Джак Ланс
Черен спомен (20)

19

На сутринта беше изтощена. Не каза на Джон за кошмара си; подозираше, че той вероятно ще предложи някакво психологическо обяснение за него. След закуска позвъни на Грейс Дугал. Този път майката на Джени си беше вкъщи и прие да се види с Рейчъл и Джон по-късно този предиобед.

Джон шофира от Ардроу Хаус обратно към Гленвил и паркира пасата край бордюра. Рейчъл позвъни на звънеца и зачака. Никой не отваряше и тя започна да се притеснява, че в крайна сметка няма никой в къщата, когато тя и Джонатан забелязаха една фигура да се движи зад прозореца. Чуха обръщането на ключ в ключалката, след което вратата се отвори. Пред тях стоеше висока, слаба, изящна на вид жена на около шестдесет, с къса, къдрава сива коса.

Рейчъл се усмихна и протегна ръка:

— Здравей, Грейс.

Грейс сякаш не ги позна; изглеждаше почти безразлична към присъствието им. Имаше болезнен, победен вид. Виждайки майката на Джени да се държи по този начин, Рейчъл се убеди, че Джени наистина е мъртва.

— Може ли да влезем, Грейс? — попита Рейчъл.

Грейс погледна от нея към Джонатан и обратно.

— Да, моля — глухо каза тя.

Влязоха вътре в дневната, където, близо до креслото срещу телевизора, масата беше наредена за четирима. Рафтовете покрай стените бяха претъпкани с книги и купчини списания. Телевизорът работеше; вървеше някакво сутрешно шоу. Грейс го изключи.

— Седнете — рече тя и също седна, със същия празен поглед в очите.

Рейчъл не знаеше откъде да започне. За щастие Грейс направи това вместо нея:

— Не върви много добре — въздъхна тя, — но трябва някак да продължа, нали? Пък и получавам помощ. Приятелките ми са огромна подкрепа. — Скръсти ръце в скута си. — Тази неделя ще готвим заедно. Преди, в неделя, Джени обикновено идваше и приготвяше яденето — обичаше да готви и беше много добра в това. Но от няколко месеца спря да идва всяка неделя. Заета била, казваше, много заета и в офиса, и вкъщи. Все имало нещо за ремонтиране. Беше се нанесла наскоро, ако си спомняш?

— Помня — потвърди Рейчъл. — Аз й помогнах с боядисването и украсата.

След като Джени беше скъсала с Лестър, бе наела апартамента в Елмскорт. Беше разговаряла със собственика за промените, които може или не може да внася, и бе направила доста дълъг списък.

— Бихте ли искали да пийнете нещо? — попита Грейс.

— Моля те, не си прави труда заради нас — отказа Рейчъл.

— Не, не, не ме затруднявате. Имам много време. Вече няма за кого да се грижа.

Грейс се надигна от стола си с известно затруднение.

— Да ти помогна? — предложи Рейчъл.

— Не, не, стой тук — каза жената и тръгна към кухнята.

Рейчъл забеляза, че леко накуцва.

Посегна и хвана Джон за ръката. Грейс беше храбра жена. Изгубила съпруга си, когато Джени бе едва на двайсет години. А сега бе загинала дъщеря й. Колко може да понесе един човек?

На вратата се позвъни. Звукът стресна Рейчъл. Грейс се появи откъм кухнята и погледна през прозореца.

— Бет, съседката отсреща. Идва да ме вземе за партията бридж. Стана ли вече единайсет?

Рейчъл хвърли поглед към часовника си.

— Да.

Грейс излезе в антрето да отвори вратата. Върна се с друга жена, по-ниска и по-набита от нея.

— Виж, Бети — обяви тя. — Имам компания. Помниш ли Рейчъл Сондърс, дъщерята на Доналд и Мишел? А това е нейният приятел, Джонатан Лаудър. Рейчъл, помниш Бети Мюър, нали?

Помнеше я. Бети Мюър, жената, за която бе споменала Елизабет. След всичкото това време Бети все още беше съседка на Грейс. Тя започна да излъчва жизнерадост още с влизането си. Рейчъл остана с впечатление, че жената бе взела Грейс под крилото си. Слънчевото настроение на Бети — което, Рейчъл подозираше, беше отчасти игра — остана почти незабелязано от Грейс.

— Рейчъл? — повтори Бети. — Как си?

Тя се усмихна:

— Добре съм. Радвам се да те видя отново.

Рейчъл нямаше представа как да подхване темата, която бе в ума й. В присъствието на Бети не изглеждаше подходящо да започне да разказва на Грейс за своята амнезия и какво си мисли, че знае за Джени.

— Съжалявам, ако съм ви объркала плановете — каза Рейчъл. — Ако сте се уговорили да играете бридж, ще дойда друг път.

— Бриджът е чак следобед — поясни Грейс. — Бети и аз ще ходим да купим малко продукти и някъде ще пием чай с кейк. Не бързаме.

Рейчъл обходи с поглед дневната на Грейс. Погледът й попадна върху плетивото до полицата на камината. Две сребристосиви игли стърчаха от кълбото прежда. Рейчъл погледна тези игли за плетене и изведнъж се изпоти. Почувства се така замаяна и разтревожена, че едва не припадна.

— Вие двете вървете — каза тя колкото може по-спокойно. — Ние и без това трябва да тръгваме.

Ръкува се с Грейс, каза довиждане на Бети и излезе навън. Пое дълбоко освежаващия въздух.

Грейс я последва навън.

— Рейчъл?

Тя се обърна.

— Да?

Майката на Джени слизаше по стъпалата към нея. Рейчъл разгледа високата, слаба жена и откри, че нещо в нея се бе променило. Празният й поглед беше заменен от нещо като прозрение. Сякаш тя за първи път наистина видя Рейчъл.

— С какво се занимаваше тя?

Рейчъл се намръщи.

— Какво искаш да кажеш, Грейс?

— Имам предвид върху какво работеше Джени, преди да загине? Знаеш ли? Ти знаеш, нали?

— Върху какво работеше ли? Съжалявам, не разбирам?

Грейс се намръщи и Рейчъл погледна над рамото й към Джонатан, който говореше с Бети на площадката отпред.

— Помогни ми, Грейс — настоя Рейчъл. — Не се чувствам много добре. Моля те, кажи ми какво имаш предвид?

Грейс сякаш гледаше право през Рейчъл.

— Джени ми беше отнета — прошепна като на себе си. — Тя беше отнета от мен.

Джон и Бети се приближаваха към тях откъм площадката. Бети сложи ръка на рамото на Грейс и докосването й развали магията. Изведнъж очите на Грейс отново помръкнаха и краткият лъч на жизненост изчезна.

Сякаш се беше изключила от реалността и болката, за да може да продължи живота си.

— Грейс? — повика я Бети.

— Винаги си добре дошла тук, Рейчъл — усмихна се слабо Грейс. — И ти, Джонатан.

Рейчъл и Джонатан се сбогуваха и тръгнаха назад към колата.

— За какво си говорехте двете току-що? — попита Джонатан. — Съжалявам, ако аз и Бети сме ви прекъснали. Бяхме изчерпали всичко, което можехме да си кажем.

— Явно Джени е работила над нещо — отговори озадачена Рейчъл. — Грейс смяташе, че аз знам какво е било.

— Интересно. Какво имаше предвид?

— Точно това бих искала да знам и аз.