момент може да повърне.

Но последния път тя бе избягала. Беше напипала между пръстите на дясната си ръка камък…

… Имаше остър ръб и тя го бе стиснала здраво, не го изпускаше. В момент, когато долавяше, че звярът не е там и не я гледа, тя използваше назъбения му ръб, за да кълца въжето около дясната си китка. Беше изтощителна работа, която не даваше никакъв резултат, освен непоносими спазми в рамото и китката й. В отчаянието си едва не захвърли камъка настрани. Но някак успя да запази силата на волята си и да продължи. Не преставаше да търка въжето, докато то не започна да се разхлабва и да отпуска болезнената си хватка. Чувството на въодушевление бързо беше последвано от страха, че звярът може да открие това. Какво ще й стори тогава? Дали ще я разкъса? Ами ако я убие точно когато е на крачка от свободата? Но това не се случи. Най-накрая въжето около китката й стана съвсем халтаво и тя успя да се освободи. Пое дълбоко дъх и свали превръзката от очите си. За първи път видя стаята, в която беше затворена от… колко време? Дни, най-малко.

Стените на голата стая някога са били боядисани в зелено, както и вратата. Рейчъл забеляза само един прозорец. Подът беше осеян с мъртви мишки и плъхове. Ако демонът бе влязъл в този момент, със сигурност щеше да я убие. Нямаше връщане назад, трябваше да продължи. Въпреки това паниката заплашваше да я парализира, трябваше да положи херкулесовски усилия, за да я овладее.

Изправи се и изтича с всички сили през вратата, надолу по стълбите по някакъв коридор и навън, под прикритието на заобикалящата я гора. Само веднъж хвърли поглед назад към къщата, където бе държана като пленница. Беше тъмна и порутена, стоеше безрадостно в тъмнината. Леговището, нашепна умът й. После затича отново, без да спира, без да смее да си почине, ужасена, че звярът може да я намери и отново да стане господар на тялото и душата й.

Това се бе случило преди дванайсет дълги години.

Беше го изтласкала някъде далече назад, бе поискала да забрави. И беше успяла — досега.

Но какво се бе случило с нея през последните дни си оставаше загадка.

Сега беше завързана и с превръзка на очите в същата зелена стая както тогава, в леговището на демона. Възможно ли бе да намери друг остър камък, за да се спаси и този път?