Джак Ланс
Черен спомен (16)

15

— Рейчъл?

Гласът на Джонатан нахлу в съня й и тя се събуди. Повдигна глава от ръцете си и примигна. Най-напред не разбра защо спеше на кухненската маса, но после си спомни.

— Джонатан — каза тя. Изправи гръб и остра болка я захапа в раменете.

— Какво правиш тук? — попита той.

— Събудих се през нощта.

Той седна срещу нея.

— И дойде тук и седна на масата?

Ярка дневна светлина нахлу през източния прозорец. Погледна навън, но там нямаше нищо. Може би онова, което бе видяла през нощта, е било илюзия, помисли си тя. Но кошмарът й определено не беше илюзия.

— Как се чувстваш? — попита Джонатан.

— Била съм и по-добре.

Тя се изправи. Протегна се и бавно тръгна към прозореца. Ниска мъгла се стелеше над пасището. За миг се загледа в нея, а после се обърна.

— Ходих някъде — каза тя тихо.

Джон се намръщи.

Пръстите на Рейчъл минаха по дългата й гарвановочерна коса.

— Спомних си още нещо.

— Кажи ми.

— Помня, че там, където се намирах, беше черно като в гроб — започна тя с глас, който сякаш идваше отдалече. — Не можех да изляза, а при мене имаше още нещо. Нещо, което ръмжеше, нещо, което звучеше като… — тя потърси точното сравнение, — … като бясно куче.

Но не беше куче, беше…

Един образ изплува, но после изчезна. Каквото и да беше, споменът за него направи тръпки да полазят по гърба й. Джон сложи ръце върху раменете й.

Дали не беше нещо демонично?

Не знаеше какво да каже по-нататък. Може би цялото нещо е някакво безумие. Би искала да повярва в него, но може би безумието беше, че е истина.

Джон я гледаше зяпнал и се опитваше да открие някакъв смисъл във всичко това.

— Това е — изрече тя дрезгаво. — Толкова си спомням. Мисля, че това съм преживяла в дните, когато изчезнах.

Джон внимателно подбра думите си:

— Добре, хубаво. Била си на тъмно. Как успя да избягаш оттам?

Тя помисли и повдигна рамене.

— Не знам.

Джон погледна покрай нея към ливадата и мъглата.

— Джени… — изведнъж прошепна Рейчъл, повече на себе си, отколкото на Джон. — Божичко, Джени е някъде там и е жива. Има нужда от мен. Трябва да отида при нея.

Джон въздъхна.

— Рейчъл, казах ти: била е намерена. Не в хълмовете край Уайтмонт, където си била ти, а на двеста и петдесет километра във Форт Уилям, на западния бряг.

Рейчъл обърна очи настрани. В основни линии той й казваше, че преживява труден момент и че трябва да си изясни някои неща. Но си оставаше факт, че както и да пренареждаше нещата, Джени наистина беше мъртва.

Не, не е…

— Джон — погледна го тя, — казала ли съм нещо за това, че Джени все още е жива, преди да изчезна?

— Не. Единствено каза, че има неща, които трябва да свършиш и за които да помислиш. И че няма да намериш покой, докато не го направиш. Вече ти го казах.

Рейчъл бавно кимна.

— И си сигурен, че не бях малко по-конкретна?

— Не пред мен. Възможно ли е да си го обсъждала с някой друг?

— С кого…? — започна тя, но после си спомни нещо. — Джени е единствената, на която винаги се доверявах. Между нас нямаше тайни.

Джон масажираше с пръсти главата си.

— За какво се отнасяха последните ви разговори по телефона? Имам предвид онези, които си спомняш.

Рейчъл седна на перваза на прозореца.

— Не помня. Наистина не помня.

— Хайде. Трябва да си спомниш нещо.

Тя стана и бързо потри бузата си с ръка.

— Звучиш така, сякаш гърлото ти е пресъхнало. Искаш ли да ти приготвя малко чай?

— Не, ти седни. Аз ще го направя.

Той напълни чайника и включи печката. Рейчъл си блъскаше ума, докато чакаха водата да заври. Разбира се, трябва да е говорила с Джени през последните няколко седмици. Често говореха по телефона. Но за какво? Припомни си няколко глупави разговора, но нищо специално. После през главата й премина мисъл, която, боеше се, Джон вероятно би намерил за нелепа.

— Мога ли да използвам телефона ти за момент? — помоли тя.

— Защо?

— Искам да опитам нещо.

Той й подаде своя Блекбъри. Номерът, който набра, беше от онези, които знаеше наизуст. Все още й бе странно, че помнеше с кристална яснота неща, случили се преди повече от няколко седмици, но не можеше да си спомни нищо за онова, което се е случило само преди няколко дни. Пръстите й се раздвижиха по екрана, докато набираше мобилния на Джени, който тя винаги носеше със себе си. Чувствала се като гола без него, често казваше тя.

Какво очакваше? Някой да отговори? Изглеждаше така естествено да се обади на приятелката си, да чуе гласа на Джени. Силният, жив, забързан глас, сякаш животът й беше постоянна надпревара с увеселително влакче — какъвто беше през повечето време. И тя наистина чу този глас. Като записано съобщение на гласовата поща.

Хей! Вие се свързахте с Джени. Оставете съобщение и аз ще отговоря на обаждането ви!

Рейчъл не остави съобщение. Вместо това подаде обратно телефона на Джон. Чувстваше, че няма нужда да обяснява на кого се беше обадила, и той не попита. В очите му прочете разочарование, че тя продължава да отказва да приеме реалността. Или може би беше сърдит на нейната упоритост.

Водата завря. Джон наля чай в две чаши.

Докато пиеше чая си, той повтори последния си въпрос:

— Рейчъл, последния път, когато се обади на Джени, за какво си говорихте?

— Обичайните неща — отвърна тя. — Мъже, мода, работа. Женски работи. — Изведнъж се сети за нещо: — О, да, говорихме за Лестър.

— Лестър Къминг? Мислех, че е приключила с него. Тя защо повдигна темата?

— Ами, те продължаваха да си говорят от време на време, след като тя се премести в новия си апартамент, а той живееше в Глазгоу. Бяха престанали да се карат.

Джон помисли малко.

— Чух, че е бил на погребението й.

— Какво? — извика смаяно Рейчъл. — Как ти хрумна това?

— Самата ти ми го каза в понеделник вечерта след погребението.

— Казала съм ти го аз?

— Да. Когато ти се обадих в Старото колело.

— О-о? — рече глухо. — И какво друго казах за Лестър?

Джон потри носа си с пръст.

— Само това, че не ти било приятно да го видиш отново. Меко казано.

— Пак ли съм се скарала с него?

— Не на погребението, поне така ми каза.

Рейчъл въздъхна.

— Той вероятно се е държал прилично по време на службата. Пък и донякъде мога да разбера присъствието му там. Така и не успях да убедя Джени какъв психопат е той.

— Наистина ли е психопат?

Нещо в тона на Джон привлече вниманието й.

— Защо питаш? — поиска да разбере тя.

— Просто ми се стори важно. Не ме питай защо. Такова чувство имам и аз. Разбирам, че връзката му с Джени беше предимно сексуална…

— Да, и то доста крайна — потвърди Рейчъл и сведе поглед. — Занимаваха се с неща като въжета, скоби за стягане на зърната на гърдите, маски, кожа, какво ли не. Странни неща. Джени ми разказваше, но никога не съм казвала на никого, дори и на тебе.

— Благодаря ти. Не е моя работа, слава богу. Но признавам, че съм малко изненадан да науча тези неща. Джени наистина ли беше такъв, да го наречем „свободен дух“, поради липса на по-добра дума?

— Беше — отговори безизразно Рейчъл. — Тя и аз… ние…

Джон повдигна вежди и тя млъкна.

— Нищо. Това беше между мен и нея.

Джон беше много любопитен да научи какво се канеше да му каже, но реши да не я притиска.

— Лестър палеше от четвърт — въздъхна Рейчъл. — Удряше я по начин, който нямаше нищо общо с любовната игра. Стигна много далече и тя скъса с него миналия декември. Но трябваше много да я убеждавам, преди най-накрая да го напусне. Послуша ме, но дълбоко в себе си никога не е преставала да го обича.

— Да го обича? В никакъв случай. Може би да се нуждае от него, за да получи извратен секс, може би колкото по-извратен, толкова по-добре. Но просто не мога да повярвам, че го е обичала. — Джонатан поклати глава. — Жените са такава загадка.

— Това показва, че си мъж — рече тя с лека усмивка. — Просто не ни разбираш и никога няма да можеш да ни разбереш. Както и да е, най-накрая тя скъса с Лестър, слава богу.

— Когато Джени го напусна, той ти се обади с някаква обида към теб. Обвиняваше те за раздялата им. Ти ми го каза преди месеци… — Осени го внезапно прозрение: — Сега като се замислих, може би Лестър е онзи, който ти е направил нещо в гората?

Тя размисли над това.

— Не, не мисля…

— Как точно те обиди след скъсването им с Джени?

— Забрави — извърна тя лицето си.

— Ето пак — въздъхна Джон.

Тя остави чая си.

— Какво трябва да означава това?

Той разпери ръце.

— Само това ли си готова да споделиш с мен за караницата помежду ви, след като ти си убедила Джени да скъса с него? Защо?

— Защото няма значение, ето защо.

— Няма значение ли? Защо не оставиш аз да преценя това? Когато ти е удобно си по-затворена и от стрида.

Рейчъл скръсти ръце на гърдите си.

— Сега ли трябва да обсъждаме това?

— Да, трябва — натърти той. — Рейчъл, погледни ме.

Тя го погледна.

— Обичам те повече, отколкото си мислиш и това, че не ми вярваш, ме убива. Днес можеше да не сме в ситуацията, в която сме, ако беше откровена с мен. Ако ми беше позволила да дойда на погребението — което като твой приятел трябваше да направя — това можеше никога да не се случи. Забравяш колко много се тревожех. И колко много продължавам да се тревожа!

— Джон — гласът й секна.

— Какво друго мога да направя, за да те убедя, че означаваш всичко за мен, Рейчъл? Че те обичам и искам за тебе най-доброто? Какво? Моля те, кажи ми! — Думите изскочиха от него бързо и искрено.

Тя изхлипа и гневът му се уталожи.

— Съжалявам, Джон. Изобщо не съм имала намерение да те нараня или да те държа настрана.

Изведнъж той не знаеше накъде да погледне.

— Аз също съжалявам. Нервите ми са изопнати.

Рейчъл продължи да хлипа. Тя едва сега осъзнаваше през какво го бе накарала да премине през последните дни. Беше изчезнала без следа, а всичко, което Джон можеше да направи, бе да чака и да се моли. Беше прав за това, че го държи на разстояние.

Той искаше нейната любов, не само тялото й. Разбираше го, но не можеше да му даде онова, което той най-много искаше. Дори и да искаше да го направи, не можеше. Обичаше Джонатан, но същевременно мисълта да се отдаде на една по-трайна връзка я ужасяваше. Ако се преместеше при него, това би означавало повече да няма свое пространство. Същото се бе случило и с бившия й приятел Грант Милър — страхът да се отдаде напълно и безусловно.

Никога не бе имала други сериозни връзки, само краткотрайни флиртове. Може би истинските връзки не бяха за нея. Но не мислеше, че Джон би приел тази реалност.

Това би означавало край на всичко, което имаха заедно, а честно казано тя не искаше то да свършва. Обичаше го твърде много, за да допусне това да се случи.

Избърса горещите си сълзи.

— Какво ще правим сега?

Той помисли над това.

— Като начало, да спрем да говорим за Лестър. Темата е болезнена и потиска и двама ни. Но мога ли да предложа още нещо?

— Давай.

— Не е ли редно да те прегледа лекар? Искам да кажа, кой знае какво друго може да не е наред, освен загубата на памет?

— Имам цицина на главата и няколко драскотини, това е всичко. Не е толкова зле.

— Ти не си лекар.

— Добре съм, Джон. Просто съм малко объркана и изтощена.

— Какъв инат — въздъхна той. — Добре, ще сключа с теб сделка. Ако сметна за необходимо, ще те заведа на лекар. И няма да слушам никакви аргументи.

— Добре. Приемам сделката.

— Всеки разумен човек ще я кара по-полека няколко дни след преживяване като твоето. Но не и ти.

— Не, не и аз. Аз не съм като другите и вероятно не съм много разумна — тонът на Рейчъл стана топъл и любящ. — Съжалявам, че те държа настрана от толкова неща, Джон. И за това, че не ти позволих да дойдеш с мен на погребението. Не си спомням какво съм казала, преди да тръгна, но направих огромна грешка. Съжалявам. Наистина.

След малка пауза, тя продължи малко по-делово:

— На погребението сигурно съм разговаряла с леля ми и майката на Джени. Трябва да отидем да поговорим с тях.

— Да, мисля, че си права. Има и още нещо, което трябва да свършим. — Срещна озадачения й поглед. — Какво има в пощенската ти кутия?

— Какво?

— Изгубила си мобилния си телефон, но в компютъра ти би трябвало да има имейли, писма, съобщения от фейсбук, такива неща. Не мислиш ли, че там може да открием някои интересни неща? Неща, които те свързват с Джени?

— Но компютърът ми е в Англия.

— Джефри би могъл да провери файловете ти, ако му позволиш.

— Повечето ми лични имейли са на лаптопа вкъщи.

— Ключът за твоя апартамент е у дома, мога да помоля Джефри да го вземе оттам. Той може да влезе, защото Сам има ключ.

Сам — Саманта Бикърс — беше съседка на Джонатан. Почистваше жилището му веднъж седмично.

Рейчъл прехапа устни. Идеята Джефри Коумс да се рови в личните й файлове не й допадна, но май нямаше голям избор.

— Добре, направи го. Не очаквам да намери нещо, но няма да сме сигурни, докато не проверим.

— Веднага ще се обадя на Джефри — каза Джон.

 

 

Джон предаде накратко новините на Джефри. Каза му, че е с Рейчъл и че е важно да проверят компютъра й за вероятни писма или бележки от Джени. Джефри обеща да помогне, без да издава с нищо, че намира молбата за необикновена.

После позвъни на леля Елизабет. Извини се за това, че не беше отишъл предишния ден. Леля Елизабет измърмори недоволно нещо за това как бе чакала напразно, но той я омилостиви като й каза, че двамата ще пристигнат колкото е възможно по-скоро.

Изкъпаха се заедно. След като се изтри с хавлията, Рейчъл с отчаяние се сети, че няма чисти дрехи. Нямаше дори чист комплект бельо.

— Нямам и никакви пари — оплака се тя. — Чувствам се сякаш съм напълно зависима от теб.

— Харесва ми това чувство — усмихна се той. — Така или иначе трябва да отидем да напазаруваме, тъй като в хладилника няма храна. Защо да не хапнем по един сандвич в супермаркета в Абойн и да напазаруваме оттам.

Рейчъл се съгласи и тръгнаха. Джон я следеше с орлов поглед, държеше се почти като неин бодигард. Все още се страхуваше за нейното физическо и психическо здраве, физически му изглеждаше добре. Но дали беше в добра форма умствено? От един приятел в армията, ветеран от Ирак, знаеше нещичко за амнезията. Той прекарал остър пристъп на амнезия, след като бил ранен при едно нападение и видял как най-добрият му приятел бил пръснат на парчета от сухопътна мина. Приятелят на Джон никога не бе възстановил напълно паметта си за събитията непосредствено около момента на тази опустошителна травма.

Хапнаха по един сандвич и купиха някои продукти — месо, яйца, зеленчуци, хляб. Рейчъл също така натовари мляко и газирана вода в своята количка. Когато стигнаха до щанда с дамско бельо, лицето й помръкна.

— Гледай какво ме карат да нося. Тези неща са направо ужасни! Това и баба ми не би го обула. Наистина ли могат да предложат само това?

Джонатан си наложи пряко сили да се сдържи да не се разсмее на глас. Плати покупките им и се върнаха при колата. След като пристигнаха в къщата и прибраха продуктите, Джон каза:

— Слушай. Днес може малко да разпуснем и да продължим да правим каквото правихме вчера.

Тя поклати глава.

— Не мога просто да стоя тук, Джон. Ще полудея.

— И си сигурна, че не искаш да те види лекар, ей така, просто за всеки случай?

— Нищо ми няма — отговори тя твърдо.

— Сигурна си, че няма да припаднеш?

— Съвсем сигурна — натърти тя.

— В такъв случай, имам предложение за теб.

— Цялата съм слух.

— Ще отидем да видим леля ти и майката на Джени, докато Джефри проверява твоя лаптоп. Но първо трябва да се върнем в гората.

Тя премигна.

— Уайтмонт — уточни той. — Трябва да намерим мястото, откъдето си дошла. Ако се върнем оттам назад по твоите стъпки, къде ли ще ни отведе?

Видя неохотата, изписана на лицето й.

— Страх ли те е?

— Да.

— Рейчъл, наистина не е необходимо да го правим днес. Знаеш, че по-скоро бих почакал до утре, да ти дадем малко истинска почивка.

Тя размаха пръст срещу него.

— Трябва да го направя, Джон. Трябва да открия какво ми се е случило. И трябва да разбера какво е станало с Джени и по какъв начин тя е свързана с това. Знам, че е свързана, но не знам как. Нямаме време за губене.

— Да се обадим ли на Стивън и да го помолим да дойде с нас? — попита Джон. — Той помни мястото, където едва не те е блъснал с колата. Може да се опитаме да намерим пътеката, по която си стигнала дотам.

— Назад към моето минало — тихо каза тя и затвори ума си пред ужаса на всичко това.